© Милен Радев

Пак е 9-ти май и пак от Изток се понася грохот на солдатски ботуши по калдъръм, пак заскърцват веригите на танковете, пак сянката на балистични ракети подплашва рояците арбатски врабчета.

Пак през челюсти, вдървени от нечовешко количество погълнат самогон, се надига протяжно мучене за някакъв си “съюз нерушимий” . Пак се опъват до продиране акордеоните, пак излиза с колеблива крачка на брега Катюша, преди да се бухне в храсталака с правнуците на някогашните „освободители“ на Европа.

По западноевропейски телевизионен канал гледам директен репортаж на

деветомайския парад

от Червения площад. Слушам почти неприкритото възхищение на немския говорител от стегнатите редици на маршируващите днешни окупатори на Чечения и Грузия, от внушителната мощ на руското оръжие. Следя витиеватите коментари на политолога-експерт в студиото Александър Рар – съветник на германското правителство и личен гост на Путин в Кремъл.

Увлекателният му глас с дискретен руски акцент реди като бисери по гушата на руска матрона доказателства за отличните „работни“ отношения между Русия и Германия, за газа и нефта, които осигурявали надеждно германската икономика, за прекрасните условия пред немския бизнес в Русия, за това как Русия искала да се модернизира, та даже обмисляла да превъоръжи танковите си войски изцяло с германски Леопард 2 от концерна Краус-Мафай …

На екрана колоните постепенно се изтеглят, двойката еднояйчни близнаци Медведев/Путин поема по своя отговорен път в подножието на Кремълския зид, гласът на Рар ромоли и тихо заглъхва, а аз се замислям за онова, което всъщност се случва пред очите на целия (стига да е готов и желаещ да го забележи и осъзнае) свят:

На централния площад на Русия, пред

капището на непогребания труп

на един от най-зловещите масови убийци в историята – обект до днес на преклонение от милиони свои сънародници – се празнува годишнина от края на една война.

Война, наречена „отечествена“, макар че става дума чисто и просто за Втората световна война.

А тя, както отново и отново трябва да се напомня срещу забравата, бе разпалена от двамата съюзника, хитлерова Германия и сталинския СССР, с нападението над Полша през есента на 1939. И едва по-късно, по стара бандитска привичка, двамата тирани се хванаха за гушата .

Празнува се не как да е, а се празнува с демонстративна агресивност, образно казано с размахване на ядрения боздуган, с високо вдигнат ботуш, по който още не е изсъхнала кръвта на стоте хиляди чеченски деца от миналото десетилетие и на стотиците грузински цивилни жертви неотдавна.

Празнува кой?

Празнува страната-наследник на Съветския съюз. Страната, вграждаща по указание на доскорошния си президент и сегашен премиер все повече елементи от своето кърваво болшевишко минало в днешната си идентичност. Празнува под звуците на смразяващия кръвта на близки и далечни нейни съседи съветски химн „Союз нерушимый, республик свободных, сплотила навеки великая Русь…“. Мелодия, която същият президенто-премиер наложи за химн и на днешна, вертикално-демократична Русия.

Празнува с демонстрация на технология в по-голямата си част отпреди 30 години, но достатъчно зловеща и до днес. Празнува страната на опустошената природа, страната-енергиен придатък и енергиен рекетьор на света, страната – негативен шампион по смъртността на мъжкото си население, страната на озверената младеж, фанатично предана на националния си водач, страната на подтиснатите, комплексирани наследници на

Империята на злото.

Празнуват победа в схватката на две тоталитарни държави, едната от които избързва и преварва с нападението си другата само с няколко седмици.

За почтените и информирани изследователи на близкото минало, но и за всеки заинтересован и следящ публикациите и свидетелствата от последните години човек по света, днес не може да има съмнение в съпоставимостта на двата режима – национал-социалистическия в Германия и комунистическия в Съветска Русия.

Престъпността на първия бе доказана международно-правно на Нюрнбергския процес. Престъпността на другия произтича от античовешката теория, на която той се основава и от надминаващата всяко въображение и всеки исторически паралел терористична практика през първите 40 години от неговото съществуване. Пресмятането и сравняването на броя на милионите жертви в едната и в другата тоталитарни системи е

безсмислено и неморално.

И все пак, ако то се извърши съвестно, тежестта на милионите жертви дори само на Колима, на този „Освиенцим без пещите“, по определението на Варлам Шаламов, ще натисне със страшна сила червеното блюдо на дяволската теглилка на двата античовешки режима през ХХ век.

Теорията за сингуларността на престъпленията, извършени в Третия райх не издържа на критичния анализ на излезлите през последните 20 години на бял свят доказателства за също тъй масови, също тъй безжалостни престъпления срещу човечеството, извършвани още от първия ден на установяването на болшевишката „диктатура на пролетариата“.

През десетилетията на своето съществуване, изградената на нейна основа държавна система заличава почти безследно цели обществени и национални слоеве. Нещо повече: по пътя на отрицателната селекция, на принудителната социална адаптация, тя води до страшни антропологични модификации на оцеляващия т.н. „хомо совиетикус“, видими и до сега у неговите наследници на Изток от Днепър.

Именно тази победа се чества днес – победа по волята на историческото стечение на обстоятелствата (и на многомилиардната американска военна помощ от 1942 до 45 г.) на един тоталитарен режим над друг. Победа, която за мнозина от освободените обитатели на национал-социалистическите концлагери се превръща бързо в кошмарно продължение на мъчението, но вече

зад полярния кръг.

Победа, която донесе смъртта на два милиона бивши съветски граждани, освободени от германски плен или интерниране в Западна Европа и предадени от Съюзниците на благоволението на своя партньор, седящ на трона на Иван Грозни в Кремъл.

Победа, която за милиони източноевропейци се превърна в буквалния смисъл на думата в десетилетно комунистическо робство, и която струва живота на цвета на тези нации…

Но защо пък не? На честване подлежи всичко. Агнешкото стадо може да следи с радостно вълнение и да участва с ентусиазъм в отбелязването празника на колача и месопроизводителя в модернизираната и благоустроена вече кошара.

Цивилизована уж западноевропейска нация може да чества с помпозни паради годишнината от своята „Велика“ революция, от вакханалията на терора в парижките септемврийски нощи на 1792 г. и от геноцида във Вандеята година по-късно.

Може да се честват митични, трагични, абсурдни и дори срамни годишнини.

Може да се заглушават или охулват гласовете на хора будни, отговорни, смели и неуморни, които призовават принципите на здравия разум и на елементарната порядъчност да се прилагат не само в семейните и комшийските, но и в публичните дела и взаимоотношения.

Може.

Но тогава не може и не бива по-късно да има чудене, кахърене и вопли до Бога, когато отново дойде време за едни по-други, съвсем не весели, но до болка познати ни европейски и световни празници.

---