Андре Глюксман
Берлинският “Тагесшпигел” публикува в днешния си брой важно интервю с френския философ-хуманист Андре Глюксман. Докато се подготвя преводът му на български реших да извадя от архива тази негова статия от 2004 г.
Големият публицист и мислител се проверява с времето. Годините, изминали от публикацията на есето на Глюксман в ОщеИнфо, не само потвърждават тезите му. Те доказват с нова сила, че не гласовете на политическата класа, на алчния бизнес-елит и на продажните официални медии поставят точната диагноза и сочат верния път, а слабият глас на почтения, нехипнотизиран и независим интелектуалец.
Андре Глюксман, един от граждански най-ангажираните интелектуалци в Европа, е роден през 1937 г. в семейството на немски евреи в Булон. Той е водещата фигура на “Новите философи” във Франция, които станаха известни с фундаменталния си анализ на тоталитаризма. В Германия Глюксман е популярен преди всичко като критик на пацифистките движения. През последните десетилетия Андре Глюксман неуморно напомня на света за сръбските зверства в Босна и Косово и с особена сила за руския геноцид над народа на Чечения. По негова лична инициатива Никола Cаркози ангажира Франция с военните удари срещу режима на Кадафи.
Бележка и превод от Die Welt: Милен Радев
Преклонението пред вождовете на Изтока има традиция на Запад
За какво си мечтая ли? За това добряците, наивниците, всезнайковците, онези които се мислят за по-хитри от действителността, накратко, всички хора на Запад, да се откажат от руските си мечтания. Да си разтъркат очите и спрат да си представят Русия такава каквато на тях им се иска да е. Такава, че да отговаря на утопиите или на интересите им. Мечтая си за това, те да я видят най-после каквато е в действителност: дълбоко противоречива и често твърде обезпокоителна.
Либерали и антиглобалисти, про-атлантици и антиамериканисти, повечето политактивисти, коментатори и професионални политици са като хипнотизирани от Путин. Джордж Буш погледна дълбоко в сините му очи и потъна в тях. Берлускони го оневини за кланетата, за изтезанията, за изравнените със земята градове в Чечения – всичко било само слухове, кълне се италианският премиер. Ширак прие
човека на КГБ
в своя “лагер на мира” по оста Париж-Берлин-Moсква, опъва пред краката на убиеца червената пътека и гръмогласно тръби, че Москва вече марширувала в “предната редица на демокрациите”.
При това тук не става дума за личния чар а сегашния кремълски вожд. От три столетия насам западният елит се упоява и омайва от руската мистерия. Оплетен в собствените фикции този елит крачи от едно фиаско към следващото. Достатъчно бе Петър Велики да приветства философа Лайбниц и да го покани в своите палати за да започне Френската Академия веднага да плете венци пред руския “Цар-обновител”.
И парижките салони не останаха по-назад. Волтер припна пръв и без излишни скрупули възхвали царя, убил баща си и инквизирал до смърт любимия си наследник. Единствен Дидро пожертва време и усилия лично да посети земите на “Северната Семирамида” за да стигне до извода, че заради
нагайката и робството
империята на Катерина Велика е прогнила още преди да започне да се въздига.
През следващото столетие в мечтанията се включиха и граждани, и велможи. Париж започна да инвестира в чудодейните “руски облигации”, от което джобовете се изпразниха със светкавична бързина и всички останаха със зяпнала уста. През ХХ век целият свят затананика същата позната песен. Начело застанаха ангажираните интелектуалци, активисти от низините и от върховете на обществото.
Париите презрени и разочарованите от небесата пожертваха своя здрав разум, своята смелост и своя морал, но и много, и много милиони човешки същества в угода на “изгряващото слънце на Изток”. В същия капан попаднаха дори най-предпазливите от мислещите и имащите. На тъй
очарователния “чичо Джо”
му позволиха да си отхапе в Ялта без срам и скрупули половината на вече сталинизираната Европа.
Още с падането на Берлинската стена и сгромолясването на Съветската империя познатата западна мания се развихри с нова сила. На кремълския вожд му се позволяваше на доверие всичко. Никой не потърси сметка на семейство му и на мафиотските кланове, които се обогатяваха за сметка на руската икономика и оплячкосаха в своя полза зараждащата се демокрация, твърде слаба за да може да се съпротивява. Със затворени очи световните лидери обсипваха сменящите се един друг екипи в Кремъл с комплименти и кредити.
Носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглитц писа в книгата си “La grande désillusion”: “Световната банка и Международният валутен фонд се бяха обявили категорично срещу всякакви заеми за корумпирани държави, но това бе само фасадата. В действителност се мереше с два аршина: Докато държави без стратегическо значение като Кения бяха лишени от каквито и да било кредити, Русия, в която
корупцията се шири
с несравнимо по-голяма сила, не престана да получава финансова помощ. Когато на МВФ му бе напомнена неприятната действителност, че милиардите долари, които той предоставя на Русия се появяват само след дни на кипърски и швейцарски сметки, той заяви, че това не са неговите долари. Някой бе казал, че МВФ можеше да улесни руския елит още повече, като превежда кредитите направо на кипърските и швейцарските сметки.”
Путин, новият силен човек в Москва ни най-малко не се зае да разчиства авгиевите обори на Елцин, а само преразпредели привилегиите през четирите години на все по-неограничената си власт. Падат главите на олигарсите Гусински, Березовски, Ходорковски, но разделянето на плячката продължава. Все нови и нови плячкаджии изникват край това безкрайно пиршество на клановете. Корумпирани чиновници и полицаи се присъединяват в отвратително пъстрото
капиталистическо-сталинистко блато.
Тонизирани от високите цени на нефта владетелите на новата Русия живеят за сметка на тлъстите маржове в този бизнес. Мнозинството остава завинаги да гази в посткомунистическата мизерия и разполага с едно единствено право – да свежда поглед и да величае своя господар. А замечталият се Запад вече празнува появата на една нова Саудитска Арабия, по-надеждна от досегашната и гарантираща от Кавказ до Сибир сигурни и стабилни източници на енергия за цялата планета.
Новото евразийско Елдорадо буди големи мераци. От години Романо Проди и неговата Брюкселска комисия неуморно агитират и повтарят, че трябва да се инвестира в сибирски сондажи и тръбопроводи. Частните фирми все още се колебаят и се опитват да проучват рисковете и неизвестностите. Официална Европа обаче продължава да прокарва своята линия. Какво значение имат някакви си човешки права, свободата на мнението, произволните укази, непредвидимото боричкане за власт в кремълските коридори. Нали всичко се върши в полза на модернизацията на европейската периферия! Напред към енергийно, стратегическо и ядрено партньорство! Думата реши, немската атомна промишленост откликна с готовност, дори Зелените дадоха своето съгласие: досадните ядрени отпадъци няма вече да предизвикват масови демонстрации, няма еколози да атакуват техните транспорти, няма да има истерични сцени на германо-френската граница. Вместо това
радиоактивните отпадъци
ще бъдат съхранявани зад Урал под строгия надзор на една – да се надяваме! – ефикасна полицейска държава. Сигурността задължава! Нашето здраве го изисква, а пък руските деца нека си гинат!
Само без сантименталности. За подправка към мечтите се добавя и доза неоколониализъм: изостаналата европейска периферия ще ни снабдява от своите богати природни залежи, ще консумира европейски стоки и ще се присъедини към еврозоната. Германия отново ще се отдаде на “Дранг нах Остен”, този път в сферата на промишлеността; Франция ще провежда, разбира се в чисто духовен план, наполеоновски походи към Русия, а Западна Европа ще присъедини без бой Третия свят на Изток от своите граници.
Търговският интерес диктува невиждана надпревара по раболепно преклонение. Разтапящ се от любезност Ширак съпровожда Путин до самолета му, Берлускони отваря за него своите вили, Буш го приема в ранчото си, Блеър при кралицата си, а Шрьодер го кани в своя ваканционен курорт. Володя пълни торбичката и си мисли, че всичко му е разрешено. Отнесеният Запад го е коронясъл за Цар.
Но защо трябва да се безпокоим? Под нагайката на най-новия просветен деспот, на руснаците им обещават за пореден път ускорена модернизация. Правовата държава и личните свободи ще последват както винаги по-късно, в далечното бъдеще. Отляво цари неизтребимата вяра в прогреса, отдясно вярата в либералната икономика. Всички заявяват, че развитието има само една посока, и че рано или късно всички общества ще настигнат челната група на благоденстващите демокрации.
Толкова оптимизъм силно напомня за XIX век и за “Belle Epoque”, онова блажено време в което се е смятало, че развитието на железницата и на борсата от една страна и прогресът на солидарността и на образованието от друга ще доведат автоматично до епоха на мир и щастие за всички. Равносметката: две световни войни, две тоталитарни държави, няколко фашизма, един геноцид, Освиенцим, Колима…
Нито натрупаният опит, нито съпротивата на фактите, могат да разбудят лутащата се като сомнамбул Европа, която отново се готви да се отправи на път към митологичната страна Китера зад Урал.
Време е най-после да се събудим. Войниците, които ограбват, изнасилват и избиват цивилни в Чечения няма след завръщането си бързо да се превърнат в нормални граждани. Затъпялото след 70 години комунизъм и разочаровано от последвалите грешки руско население продължава да се тътри парализирано от отчаяние. Елитът, обучен в условията на тоталитаризма и загубил всяка ориентация затъва в нихилизъм без ограничения и табута. От властта на Съветите извеждат два пътя:
пътят на Хавел и пътят на Милошевич.
Пътят на мъчителното, осеяно с пречки и следователно бавно демократизиране. И по-краткият, по-войнствен и страшен, дори терористичен път на авторитарната реставрация. Когато тайната полиция, армията и членовете на номенклатурата си поделят Кремъл, тогава някой Милошевич ще може лесно да заграби всичко.
Винаги когато Западът безразсъдно е залагал на руското чудо, той се е спъвал и е падал в черната яма. Този, който е склонен постоянно да си въобразява разни работи, изпада неминуемо в делириум, а сънят на разума ражда чудовища. Като дава на поредния кремълски господар и на методите му пълна свобода на действие, Европа си устройва уютно местенце на ръба на пропастта. И при това помага тя да стане още по-дълбока. Все още не е необратимо късно, но нашите политически лидери са на погрешен път.
Нека противопоставим на тяхната една друга мечта. Аз мечтая за друга Русия. Не за тази, която познаваме в реалността – от Петър Велики до Путин, с върволицата царе и комунистически генерални секретари между тях. Чиято господстваща каста отнема на Запада единствените му инструменти на въздействие, не допуска правовата държава и правила на играта, които биха позволили да се контролира властта. Така наречената “диктатура на закона”, която не се ограничава от свободно изразеното мнение на гражданите и от средствата за масова информация, поражда нихилистично общество. В него господства корупцията,
частни и публични мафии,
духът на “спецназа”, на депресията и на доброволното подчинение на мнозинството. Солженицин наричаше това “психология на подчинението” а Ана Политковска го определя днес като “руския позор”.
Аз мечтая за друга Русия. Която включва в своята модернизация и гражданското съзнание, и гражданските права. Първо европейските, а после и универсалните човешки права. Мечтая за една Русия, която е напълно възможна, и която беше на прага да се осъществи в началото на ХХ век. Литературата, музиката, танцът, театърът, изобразителното изкуство, математиката, лингвистиката, философията, просвещението от Санкт Петербург, Одеса и Москва озаряваха целия континент. Без Първата световна война и
катастрофалната болшевишка революция
Европа на ХХ век щеше да е друга благодарение и на руската култура. Онази Русия на просвещението, на изкуството и на човешките права, богата с наследството на Пушкин, Лермонтов, Чехов, Толстой и Достоевски, прозира и днес под черупката на възстановената автокрация. Ние на Запад трябва да поемем грижата за оцеляването на тази неизпълнена надежда.
Мечта срещу мечта. Намираме се на кръстопът.
