Рихард Вагнер
Близкият на нобелистката Херта Мюлер писател и мислител Рихард Вагнер е строг критик на изпадналата сякаш в ступор обществена и политическа действителност на Федералната република. Някогашен противник на режима на Чаушеску в родната му Румъния, той емигрира през 80-те години в Германия от социалистическия рай благодарение на своя немски произход.
Вагнер познава добре както диктатурата и цензурата на реалния социализъм, така и тези на политическата коректност, на медийния и партиен истаблишмънт на Запад. Като член на публицистичната общност „Ос на доброто“ в последните месеци той все по-безмилостно анализира скандалната официална кампания срещу автора Тило Сарацин.
Рихард Вагнер страстно апелира към своите сънародници да осъзнаят корените си, за възраждане на немската културна традиция и не се бои дори да произнася понятието табу в следвоенна Германия „национално чувство“…
М.Р.
Големите приказки за и против интеграцията са напълно излишни. Всъщност всичко е отдавна изречено. Диагнозата е налице и тя е изключително тревожна. Наистина: „Германия се самоликвидира“. Причините са също толкова познати, колкото и последиците, които ще настъпят.
Нека си припомним: международноправно погледнато Германия е страната на германците, както Франция е страната на французите, Унгария – страната на унгарците, а Чили – страната на чилийците. Разликата между нас и всички останали е, че ние сами си отстъпваме страната. Нещо, което никога не би могло да се случи в никоя друга нация.
Ние сме на практика единствената страна на света, в която имиграцията продължава да се възприема по съображения на политическата коректност. Нещо като вноските за здравната каса или обедната почивка. Нашата философия на миграцията е лишена от всякаква връзка с реалния живот. Питам се, наистина ли сме толкова тъпи?
Зеленият политик Джем Йоздемир неволно определи много точно истинското състояние, до което сме стигнали. На молбата на журналист да каже нещо, с което да поразсее страховете на хората от исляма, той отговори напълно сериозно, че например някъде в баварската провинция имало джамия със слънчев колектор на покрива… Излиза значи, че ако на всяка джамия, която ще се вдига занапред в Германия, се поставя по един слънчев колектор на покрива и ето ти всички проблеми решени. Май наистина сме тъпи.
За Йоздемир се говори, че му предстои голяма политическа кариера и то не заради неговите способности, а защото той най-добре представлява онова, което от горе се опитват да ни продават вместо реалността. Йоздемир притежава атрактивен публичен профил. Съвместим е с виртуалната действителност на Туитър и Фейсбук. Той е също толкова зелен като своята партия, а тя е също така безцветна като него. Йоздемир се смята за отлично интегриран, защото говори немски с оригинален швабски диалект.
Шегата настрана: отдавна вече не става дума за това дали анадолецът ще се научи да говори малко по-добре немски, а ние всичките да станем малко пó анадолски. Не, под въпрос е вече оцеляването на нашето общество като германско общество.
Нека престанем да правим всичко за да става колкото се може по-уютно и удобно на мигрантите. Дайте да спрем да говорим за някакво си културно обогатяване. В какво се състои това културно богатство, с което уж ни ощастливява Анадола?
Всяка нация сама си взема онова, което допринася за обогатяване на културата й. Така е било от веки веков, без на някого да са му трябвали политическа коректност, диалог на културите или глобализация. Достатъчни са били търговските пътища. Всеки, който е имал какво да допринесе към световната култура, го е правел, създавайки стойности, които са били привлекателни и оценявани от другите. Красиви и полезни ценности. Какво хубаво и полезно има при талибаните?
Едно безконтролно миграционно нашествие, което при това се кипри с дрънкулките на мулткултурализма, рано или късно ще катурне естествено установеното равновесие в нашето общество. Само квази-интелектуалното претенциозно пустословие на нашите леви „човеколюбци“ отказва да види тази истина.
Не, нашето оцеляване като нация, като общество и като общност не зависи от миграцията, а от връщането ни към собствената култура, към германския хоризонт. Защо да може да има национална кухня, а да няма национално чувство?
Въпросът на въпросите за нас сега е: искаме ли да отстъпим своята страна и своята култура или искаме да продължим да строим сградата, завещана ни от дедите? Германия трябва да бъде разпознаваема като Германия. За другите, но и за нас самите.
Превод и бележка © Милен Радев
