Авторката на този текст е аналитик и специалист с многогодишен опит в рисковото разузнаване. Тя започва кариерата си като оперативен работник на ЦРУ, изпълнява задачи по целия свят, след това преминава в частния бизнес и се концентрира върху теми от борбата с тероризма. Клеър Лопез е изпълнителен директор на комисията за Иран в Агенцията за авангардни изследователски проекти по отбраната (DARPA) към Министерството на отбраната на САЩ. Старши сътрудник е в реномирания Център за политиката на сигурността. Текстът, чийто превод предлагам днес, е публикация на Центъра.
Милен Радев
Когато гледа възторжените либийски бунтовници човек лесно може да се зарази от еуфорията на момента, в който един брутален тиранин е съборен от власт. Дори говорителката на Държавния департамент изгуби ума и дума, докато споделяше своите визии за „универсалните човешки права“, които щял да защитава Либийският Преходен Национален Съвет (TNC). Корпорацията RAND изпроводи своя старши полит-анализатор Фредерик Уиъри, който с пълна сериозност се зае да обсъжда някакви програми за „обратно изкупуване на оръжия“, които според него държавите от НАТО щели да стартират в Либия след като заглъхнат сраженията. Дори коментатори на обикновено по-трезвия канал Fox News дадоха оценка „много добър“ на президента Обама, за „успеха“ му помагайки да бъде съборен Кадафи от власт.
Един от малкото сериозни анализатори, който запази главата си на място, докато всеки наоколо щастливо губи своята, бе Бари Рубин, директор на Центъра за глобални изследвания на международните отношения Gloria в Херцлия. С право той критикува правителството на Обама, че подхожда към събитията в Близкия Изток „ не като лъв, а като чакал“. Според него днешната американска администрация разкрива своята слабост чрез фундаменталната си негодност да възприеме очевидния регионален поврат в полза на силите на джихада и на шариата. Както Рубин писа на 21 август „Разривът между доминиращата на Запад представа за Близкия Изток и реалността в региона е опасно голям.“
Част от тази реалност се разкрива веднага пред онзи, който вникне в онлайн-публикацията на либийския „Проект за Конституционна харта през преходния период“. Според статията от 22 август на също така трезвия както и умерен наблюдател д-р Ендрю Бостъм „Най-впечатляващият пасаж на новия конституционен проект се намира в част I, чл. 1, който гласи „Ислямът е държавна религия, а основен източник на законодателството е ислямското право (шариат).“
Нека поясним за онези, които все още не са съвсем сигурни какво се случва в Либия, смисъла на този Член I, поставящ ислямското право (шариат) на самия връх на конституцията. Той просто означава, че принципите, които републиканците в духа на Томас Джеферсън смятат фундаментални за една демократична система – равнопоставеността, индивидуалната свобода, плурализмът, толерантността, защитата на малцинствата, общественият договор между управляващи и управлявани, естествените права, основаващи се на разума, независимата (светска) съдебна власт, свободните медии – всички те, дори и да са споменати пò надолу в проекта, няма да имат реална сила. В конституциите реално тежи онова, което е изнесено най-горе и е заявено най-категорично. В случая с Либия това е ислямското право.
Този извод едва ли може да изненада някого, наблюдавал по-внимателно председателя на Либийския TNC Мустафа Абдул Джалил и впечатляващата деформация в средата на челото му, наричана на арабски zubibah. Става дума за трайната цицина, която особено благочестивият мюсюлманин си докарва от постоянното удряне на челото при молитва пет пъти в денонощието.
Защитници на човешките права описват Джалил като решителен привърженик на господството на закона. Същият Джалил е завършил ислямско право в Либийския университет и е служил дълги години като съдия, прокурор и министър на правосъдието под ръководството на Кадафи*. Без съмнение той е начетен и опитен юрист. Пита се само, на какво право е категоричен привърженик председателят Джалил? Отговорът е очевиден – на ислямското право, шариата.
Западните аналитици, политическите лидери и медиите някак не осъзнават факта, че арабите от Близкия Изток не притежават социален и личен опит, който да ги подготви за възприемането на нещо дори отдалечено напомнящо „универсалните права на човека“. Съвършено обратното – тези ислямски племенни общности, натикани заедно в национални държави с помощта на произволни линии по географските карти на XX век, познават много по-добре непрекъснатото, безмилостно воюване един с друг, отколкото западните принципи на правата и на разума.
Ислямът е верска система основана на мистичното откровение, а не на рационалната мисъл. Нито демокрацията, нито признаването ценността на отделната личност са автоматично валидни постулати. И наистина, с приемането на параграфите на Декларацията от Кайро през 1990 г. държавите-членки на Организацията на Ислямската конференция (днес – Организацията за ислямско сътрудничество — OIC) напуснаха Всеобщата декларация за правата на човека и обявиха вместо това своята преданост към ислямския закон – шариата. Либия си остава член на OIC, а новият председател на нейния управляващ съвет TNC (вече признат от САЩ като легитимна власт) е учен, специалист по шариата.
Не може да не се пожелае на либийския народ сполука при измъкването от лапите на тиранията. Борбата му за свобода обаче далеч не е завършила, дори когато триумфиращи тълпи младежи, окичени с оръжие и издокарани с костюмите и бижутата на Кадафи, ровят из пепелищата на дворците му. Плячкосването и взаимните отмъщения едва сега започват. Нека не забравяме, че готовите и за партизанска война лоялни на Кадафи части са добре екипирани с модерно оръжие, включително с ракети земя-въздух от Русия, които особено безпокоят познавачите.
Не по-малка причина за безпокойство представляват силите, които се канят да поемат управлението: както посочи на 23 август Уалид Феърс в своя задълбочен анализ по Fox News, либийският TNC е една пъстра тайфа, съставена от „бивши дипломати, бюрократи и военни от стария режим“, както и от „политици и лидери на движения от левицата, марксисти, социалисти, арабски националисти, либерали и ислямисти“.
Както и в Египет, а и на други места в региона, обаче, радетелите на шариата са най-добре организирани и най-решителни в налагането на своя проект в бурната пост-революционна обстановка. Те вече посягат към властта, открито подкрепяни от египетските Мюсюлмански братя и от Юсуф ал-Карадави**. Позициите им в TNC ще се засилват, колкото повече Съветът успее да консолидира своя контрол в цялата страна.
Предпочитайки да общува главно с Мюсюлманските братя и с други привърженици на ислямския закон – шариата – както в Египет, така и в Сирия, ръководството на САЩ улеснява замяната на светските диктатури с ислямска тирания в тези две държави. Фактът, че част от населението на страните наистина напира да се постави под властта на шариата далеч не ги превръща в демокрации.
Ако американското правителство постъпи по същия начин и спрямо Либия и не окаже силна, видима и осезаема подкрепа на истинските демократи, либерали и реформатори, които съществуват в страната, изходът от сегашната криза ще е съвсем различен от онзи, които си представят романтичните фантазьори, бленуващи арабска пролет.
Защото тогава ще се видим изправени пред режим, основан на ислямското право и враждебен не само на американските интереси, но и на все още оставащите ни приятели и съюзници.
*Подписът на Мустафа Абдул Джалил стои и под смъртните присъди на българските медицински сестри. Днешното българско правителство се прави, че не помни този факт, също както и радетелят на правото Джалил – бел. М.Р.
**Юсуф ал-Карадави е египетски учен, писател, ислямист. Един от най-влиятелните радетели за буквално и безмилостно прилагане на постулатите на Корана и Хадитите, кумир за младите мюсюлмани в Близкия Изток и Западна Европа – бел. М.Р.