За днешния българин “селско”, “селянин”, “цървул” са масово ползвани епитети. Те лепват без право на обжалване срамно клеймо върху опонента. Често жертвата е просто случайно изпречил се по пътя съгражданин.
Този обичай изглежда странно в очите на чуждоземния наблюдател, който знае, че преди по-малко от век България е била главно селска страна.
Който е чувал, че почти няма българско семейство, чиито корени да не се протягат през няколко само поколения до селския двор.
Който знае, че общата спална соба за домочадието и стоката, бараката с ямата край стобора са все още живи в родовата ни памет.
Няма да се опитвам тук да търся причините за тъй широко разпространеното презрение към селското. Те са сигурно и социално, и психологически обясними. Върлуването на “оранжевите” шайки в началото на 20-те години, например, не може да не е оставило своя отпечатък в предаваните през поколенията чувства на непоносимост и антипатия към “селяните” у “гражданите”.
От другата страна на аргументите и то с несравнимо по-убедителна сила би трябвало да натежи съзнанието за уж безпросветно селския произход на нашия интелектуален и политически елит. Това е същият елит, изтеглил след Освобождението с такъв размах и духовна енергия страната ни към Европа. Никога не би трябвало да забравяме и безподобната издръжливост, патриотизма и саможертвата на българския селянин, който положи здравето и живота си във войните за национално обединение.
А знаковото име на овчарчето Джендо, стигнал за броени години от медвенските колиби до парламентарния престол, а статиите му по първите страници на европейския тогавашен печат?
И днес от т.н. “дълбока провинция” продължават да бликат интелигентни, надарени, ученолюбиви млади хора, които бързо намират своето място по световните сцени, банки и университети.
На кого е нужен този увод, неказващ по принцип нищо ново, ще се запита стигналият до тук читател. Нужен ми е на мен за да обясня защо се дразня всеки път когато прочета несмислени словосъчетания от рода на “селянина от Сирищник”, “селянина с перчема”, “родения в къща с клозет на двора” и пр. бисери на нашето възвишено, урбанизирано общение.
Не е ли време да оставим селяните и селото на мира, да им отдадем уважението и вниманието, които те заслужават? Защо не подберем за онова, което с право се опитваме да изразим, по-точния и даже необятния термин на “мужика”?
Мужикът няма нищо общо със селянина.
Мужик не е нито съсловна, нито професионална дефиниция.
Мужик е духовна и социална диагноза. За него няма географски и етнически граници.
Мужикът познава и признава само две човешки състояния – роб и господар.
Измъкне ли се по волята на съдбата от робското покорство и духовно служение мужикът бърза да стане сам господар, да се обзаведе с всички атрибути на властта и да ги прилага безмилостно спрямо онези, които може да мачка и манипулира.
Мужик може да срещнем дори на царския трон. Той поема на война и гони пред себе си пълчища мужици, на които обяснява, че ще носят свобода на окаяните си братушки. Истинската цел на коронования мужик обаче е да зароби братушките. Да прегази китната им като градина земя и да я превърне в своя губерния. Да ги научи да тропат под плясъка на мужишкия камшик.
Тук му е мястото да си спомним знаменитото двустишие на барда Славимир Генчев
“Когато цървулите дойдат на власт
те винаги стават ботуши…”
Настоявам, че не селяните, а мужици са обект на поетовата метафора. Именно духовните мужици, верни слуги на Мужика на всички времена и народи в Кремъл, дойдоха с цървули на власт в Родината, смениха ги бързо с ботуши и ги окървавиха в задушните нощи на септември 44-та…
Попадне ли мужик по ирония на историята в президентски чертози, той бърза да се обкръжи със себеподобни. В рамките на мужишкото мислене те не бива да го превъзхождат с нищо. Единствените качества, с които могат да се отличават са верността, угодничеството, цинизма.
Мужикът-президент изпитва слабост към ордени и награди. На закрити семинари с мужишките си съветници той обсъжда отличията и техните параметри, висулки, брошки и ленти. Ордените се присъждат и връчват лично от мужика на президентския престол само на най-изявени мужици сред поданиците.
Съзнавайки своята мужишка същност мужикът на власт ламти сам да се окичи с атрибутите на короновани особи. За неконституционните монарси и диктатори бракониерството е било абсурдно понятие. И за нашия мужик не е проблем мераклийски да отстреля рядък животински вид въпреки законовите и морални норми.
Мужикът се отличава с мнителност, той не забравя лесно и трудно прощава. Сдържан в пряко стълкновение, мужикът проявява необикновена изобретателност, когато противникът може да бъде сразен подмолно, в зоната на здрача.
В наше време мужикът разполага с цялата мощ на съвременните технологии. Той ги прилага при сгоден случай за да се разправи с хора, които е нарочил за жертва. Не се спира и пред действия, които нормалният, недеформиран по мужишки човек, смята за недостойни и подли. Когато в мужика се обади властовият нагон, не го спира ни закон, ни конституция.
По принцип мужикът, както го издава и името му, е явление на Изтока. Все по-често обаче срещаме мужици и сред западната политическа класа.
Нима може да отречем мужишки качества на един неотдавнашен държавник, успял така да свие сърмите на съгражданите си, че те – с изключение на едно маргинализирано малцинство – да си затраят когато той наложи на страната си договори за доставка на газ, обричащи я за десетилетия на енергийна зависимост.
Напускайки властта нашият тевтонски мужик, носител на поверителна информация от най висша степен, се назначава на служба на държавата, владееща и тръбата, и кранчето, с което се подава газта към родината му. А мужишките сънародници немеят или се възмущават само под сурдинка…
На фона на тази все по-пъстра мужишка съвременна картинка се откроява фигурата на западния джентълмен като пълният антипод на мужика. Казвам западен, защото изминалите десетилетия, включително последните две от тях, доведоха до почти пълното изчезване на джентълмена в политическия и обществен живот на Изтока.
Истинският джентълмен е легалист. Той вярва в закона, подчинява му се, влиза дори в обречено стълкновение заради него. Джентълменът не разсъждава в мирогледната схема “господари и роби”. Висша ценност за него е Свободата.
За разлика от мужика, джентълменът атакува своите опоненти не с компромати, не с конспиративни стенограми и аудиозаписи, а публично, със силата на политическия аргумент.
Докато мужикът избира за сцена на своите послания дома за сираци, пенсионерския клуб или училището за бавноразвиващи се, джентълменът ползва публичната трибуна. От там прямо, красноречиво, когато трябва и агресивно, нарича нещата със собствените им имена. Открито и прозрачно.
Мужикът знае, че зависи от волята и благосклонността на по-високия, задкулисно дърпащ конците мужик. Затова той отива пет пъти в годината на поклонение и инструктаж при своето мужишко началство. Пред него той се отчита, неговото разположение трябва да печели и опазва. Там стенограми и записи не са нужни.
“Началството” на джентълмена е избирателят. С него той се съветва и неговия глас се стреми да спечели. Джентълменът знае, че мандатът му е до време – докато има доверието на гласоподавателите. След това той се оттегля. Не се налага да бъде канен и призоваван два или три пъти.
Мужикът е залепнал за своя стол. Схемата не позволява сам да се оттегли дори след непресекваща серия от гафове и зулуми. Каквото и да се случва около и с него, той трябва да издържи. Защото само така ще си осигури продължаване на мужишката кариера – било чрез нов политически проект или на комфортно обзаведена длъжност в бизнеса.
Толкова по решаващ е въпросът пред поданиците му – съгласни ли са да водят до безкрай предвиденото и за тях мужишко съществуване? Или ще трепнат, ще се сепнат, ще потърсят и открият мъждукащия вътре в тях джентълмен.
Пък нека да е наш, балкански, селски. Но – джентълмен, а не мужик!
