© Милен Радев
“Беден, но секси” – тази фраза на екзотичния столичен кмет Клаус Воверайт от няколко години къде на шега, къде на истина започва да минава за новия девиз на Берлин.
Балансиращият по ръба на неплатежоспособността град е столица на безработицата и бедността, но и на политическия и медиен елит, на студентската и артистична младеж, на алтернативната и класическа култура.
“Беден но секси” – така с пълна сила и без излишен свян Берлин се представя и на хилядите си гости от цял свят, стекли се на юбилейния 60-ти филмов фестивал. Поопърпаният град пак се окичи с гирлянди от блестящи светлини, по нощното небе над центъра отново шарят и се кръстосват снопове разноцветни прожектори, а непочистените със седмици камари почернял сняг бяха заслонени от билбордове с лъчезарни физиономии на световни кинозвезди от шестте десетилетия история на Берлинале.
Със сигурност Берлинале 2010 ще се запомни с една невиждана до сега напаст – поледицата и непочистените след 6 седмици снеговалежи снежни преспи по тротоарите дори в самия център на града. Последните дни тази тема доминира тукашните дебати. Броят на хоспитализираните със счупени крайници и други травми надмина всичко познато за сезона след като фирмите, наети от общината за почистване се оказаха в голямата си част ментета без налична техника, годна за справяне в истински снежни зимни условия.
Стигна се до там, че ден преди официалната гала, около Фридрихщадт Паласт, където трябваше да стане премиерата на новата версия на Metropolis, взвод затворници бе изкаран да разбива с бормашини, с лостове и горелки многосантиметровата ледена кора около вариететния театър. Междувременно затворници разчистват поледицата и на други централни пунктове в града, ставайки повод за нови страхове и слухове сред гражданството.
В тази атмосфера добре се вписа един от най-зрелищните филми от програмата на Берлинале 2010 –
Shutter Island
затворническата драма на майстора на авторското кино Мартин Скорсезе. Както често става с такива големи американски продукции и този филм се върти извън конкуренцията за мечките. Въпреки това той привлече всеобщо внимание и с истинския си звезден десант в Берлин. Наред със самия маестро Скорсезе за пресконференцията преди премиерата пристигнаха Леонардо диКаприо, Бен Кингсли, Мишел Уилиямс, продуцентът и сценаристката на филма. Самата прожекция пред журналистическата гилдия предизвика вяли и кратки аплодисменти и дори две три освирквания, едно от които – ако не греша – от посока на креслото на вашия кореспондент.
Трудна, неблагодарна и неприятна задача е да се критикува филм на неоспорим майстор, на легенда на киното, какъвто без съмнение е Скорсезе. Трудна, но неизбежна. Защото филмът, поднесен като подтискащ трилър, като съвременен римейк на film noire и на смразяващите американски B-movies, ме накара просто отегчено да се прозявам на някои от сцените, най-плакативно оповестяващи нагнетяване на напрежението. Дори там, където реалността на героя трябваше уж трагично да се преплита с призрачните създания на травмираната му психика, натоварени с кичови клишета пасажи пораждаха дори неволен смях.
Сюжетът на Shutter Island (по едноименния роман на Дейвид Лихейн) е в началото наглед прост. Той се усложнява с развитието на действието за да завърши в неразгадаемо кълбо от реалност, фикция, от психически брътвежи и изкуствено предизвикани халюцинации. Леонардо диКаприо пристига през 1954 г. в ролята на федералния прокурор (маршал) Тед Дениълс на малък, скалист остров в затвор за душевно болни престъпници. Тук са събрани най-злите сред злите, непоправими, психиатрично увредени маниаци. Прокурорът трябва да разследва съвършено необяснимото бягство на една от пациентките от тази супер-охранявана крепост.
Постепенно престоят на Тед на острова, удължен принудително заради бушуващ ураган, се превръща в психотерористичен рейд през цялата му личностна структура. Накрая реалността и фантасмагорията, вътрешният и външният свят се преплитат под звуците на безмилостно разнищваща зрителя музика в сцени, проникнати от духа на поколението режисьори от Робърт Олдридж до Алфред Хичкок.
Не бих оспорвал впечатляващото актьорско майсторство, показано от Леонардо диКаприо, внушителната елегантност на Бен Кингсли като шеф на лудницата или магнетизиращото присъствие на Макс фон Сюдов в ролята за зловещ психиатър-немец. Но цялостната филмова работа на Скорсезе бе за мен истинско разочарование. И то става още по-голямо, когато си спомня мощния “Бандите на Ню Йорк”, виртуозните “От другата страна” (The Departed) и Shine a Light, филма-концерт на Ролинг Стоунс.
Всичко започва с кичозно инсценираните съновидения на главния герой и ужасѐните му сепвания, облян в пот, досущ като в стария съветски ТВ-сериал “Угрюм река”, който запълваше едно време мрачните ни социалистически вечери. Продължава с току възникващото от някой ъгъл на прогнилите затворнически коридори привидение на загиналата му неотдавна жена и нейните призиви към Тед за въздаване на справедливост. Но границата на поносимостта за мен бе премината със съвършено изкуствено, отново и отново вклиняващия се флашбек от освобождаването на концлагера Дахау. Като американски офицер Тед става свидетел на купищата замръзнали трупове край бодливата тел и в яростта си участва в разстрела на предалите се на победителите нацистки пазачи.
За конспирационната теория, която лежи в дъното на целия сюжет – зловещи тайни психоексперименти, които неназовани висши кръгове в Америка провеждат над неудобни им граждани в борбата с комунистическата опасност дори не ми се говори. Но може би тъкмо тук трябва да се търси коренът на вдъхновението, с което филмът на Скорсезе бе промотиран на Биенале от всички официални фактори, както и на благоразположението към майстора и неговия екип, проявени от повечето задаващи въпроси на пресконференцията колеги. Лайтмотивът бе един: параноята в Америка и фаталните й отражения върху психиката на отделния гражданин. Параноя през 50-те години и паралелите й с “параноята” на нашето време, след атентатите на 11 септември 2001.
На питане от залата дали с този сюжет от 50-те години на миналия век филмът не иска да ни предупреди за опасността от внушаваното днес на обществото чувство за надвиснала военна или терористична заплаха и Мартин Скорсезе, и продуцентът чистосърдечно потвърдиха своята позиция. Режисьорът припомни т.н. “параноя” от времето на Студената война, когато хората сериозно вярвали, че всеки момент Съветите могат да започнат войната. Това водело до сериозни нервни разстройства и психическо манипулиране на обществото. Също толкова важно било и днес да се противодейства на параноята, обхванала Америка, да се напомня за опасностите от масови психози и да се разобличават манипулациите.
И това се говори в наше време, когато причините и формите на съветската агресивна политика, на стремежа на Москва към световна хегемония през онези години са вече добре изучени. Въпреки доводите и на здравия разум, и на обективното познание, един интелигентен човек като Скорсезе може да релативира тогавашната конфронтация между западната демокрация и азиатския тип комунизъм и да отхвърля съвсем основателните по онова време форми на противопоставяне, на съпротива и борба с действително заплашващия Запада съветски блок.
Защо? – Защото днес това е добре дошло оправдание за изобличаване на някаква нова “параноя” в Америка. Тезата се защищава гласно и се внушава художествено, въпреки че заплахата за нашите общества от ислямския тероризъм, от фанатичния и нетолерантен ислям е всекидневно и болезнено пред очите на всички ни…
Голямото събитие от досегашната програма на Берлинале 2010 бе новата премиера – след първата през 1927 г. – на класика на нямото кино
Metropolis
на Фриц Ланг. През 2008 г. в Аржентина бяха намерени ленти с никога невиждани кадри от първоначалния авторски монтаж и след сложна дигитална реставрация сега Metropolis бе показан удължен с нови 25 минути. По всеобщо мнение липсващите до сега части дават допълнително, морално-психологическо, но и чисто кинематографично измерение на филма. Особено силно на пишещия тези редове въздействаха визуално пророческите кадри с необозримите черни колони от хора от класата на работягите, тътрещи крака в редици по шестима, провесили глави, невъзприемащи света около тях, безропотно влизащи в зарешетени гигантски асансьорни платформи и потъващи в бездната за поредния трудов подвиг. Ланг снима филма си в 1925/26 година. До разцвета на съветския Гулаг остават 10 години, но колоните на човешкия работен добитък, показан в Metropolis, поразително, пророчески и в детайлите напомнят онова, което много по-късно описват Шаламов, Солженицин, Гинзбург.
Премиерата на филма се извърши с гала прожекция във Фридрихщадт Паласт. Паралелно, на самата Бранденбургска врата, на голям екран, над 2000 души (сред които, както се разбра по-късно, инкогнито е бил и самият Леонардо диКаприо) устояха на минусовите температури и проследиха безплатно пред историческите кулиси на Райхстага новото рождение на Metropolis в неговия стар “роден” град.
Какво друго видяхме до сега от конкурсната програма? Откриването на фестивала стана с премиерния китайски филм
“Разделени заедно”
– конвенционално и безукорно заснета камерна драма за завръщането в отечеството на стар емигрант от Тайван. Той намира изоставената преди десетилетия от него любима, омъжена щастливо и скучно за пенсиониран комунистически функционер. Тримата прекарват по-голямата част от филма на масата у дома в ядене и пиене. Емигрантът изявява желание да вземе със себе си в Тайван старата любима за да поживее и той малко с нея. Съпругът приема офертата уж философски, но под каменната маска на китайското равнодушие започват да го тормозят чувства, които го довеждат до инфаркт и други неприятни драми. Трогателно, с разбиране неговият съперник се грижи за болния и придава общочовешко измерение на тази чужда ни като емоционалност и маниери история.
Вчера видяхме американския
Greenberg
на Ноа Баумбах с Бен Стилър в главната роля. При споменаване на неговото име неминуемо се очаква комедия и смешните епизоди наистина не са изключение в този приятно гледащ се филм. Историята се развива по еврейски замислено-многословно, но и невротично в духа на личните драми на Уди Алън, макар и филмът да е поставен в съвсем друга среда – във вилите по склона на Холивуд край Лос Анжелос.
Наред с втория филм от Китай “Жена, пушка и супа от фиде” – история със секс и първични страсти из живота на забутано село в китайската пустиня, в официалната програма бе показан и румънският
“Когато искам да свирукам, си свирукам”
– дебютен филм на младия режисьор Флорин Сербан. Както вече става обичайно за киното от северната ни съседка това е жестоко реалистичен разказ от всекидневието на младежки затвор. Главният герой, който има да излежава само няколко дни до освобождаването, научава, че майка му заминава на работа в Италия и ще вземе със себе си малкото му братче, за което той се чувства отговорен. В паниката, че губи брат си, младежът отвлича социална работничка, затъва все повече в спирала от насилие и отчаяние. Трагедията на хилядите деца, оставени при бабите и дядовците, при съседи или просто на улицата от родители, заминали за дълго на работа в Испания и Италия е все по-голям обществен проблем в Румъния.
От контакти с тукашната полиция, от срещи с работещи в Берлин български турци и роми знам, че проблемът с оставени на чужди грижи, разделени задълго от родителите, понякога изоставени, деца не отминава и България. Но за разлика от Румъния, българското кино все още не е открило тази тема.
