© Милен Радев
„Във всички познати ни от миналото общества злото е възприемано като самостоятелна сила. Древни митове разказват как то възниква в света, легендите на народите описват многообразните форми, под които то се проявява, религиите ни предупреждават за неговата съблазнителна сила. Фундаменталните цивилизационни традиции приемат за даденост съзнанието, че способността да вършиш зло е в основата на свободата на човека, която го отличава от животното и че в края на краищата злото си остава една загадка, „неразбираема фактичност“ по Киркегор. Навярно никога досега не е съществувала цяла култура – както нашата днес – която да възприема злото като принципно преодолима временна пречка, а не като съществена част от човешкото състояние (сonditio humana).“

Ойген Зорг, “Удоволствието от злото. Защо насилието не се лекува”, 2011 г.

---

От горната махала на глобалното село, каквото е днес светът, се носят стонове и вопли на умряло. Безмерна трагедия е сполетяла един от селските домове. И то трагедия не по волята на бездушните природни стихии, не порой, свлачище или рухнал гнил дъб е затрупал съседската къща. Не. Човешка ръка е извършила незапомнено злодеяние. Комшията, грабнал брадва, затрил завчас братята, сестрите, децата си. Ето го, предал се на пъдаря, стои сега невъзмутим край стобора, лези се, суче мустак и си показва мускулите. А селото вкаменено и отчаяно е безсилно да проумее и осмисли немислимото.

На село все по-рядко четат Имануел Кант. Иначе всеки щеше да е научил от

великия кьонигсбергски мислител,

че склонността към злото е иманентна на човека. Че то е също тъй част от неговата природа както доброто и че същността на човешкото у човека се състои именно в свободата да решаваш. Да избираш между доброто и злото, между омразата и любовта.

Непресекващите изблици на злото ни опечаляват и съкрушават, но те не би трябвало да ни изненадват. Швейцарският публицист Ойген Зорг, цитиран в началото на този текст пише в същата си книга: „…Злото не се поддава на лечение, на превъзпитание или на финансово изкореняване. То е трагичното условие на човешката свобода и може да се премахне само ако бъде премахнат човекът.

Страшна е мощта на злото.

Не само защото то може да предизвика парализиращ страх, но и защото има прелъстителна сила. То прекъсва монотонността на всекидневието, прави живота интензивен и обещава освобождаване от ограничения и задръжки. Да се отрича съществуването на злото е най-прекият път към попадане под неговата власт. Само осъзналият наличието на злото може да се предпази от него…“

Зорг съвсем не е единственият, който напомня на съвременния човек илюзорността на левия социален проект, владеещ повече от 100 години умовете и сърцата на образования свят. И въпреки това идеята, че злото сред хората е резултат само на порочни социални, културни и образователни порядки продължава да държи в плен много съвременници – от селския мегдан до редакционните зали и правителствените коридори по света.

Окончателната победа над злото – това е лозунгът на всички мераклии за изграждане на земен рай, тук и сега и то колкото може по-бързо! Независимо какъв го виждат те в представите си и кое именно зло имат предвид.

Никога в историята претенцията за изтръгване на злото по света из корен не е минавала без

планини от трупове

и без да играе познатият набор инструменти на злото – от испанските ботуши и кладите на Светата инквизиция, през изобретението на френския доктор Гийотен, шашките на Първа конна и подземията на Чека, през газовите камери на Аушвиц, Черната скала край Самоков и оризовите полета на Камбоджа, та до фучащите боинги на Мохамед Ата и 40-те му побратими.

Коригиране на земните несправедливости, премахване причините на злото със средствата на самото зло и с помощта на неговата неизменна спътница – омразата.

Това е квинтесенцията и на „Манифеста“ на

Андрес Беринг Бреивик.

Преследването на тази безумна цел доведе до сегашната трагедия в уж тъй благополучната и миролюбива Норвегия.

След многогодишен фанатичен труд, изписвайки и компилирайки от чужди текстове цял куфар листа с хаотично натрупани верни и обезпокоителни  констатации, абсурдни допускания, точни и невежи исторически позовавания, погрешни заключения и нечовешки намерения Андрес Беринг Бреивик е готов –  носен от своята омраза към всеки обявен от него за марксист, мултикултуралист и мюсюлманин – да се превърне сам в инструмент на злото.

Повтарям: не нетърпимост и ненавист към тоталитарната идеология на марксизма и радикалния ислямизъм или към конкретни, вършещи престъпления спрямо човечеството техни адепти, а

омраза към всеки отделен мюсюлманин,

към всеки съвременник, обявен от обременения Андрешков мозък за „културмарксист“! И точно тази омраза е движещата сила на масовия убиец.

Такъв тип самокондициониране на съзнанието е необходимо условие за постигане на поставената цел. То лишава човека, коленичил пред теб, от човешки качества. Той е превърнат в клише, в идея, просто в „културмарксист“, в „мюсюлманин“, Дехуманизацията на ближния преодолява табута, снема задръжки, придава на акта на убийството висш смисъл и навярно носи удовлетворението, което Андрес е пропуснал да получи от планираната съгласно „Манифеста“ 2000-еврова „луксозна компаньонка“ в навечерието на „операцията“.

Никое общество не е предпазено от спонтанните или обмислени акции на подобен индивид. Освен онези с перфектен контрол върху своите граждани, върху тяхното придвижване, върху стопанската им и мисловна дейност – както

някогашният СССР или днешна Северна Корея.

Там функциите на вършител на злото са поети от държавнотворните институции.

*  *  *

До тук ставаше дума за едната страна на трагедията в Норвегия – за безумното и безсмислено деяние, потопило в скръб цялата страна и разбило живота на хиляди хора. Защо в заглавието пиша за двойна трагедия?

Защото смятам, че масовото кръвопролитие в Норвегия може да има фатални последствия не само за тази страна, но и за „стария свят“ като цяло, за неговата обществена уредба, за свободите му, за начина на живот на всички нас. Имам предвид по-точно

спекулативната и демагогска употреба

на трагедията, която започна почти незабавно след като се очертаха първите общи характеристики на извършителя.

„Норвежки гражданин“, „рус, едър норвежец“ – почти с облекчение  тези атрибути се замяркаха из репортажите из немските електронни медии веднага след началните подозрения в ислямистки източник на атентата. За да продължат нататък с „десен екстремист“, „християнски фундаменталист“, „антимарскисист“, „антикомунист“ и „антиислямист“.

Обвинението в някаква си изислена, но вече академично обоснована

“ислямофобия”

се превръща пред очите ни в инструмент за маргинализиране на всеки съвременник, противопоставящ се на медийното и политически-коректно хипнотизиране.

Заредиха се безброй спекулативни обобщения и търсения на връзки на Беринг Бреивик с „десницата“, с „крайната десница“, с „враждебни на исляма кръгове в Скандинавия, Англия, Германия… Журналисти от утвърдените медии запрелистваха трескаво 1500-те страници на неговия манифест и наред с антикомунизма и антимарскизма на норвежкия самотник започнаха да привеждат в осъдителен подтекст имената на публични личности, открити в обърканите му тези.

Сред „жертвите“, попаднали под ударите на медийното озлочестяване по причина на цитирането им от Беринг Бреивик, са Джон Стюарт Мил, чиято сентенция за силата на убежденията той издигнал като свой девиз, както и Едмънд Бърк, чието най-известно изречение дори авторът на тези редове е имал лекомислието да си постави за мото в интернет. По-тежки са „обвиненията“ към живите: в немските медии например често се споменава с осъдителен подтекст това, че норвежецът често цитирал

антикомуниста Владимир Буковски

и неговите предупредителни тези за бъдещето на Европа. Но най-голям фурор и пламенна активност сред левия медиен истаблишмънт породи появата на името на публициста Хенрик М. Бродер в норвежкия памфлет.

Беринг Бреивик просто споменава едно интервю на Бродер за холандско списание с пет годишна давност, в което немският публицист изразява  загриженост от липсващата готовност сред мюсюлмански мигранти в Западна Европа да се интегрират в местните общества. В интервюто си Бродер казва също, че ако би бил по-млад, не би се поколебал да напусне Европа и да се засели в държава без опасност от пълзяща ислямизация.

Хенрик М. Бродер е много популярен в Германия като остро полемичен автор, чувствителен към опасностите на екстремния фундаменталистки ислям, защитник на

ценностите на Просвещението

и на човешките права. От години той е нападан настървено от привържениците на „политически коректния“ тон, от представители на леви кръгове и на провалилия се модел на „мултикултурализма“.

Ето че последните три дни Бродер става обект на нова, масирана критика и в електронните, и в печатните медии. Името му се нарежда до имената на Тило Сарацин, Ралф Джордано, Сейран Атеш, Неджла Келек и други публицисти и защитници на човешките права. Всички те къде прикрито, а къде и открито са наричани

„интелектуални подпалвачи“

и вдъхновители на норвежкия масов убиец. Пише се за тяхната „отговорност“ за възникването и на германска агресивна и готова на насилие „крайно-дясна“ антимюсюлманска сцена.

Абсурдността на тази теза е толкова очевидна, че не заслужава и минимално усилие за оборването й. И все пак, внушенията, които използва тук „либералната“ преса и целият ляв обществен сегмент са тъй коварни и последиците от тях могат да бъдат толкова фатални за общото ни бъдеще в Европа, че не мога да ги отмина без внимание.

Политиците в Германия вече се надпреварват през последните дни да настояват за по-строг обществен контрол на действията на „десните“ сили (нека не забравяме, че понятието „дясно“ е мръсна дума в германския политически сленг). Иска се изостряне на антитерористичното законодателство, на мерките за сигурност, засилване на контрола в интернет…

Всичко това на фона на отдавна произнесената медийна „присъда“ над Андрес Беринг Бреивик като

„крайно десен“

(сякаш пред лицето на безумното деяние подобна политическа локализация има какъвто и да е смисъл). Селективното четене на „Манифеста“ очевидно е помогнало да не се забележат там цитатите от Фидел Кастро и възхищението на Бреивик пред революционера, преклонението му пред сръбските комунистически лидери Милошевич и Караджич или уважението, с което говори за Владимир Путин и неговата младежка кохорта „Наши“. Това е значи истинският „десен“, при това с религиозна, християнска окраска…?!

Дори „Нойе Цюрихер Цайтунг“ написа, а междувременно многобройни развълнувани леви разнасят из интернет, че чак сега като християнин може да разбереш, какво били изпитвали мюсюлманите след 9/11, какво означава някой да извърши масово престъпление от името на твоята религия. Едно погрешно и лишено от основание заявление не става според мен по-вярно само защото е повтаряно безброй пъти.

От никакво “наше” име не е извършено масовото убийство онзи ден, на нито един евангелски текст не може да се позове и не се е позовал убиецът, нито следа от християнство, колкото и фундаменталистко да е то, няма в действията му. Никой християнин не се колебае, а и всички съвременни християнски култури, църкви и деноминации

не спират да осъждат престъплението

и да го дамгосват като най-недопустимо злодейство. Нещо, което светът в по-голяма си част не видя и не вижда да се предприема от страна на големи ислямски авторитети при безкрайната редица терористични атаки с позоваване на мюсюлмански постулати, на Корана и на Хадитите. Едва ли е нужно да напомням публичните ликувания в Газа и по други мюсюлмански места след 9/11?

Очакванията ми са – и на тях се дължи предупреждението в горното заглавие – че от тук нататък застъпването на обосновани антикомунистически и антимарксистки позиции ще стане още по-трудно отколкото бе досега в големите медии на Германия. Формулирането на твърдо консервативни позиции ще бъде тласкано още по-усилено към периферията на политическия спектър. Аргументираната критика на такива обществени явления като политически коректната „новореч“, практикувана в много от утвърдените медии, премерената и цивилизована защита на принципите на конституцията, пренебрегвани от предпочитащи своята традиционна култура реакционни ислямски мигранти ще бъде трудна задача, с която малцина биха се наели.

Партии като наскоро създадената „Ди Фрайхайт“ (Свободата) на напусналия ХДС депутат Рене Щадткевиц, които формулират аргументирани платформи, предупреждаващи за опасността от радикализиращите се мюсюлмански общности в Берлин и други големи градове, ще се сблъскат сега с още по-силно

институционализирано и негласно противопоставяне

от страна на администрацията. Организираните и толерирани от полиция и власти улични действия на леви активисти срещу такива политически движения ще се засилват. Етикетът „ислямофоб“ е най-малкото, което ще си спечели всеки, осмелил си публично да формулира това, което се знае, мисли и обсъжда еднозначно на повечето частни трапези или в приятелски кръг.

Конгломератът от верни статистически данни, от основателни обезпокоителни констатации за социалната и етническа действителност на днешна Европа и от абсурдни, карикатурни изводи и престъпни проектодействия, съдържащи се в „Манифеста“, по гротескен начин дезавуират в момента всяко усилие за обективен анализ на болните теми на днешна Германия.

Ако някой би си поставил за цел да дискредитира устойчиво публицистичните, интелектуалните и политическите действия на немногобройните граждански активни личности, чувствителни към засилващото се влияние на реакционния ислям в Германия той едва ли би могъл дори умозрително да създаде по-удобен сценарий от този, който се разигра трагично пред очите ни.

Заговорът на мълчанието около болните теми, практикуван в големите медии, злепоставянето на носителите на неприятни вести и изводи, както вече се видя при публикацията на книгата на Тило Сарацин, едва ли ще отслабне. Отдавнашните

предупреждения на добронамерени критици,

че именно по този начин се създават условия за нежелана, насилствена реакция от другата страна и за ново нагнетяване на спиралата на обществено напрежение не доведоха навреме до вразумяване. За жалост актуалното развитие дава основание за нови, още по-големи опасения.

Не мога да завърша с нищо оптимистично.

То едва ли би било и уместно в дни като тези. Идват ми само на ум думите на Осип Манделщам, предадени ни от неговата вдовица Надежда. Когато тя му се жалва от тежкия и безнадежден живот, на който са обречени двамата в Съветска Русия, големият мъдрец и поет й отговаря: „А кой е казал, че трябва да сме щастливи?“