Вгледах се в тази чудна анонимна снимка от сайта на Пейо Колев “Изгубената България” …
И си мисля:
Може ли наистина човек да отмине безучастно това?
За спомен от сватбата 1942 г.
… по-точно това: 
И какво ли да им пожелае човек постфактум на двамата младоженци от далечната 1942, така плахо, скептично, но и с надежда гледащи в камерата на фотографа?…
Например – животът им да е текъл безоблачно и щастливо през следващите няколко десетилетия? Но какво би означавало това – в условията на онази България, която познаваме?
Да е станал младоженецът мекере, душегубец и кръвопиец? Или – на по-всекидневно ниво – конформист, нагаждач, страхуващ се и от собствената сянка…
Или пожеланието да е: да се оказали хора твърди, читави, неможещи и нежелаещи да плюят на морални и национални ценности, почтени и непримирими със злото? Което би означавало животът им да е бил земен ад, да ги е брулил по лагери, интернирания, из тухларни фабрики и каменоломни…
Има и трети вариант (и безброй подварианти между тях) – в зимна, смразяваща виелица да са преминали с по вързопче някой родопски рид и щастливото мразовито слънце на сутринта да ги е огряло от южната страна на склона, да са поели суровия емигрантски път. А днес наследниците им да разчитат със зор надписа на гърба на снимката – и да са например сред онези сънародници, които оказват благодетелска помощ на Пейо Колев за създаването и поддържането на неговия сайт…
