Една много субективна равносметка
© Милен Радев
Мечките са раздадени, червените килими оттъркаляни, микрофоните прибрани, хотелските легла опразнени. Берлинале 2009 влезе в архива.
Лауреатите са вече широко известни. Ще се спра на някои от тях. Жури, в което двете силни фигури бяха Тилда Суинтън и Кристоф Шлингензиф – “ужасното дете” на германския културен живот – просто не можеше да награди заглавие, което всички очакват и единодушно хвалят. Така отличаването на първия в историята филм на Перу, участващ на Берлинале със
Златната мечка
си има своята вътрешна логика.
Филмът, наречен „La Teta Asustada” или „Уплашената гръд” (превеждан тук кой знае защо с „Млякото на тъгата”) е омагьосващ разказ от един съвършено чужд за нас свят. В него се сблъскваме с неразбираеми, архаични традиции, и сковаващи обичаи на индианците кечуа по пустинните чукари на Андите. Трагедията на героинята е нещо обичайно за тази страна: днешните дъщери на изнасилвани по време на многогодишния терор в Перу майки, са получили чрез майчиното мляко симптомите на страшна болест, която те на свой ред предават на своите кърмачета.
Филмът на режисьорката Клаудия Льоса (вторият филм, който тя снима въобще) е критичен и социално ангажиран без да назовава източника на терора. На екрана се разкрива действителност на крайните контрасти – невъобразима нищета и луксозни, кичозни вили и празненства. Причинителите на десетилетния ужас, в който живее планинското население на Перу – комунистическите партизани от организацията „Сияйната пътека” просто не са негова тема.
Дали пък ако филмът се беше произнесъл категорично за нечовешката същност именно на левия екстремизъм и на неговите учения, вероятността да намери благосклонност пред това жури и пред този директор на фестивала нямаше да е доста по-малка? Но пък тогава това щеше да е и съвършено друг филм…
Специалната награда на журито бе разделена по равно.
Две сребърни мечки
бяха връчени на създателите на германския „Alle Anderen” („Всички други”) и на смесената аржентино-уругвайско-германска продукция „Gigante”. Първият филм е психологически разголваща драма на изпаднала в интимна и социална криза двойка. Режисьор е младата, спонтанна и възприемана тук като многообещаващ талант Марен Аде. Вторият разнищва комичните на пръв поглед преживявания на тежкотонажен пазач на супермаркет, скован и омаломощен от внезапно пламнала любов към една от чистачките на магазина.
Сребърната мечка за най-добра режисура бе присъдена на Асгар Фархади за иранския филм “About Elly”. За филма вече бе писано по-подробно във втория репортаж от тазгодишното Берлинале. Като най-добра актриса бе отличена австрийката Биргит Минихмайр – изпълнителка на главната роля в премирания „Всички други”. Тя се наложи в конкуренцията на няколко актриси, създали тази година серия силни и запомнящи се образи – Бренда Блетин, Кери Фокс, Кристина Янда, Рене Зелуегър – оставили малко в сянка колегите си от други пол.
Приза за най-добра мъжка роля получи Сотигуи Куяте. Той преминава през филма
“London River”
с неповторимо елегантни, гъвкави, вълнообразни движения на наистина високото си и крехко-люлеещо се тяло. Роденият в Мали Куяте е сякаш от някаква уникална “порода” човек – с невиждано фини китки, дълги, изящни пръсти и лице и очи, които излъчват мъдрост и разбиране. Но и скръб и отчаяние в ситуацията, която се стоварва върху неговия герой във филма.
На заключителната церемония на фестивала връчването на неговата Сребърна мечка се оказа най-продължително. Скован от болест, немладият вече актьор, приседнал на стол на сцената, сладкодумно заразказва африкански мъдри приказки, а накрая даже въодушеви публиката с традиционен благодарствен напев от родината си.
Като е станало дума за награждавания и сценични изяви: гала-церемонията както винаги беше повод за проникновени изказвания на благодарности от удостоените с призове лауреати. Споменаваха се през щастливи сълзи майки, баби, продуценти, режисьори, преподаватели и учители, близки съседи и далечни спонсори.
Един единствен от наградените започна изказването си от сцената с благодарност към Бог за това, че днес е тук и получава това признание. Той бе мюсюлманинът Асгар Фархади. Режисьор, доказал в творбите и интервютата си просветено мислене, далеч от консервативни религиозни догми. Но с вътрешен компас и духовност, която органично присъства и в неговата работа. И която нерядко липсва в произведенията на много от европейските му и американски колеги.
Въпросът е, доколко те са изключението или със своите произведения и като творчески личности изразяват преобладаващи сред обществата на Запада нагласи и световъзприятия. Повод за това отклонение ми дава и очакваният с голямо внимание и приет почти със страхопочитание опус “Германия ’09 – 13 късометражни филма за състоянието на нацията” (извън конкурса). Най-именитите днешни германски режисьори поставят в десетинаминутни документални или игрални епизоди диагноза на днешното общество в страната.
Картината, която рисува филмът е безутешна, мрачна, хората отчайващо объркани и песимистични. А става дума за Германия – страна с максимални обществено гарантирани свободи на гражданите, с относително добър жизнен стандарт и относително висока степен на толерантност, с едно от най-ниските нива на престъпността, със строго пазена и незамърсена природа, страна научила уроците си от миналото и почти безукорно имунизирана срещу ляво и дясно екстремистки увлечения. Страна, която е въжделена цел за низвергнати и мизерстващи по цял свят.
Въпросът за ориентирите, за приоритетите, за ценностите и голямата посока на развитие както на личния житейски, така и на по-глобалния, социален проект е съществен. Но когато той се третира така, както става все по-обичайно в германското културно пространство разграничаването на автентични обществените нагласи от авторски конструкции плод на най-различни подбуди и мотивация е силно затруднено.
На раздяла с Берлинале 2009 не мога да не спомена специалната награда “за разкриване на нови перспективи в киното” на името на Алфред Бауер, която журито присъди на доайена Анджей Вайда. При миналогодишното представяне на “Катин” пан Анджей беше обявил, че следващият му филм ще е нещо съвършено друго.
“Tatarak” (“Тръстика”)
– екранизация на повест на Ивашкевич – бе показан като последен филм от конкурсната програма в Берлин. В основата на сюжета са деликатно развиващите се отношения между съпругата на преуспяващ провинциален лекар (изключително впечатляващ: Ян Енглерт) с 20-годишен младеж. Тя е смъртно болна и започва, задъхано жадна за живот, своето последно лято между избуяващата природа и смразяващата сила на болката.
Върху тази литературна основа истинският живот наслагва втори, още по-силно разтърсващ пласт. Актрисата в главната роля Кристина Янда (“Човек от мрамор” и “Човек от желязо”) преживява преди началото на снимките реална трагедия. Съпругът й Едвард Клосински (оператор на големите “стари” филми на Вайда) мъчително, с месеци умира от рак в нейните ръце. По желание на Кристина във вече готовия материал на “Tatarak” Вайда вплита новия сюжет – филм за снимането на филма, в който режисьорът се играе от самия пан Анджей, а Кристина Янда играе самата себе си.
Всъщност тази линия се състои почти само от монолози на актрисата по нейни записки от последните седмици на мъжа й и от дните след неговия край. Получила се е съкровена изповед, свидетелство на една необикновено интензивна човешка връзка и преклонение пред паметта на любимия. Камерата на Павел Еделман е строго статична, остава на тактична дистанция, само Кристина Янда се движи и споделя, излиза от кадъра, гласът й звучи зад него докато пред нас с минути остава зейналата стая, разхвърляното, пусто легло…
Един тежък, труден за гледане, необикновено интензивен филм. Подходящ финал за изминалото доста неравен, но интересен маршрут 59-то Берлинале.
