Милен Радев, за бр. 10 на в-к СЕДЕМ

Седмица след гостуването на турския премиер Ердоган в Германия вълнението, което той предизвика с триумфалната си поява в Дюселдорфската конгресна зала продължава да люшка политици и граждани.

За втори път след 2008 година Ердоган се обръща към своите сънародници, живеещи в Германия пряко, провокативно, без да се съобразява с очакванията или притесненията на домакините в страната.

Дни преди голямото събитие Дюселдорф и околностите бяха покрити с плакати и билбордове с образа на благо усмихващия се Ердоган, протегнал бащинска десница. Придружени от поразителното съобщение на турски и на немски език, че пристига „Нашият министър-председател“…

Входните билети са разграбени от седмици в джамии, ислямски и землячески сдружения. В конгресната зала, превърната от донесените байраци в червено море с бели полумесеци и звезди се тълпят над 10 000 души. Представени са всички поколения – анадолски старци, забулени тетки с неустановена възраст, издокарани бизнесмени и модерно нагиздени млади девойчета. Внимателни немски журналисти правят сметката, че на всяка седалка организаторите от държавната агенция за живеещите в чужбина турци са положили точно преброени в съотношение 70 % на 20 % и 10 % турски, германски и европейски флагчета. Изказват се предположения, че такава е и желаната от Родината пропорция на бъдещата идентичност у представителите на турската общност.

Поразителното впечатление в началото е за сметка на перфектната професионална организация, на щедро излелите се за събитието средства. След появата и речта на Ердоган – вниманието е изместено от бурния ентусиазъм на публиката към посланията и акцентите, поставени от турския премиер.

За съдържанието на речта германската публика можа да се информира едва с известно закъснение, защото в залата отсъства какъвто и да е превод на немски. На въпросите на журналисти за симултанен превод организаторите със завидно самочувствие отговарят, че „интеграцията не е еднопосочна улица, трябва да се учи турски“…

Какво ще остане от близо двучасовите пламенно поднесени призиви и поучения на турския премиер към сънародниците му, които в Германия политическата коректност изисква да бъдат наричани „нашите съграждани с турски миграционен фон“? Най-шокиращ и поразил немските правителствени политици (с изключение на канцлера Меркел, която както в случая „Сарацин“ предпочете да се хлъзне по линията на най-малкото съпротивление и да гледа позитивно на нещата) в речта на Реджеп Ердоган бе настойчивият му призив към милионите сънародници, обитаващи Германия, да се интегрират, но да си останат турци. Заклинанията на традиционната турска идентичност, която трябвало да се запази при всички условия, прозвучаха като подигравка с догмите на интеграцията, проповядвана от „мултикултуралистите“ в Германия.

Ердоган повтори оценката си от Кьолн 2008 г., че „асимилацията“ била престъпление и заклейми някаква растяща ислямофобия („термин“, измислен от аятолах Хомейни за дискредитиране и задушаване на всяка критика към исляма) в Германия.

В Дюселдорф Ердоган отиде и крачка по-нататък: докато миналият път бе настоял за отваряне на турски гимназии в Германия, сега той призова „нека нашите деца учат немски език, но едва след като първо се научат на турски!“. Тук и политици и специалисти виждат най-опасният елемент в новата политика на Анкара. По този начин на практика се поставя рамката за учредяване на турско малцинство в Германия – в противовес на интеграционния модел, който досега е официална доктрина в страната.

Именно пълното непознаване на немски език при постъпване на децата в училище се смята за най-голямата пречка пред тяхното нормално образователно развитие. От най-ранна възраст, при отсъствие на навици и умение да се говори на немски в семействата на турските мигранти, децата се обричат на маргинална роля в учебния процес, затъват в комплекси и безперспективност, компенсирани с необичайна и шокираща немското общество агресивност. Сега, от най-авторитетно за турската общност в Германия място им се дава поръката да засилят турския елемент и да наблегнат на турския език при децата.

С възмущение на тази част от речта на Ердоган реагира коалиционният партньор на Ангела Меркел, външният министър Вестервеле от либералите, който настоя, че немският език е приоритетен. Политици от консервативните партии ХДС и ХСС с необичайна прямота оцениха думите на турския премиер като подстрекателство, като невиждано предизвикателство един чуждестранен министър председател да насъсква периодично своите сънародници срещу страната, в която живеят.

Прави впечатление странното съвпадение на позициите на германските левичарски интелектуалци с консервативния и авторитарен турски премиер: в Дюселдорф той предупреди за опасно разрастване на „ислямофобията“, определи я за престъпление срещу човечеството и я постави наравно с антисемитизма. Със същото от месеци се занимават водещи имена в културните отдели на германските масови медии. Те приписват предубеждения и ненавист към турците и към исляма на доказани демократи, на либерално мислещи и смело рискуващи благополучието си граждани като социоложката Неджла Келек, адвокатката Сейран Атеш, публицистите Хенрик М. Бродер и Аяан Хирси Али или оцелелия от Холокоста енергично борец за фундаменталните човешки права Ралф Джордано. И то само защото тези популярни личности си позволяват аргументирано да изтъкват дефицити и противоречия в исляма като политическа система и като ръководство за всекидневен живот с Конституцията на Германия.

Буди недоумение разочарованието и изненадата, с която някои в публичния живот тук реагират на Ердогановите инструкции към петимно поглъщащите думите му сънародници. Сблъсъкът на илюзорно лелеяни очаквания за някаква повишена отстъпчивост на Турция заради членството й в Евросъюза с грубата, възраждаща отомански традиции реалност, щеше да е комичен, ако зад него не се криеха тревожни симптоми на деформирани възприятия.

Стилът и тактиката на Ердоган ми напомниха повтарящата се и растяща от година на година арогантност на Путин, започнала с истеричните му нападки срещу Запада на Мюнхенската конференция за сигурност 2007 г. Принципът и в единия и в другия случай според мен е един: изпробване на примиренчеството и безропотната покорност на насрещната страна, на готовността й да преглътне в името на безоблачното днес поредната провокация, за да може идният път „жалоните“ да се преместят на следващия рубеж…

Питам се дали този път Ердоган не прекали и не подцени инстинктите за самосъхранение у германската общественост, колкото и тя да не намира адекватен израз в голяма част от политическата и медийно гласовита класа. Особено от Бавария се надига силен фронт на обезпокоено възмущение, а назначеният само няколко дни по-късно за нов вътрешен министър Ханс Петер Фридрих от ХДС констатира, че Ердоган е разкрил своите намерения да злоупотребява с милионите си сънародници в Германия в полза на турски интереси. Не случайно в първата си официална декларация след назначаването му за министър, Фридрих оспори заявлението на бундеспрезидента Вулф от миналото лято, че ислямът вече бил станал част от Германия. „Историята не ни дава основания да смятаме, че ислямът може да бъде част от Германия“, каза категорично новият министър Фридрих.

За формиращи се настроения сред германската общественост говори нарастващата от ден на ден интернет-активност на граждани, които се чувстват недостатъчно сериозно възприети и разбрани от утвърдените политически партии по комплекса от въпроси, свързани със злополучната интеграция на мюсюлманските мигранти. Текуща в момента анкета на онлайн изданието на в-к „Ди Велт“ с досега около 9 000 участници под заглавие „Смятате ли, че ислямът е част от Германия“ даде резултат от 88 на 12 % в полза на отрицателния отговор на въпроса. В друга анкета с над 9000 участници на въпроса „Да бъде ли приета Турция в ЕС“ 85 % отговарят с „не“, а 8 % с „да“.

Забелязвам също как все повече се утвърждава убеждението, че официална Турция се стреми да прилага чрез своята диаспора в Германия заложената в ислямската традиция още от Мохамед тактика на т.н. „такия“. Т.е. на скрито, подмолно, свързано със симулирана лоялност и готовност за интеграция проникване в локалните социални структури, на паралелно заемане на влиятелни позиции в научни, културни и медийни среди. Тук говоря за впечатления и настроения, които регистрирам все по-отчетливо в най-различни среди на германското общество. Прояви като обсъжданата едва ли спомагат за разсейване на такива опасения.

Интересно е дали и кога това ще установят и сериозните политически сили в Германия.