© Милен Радев

Тези дни от сепаретата на Атанастилевия офис отново се понесе бодра бригадирска песен. Нещо в стила на

Комунистите Родината изграждат
комсомолците след тях вървят
Комунисти, комсомолци
заедно във труд и бой…

Песнопоецът се оказа познат Бригадир, вече побелял, макар и без да се е трудил кой знае колко, затова пък закален в тежки битки по класовите полета. Където и да го е запокитвала през годините партията (с главно „П“, както в „Путин“) младият по дух комсомолец е винаги верен на горната мелодия. Всъщност за него боят не е престанал до днес.

Новото му задание е старо: отстояване честта на пагона, разобличаване клеветата на външния и особено на вътрешния враг, на недоизтребените фашисти, на младите и нагли многознайковци, позволяващи си да обвиняват партията и нейния щит и меч в убийството на Георги Марков.

Тъкмо в разнищеното ни и опустошено от десетилетен физически и духовен терор общество се прокрадне сянка на консенсус…

Тъкмо започне да се налага като безспорно мнението, че Георги Марков – творецът, с когото нашата литература и гражданска мисъл винаги ще се гордее – е трагична жертва на комунистическата система на насилие…

Тъкмо неговите дълбоки, талантливи, изстрадани произведения тръгнат към издателствата и училищата и ето го – протяжно се понася бригадирският фалцет!

Няма мост Уотърлу, няма чадър, нито сачма,

няма досие „Скитник“,

реди неуморният бригадир. Според него лондонският несретник Марков се бил едва ли не простудил в проветривите коридори на Буш Хаус и след това станал жертва на лекарска немарливост.

„Версията с чадъра звучи детски и измислено“, заключава дълбокомислено речитатива си нашият бригадир.

Тук е моментът да си припомним кой е този някогашен кандидат на БСП за кмет на София с презиме, производно от прабългарски хан и с излъчване на презряло жиголо.

В по-краткосрочната памет се върти споменът за опита на самоотреклия се цар Сакскобургготски да направи бригадира съветник по националната сигурност. Опит, провалил се след стон на възмущение от граждански активната част на обществото и след скръцване със зъби на някои западни фактори.

Далеч по-важно обаче бе първото изплуване пред публика на предпочитащия до тогава мрачните вирове и подмоли бригадир под прикритие. Любителя на лошото дъждовно време из Западна Европа…

В утрото на демокрацията, към края на първата година от своя мандат – лятото на 1991 г. – „президентът на опозицията“

Желю Желев назначи този човек,

с неговите активи от комунистическия агентурен фронт за шеф на разузнаването.

Да повторим отново за младите ни читатели: демократичният президент, „лицето на нова България“, доскорошният председател на СДС взе на практика за свой пръв съветник по въпросите на сигурността една знакова фигура от Първо главно управление на ДС!

Нему той възложи да реформира и направлява метаморфозата или по-скоро мимикрията на старото разузнаване в новата Национална разузнавателна служба …

От този акт произтекоха поредица бригадирски акции в конспиративен стил: „Боянските ливади“, „македонската сделка“, омаскаряването чрез лъжи на първото демократично правителство на премиера Филип Димитров, длъжностни престъпления при унищожаване на секретни досиета на приближени до бригадира лица…

Следите на онова старо назначение се точат чак до днес в актуалната афера с агентурните ни дипломати.

Ето защо фигурата на песнопойния бригадир и неговото настаняване през 90-те години досами коляното на Желю Желев са за мен едни от най-очебийните и символични знаци за опорочения от самото му начало преход.

За подмяната, на която станахме жертва всички тогавашни ентусиасти.

Знак за мощта на задкулисната власт и за нашата слепота и самозаблуждение.

И е редно днес да сме честни пред себе си: изправени сме – в обществен план разбира се, в личен всеки има своите собствени, независими от обкръжението радости, успехи, трудно извоювани постижения – изправени сме пред

20 загубени години.

Става дума за време на епохална културна и нравствена деградация, на буквално смачкване на автентичния предприемачески дух, на довграждане на робски и насилнически стереотипи в широки слоеве от населението на България.

На опростачване, на вторична аналфабетизация, на деевангелизация на българина.

Време на физическо и духовно погубване на милиони ценни, неповторими, родолюбиви и така измъчени наши сънародници – отишли си рано в гроба, вдигнали куфарите за другия край на света или оттеглили се в нова вътрешна емиграция.

И ако за по-далечните години имаше някакво подобие на оправдание – „такива бяха условията“, „срещу комунистическия ръжен не се рита“, „Ялта ни продаде“ и пр. – то за провала на последните 20 години, за допускането на бригадирите на ръководни явни и на влиятелни задкулисни позиции си носим вината всички ние, живелите през тях и малко или повече активно участвалите и наблюдавалите.

От тази отговорност не можем да се отървем. Тези въпроси трябва да си поставяме отново и отново…

Какво остава?

Остава всеки да се опита да е начисто пред себе си. Да изчагърта напластения все още тук, таме нагар от вярност към кумири, оказали се въздухари или напротив, ловки интересчии и шарлатани. Да си върши работата в своя малък, близък, пулсиращ кръг, така както му диктува съвестта и камертонът на Чосич*.

Да не занемарява, а буди отново и отново у себе си ненавист към бригадирите и тяхната „родина на световния пролетариат“.

Ама ще каже някой, Христос рече да обичаме враговете си!

Христос живя преди 2000 години, ще му отговорим ние.

И ако той позна „само“ разпъването на кръста, ние след него научихме за Колима и Воркута, за садизма на Червената армия в Източна Европа, за кървавата преизподня през страшните есенни нощи на 1944 в Мизия, Тракия и Македония, за земния ад в Белене и край Ловеч.

Историята на XX век забранява прибързаната прошка над враговете на човечеството.

Затова нека неканонично си присвоим и запазим правото да ненавиждаме.

А любовта към враговете си ще оставим за момента, в който те се сгромолясат, когато станат слаби и безпомощни, когато загубят страшната си власт. Тогава нашата любов към ближния ще им е в кърпа вързана. Ако доживеем този миг…

Но да не забравяме, че животът ни не свършва с тези 60 – 70 или 80 години, прекарани на нашата странна, красива и жестока планета.

---

* За легендарния камертон на форумния участник Чосич, вж. аналите на Форум “Де зората”