© Милен Радев
В дни, когато в конкурсната програма на Берлинале 2010 по метафората на Люба Кулезич камерунски мелодрами следват сомалийски трилъри, е допустимо – при цялото уважение към усилията на пионерите на седмото изкуство в развиващите се страни – да хвърлим поглед и към някои странични за фестивала аспекти на берлинския живот.
Във завчерашния репортаж стана дума за снежната и ледена напаст, сковала столичния град от седмици. Спомена се и лековатото, но типично за личностната структура на берлинския кмет Воверайт изказване, че Берлин бил “беден, но секси” – фраза, подигравателно приета вече в останалата част на Германия за новия девиз на Берлин.
По електронната ми поща, но и в коментарната част на mediapool, и във Фейсбук (в последните два комуникационни канала с присъщия за деперсонифицираното общуване елегантен стил и изказ) сънародници, свързани по някакъв начин с Берлин, почувствали се кой знае защо засегнати „на град”, се впуснаха да ме обвинят в незнание и в пренебрежение към красотите и предимствата на германската столица. Черно-бялото мислене, писане и говорене побърза да плисне две, три кофи по и без това заледените берлински тротоари.
Отново и отново, и в този, а и в други дебати, актуално разисквани из нета, се сблъсквам с нежеланието или неспособността на немалко сънародници – навярно и на млади, и уж по-образовани сред тях – да възприемат диференцирано „нещата от живота”, явления от околния свят или оценки, изказвани от друг.
Вникването в контекста на чуждото мнение, вземането предвид на предисторията и опита на „събеседника” не са обезателно сред силно изразените ни качества. Погледнато от моята, физически отдалечена от българската публичност, наблюдателница, склонността към черно-бели съждения, наред с мнителността и привързаността към конспиративното мислене, като че ли се превръщат в народностно присъщи ни черти. Пишейки това съзнавам естествено, че и аз самият не съм свободен от подобни кусури.
Берлин е богат и красив град, казват моите критици, град със забележителна чистота, със „страхотна инфраструктура” и пр. и пр. Един от най-привлекателните градове за живеене и работа. Най-лесният отговор би бил, че всичко е относително, че всяка оценка изхожда от онова, което познаваш и с което сравняваш.
По-важното тук е, че никога и никъде не съм крил привързаността си, дори любовта си към Берлин – ако такава е възможна спрямо една абстрактна урбанистична единица. Живеейки над 30 години в този град – вече по-дълго отколкото в родната София – обичам и ценя берлинските канали, мостове и езера, берлинските музеи и есенни паркове, невероятните огнени залези над купола на Райхстага и разговорите с приятели в кафене на тротоарна маса под липовата шума.
И именно защото познавам Берлин вече от три десетилетия съм в състояние да направя сравнението. Когато пиша за потъващия в мръсотия град, за нечистените от седмици, затрупани от преспи тротоари, за сгромолясалата се на практика, до скоро фантастична, система за вътрешноградски релсов транспорт, изхождам от онова, което отличаваше в миналото положително Берлин – и на Запад, но в немалко отношения и в неговата източна част.
Втори мандат в Берлин управлява коалиция от социалдемократи и бивши комунисти. От стремеж към власт на всяка цена берлинската СДП на кмета Воверайт престъпи като една от първите партийни организации на социалдмократите консенсуса на старите партии от Федералната република да не се коалират с наследниците и виновниците за източногерманската диктатура. Резултатите от деветгодишното управление на червено-червената коалиция са налице: Берлин (около 3,5 милиона жители) е столицата с най-високата безработица в Европа, град с феноменалния дълг от почти 60 милиарда евро, при заварени от кмета-премиер Воверайт 38,3 милиарда през 2001 година.
Освен градската инфраструктура с къртещите се буквално от ден на ден улици, заприличващи все повече и повече на софийските, най-катастрофално е състоянието на образованието и с местата за професионално обучение за завършващите средните училища. Не минава нощ, в която банди лявонастроени млади екстремисти да не подпалят като протест срещу „завладяващата техния квартал буржоазия” някоя луксозна лимузина, паркирана лекомислено в райони, в които полицията негласно съветва да не оставяте колата си.
Все познати характеристики на едно социалистическо управление с комунистическа жилка…
Случайно точно вчера популярният берлински публицист Маркус Хеселман публикува във в. „Тагесшпигел” есе, което като по поръчка пасва към темата. Ще го цитирам със съкращения. Може би един поглед към бедите и несгодите на другите – колкото и да са относителни те – ще ни помогне да разберем по-добре и някои наши реалии.
Леле, какви сме пичове!
В Берлин ако почистваш тротоара си от снега или прибираш следите от разходката на кучето си бързо ще ти излезе името на еснаф. Дали това е признак, че в нашата анархистка и пъстра метрополия всички сме страшни пичове, че не ни пука от нищо или, че сме станали просто безскрупулни?
Берлин повече не може да се справя с най-всекидневните нужди на градското си битие. Заледените тротоари и парализата, с която милионният град реагира от седмици на това бедствие са само поредният пример. Берлин изглежда е капитулирал пред шофьори, които профучават на червен светофар през кръстовищата. Капитулирал пред агресивни колоездачи, които бъркат тротоарите с финалната права на етап от Тур дьо Франс. Капитулирал пред кучкарите, които оставят малките си и големи любимци да се изхождат пред входната врата на съседа, пред детски градини, училища и в кварталната градинка. Ето че градът капитулира и пред собствениците на сгради, на които им е безразлична съдбата на пешеходците, минаващи по заледените тротоари пред тяхната недвижима собственост.
Едва сега, след седмици, нещо започва да се променя: домоуправители, портиери, дори затворници са изкарани навън да разбиват леда – повече или по-малко доброволно. Фирма „Чистота” раздава безплатен гранулат за ръсене. Шефът на правителството Воверайт обаче предпочита да се занимава със световното положение вместо с положението по берлинските улици. „Берлин не е Хаити”, зарадва ни тези дни той.
Придавайки си имиджа на широко скроен гражданин на света, най-голямата грижа на кмета е да не го обвинят в провинциализъм Затова навярно се присламчва към светски списания, проповядващи анархията на младежката култура. Новият брой на „Dummy“ посвети на Воверайт почти целия си брой (заглавие: „Без власт! Без държава!”). Това е същото списание, което хвали нарушителите на забраните за паркиране. То величае каращите на червен светофар и неспазващите забраните за пушене като отворени, космополитски настроени посланици на жизнерадостния, средиземноморски непукизъм, на стила „долче фарниенте”. Вижте ни какви сме пичове! И то в някогашната бърлога на нацизма!
Който не е cool е просто еснаф, „най-страшното, което може да му се случи на човек», пише светското списание „Dummy“. Всъщност тази агресивна разпасаност няма нищо общо с пъстро анархисткия начин на живот. Напротив, тя доказва пълното капитулиране пред всеотговорната държава: да не съм луд сам да събирам акито на кучето, за тази работа си има назначени от държавата чистачи, аз съм човек с възвишено съзнание и имам да обмислям важни неща докато разхождам кучето си. Как ли пък не съм се навел да си мърся ръцете…
„Еснаф” е най-малкото, което може да си изкарате, ако критикувате днешните порядки в Берлин. Много бързо ще ви окачат табелата с надпис „наци” (или съответно „щази”). По исторически причини, с които често удобно се злоупотребява, в столицата цари почти патологично отхвърляне на всичко, внушаващо усещане за ред и контрола. При това със сигурност няма да се превърнем в полицейска държава ако от време на време по улиците патрулират униформени полицейски двойки, приветливи, но внушаващи респект.
Берлинските домоуправители и портиери бяха изчезнали от полезрението през последните седмици. Дори пред училища, пред обществени и правителствени сгради ледът лежи, втвърден като бетон. Къде бяха тези господа досега? Впрочем, ето един диалог дочут завчера в квартала: „Обърнах внимание на портиера колко е опасен ледът пред неговото училище”, разказва минувач с чуждестранен акцент. „И, какво ти отговори?”, пита събеседникът му. „Като не ми харесва тук да си вървя, откъдето съм дошъл.”
Нашите столични домоуправители се боят и те като фирма „Градски транспорт” от същото: да не стане прецедент. Невероятно нагло звучи обяснението на говорителя на градския транспорт, че не почистват снега около автобусните спирки за да не се превърнело в навик. Пред очите ми мутрата на бюрократа се наслагва върху образа на подхлъзващата се на спирката бабичка.
Но не постъпваме ли всички по подобен начин? Не се ли пазим от прецеденти, за да не трябва занапред винаги сами да поемаме чистенето? Наемателите се възмущават предвид растящите наеми и режийни разноски от небрежните домоуправления. Те пък се оправдават с калпавите фирми от чистотата. На никой не му минава през ум да хване сам снегориначката и чувала с гранулат. Не го правим заради принципа. И с това рискуваме собственото здраве и това на съседите.
Може би на Берлин му е нужна наистина първо ескалацията за да се стигне до решаване на проблема. Възмущението след пропуснатите седмици бе тъй голямо, то прокънтя така силно над заледените тротоари, че накрая властите се размърдаха.
Ако пренесем рецептата в областта на проблема с кучешките отпадъци това би означавало „Чистота” просто да остави купчинките да лежат неприбрани. Докато цялата работа се размирише на всички берлинчани, а не само на нас, малцината еснафи. Пък току виж, че му замирисало и на кмета Воверайт.
Превод: © Милен Радев
