На чисто (и доста пусто)

Следновогодишни размисли

© Милен Радев

Случи се така, че част от новогодишната нощ, макар и далеко от страната на розите и мутрите, прекарах в българоезична компания.

Празникът естествено течеше под диктовката на един всевластен церемониалмайстор – гигантския телевизор, заплашително надвиснал от стената. На талази от него се носеше онази висока култура, която умилява сърцата на днешния български елит, отваря му глътка и вдъхва живот из потайните гънки на лъскавите му панталони.

Германската бяла нощ се късаше от протяжни звуци, по екрана пробягваха силуети с голи глави и други, с полу- (всъщност почти-) голи тела, изпълняващи недодялани хореографски етюди с атрактивни бандитски елементи.

«Каналът» бе неоспоримият лидер на вечерта. Само епизодично се мярнаха и други програми. Кадри от концерта на Стефан Димитров и Богдана Карадочева например, колкото да станат повод за проникнати от народопсихология и политтехнология коментари в компанията: «Ей тая е страшно богата – половин «Витошка» е нейна!» (по адрес на Богдана) или «Ето това е най-мръсният и най-богатият човек в България, той държи 51 % от Лукойл!» (по адрес на подаващия букет цветя на сцената Иван Костов).

Всичко познато, отдавна несензационно и по принцип незаслужаващо нито ред, нито дори мисъл повече, ако не беше гвоздеят на нощта, двучасовият ексцес, обявен от БНТ като «прекрасна балканска музика на Горан Брегович и неговия Оркестър за сватби и погребения». Дори и него рецензентът, изпаднал в празнично благодушие и омекнал от гостоприемно поднасяните от домакините течности и мезета, сигурно би отминал с мълчание, ако го нямаше финалът. Ако над пазещия исторически и лични, съкровени – надявам се, все още не от всички забравени – спомени площад «Александър Батемберг» не бе прозвучала «артилерийската» сръбска балада «Я сам я, Йеремия». Този химн на отявления сръбски шовинизъм, огласяше преди 15-на години балканските сцени на сръбски зверства и бе реван от брадати, пияни четници с «шайкача» на глава – за сплашване на враговете и за прослава на «сръбството» по света.

Cъс същия химн столицата на европейска България и събраните на нейния централен площад десетки хиляди, хипнотизирано повтарящи припева, посрещнаха новото десетилетие на XXI век. Жрец на сцената, център на вниманието, обект на почти коленопреклонно почитание бе Горан Брегович, гениалният музикант и публичен алкохолик, размахващ пълна чаша с уиски и изливащ съдържанието й в гърлото си според сръбското разбиране за «прави мужкарац». Разбиране, което за 20 години бе ашладисано успешно и на българска земя.

Да не ме разбере някой погрешно – и аз съм слушал и припявал въодушевен музиката от «Аризона дрийм», възхищавал съм се дори от дивашкия ритъм на «Ъндергарунд» – така гениално озвучил кадрите на безумната юго-реалност във филма. Но с всяка изминала година на неговото безпросветно впиянчване, на безкрайно повторение и загуба на истински творческото вдъхновение Горан Брегович навлизаше за мен в съвсем друга лига, в която – както се видя – седи днес съвсем стабилно и се чувства повече от комфортно. Това е лигата на самодоволните победители на прехода. Лигата на кафанския шумадийски ритъм, на чалгаджийска «култура», наметната с булото на балканското братство и на някаква особена «балканска идентичност», която никой чуждоземец не можел да разбере.

И в Германия масовите празненства често пъти се превръщат в празник на масовата простащина. Кръговете, които е прието да бъдат наричани културни, се държат на дистанция от такъв род забавления или ги игнорират изцяло. Съвършено невъзможно е да се допусне, че Ангела Меркел, колежката на Бойко Борисов, би присъствала на подобна проява, без да крие възхищението си от примитивното забавление. Проява, чиято кулминация да е издържана в реакционен и антиевропейски дух. При това без г-жа Меркел да е лидер на партия, сложила «европейското развитие» на страната в названието си. Невъобразимо би било и държавата да задели за подобен празник на пошлостта солидна сума от опоскания си бюджет.

Може би преживяващите всекидневно подобни сцени в Татковината няма да видят нещо кой знае колко забележително или запомнящо се и в «Сцената под звездите» на БНТ. За мен, живеещия в чужбина и неминуемо гледащия с малко по-различен поглед на всяко стигнало до тук живо събитие от българската действителност, нощта на 31 декември срещу 1 януари придоби символично значение.

Преди 20 години същият площад бе осветяван не само от огънчетата на свещите, но и от грейналите лица и одухотворените поглед на стотиците хиляди, водени от една добра и висока идея. Без значение, кои и какви бяха или се оказаха след това фигурите горе на стълбите или на сцените, чувствата на хората от площада бяха благородни, тях ги обединяваше стремежът за откъсване от десетилетията на комунизма и надеждата за ново, по-добро, нормално като всекидневие и почтено като основни норми бъдеще. Там те, ние преживявахме своите звездни мигове.

На същото място тази новогодишната нощ стана знаково ясно, че онова време и онези идеи повече не съществуват публично. Площадът, който някога пееше «Последен валс», днес реве «Артилерия-я-я-я!». Лицата, очите, духът, синият цвят на Площада отпреди 20 години бе заменен от плувнали в алкохолна нега любители на чалгаджийския балканизъм, от размахващи неизвестно защо националния флаг дебеловрати щастливци, от голобради младежи, отгледани в среда, в която наливащият се с уиски, издокаран баровец е символ за обществено благополучие и идеал за подражание. И за които имена като Илия Минев, Едуард Генов и Ахмет Шерефли са по-малко познати от играчите в третия състав на «Реал», Мадрид.

Не е това форматът за търсене отговор на въпроса защо се стигна до тук. Не тук ще се умува защо стана така, че чушкопекът, а не запалената свещ е въжделен символ на днешния българин. Просто фиксирам лично впечатление, изказвам неприятни за мислене и за говорене съждения. Констатирането на същинското състояние на нещата е, мисля, по-полезно от продължаваща заблуда.

Време е да се започне на чисто. «Синята идея» – била тя по-светла или по-тъмна – вече не съществува. Започваме от начало. Трябват нови хора, нови идеи. Бавно, мъчително, с разочарования. Ще трябва да се гради «с игла», както бе казал някога за своята работа в Македония екзарх Йосиф.

Иначе, току виж, на някой от бъдещите си концерти в София Горан Брегович да изпълни и втората, популярна в Сърбия песен за «Йеремия», която върви така:

«Йеремия пали топа
затресла се сва Европа

стани, стани швабо клети
да видиш како србин свети

Йеремија пали топа
затресла се сва Европа»

И нашите площади пак да го акламират като сродна балканска душа…

3171 Total Views 1 Views Today
You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Subscribe to RSS Feed