Субективни репортажи II

© Милен Радев

На кинофестивал като берлинския е късметлия, който успее да „програмира“ посещенията си в Берлинале-паласт така, че да си спести тягостните, прекарани в терзания заради загубеното време прожекции от „пълнежа“ на конкурса – онези, селекционирани от политическо-коректни или фестивално-стратегически съображения.

Дваж по-късметлия е, който при всяко от влизанията си в киното попадне на истории, разказани майсторски и проникновено, увличащи и пречистващи по древните рецепти чрез смях и сълзи и каращи те дълго след като си напуснал тъмнината на салона да се вълнуваш и умуваш върху тях.

За три такива филма от официалната програма на 61-то Берлинале искам да разкажа.

True Grit

или „Непреклонните“, както изглежда ще се нарича този класически уестърн на братя Коен на българския пазар, откри по нестандартен начин Берлиналето. Според сюжета и според използването на заглавния идиом в самия филм, по близко до оригиналното звучене според мен е „Истинско мъжество“ или „Наистина сърцати“. Защото именно сърцат и мъжествен помощник в нейния отмъстителен поход си търси главната героиня в True Grit, 14-годишната Мети.

„Класически уестърн“, както често бива титулован филмът, не обхваща всички измерения на това почти перфектно кинематографично приключение, в което стремително ни повличат сценаристите и режисьори Джоел и Итън Коен. Воят на зимна виелица в Арканзас, снежни вихри, мъждукащата светлина от верандата осветява падналия ничком труп на фермера Рос, застрелян подло от бандита Том Чейни. Така започва True Grit за да въведе веднага своята героиня – решително, остроумно, интелигентно полу-девойче, полу-дете, което пристига с влака във Форт Смит, да погребе баща си. Бандитът междувременно е потеглил на Запад, към беззаконните все още към 1878 г. т.н. „индиански територии“. Отчаяна от неспособността на правораздаването да го залови и накаже, Мети наема с частни средства прославения, но силно пропит и безскрупулен федерален маршал Когбърн. Той трябва да издири убиеца и се погрижи за справедливото му наказание.

Филмът се основава на едноименната книга на Чалз Портис от 1968 г., която със своите архетипични американски характери, с бликащия хумор, с блестящия език е христоматийна в много училища на Америка. Първата заслуга на братята Коен е, че успяват да изобразят с неповторима сила на екрана уникалния образ на 14-годишната Мети. Сухият й хумор, нахаканата й поза в чуждия град на авантюристи и мошеници спечелват зрителя още от първите кадри. Мети е прагматична и безразсъдна, зряла не според годините си и поглъщаща с широко отворени очи новия жесток свят, който се открива пред нея.

А светът наоколо е наистина жесток и див. Защото Мети няма намерение да остане в града и да пусне недодялания, груб пияница и прославен стрелец Когбърн сам с парите й, на доверие, без да се убеди, че убиецът на баща й ще бъде наистина застигнат от заслуженото отмъщение. Тя си купува кон, стяга седлото на баща си и връзва на кръста си неговия револвер в брашнена торба. Когбърн не може да я разубеди, Мети поема с него. Към тях се присъединява и суетния, нагизден по циркаджийски тексаски рейнджър ЛаБьоф, който също издирва бандита заради възнаграждение за главата му.

Това е тройката, която потегля към неадминистрираната тогава още пустош, която е днес щатът Оклахома. Актьорите са неповторимият Джеф Бриджес като намусения, ръмжащ и вечно пиян стар маршал Когбърн – с номинация за Оскар, Мет Деймън (наконтен със засукани мустаци и бакенбарди!) и Хейли Стейнфелд. След кастинг из цяла Америка братя Коен се спират в последния момент на живеещата на две крачки от Холивуд, по онова време още 13-годишна, Хейли. За нейната игра, за запомнящата й се роля, не са нужни много думи: свежа, очарователна, талантлива, навярно с голяма кариера пред себе си! Номинацията й за най-добра „поддържаща“ женска роля е според мен само дотолкова неточна, доколкото Хейли води своята героиня наравно с Когбърн и ЛаБьоф и я превръща в не по-малко главна от тях в развитието на всъщност вечния, старозаветен сюжет на филма.

Две големи теми насочват действието – отмъщението и справедливостта. И цената, която човек трябва да плати, когато вземе отмъщението от Онзи, който е казал „Отмъщението е Мое, и Аз ще отплатя” (Втор. 32:35) в свои ръце… Всичко това, разбира се – неминуемо – съпроводено с „добродетелите“ на всеки уестърн: борба на доброто със злото, на взимопомощта и алчността, жестокостта и състраданието.

Филмът пленява с големите панорами на Запада, с ледените простори и сумрачни, призрачни пейзажи, през които води преследвачите следата на неуловимия беглец пред тях. С напускането на цивилизацията Мети навлиза в съвършено чужд й свят. Четох тук вече пътешествието й да се сравнява с пътуването на Алиса в страната на чудесата или с приключенията на Дороти в Оз. За мен обаче, при цялата външна абсурдност, паралелите са по-скоро с похожденията на Одисей – в авантюрата на Мети и нейните спътници има и кръв, и невероятна, неочаквана жестокост, и неведнъж надвиснала смъртна опасност, има и борба със слепите стихии на битието и стълкновения със създания в човешки образ, отвличане в безнадежна ситуация, има саможертва и спасение… И накрая – намиране на покой макар и всички да остават белязани духовно и телесно от преживяното.

Не мога да спестя на читателите си в България и една връзка с нещо актуално, която мимо волята, щеш не щеш, ми се наби в очите. Колкото по-дълбоко навлиза Мати в света на престъпността и беззаконието, който е представлявал Далечният Запад през онзи години, колкото повече несигурността, бруталността, насилието дебнат иззад всяка скала, от всяка изоставена планинска колиба и край всеки речен брод, толкова повече у Вашия рецензент се засилваше чувството за нещо познато. Толкова познато, че дори типажите на бандитите, с които се стълкновяват героите от филма – тлъсти, почернели, с покарали бради и налети очи сякаш бяха събрани от някой кастинг сред днешни български мутри. Разликата е само там, че маршал Когбърн действа безмилостно и ефективно. И поне в рамките на повествованието поставя нещата на заслужените им места. Без помощта на СРС-та и компромати…

Последни „технически“ забележки: Санудтрекът на Картър Бъруел е в духа на най-доброто от големите американски уестърни, а химнът Leaning On The Everlasting Arms от албума на Айрис ДеМент Lifeline разтърсва, поставя един затрогващо интимен финал и пронизва филма с ново измерение. Камерата на Роджер Дийкинс е феноменална – трескава, експлодираща там където трябва, величествено-щедра на планове и на филмово време, където е нужно. Сценографията и декорите, костюмите, гримът са на нивото на легендарния Heavens Gate на Майкъл Чимино (също с Джеф Бриджес!), който и заради този си перфекционизъм се превърна в най-скъпия провал в историята на американското кино.

Такава съдба разбира се не заплашва новия филм на братя Коен.
(продължава)