© Милен Радев
Тези дни, покрай медийното отразяване на карибската трагедия, в Германия често се споменава изразът failed states, т.е провалени, пропаднали или разпадащи се държави. Той се използва за описване състоянието на Хаити – още преди земетресението, една от най-бедните страни на света, опустошена след десетилетни беззакония, корупция и насилие.
Понятието пропаднала държава звучи ярко, публицистично, но то е и сериозен научен термин, въведен в обръщение от началото на 90-те години на миналия век. Точните дефиниции, както често се случва в науката, са различни и спорни.
Съществуват и годишни класации, в които една или друга страна се придвижва нагоре или надолу в групата на “отписаните” държави.
Случи ми се точно сега да слушам изложение на ползващия се с определен авторитет политолог проф. Екхард Крипендорф, което ме наведе на определени, не много утешителни мисли. Оставяйки настрана локални особености и различия, не чак дотам академично, професорът дефинира от своя гледна точка най-важните характеристики, които определят една държава като “пропаднала”.
На първо място това е мащабната корупция. Следват – катастрофална и дори отсъстваща инфраструктура, която държавата не е в състояние да осигури на гражданите си; негодна и отсъстваща образователна система; безскрупулно разграбване и унищожаване на природните ресурси на страната; неспособна и разпаднала се администрация, страх и несигурност за живота на гражданите, масова и ненаказуема престъпност.
Съществен белег на пропадналата държава според проф. Крипендорф е загубеното чувство на гражданите за принадлежност към една общност, липсата на каквато и да е идентификация на гражданите с държавата.
Като типични примери за пропаднали държави бяха посочени Сомалия, Йемен, Афганистан и – естествено – Хаити. Изхождайки от опита на Запада, където е “изобретена” модерната държава и като историк професорът заключи, че характерна черта, обединяваща пропадналите държави е отказът да се следва този западен модел.
В свой текст и германският публицист Хенрик М. Бродер разсъждава тези дни върху плачевното състояние на Хаити до преди земетресението и в присъщия си полемичен стил пита дали изобщо е оправдано една държава, която “не може да организира дори събирането на своите боклуци” да бъде независима и да поддържа дипломатическо представителство в ООН…
Асоциациите, които подобни размишления неминуемо будят у нас като българи от днешно време не са кой знае колко розови.
Несериозно и дори кощунствено е разбира се да сравняваме състоянието на България със Сомалия, Судан или Етиопия – приемани почти неоспоримо за пропаднали държави. Но взрем ли се в характеристиките, които ги превръщат в такива, не може да не ни жегне за пореден път онова безпокойство, което вече 10 години не дава мира на много от нас.
На много, да… но, както изглежда, на все още твърде малко. Защото на много повече от нашите съграждани пък, подобни разсъждения са им през онези части на тялото, за чието благоденствие те се грижат на първо място.
Не че човек не бива да мисли за стомаха си, за това на задника му да му е топло, а на предника му комфортно.
Но когато се занемарят основни принципи на човешкото общежитие, когато отвлечени понятия като гражданска отговорност, работа за общото благо, почтеност в бизнеса и правото, публичност и прозрачност са само празни или забравени думи, тогава пътят от пропадащата държава до пропадналата може да е много кратък.
Само на едно земетресение разстояние. По-страшното е, че понякога дори земетресение не е нужно.
Затова нека приемем навреме и с цялата му сериозност знака, който ни се дава чрез трагичната съдба на Хаити.
