Милен Радев

Изпълних нощес своя мечта, носена от десетилетия и все отлагана поради липса на технически възможности и време.

През 1987 г. успях през воя на руските заглушители на територията на тогавашното ГДР да запиша по време на нощно повторение по радио Свобода, авторското четене на поемата “Сквозь прощальные слезы” от поета Тимур Кибиров. От тогава насам той стана за мен най-близката поетична фигура в рускоезичното културно пространство. Колкото и да е на пръв поглед различен, в много отношения виждам в него легитимен наследник на Осип Манделщам. Почти едночасовото предаване бе сред най-силното, което съм слушал и записвал от Радио “Свобода” – ранно “мултимедийно” произведение от поезия, музика и гласово изпълнение. Негови автори бяха големият актьор и автор Юлиян Панич и писателят Сергей Юренен.

През 1995 г. можах да присъствам на четене на Тимур Кибиров в Берлин, след което той, като разбра отчаянието ми, че не мога никъде да намеря текста на поемата, спонтанно ми подари авторския си екземпляр с мил надпис.

Едва сега успях да дигитализирам касетофонния и калпав стар архивен запис. Комбинирах го с помощта на съвършено невъобразимите дори преди 10 години компютърни възможности с някои изображения – субективно и реакционно подбрани от интернет. Извинявам се на непознатите автори на снимките за нарушаването с напълно идеална цел на тяхното авторско право. Готов съм веднага да спомена с почит и благодарност всеки, който предяви претенции. Със сигурност това е единственият в момента запис на историческото четене, заминало в ефира заедно със старата “Свобода”…

Най-голямата благодарност дължа на фантастично талантливия, чувствителен, остроумен и читав човек Тимур Юриевич Кибиров.

Тъй като записът е далеч от оптимален и не всичко се разбира дори от изкушено в руския език ухо, съм сканирал и качил тук целия текст на поемата, като препоръчвам той да се отвори в друг прозорец и да се следи паралелно – с едно око, текста, с друго око видеоекрана тук, с главата и сърцето – съдържанието на тази поема, която е като че ли епитаф на живота на всички ни през онези години.