© Милен Радев

Уютният и така европейски център на естонската столица Талин стана тази пролет сцена на яростни стълкновения. Страстите се разгоряха около един невисок чугунен войнишки паметник. Миниатюрната балтийска държава и нейният мощен източен съсед Русия влязоха в открит спор дали преместването на мемориала в памет на Съветската армия е недружелюбен акт и проява на непризнателност към героите от Втората световна война, или просто суверенно решение на естонските власти.

През 1939 г. независима Естония бе прегазена от Съветския съюз съгласно споразумението на Сталин с Хитлер и загуби само през първата година на окупацията 6 % от населението си в подземията на съветската тайна полиция и в сибирските лагери. След настъплението на Вермахта през 1941 г. съветската армия напусна панически Естония за да се върне в страната пак през 1944 г. Естония бе провъзгласена отново за съветска република, а естонците се оказаха един от най-безмилостно репресираните от Сталин народи. Те бяха по свидетелството на Александър Солженицин и едни от най-непреклонните обитатели на съветската лагерна и затворническа система. В комунистическата митология на следващите десетилетия прогонването на германската армия и повторната окупация бяха прославяни като жертвоготовен и безкористен акт на Червената армия. Прибалтийската република бе покрита с паметници и братски могили на загинали за свободата ѝ съветски войници.

Един от тези паметници в столицата Талин стана повод за последните вълнения. За мнозинството от естонците образът на съветския войник е свързан завинаги с трагичните събития през десетилетната окупация. Властите отдавна бяха обявили решението си съвсем не да ликвидират паметника, но да го преместят заедно с останките на погребаните под него 12 съветски войници с тържествена церемония на градското военно гробище. За Русия и за многобройното рускоезично население в Естония паметникът е символ на победата над фашизма и реакциите не закъсняха.

Тълпи от младежи, организирани, както се предполага от Москва, предизвикаха многодневни улични безредици в Талин. Протестите срещу така нареченото „събаряне“ на съветския паметник бързо се превърнаха във вандалски и грабителски нападения над търговския център на столицата.

Без да загубят спокойствие, естонските власти извършиха ексхумацията, проведоха тържествената церемония и възстановеният и обновен монумент вече се издига в подходящата обстановка на военното гробище.

Естония не е първата страна в Източна Европа, която се освобождава през последните години от необичаното съветско наследство. На други места обаче досега това минава без публично внимание и напрежение.

В Будапеща съветският войник от паметника на хълма Гелерт бе отстранен и бяха заличени имената на съветските военни, загинали при превземането на столицата през 1945 г. В Прага бе демонтиран от постамента му съветският танк Т-34, станал на няколко пъти преди това обект на артистичен хепънинг. В Полша министърът на културата представи неотдавна проектозакон за отстраняване на паметници и имена на улици, които „възхваляват нацистката и комунистическата диктатура“. Тъй като е трудно да си допусне, че в Полша може да е останал до днес и един мемориал, „възхваляващ“ фашизма, става ясно, че законът визира полското и съветско комунистическо монументално наследство. В Чехия и в балтийските републики не спира публичният дебат за съдбата на съветските паметници. Основен мотив е дипломатичният подход към въпроса, за да се избегне открит конфликт с чувствителната на тази тема Русия.

България е страна, в която темата отсъства изцяло от дневния ред на обществото. В самия център на София на площ от 2000 кв.м. прелестният изглед към планината Витоша е преграден от масивна 50-метрова фигура на съветски войник с шмайзер в ръка. В основата на комплекса се намират многолюдни композиции, изобразяващи комунистическата Октомврийска „революция“ в Русия с развято знаме и надпис „Цялата власт на Съветите“. През 1993 г. градският парламент на София взе решение за демонтирането на паметника, издигнат в чест на държава, която не е загубила и един войник в бойни действия на българска територия. Въпреки решението, устна заповед на министъра на вътрешните работи спира на 14.04.1993 навлизането на техниката за демонтиране на паметника. Така безславно завършва и се забравя единственият опит за отстраняване на паметника на Съветската армия в София. Преди 3 години група интелектуалци стартираха подписка за премахване на паметника на „една армия окупирала България“, който е „предизвикателство към хилядите гробове на жертвите на режима, установен на щиковете на тази армия“. Акцията бе пренебрегната или осмяна в масовия печат, а директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров, водещ член на управляващата БСП, нарече инициаторите „политически маргинали“ и „запъртъци на недоубити фашисти“.

Формално погледнато и Германия е страна, в която всички паметници на Съветската армия стоят непокътнати и тяхното присъствие никога и никъде не се поставя под въпрос в обществения дискурс. В Берлин, недалеч от Бранденбургската врата, се извисяват на постаментите си два бойни съветски танка. В парка Трептов гигантският съветски монумент бе неотдавна освежен и ремонтиран за € 5 милиона. Днес декориращите входния ареал плочи с цитати от трудовете на Сталин отново светят със златист блясък. Изходната ситуация в Германия обаче бе специфична. Когато през 1990 г. се готвеше решаващият за обединението на страната Договор за добросъседство и сътрудничество между Германия и СССР, в него бе включено положение, задължаващо Германия да се грижи и поддържа за вечни времена съветските мемориали на нейна територия. По това време в Германия бе разположена почти 340-хилядна съветска армия, която се изтегли едва през 1993 г. В заключителните спогодби за напускането бяха включени още по-детайлни ангажименти на Германия за запазване на съветските паметници. В резултат на това в Източна Германия днес почти няма градче без полиран и обграден с цветни лехи паметник за слава на Червената армия.

И без сключени договори в България въпросът за съдбата на Паметника на съветската армия е извън вниманието на обществото през мандата на последните правителства. Нещо повече. При последното си посещение в Москва премиерът Станишев, син на рускиня и на някогашен секретар ЦК на БКП, без да го питат, при всяка възможност заявяваше пред журналисти и пред домакините, че България никога няма да събори съветските паметници и винаги ще се грижи за тях.

Както изглежда единственото, което може да застраши бъдещето на мемориалния комплекс са апетитите на бизнеса към този последен, неизползван терен в центъра на София. Говори се, че целият ареал е вече парцелиран и разпределен между мощни инвеститори. За сега само един чугунен паметник в средата смущава размаха на проектантите.

07.07.2007