В класическата митология Грузия е страната, където аргонавтите се борят за Златното руно, впрегнали бикове с бронзови копита. Днешна Грузия е източник на не по-малко ценно богатство: нефт и газ от Централна Азия и Каспийския басейн, прекарван по тръби през единствения коридор от Изток на Запад, който Русия все още не контролира. Но докато Язон и другарите му на края триумфират, нашето изпитание завършва с унизителен провал.
Като окупатор на Грузия Русия може когато си поиска да затвори или разруши тези тръбопроводи. Единствената страна в региона, която се доближи до западните ценности, страна жизнено важна за нашата енергийна сигурност, бе унизително сразена и разчленена. Сега, когато политици и избиратели в свободния свят се завръщат от лятна ваканция, пред тях се изправят два големи въпроса. Какъв ще е следващият ход? И какво можем да направим за да го спрем?
Декодирането на точните намерения на Кремъл днес е също толкова рисковано, както бе в епохата на „кремлинологията” – научна дисциплина, архаична като морзовата азбука. Но основната рамка е ясна:
Русия иска да възроди Съветската империя „лайт”
в Източна Европа и да неутрализира останалата част на континента. За разлика от старата Студена война, сега военната агресия остава последното възможно средство. Мръсната работа се върши основно с помощта на банки и тръбопроводи, а не с танкове и бойни самолети.
Казаното може да прозвучи странно предвид случващото се в Грузия. Жизнено важно е обаче да се разбере, че това съвсем не е началото на някакво ново руско настъпление, а част от процес, започнал още в средата на 90-те години. Русия си прибра Беларус, единствената страна освен контролираната от Хамас ивица Газа, готова днес да признае новите образувания Южна Осетия и Абхазия. Русия крепи нарко-държавата Таджикистан, глези диктатурата в Узбекистан и ухажва умопомрачените деспоти в Туркменистан. Тя предпазливо се съюзява с Китай в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество – институция, предназначена да се бори с „екстремизма, тероризма и сепаратизма” (макар и последният вид „-изъм” да бе забравен в случая с Грузия). Русия сключва енергийни сделки в Северна Африка, флиртува с Иран и продава оръжие на Уго Чавес, мразещия Америка дърдорко, който управлява Венецуела. С помощта на енерго-дипломацията и на тактиката „разделяй и владей”, Русия разкроява Европа, държава след държава – от Кипър до Холандия.
И тя явно жъне успехи. По време на кризата с Грузия Европа прояви изумителна мекушавост. Лидерите на Евросъюза просто изчезнаха от сцената. Къде бе предполагаемият шеф на външната политика Хавиер Солана? Или комисарят по външните отношения Бенита Фереро-Валднер? Френският президент
Никола Саркози бе подложен на дълбоко унижение
след грубото руско нарушаване на договореното от него споразумение за спиране на огъня.
Слабостта на Европа е резултат на наслагването на разнообразни форми на мекотелост и на късогледство. Частично тя се дължи на елементарен антиамериканизъм: щом
Владимир Путин вгорчава живота на Джордж Буш,
значи той е „готино копеле”. Точно такива умонастроения лежат в основата на потресаващите резултати от социологични проучвания в Германия, според които хората там имат по-голямо доверие в една ксенофобска, авторитарна Русия отколкото в най-мощната световна демокрация.
Други пък се заблуждават във вярата си, че Русия може да им бъде съюзник в борбата срещу глобализацията: ето една страна, казват интелектуалци като британският историк Корели Барнет, която не позволява да я разиграват мултинационални компании и самозвани „представители на международната общност”. Който мисли така, доказва пълната си неспособност да разбере Русия под властта на нейното днешно клептократично, шовинистично ръководство от бивши КГБ-исти.
Русия обича международните организации,
но само докато може да ги доминира. Тя си отглежда цял букет от този сорт: например т.н. „Общество на независими държави”, което използва за да легитимира окупацията на Грузия. Русия се застъпва и за създаване на общоевропейска организация за сигурност, надявайки се по този начин да бъдат изолирани Съединените щати, а Западът да бъде оплетен с възлите на международното право. Тогава, по волята на Русия, военни интервенции като в бивша Югославия ще станат почти невъзможни.
Наивно вярващите забравят също, че докато у дома Кремъл спъва работата на западните нефтени компании и ограничава най-строго чуждите инвестиции във всяка индустрия, на която лепва етикета „стратегическа” (а това може да се приложи за всеки бранш), то зад граница нещата изглеждат съвършено различно. Русия възторжено се възползва от благата и възможностите на глобалната икономика. Ако регулаторите в Ню Йорк проявят нежелание да листват на фондовата борса откраднати от собствениците им компании, винаги остава като възможност Лондонската борса. А който не издържи дори и на лондонските непретенциозни критерии, то борсите на Дубай, Бомбай или Шанхай ще го посрещнат винаги с отворени обятия.
Русия използва натъпканата си с колосални печалби от продажбата на газ и нефт съкровищница за закупуване на дялово участие и имущество в чужди страни. Това е и първопричината за европейската мекушавост: парите. През старата Студена война правенето на бизнес със Съветския съюз бе рядко и подозрително занятие. Днес Русия е проникнала на изключително високо ниво във всички наши пазари и бизнеси. Енергийни концерни като австрийският OMV, германският E.ON и италианският ENI работят ръка за ръка с групировки като Газпром, която номинално е най-голямата руска компания, но по-точното определение за нея е газовият отдел на Кремъл АД.
Всичко това има преки политически последствия. Германия строи заедно с Русия газопровода Северен поток по дъното на Балтийско море, замислен за да се заобиколи Полша. Русия вече прекъсва за наказание газовите доставки на Литва, Чехия и на други страни. Когато Северният поток влезе в действие, тя ще може да прави същото и спрямо Полша. Но дори сега, при демонстрацията на толкова очевиден и брутален руски империализъм, Германия отказва да обсъжда спирането на газовия проект. Ангела Меркел показа готовност да направи ангажирано и знаково посещение в Балтийските държави – вероятна цел на следващото руско настъпление на Запад – за да им декларира подкрепа. Но тя дори не се и замисля за
замразяване на енергийния съюз с Русия.
И наистина е трудно да си представим, че нещо може да се промени: европейските потребители няма да се съгласят да плащат многократно по-високи цени за енергия за да финансират алтернативни източници, нито пък политиците са готови да осигурят на ЕС тежестта, която му е необходима за да може да преговаря от съответната позиция с Русия (държава, която – нека не забравяме това – е три пъти по-малка по население от ЕС, а икономиката й е около 1/10 от европейската).
Докато ЕС и НАТО са безнадеждно разединени, Русия може да не обръща внимание на нашите беззъби жалби по Грузия. Затова Източна Европа е принудена да разчита за своята сигурност само на Съединението щати. Но дори и готовността на Америка да се противопостави на Русия си има своите граници. Въпреки всички настъпателни слова на Джон Маккейн и позакъснялата войнственост на Барак Обама, нито един от двамата няма да е в състояние да заеме по-твърда позиция.
Америка се нуждае от Русия
– заради ядрената сигурност, за да възпира Иран, за да усмирява Северна Корея, като снабдително трасе за Афганистан и при преследването на терористи. И Русия знае това много добре. Ако Вашингтон внесе малко охлаждане в отношенията, на Кремъл ще е достатъчно да усили флиртуването с Иран, Венецуела и Китай или да поотслаби сътрудничеството си по някоя належаща тема и Америка бързо ще се пречупи.
Отгоре на всичко това руските лидери имат солидна и сигурна позиция у дома си. Тяхната Централна банка разполага с почти $ 600 милиарда резерв в твърда валута, а популярността им е много по-голяма от всичко, за което можеше да мечтае старото Политбюро. Путин и войната в Грузия са обект на всеобщо възхищение, разпалвано разбира се от сляпо покорните медии, които представят конфликта като благороден поход срещу извършван геноцид, а грузинския президент Михаил Саакашвили изписват като кръвожаден фашист. Русия усеща, че мощта в света се премества на Изток и Юг към страни като Индия и Китай, които гледат на Грузия доста по-различно. Сепаратизмът на тях може и да не им харесва, но те смятат, че Западът използва двойни стандарти: Америка не би толерирала Кремъл да й се бърка в задния двор, защо тогава Русия да трябва да търпи американското протеже в Кавказ?
Германският философ Хегел пише, че символът на мъдростта – кукумявката на Минерва размахва крилете си чак когато се спусне здрач: т.е. ние възприемаме историческите промени едва тогава, когато те са почти завършени. Наслаждавахме се на един забележителен 20-годишен период, през който Русия бе слаба и привидно добронамерена. Европа успя (в по-голямата си част) да се освободи и обедини. Мисълта, че континентът би могъл отново да се превърне в бойно поле между Изтока и Запада е нежелана и за мнозина все още невъобразима. Но това се случва пред очите ни и нашият възраждащ се враг като че ли държи по-силните карти в ръцете си.
Все пак просветва и плаха светлинка – ако не за руснаците, то поне за нас. В дългосрочен план режимът на
Путин ще донесе на своята страна катастрофа.
Политическата система е безпросветна и скована, неспособна да реагира на нуждите на променящата се икономика, да овладее корупцията, камо ли да се справи с бързо увеличаващото се мюсюлманско население, което достигна 25 милиона – прираст от 40 процента от 1989 г. до сега, при невиждан спад на раждаемостта сред славяните. Модернизацията на публичните услуги и на инфраструктурата в държавата, преливаща от пари, напредва позорно бавно…
Традиционното средство на автократични управници за отвличане на общественото внимание от домашни проблеми са военните авантюри в чужбина. Русия не прави изключение. В крайна сметка режимът, който управлява тази страна днес, е обречен на провал. Но цената, която ще трябва да платим дотогава всички, ще е ужасна.
* Едуард Лукас е един от най-авторитетните познавачи на Съветския съюз и Русия на Запад. От 1998-2002 той е кореспондент на Economist в Москва, в момента е водещ редактор на списанието за Централна и Източна Европа. Лукас е автор на новия фундаментален труд «Новата Студена война». Един от първите преводи на книгата – междувременно световен бестселър – е изданието й на български тази пролет.
Превод от английски и бележки © Милен Радев
