Берлинале 2009 – трагедии, малки и големи

© Милен Радев

Акредитираният на фестивала журналист е изправен пред истински сложната задача да избира всекидневно от средно 35 нови филма, които се завъртат в различните секции на Берлинале. В зависимост от моментното физическо и емоционално състояние изборът пада върху три, може би четири от тях. Пет пълнометражни филма в един ден са абсолютен рекорд, особено ако по-късно предстои и писменото отразяване на струващите си това.

Причината за ограничаване на броя видяни заглавия на човекоден не винаги е физическото омаломощаване – в кината на Берлинале се спи, яде се и се пие (най-често скришом и по възможност без мляскане и шумолене!). Не, просто за Вашия рецензент, който съвсем няма претенциите на професионално-хладнокръвен кинокритик, анализиращ в тъмната зала главно ракурсите на камерата и ритъма на монтажа, понякога има филми след които е невъзможно без преход да се втурне в следващия и по-следващия киносалон.

Точно това са филмите, които те грабват, които те карат да съпреживяваш и да излизаш от тях – макар и за известно време – променен, с изострени сетива и разчовъркана съвест. Такъв филм бе участващият в конкурса за наградите

„London River“

на режисьора от алжирско потекло Рашид Бушареб. Филм, който, ако бъде награден, би бил украшение за аналите на Берлинале.

Лондон, началото на юли 2007. Серията бомбени атентати в автобуси и в метрото изтръгва града от нормалния му ритъм, хвърля го в смут, страх и ужас. Майка и баща на двама млади са събрани от случая в непознатия град, тръпнещи от неизвестната съдба на изчезналите си деца. Случаят (ах, този случай – понякога така изкуствено курдисан, а тук така внимателно и убедително нижещ своята плетка) ги сближава още повече: оказва се, че дъщерята и синът на двамата герои са двойка. Те са живели заедно в един от най-пъстрите, мултикултурни квартали на Лондон.

Главните роли се изпълняват от африканския актьор, драматург и литератор Сотигуи Куяте и от Бренда Блетин („Тайни и лъжи”, „Гордост и предразсъдъци”), без увъртания – любимата британска актриса на рецензента. На пресконференцията след премиерата режисьорът Бушареб призна, че без тях двамата, не би направил този филм. Бренда Блетин той би чакал и три години докато се освободи за снимки, защото според него никой друг не би дал този живот на ролята, който тя й вдъхва.

Бренда Блетин е олицетворение на обикновената, добродушна, практична, но и натоварена с тежки предразсъдъци британка. Откъсната от провинциалната си домашна среда на остров Гърнси, попаднала в странния, плашещ Лондон, мисис Съмърс се затваря във все по-нарастващото отчаяние за съдбата на дъщеря си Джейн.

От другата страна на Канала, от Франция идва мюсюлманинът Усман, бащата на изчезналия Али. Той е африканец, работи от 15 години в Европа и е видял сина си за последен път когато е бил 6-годишен. Почти безмълвните отначало сцени между Бренда Блетин и Сотигуи Куяте живеят от нейните загатнати жестове на дистанциране, на отхвърляне на черния човек и от изразителната и сдържана мимика на изключителното му лице.

Така различни и далечни един от друг, постепенно, по маршрута на мъката – от полицейските участъци през болници и морги до общото апартаментче, в което са живели щастливи децата им – тези двама човеци разбират, че ги свързват много повече неща отколкото на пръв поглед ги делят. И двамата са чужденци в непознатия град – мисис Съмърс дори повече, отколкото все пак ориентиращия се в мюсюлманската общност и в арабските магазинчета на Северен Лондон Усман.

Да се каже, че мъката свързва е баналност. Но тази истина съвсем не е очевидна когато една британска майка разбира, че дъщеря й, станала възможна жертва на ислямистки фанатици е свързала живота си с мюсюлманин. От първия момент, когато за нея е немислимо да се ръкува със страшния черен човек с омотана в раста-къдрици глава, до последната прегръдка и естествено-човешка емоция тя трябва да измине дълъг и мъчителен за нея път.

Бренда Блетин е родена през 1946 г. Тя е девето дете в семейството и работи 10 години като секретарка в Британските железници. След развода си рискува и започва със спестяванията си обучение по актьорско майсторство. Днес Блетин е сред най-реномираните британски театрални и кино-актриси, два пъти е номинирана за Оскар. Сребърната мечка за най-добра женска роля от Берлинале 2009 би била заслужено отличие за извънредното й изпълнение в „London River“.

* * *

Отминаха още два филма от конкурсната програма. Стивън Фриърс („The Queen“) представи своята историческа любовна драма по романа на френската авторка от началото на XX век Колет

„Cheri“

В пищната обстановка на епохата на късния сецесион, сред куртизанки в тежки и величествени костюми – или в ефирно нощно облекло – се разиграват общочовешки трагедии. Любов, ревност, страх от самотата и старостта са в центъра на повествованието. В ролята на главната героиня блести преди всичко с красота Мишел Пфайфер. Помолена от своя колежка и конкурентка да вразуми 19 годишния й разхайтен син тя започва отначало афера с него, която се превръща в 6-годишна съдбовна любовна връзка. „С напредването на годините“, каза на пресконференцията след филма Мишел Пфайфер „моите филмови партньори стават все по-млади и млади. Всъщност това може само да ме радва“. Ролята на младия любовник-бонвиван се играе от Рупърт Френд („Гордост и предразсъдъци“). Благодарение на неговото гостуване успяхме да мернем за малко на червения килим преди премиерата и прелестната му приятелка Кира Найтли.

Един от филмите, които на рецензента просто не му стигнаха силите да види, но който по думите на много от колегите, е сред претендентите за наградите е

„The Messenger“

Тъй като и качествата му, а и темата му – Иракската травма на Америка – почти предопределят отличаването му на фестивал с ръководство и жури като Берлинале, ще бъдат казани няколко думи и за него, почерпени от чуто и прочетено.

Бен Фостър е млад ветеран, завърнал се в Америка окичен с ордени от мисия в Ирак. У дома го чака може би още по-тежко изпитание: разпределен е в част, чиято задача е да връчва на близките на загинали военнослужещи трагичната вест. Уди Харелсън е неговият началник капитан Стоун – хладнокръвно-циничен, с остър език, криещ под твърда черупка ранимост и съчувствие.

Както може да се очаква, сред истински сърцераздирателните сцени, сред покрусата и отчаянието, което носят посещенията на двамата в домовете на жертвите, младият войник неочаквано намира любовта. Деликатно, ненатрапчиво се развиват отношенията му с една от вдовиците, която получава от него фаталното известие. Филмът вълнува с наситения си драматизъм в конфликта на служебните задължения и личния живот, с емоционалната връзка, която израства от тъгата и отчаянието.

Една от заслугите на режисьора Орен Мувърмен е, че се въздържа от декларативна критика и антивоенна реторика. Мъката и страданието говорят на език, който е еднакъв навсякъде по света.