Призове и пирове – субективен репортаж

© Милен Радев

Ето че и 60-тото Берлинале влезе в архивите. След съботното оповестяване на лауреатите, вчерашният неделен ден бе денят на публиката: всички фестивални кина отвориха врати за най-зрелищните, най-обсъжданите и най-търсените от зрителите заглавия.

Берлинският кинопосетител живее със воя фестивал – над 300 000 продадени билети говорят сами за себе си. Прожекциите на филми от Буркина Фасо, от Ирак и Мароко преминават пред почти също така препълнени зали, както и големите холивудски или европейски продукции. А извън журналистическите прожекции почти винаги на финалните надписи залите се заливат от вълни на дълги, ентусиазирани аплодисменти. Макар че се случват и освирквания…

И така, кой отнесе наградите?

Съвсем изненадващо един тих филм, наситен с настроение, с преклонение пред вътрешния мир на човека и пред природната стихия с нейната красота и мистична сила бе отличен със Златната мечка. Това е третата част от трилогията за Юсуф на турския режисьор Семих Капланоолу. След “Яйце” и “Мляко”, в

“Мед”

той се връща още по-назад в живота на своя 6-годишен герой Юсуф, следва го в обиколките му по пътеките на планинско селце в черноморската провинция Ризе в най-североизточната част на Турция.

Юсуф помага на баща си, пчеларя Якуп. За да събира най-редкия черен планински мед, бащата трябва като акробат да се катери по въжета до върховете на вековни дървета и да закачва кошери из клоните им. Сами из пищните горски дебри двамата развиват най-интензивна, безмълвна връзка помежду си. Когато Якуп изчезва из лесовете за да търси по-плодородни места, заекващият и подиграван от съучениците му Юсуф изпада в криза. Той бяга от отчаяната си и потисната майка и се отправя на едно колкото физическо, толкова и духовно пътешествие из тилилейските гори. В свои изказвания режисьорът Капланоолу не остави съмнения, че е вложил силно метафизическо измерение във филма. Той дори желае зрителят да го възприема от перспективата на “пророците Юсуф и Якуп” (праотците Йосиф и Яков според юдео-християнската Библия).

И все пак в този награден филм мюсюлманското измерение не бе така показно, както в някои други ленти, за които ще стане дума по-нататък. “Мед” бе просто един живописен, наситен, медитативен филм за хора, надарени с голямо търпение…

Голямата награда на журито – Сребърна мечка бе присъдена на

“Когато искам да свирукам, си свирукам”

– дебютния филм на режисьора от Румъния Флорин Шербан. Отбелязан бе неподправеният реализъм на повествованието, автентичността на актьорите-любители, самите те в голямата си част затворници или питомци на трудово-възпитателни учреждения. Главният герой, силно пресъздаден от дебютанта Георге Пищереану, има да излежава само няколко дни до освобождаването от младежки затвор. Кризата настъпва, когато научава, че майка му заминава на работа в Италия и иска да вземе със себе си малкото му братче, което той е отгледал. В паниката че губи брат си, младежът отвлича социална работничка, затъва все повече в спирала от насилие и отчаяние. Наградата се приема тук като поредното потвърждение за възхода на киното на нашата северна съседка.

Два приза получи руският филм “Как прекарах това лято” – драматична история, разказана с необичайно силни кадри из ледената пустош на Камчатка.

Сребърни мечки за най-добра мъжка роля

получиха поравно двамата актьори – Григорий Добригин и Сергей Пускепалис, както и още една мечка – операторът на филма.

Сребърната мечка за режисура не можа да бъде връчена лично на своя носител Роман Полански за политическия му трилър “The Ghost Writer”. Филмът бе приет тук веднага много радушно и от критици, и от публика. Полански, както е известно, продължава да пребивава в швейцарската си вила под домашен арест, поради педофилския скандал и американската съдебна присъда от 70-те години.

Сребърната мечка за най-добра женска роля журито (под председателството на един от безспорно най-ексцентричните и обладани от какво ли не режисьори на съвременоста Вернер Херцог) присъди на японската актриса Шинобу Тераджима за ролята й в може би най-отблъскващия филм на конкурса “Caterpillar”.

Силно субективната ми равносметка на фестивала е, че Берлинале последователно налага своята линия като форум на “авторското”, “ново” и “некомресиално” кино и продължава да неглижира привличането на всяка цена на големи продукции, с големи имена и звезди. Доколко това е автентично желан курс или е просто стратегия, родена от принудата в конкуренция с много по-благоприятно разположените в световния филмов график Кан и Венеция е друг въпрос.

Тази линия съвпада с общата тенденция на “политическа коректност”, към която тукашното ръководство е като че ли по-привързано отколкото другите големи фестивали.

Рекордите по посещаемост

сякаш дават право на директора Дитер Кослик. Друг е въпросът за общото реноме на фестивала в професионалните кръгове, на който аз тук не мога да дам изчерпателен отговор. Но мога да свидетелствам за тенденция сред зрителския поток – в залите идва все повече публика, която не е сред традиционната за Берлинале – млади мигранти, второ или трето поколение, чужденци или натурализирани германци с очевидно нетукашно потекло. Тенденция, която отговаря на общото демографско развитие на Берлин.

И в този аспект ме впечатли подчертано наситеното присъствие на филми с ислямска тематика и в конкурсната програма, и още повече в съпровождащите я секции на фестивала. Заглавието на този финален материал за Берлинале 2010 е избрано разбира се съвсем неслучайно.

Германия участва в официалното състезание за мечките с филма

“Шахада”

(ислямското верую) – дипломна работа на Бурхан Курбани, дете на бежанци от Афганистан. Заснет с невероятна за дебютен филм сигурност и оригиналност на сценичния монтаж, на преплитащите се времеви и сюжетни планове, “Шахада” се състои от три новели с герои млади мюсюлмани, второ и трето поколение, които търсят, намират и развиват вярата си паралелно със своето всекидневие в днешен Берлин. Сред героите има и традиционалисти, умерени мюсюлмани, има и стремеж към екстремно, фундаменталистко тълкуване на религията. Във филма има много слова и внушения за миролюбието на исляма, за вложените в него доброта, взаимопомощ и духовно извисяване. Но какво няма? Няма я Германия, няма го Берлин, такъв, какъвто го познавахме – и все още познаваме. “Шахада” е германски филм, в който страната с нейната традиционна култура, история, дори с днешните й политически или орбществени дебати извън мигрантските райони като Кройцберг, Нойкьолн и Вединг, отсъства изцяло.

Ако искам да бъда циничен ще кажа, че “Шахада” ни представи действителността такава, каквато по всички аритметични и демографски сметки ще бъде Германия след 30 – 40 години. И каквато безспорно вече съществува в обширни райони на столичния град. Извода, който правя няма да срещнете разбира се в никоя от многобройните гладки и многословни рецензии на филма в големите тукашни медии.

Вторият филм, който не мога да пропусна в този контекст е

“На път”

на босненската режисьорка Ясмила Жбанич, носителка на Златната мечка от 2006 г. за “Гърбавица” – разтърсващия разказ за страданията на босненските жени в сръбските концлагери през 90-те години. Този път Жбанич ни въвежда в живота на мила двойка в днешно Сараево. Луна е стюардеса, партньорът й Амар, с когото живеят в приказно мансардно апартаментче с тераса над покривите на града, е въздушен диспечер на летището. Те водят модерен живот, обличат се като всички млади хора из Европа, ходят на дискотеки, пеят и танцуват, пийват с приятели. Безоблачното им щастие прекъсва внезапно, когато Амар е заловен, че на дежурство пие кафе, размесено с алкохол, уволняват го и не може да си намери вече работа.

Бившият фронтови другар Бахрия го въвежда във вахабитски кръгове и го устройва да води компютърни курсове на летен лагер на салафитска ислямистка секта на брега на Ябланското езеро. Луна забелязва промените у нейния любим, но е безсилна да противодейства на промиването на мозъка, на което е подложен. С ужас и неразбиране тя го заварва по изгрев слънце да прави метани на пода край семейното им ложе, вижда го как отказва да се бръсне и престава да подава ръка на близки жени, как накрая отказва да има секс със нея, тъй като не били женени по законите на Шариа.

Страховито въздействат кадрите от летния ислямистки лагер на сектата, където Луна отива да търси мъжа си. Увити от

главата до петите в черни бурки

само с процеп за очите жени са стриктно разделени с прегради от мъжете. Всички са под постоянна обработка с проповеди от компютърни екрани, по брега на езерото се носи воят на арабски молитви. Още по-страховито става всичко, когато научим от Ясмила Жбанич, че всички сцени са възпроизведени автентично и дори заснети на оригиналните места, че това е част от действителността в днешна Босна.

Проявявам разбиране за трудната ситуация на режисьорката. Тя просто не може (или не желае) да изрази пряко своето отношение към промените, които настъпват у Амар. Жбанич се стреми формално да бъде неутрална – никой от мюсюлманите, изпълващи гигантските, мраморни, пищни, но студени новопостроени джамии в Сараево – тъй различни от старите, живописни, мирни джамийки на традиционно светския босненски ислям – не говори за насилие, за агресия. Самият Амар, изпаднал преди това в критично положение без работа, обременен от военните спомени, от гибелта на любимия брат, податлив на алкохола и отчаянието, намира в религията утеха, нова увереност, зарязва цигарите и пиенето, успокоява се и усеща духовна сила.

Само в ужасения поглед на Луна, само в отделни сцени, когато Бахрия си взима по шариатски втора малолетна съпруга и при това имамът чете задълженията на жената в исляма – съвършено противни на всички основни човешки норми, които нашата цивилизация познава – само в подобни моменти проблясва антихуманната същност на екстремния ислям. Луна се отказва от така желаното дете с Амир, тяхното бъдеще е естествено обречено. Човекът, с когото тя живее от години, човекът, когото ние срещаме в началото на филма, вече просто не съществува и няма шанс той да се появи отново…

За финал ще кажа две думи за един светъл, жизнерадостен и съвсем необикновен филм –

“Мамут”

от Франция с Жерар Депардийо в главната роля.

Недодяланият великан с прякор “Мамут”, с хипарски къдри почти до кръста и кожено яке, излиза в пенсия след цял живот, прекаран в блъскане като работник на физическия труд. Той изкарва от гаража стария си мотоцикъл и потегля из Франция в търсене на своите невероятни някогашни работодатели. За бюрократичното изчисляване на пенсията му е нужно да събере от всички трудови удостоверения. Една абсурдна комедия, която кара зрителя с чувство за такъв тип хумор да се смее неудържимо и да рони сълзи пред вечните човешки въпроси. Филм меланхоличен и човешки, в който въпреки всичко се преплита и нещо от заглавната ни тема: Франция, такава каквато “Мамут” я помни, вече не съществува – през живописните полета на Прованса той фучи със старата си таратайка покрай редици коленичили из лозята, мятащи метани към Мека сезонни и не само сезонни работници…