Валерия Новодворская
„Цветенцата и да увяхнат, важното е картечницата да не ръждясва“ … добре е днешните провокатори от Севастопол и Одеса, хранениците на Лужков и Рогозин, да научат тази западноукраинска поговорка от времето на съпротивителните организации ОУН и УПА на Степан Бандера и Роман Шухевич. Провокаторите, които се отправиха тази година за 9 май в свободния и антисъветски западноукраински град Лвов със своето плесенясало бутафорно оборудване от сталински портрети, от крадени георгиевски лентички и изпъстрени със сърпове и чукове червени парцали.
Както винаги провокаторите добре подбират момента: 9 май е празникът на рискувалите живота си фронтоваци, които на него си спомнят своята младост, другарите си и “битките, в които сражаваха се дружно“.
Но 9 май е също така и любимият ден на нагло присламчилите се към тях мародери, не воювали нито ден, родени след 1945 година, които дори и пръста не са си уболи заради Родината. Ето ги: накипрени като гарги в паунови пера, издокарани със символиката на кавалери на Георгиевския орден (даже и макети на ордена си спретнали от марципан). Ето ги – бутат през Червения площад ръждясалите балистични консервни туловища, пулят се на салютите като на панаирджийски фойерверк.
Броят на присламчилите се към празника е безкрайно голям – от накичените с георгиевски ленти пошли телеводещи до Путин и Медведев, припълзели на ежегодното си пиар-мероприятие през костите на 27-те милиона загинали в онази война. Към тях добавете и съветохолиците, промъкнали се в немцовата “Солидарност”, които неотдавна с проклятия се нахвърлиха върху Николай Храмов, един истински антисъветчик и дисидент, само защото той справедливо отбеляза (заедно с блестящия журналист и стожер на дисидентската общност Александър Подрабинек), че ние няма защо да празнуваме 9 май, че него го празнуват само невежите и тъпанарите, оставащи си навеки съветски граждани.
Денят 9 май е строго корпоративен празник на фронтоваците (минус лагерната охрана, минус сътрудниците на „Смерш“ и НКВД). Оставете тези герои на мѝра, вие цивилните, нестроеваците, тиловите плъхове с чужди орденски лентички. Вас никой не ви е срещал на първата фронтова линия, никой не ви е виждал по окопите. Първо повоювайте (само не в Афганистан, не в Чечения и не в Грузия), пък след това ще си поговорим.
И аз самата съм ветеран. Ветеран от войната против тоталитаризма с 43-годишен стаж, и даже с орден за това, присъден ми от Литва. Ние също сме воювали, аз и моите другари-дисиденти, а мнозина от тях паднаха в боя. Да, ние загубихме войната, не успяхме да освободим Русия от СССР, но кой ще се осмели да хвърли камък по нас заради това? И ние разбира се също сме се вдигали на смърт, и ние си имаме нашите корпоративни празници: 21 и 22 август – дните на революцията от 1991 година и 4 октомври – денят на падането на съветската власт. Ние сме ветерани на загубената война, затова кой по-добре от нас ще разбере и ще почете фронтоваците от 1941-1945 година, които също загубиха своята война? Както писа Йосиф Бродски: „Кажете да не смеят да ни будят, да не тревожи никой сънят наш… Какво като не победихме, какво като не се прибрахме ний!“
Павел Коган, Михаил Кулчицки, Борис, пресъздаден от Баталов във филма „Летят жерави“, опълченците, защищавали Москва, войниците от Брестката крепост, Виктор Некрасов, Васил Биков, Вячеслав Кондратиев, Василий Гросман, Юрий Левитански – всички тези фронтоваци, и живите, и мъртвите, „хотели как лучше, а получилось как всегда“ (искаха нещата да се променят за по-добро, а то взе, че стана както винаги). Не успяха да направят нищо за своята страна, тя изгни в сталинския концлагер. С тяхна помощ бяха поробени и натикани в комунистическия свинарник Източна Европа, страните на Балтика, Западна Украйна и Западна Белорусия, нещастната Бесарабия – днешна Молдавия…
Великобритания и САЩ през това време превъзпитаваха Германия и я превърнаха в развита демокрация. Ние пък нашата част от Германия я направихме филиал на своя ГУЛАГ. Така че на всички нас – нефронтоваците, на 9 май ни подхожда да устройваме не салюти, а да леем сълзи. Защото ние загубихме не само нашата война, но и нашия живот, нашето бъдеще.
Да се сражаваш с Хитлер бе разбира се правилно и похвално. Но и да се сражаваш със Сталин също бе правилно и достойно за вечна памет. Тук всички ветерани са равни: и онези, които превземаха Берлин, и онези, които влязоха в Руската Освободителна Армия, РОА на Власов. И ако в известния Манифест на генерал Власов има някои нехубави пасажи, то и манифестите на Червената армия не са с нищо по-добри. А съветският химн звучи далеч по-страшно от химна на РОА. Но колко е завидна съдбата на украинските патриоти (у нас ги бяха нарекли „украински националисти“), които в редиците на ОУН и на УПА се сражаваха под националния си флаг и с фашистите, и с болшевиците!
Ние дори и на 8 май няма какво да празнуваме. Светът тихо и скромно празнува края на Втората световна война. А за нас тя не е завършила до ден днешен. Русия е последният агресор, последният защитник на пакта Молотов-Рибентроп. Рибентроп отдавна е обесен и погребан, но Молотов възкръсна в Примаков, в Лавров, в Путин и Медведев. Ние продължаваме окупацията на Молдавия, т.е. на Приднестровието, на Грузия, т. е. на Самачабло (Южна Осетия) и на Абхазии, на японските острови, на части от финландската и естонска територия.
Съвсем смехотворно обаче звучи, когато на 9 май изискваме благодарности и аплодисменти от поробените от нас народи: от украинците, естонците, литовците, латвийците и молдавците. За тях този ден е ден на национална трагедия. За Грузия и за Чечения – също. На този ден зад тях безвъзвратно се затръшна вратата на съветската клетка и те станаха роби на Сталин и на НКВД. След като си развърза окончателно ръцете НКВД се зае със свежи сили с наказателните операции срещу украинските и литовските въстаници. Четете Солженицин и Леонид Бородин! Гледайте филма „Вишневи нощи“! Западна Украйна се сражава до 1956 година, западноукраинците поемаха към ГУЛАГ на цели райони. А ето, че сега провокаторите от отряда „Москва-Севастопол“ им се тръснаха с червени флагове и със сталински портрети с надеждата, в меллето да сгазят няколко ветерана и да поквичат от удоволствие.
Партията на Олег Тягнибок “Свобода” много израсна в моите очи. Тя и лвовските градски власти отстояха националното си достойнство. В Украйна да се участва в тържествата в чест на 9 май (също както и в Молдавия, в Грузия, в страните от Балтика и в Източна Европа) е знак за национална измяна. И георгиевските лентички с червените флагове – също.
А руският консул просто ме потресе. Задача на дипломатите е да гасят конфликтите, а не да ги разпалват. Той заслужава да бъде отзован и изпратен директно в Мека. Нека там се опита да гори Корана край главното им светилище. Или да го пратят в Ню Йорк, нека там да полага венци на Ground Zero в почит на загиналите при атаката на Кулите терористи. Да поднасяш венци пред паметника на войните поробители в Лвов е акт, аналогичен на предложените от мен два хепънинга. Добре ги учат нашите бъдещи дипломати в МГИМО, няма що.
Изобщо, не е ли време нашите съветохолици да престанат да си търсят навсякъде хазари, на които да си отмъщават. За тези глупости история вече си е отмъстила. Но тя си е отмъстила именно на нас. И, съдейки по стилистиката на 9-ти май 2011, Русия се е грохнала в гроб, безкрайно по-дълбок от бункера на Имперската канцелария в Берлин.
И няма какво да влечем на нашето погребение и лвовските граждани. На тях, току виж, им предстои сватба с европейски сватове…
Превод Милен Радев – от grani.ru
