Тези дни КомДос публикува поредния списък с някои повече или по-малко известни имена от българския културен и научен живот, свързани с комунистическата Държавна сигурност преди 1989 г.

Очевидно е, че аз ще съм последният, който може да си позволи да дава оценки или да коментира с осъдителен тон агентурното минало, моралната или политическата страна на прегрешенията през онези години на когото и да било.

Не мога и не желая да го правя сега, а колкото и да се взирам в текстовете си от последните 10-на години, мисля, че не съм го правил и преди.

Вместо това за мен са били важни действията и изгражданият от всекиго свой публичен облик през последните 20 и кусур години. Време, когато всеки можеше да формулира позициите си и поведението си свободно, без принуда – по съвест и според разбиранията си. И когато съзнателно можеше да се прави изборът между финансовото процъфтяване в посткомунистическо-рубладжийската леха и трудното, но достойно съществуване на полето на честно формулираните и защитавани убеждения. Или – за да снижа патоса, нека използвам пак метафората – времето когато всеки публицист можеше сам да избере какво предпочита – да издава вестник “Чук-чук” или вестник “Анти”…

Затова се обръщам не към по-далечното минало на една от фигурите от актуалния списък на КомДос. Него съзнателно го оставям без внимание. Интересува ме нейното съвсем скорошно, дето се казва, вчерашно проявление.

Изводите (вече и за миналото) предлагам да си тегли разсъдливият читател.

Става дума за търновския многоучен художник, почти вълшебник Пламен Легкоступ. Той, както ми съобщава моят Фейсбуковски френд Юлиан Петров, току що бил избран с голямо мнозинство за втори ректорски мандат на старопрестолния университет.

Че известието на КомДос не е повлияло на избирателното академично тяло – не ми е на мен работа да ги съдя. Но, че са забравили публикуваните в не едно печатно и интернет издания  отблъскващи орнаменти от най-новото минало на лекостъпващата и нискокланяща се артистична натура, това не мога да пренебрегна.

Затова ще се наложи пак да припомня текста от 2009 година, пък после нека търновските байновци в черни тоги и с провесени златни вериги на шия се оправят сами с гузните си образи в огледалата на своите нужници, бани и будоари. Ако имат такива.

Гузни образи, имам предвид.

Милен Радев

03 Февруари 2009

Нов почетен доктор-юрист

След поредица мрачни и мразовити новини напоследък, най-после медиите зарадваха петимната публика и с радостна вест. На руския министър-председател вече няма да му се налага при срещите си с многоучени световни колеги да пристъпва срамежливо от крак на крак. Не след дълго и той ще има правото да се нарича д-р Путин. Макар и само „хонорис кауза“, но кой ти гледа подробности там, където се решават съдбините на човечеството.

Трогателно за нас като българи е, че новият принос към добруването на великото северно племе и в полза на световното равновесие на силите е оригинално наш. Той се е пръкнал на бял свят не къде да е, а в старопрестолното Търново – град, свидетел на възходи и на падения. Едва ли има съмнение към кой вид събития следва да причислим новината, споходила ни сега от тамошния университет.

Както научаваме, неговият ректор проф. Пламен Легкоступ предложил, а учените му колеги приели единодушно на заседание на Академическия съвет (да не се бърка с познати от миналото съвети на работническите и селски депутати!) да се присъди званието „почетен доктор“ на руския премиер Владимир Путин. Лека сянка на неудовлетворение остава у читателя, искащ да знае – а имало ли е акламации? Зер, такова събитие – сподобяването с чест и почит на политик, загубил ги изцяло през последните 8 години – хич без акламации да мине бива ли! Вярваме все пак, че великотърновските приятели на Русия не са се поленили и със сърдечно усърдие са похлопали в ладоши.

Вярата ни се обляга преди всичко на едно име – това на ректора Легкоступ, Пламен Анатолиев – внук на белогвардееца Легкоступ, Гавраил Тирентиевич, както той сам се е препоръчал в интернет. Проф. Легкоступ, този внук на побягнал от болшевиците и приютил се в братска България самодържавен дядо, е гаранция за тясна сърдечна връзка и извезана в сърма вярност към страната на Победоносцев, Аксаков и Каулбарс, на Александър Трети, Николай Втори и Владимир Първи (Улянов). И, разбира се, на всички техни днешни наследници. Нека хвърлим бегъл поглед към неговата неуморна научна дейност в полза на славянското единство:

Ще видим проф. Легкоступ да гостува през 2008 г. в Твер. Той участва и докладва на организирана от руското министерството на културата, от Московската патриаршия и от пр. Богоугодни заведения Международна научно-практическа конференция „Славянският свят: общност и многообразие“. Приносът на великотърновския професор е достоен: „Православие и славянство –единство в различията“. Е, малко чоглаво ни стана да прочетем за някакви „различия“, нали от години повелителите на българската държавност и култура работят за изчезването на всякакви различия със северните братя, но, нейсе! Бързо се успокоихме, като си представихме нагледно каква ще да е била „практическата“ част на славянската конференция: газене из блата в навуща от брезова кора,наливане с водка от буркан и замезване с вкиснат квас, стрелба с лък по чучело на западен рицар-завоевател и непробудно спане от по една седмица на печката. Такива упражнения укрепват единството …

Докато се запознавахме с дейността на професора, който ни осигури новия доктор хонорис кауза по юридическите науки, у нас възникна чувството на известна празнота. Липсваше ни някоя заслужена награда за усилията на този татко, нарекъл, както ни учи отново интернетът, своя първороден син естествено по славянски Анатолий.Решихме да поровим из аналите на популярната и в България Академия за безопасност, охрана и ред (АБОП), организация на бивши и активни КГБ-исти и ФСБ-исти, специализирана днес в цивилното проникване там, където в миналото бяха нужни изнурителни усилия на цивилни експерти с горещи сърца и хладен ум.

И ето: оказва се, че на 23 март 2007 г. АБОП, наред с личности като Сашо Дончев, Валентин Златев и Вежди Рашидов, е присъдила и на проф. Легкоступ своя орден „Ломоносов“. Вярно, че сайтът на Великотърновската община твърди, че професорът бил удостоен с ордена от „Руската академия на науките“, но бърза справка в архивите на АБОП потвърждава, че орденоносецът е бил отличен именно от подразделение на тази академия. Не можем да си обясним търновската неточност освен като проява на срамежлива скромност.

Немного далечното минало на нашата страна помни построяването на паметник в центъра на София (в нарушение на забраната за издигане на паметници на живи личности) на съветския вожд, отличаващ се с особено членоразделната си реч, Леонид Брежнев. Сега, след като неговият наследник в Кремъл, многозаслужил в прилагането на правото на по-силния, е удостоен със званието „доктор хонорис кауза“,пред нас се открива нова перспектива за укрепване на дружбата и подчертаване на челопреклонността: София не бива да остави на Велико Тырново да я изпревари! Наложително е софийският кмет, самият той също носител на орден на АБОП, да побърза и предложи издигането на подходящо скромен, но суров и правдив паметник на новия доктор – Владимир Втори  Ленинградско-Лубянски.

Защо пък не – в градинката пред Кристал?

Косо по диагонал на паметника на един друг търновец. Някой си Стамболов, Стефан Николов, например …