© Милен Радев, специално за «Про & Анти» от Берлин
Берлин, градът на контрастите, сърцето на нова Германия, експерименталната лаборатория за съжителството Запад – Изток отново е столица на световното кино.
Берлин, градът с несравним в Европа урбанистичен строителен размах, но и с невиждано за столица ниво на безработица от 15-на процента хронически изпитва нужда от положителни емоции. На този град и на неговите три и половина милиона жители, потръпващи под Дамоклевия меч на уникален публичен дълг от 60 милиарда евро Берлинале носи така желания световен блясък и артистични вълнения.
Когато читателят държи този брой в ръцете си, 58-ото Берлинале ще бъде пред своя финал. От включените в състезанието за златните и сребърни мечки 21 филма по-голямата част вече премина повече или по-малко триумфално през екрана на фестивалния Берлинале-паласт. Какво ще остане в паметта от видяното до сега?
Разбира се, звездите – както винаги най-масово атрактивният елемент на Берлинале. Гала церемонията при откриването привлече около червения килим на площад «Марлене Дитрих» хиляди фенове, стекли се да видят отблизо легендарните Мик Джагър, Кийт Ричардс, Рон Ууд и Чарли Уотс от Ролинг стоунс. В тяхната сянка почти незабелязан остана дори гигант като Мартин Скорсезе. През следващите дни по червения килим преминаха Мадона, Даниел Дей Луис, Бен Кингсли, Тилда Суинтън, Голди Хоун, Уилем Дефо и, разбира се, всеобщо признатата за най-красива актриса на Берлинале Пенелопе Круз…
Още от старта Берлинале 2008 започна стремително и въодушевяващо – със световна премиера на документацията от два концерта на Ролинг стоунс в Ню Йоркския театър Бийкън през 2006 г. «Shine a Light». Първите 15-на минути от филма на Скорсезе се редуват кратки, динамично монтирани клипове от подготовката на снимките. Постепенно от хаотичното блуждаене и «опипване» на сцената и задкулисието пред нас възниква внушителната фигура на общия артистичен образ – Концерта, който стартира с взрив от светлина и пронизващите китарни рифове на Кийт Ричардс.
Прекъсван от черно-бели архивни интервюта, от иронични и остроумни коментари, концертът се развихря с необуздана енергия , която не може да не увлече и най-равнодушния към стилистиката на Ролинг стоунс зрител.
Общата възраст на квартета е над 250 години, както изчисли тук един колега. Едрият план на лицата им, хванати от камерите в невиждани и неразкрасени детайли, лица обрулени от всички възможни пороци, потвърждава убедително тази цифра. Но сценичният подвиг, енергетичната експлозия на цялата група опровергават всякакви възрастови сметки. Лицата им излъчват почти детинска радост от музиката, която правят и внушават усещането, че са преди всичко живи и абсолютно с в о б о д н и…
Именно тази мощна тема пронизва целия филм-концерт – темата за с в о б о д а т а – свободата да бъдеш това, което сам страстно желаеш, да бъдеш порочен, да бъдеш слаб, да бъдеш силен, талантлив, да магнетизираш публиката, да се издигаш над нея и да си същевременно неин слуга, да иронизираш над себе си и над другите – да се саморазрушаваш, да прелъстяваш и да се покоряваш…
Един филм – тотална антитеза на живота, който ние водехме допреди 18 години.
След този празник на музиката и чистото киноизкуство следващият ден донесе премиерата на филм, който при цялата си визуална и актьорска мощ накара рецензента да се почувства както никога подтиснат и омерзен. Става дума за «There Will Be Blood» на Пол Андерсън с Даниел Дей Луис в една от безспорно най-големите му роли – на издигналия се с безскрупулна алчност и ненавист към целия околен свят петролен магнат Дениъл Плейнвю. Филмът вече е номиниран за 8 Оскара и с наситената си тезисна преднамереност има най-добри шансове да получи признанието и на Берлинското жури, начело на което стои гръко-френският режисьор Коста Гаврас.
Екранизацията е по романа на Ъптон Синклер «Петрол», а действието се развива в началото на XX век и подлага зрителя на 160 мъчителни минути, наситени с мрачни образи, с жвакаща мазна кал, смесена с пролята кръв, с бликащи нефтени фонтани, помитащи хора и съдби, горящи с пламъци до небето, нагнетяващи омраза, отмъстителност и яростна конкуренция между хората…
Дениъл Плейнвю изповядва жизнена философия, която е карикатура на принципите на капитализма – никой не бива да има успех редом с него, конкурентът трябва да бъде унищожаван и унизяван. Алчността и експанзията са закон пред който рухва всяко човешко чувство у героя. Тези схеми, познати от романите на Синклер, получават в днешната трактовка на Андерсън силата на зловещо прост отговор, обясняващ състоянието на света. Кървавият финал поставя логична точка на този голям в озлоблението, което внушава, филм.
Наред с тези два върха на досегашния фестивал могат да се споменат и няколко не така мащабни, но по своему вълнуващи заглавия от конкурсната програма.
Представянето на домакините в конкурса бе с «Черешови цветове» на режисьорката Дорис Дьоре. Голямата дама на немското кино Ханелоре Елснер играе ролята на щастлива и благополучна след дългогодишен брак съпруга, която научава, че мъжът й има рак и ще живее само още няколко месеца. Тя решава да си позволят едно последно пътуване до Япония, за което е мечтала цял живот. Докато се наканят, се случва немислимото – самата тя почива внезапно в съня си и вдовецът, след като се оправя от шока, се отправя сам към Страната на изгряващото слънце и на цъфналите череши, където така и не е успял да заведе жена си. Разказана съкровено, с много автентични емоции, с болка и просто с човещина, историята трогва и вълнува с разбираеми и близки за всекиго въпроси – за отношенията между партньорите, между родители и деца, за отговорността пред другия.
Филмът на режисьорката Исабел Коаксе «Elegy» е заснет по романа на един от старейшините на съвременната американска литература Филип Рот. В центъра на историята е любовната страст на позастаряващ именит професор (Бен Кингсли) към негова главозамайващо красива студентка (Пенелопе Круз). Драстичните сексуални подробности на литературния оригинал са спестени за сметка на деликатното и почти свенливо пресъздаване на тяхната връзка. Голямата тема са страховете на съвременния човек – страхът от старостта, страхът от прекалената близост и от загубата на независимостта. Настроение на обреченост притиска почти всеки кадър. И в най-щастливите външно мигове филмът е елегичен и не допуска шанс за хепи-енд. Финалната развръзка идва от съвсем неочаквана посока. Умело движейки се по ръба на сантименталния кич без да преминава фаталната граница, разказът ни отвежда пред вратата, зад която отговорите на всички въпроси, без при това да ни заблуждава, че може да ни ги даде наготово.
Едва ли Великобритания има друга актриса с толкова неповторимо индивидуална физическа и артистична физиономия като Тилда Суинтън. С участието си в «Julia» тя направи сериозна заявка за един от призовете. Суинтън играе ролята на деградирала алкохоличка, която в жизнената си безизходица не се спира пред грозно престъпление – отвлича за откуп малко дете. Постепенно в общуването с него у героинята се събуждат закърнели сетива, тя намира сили да се измъкне от засмукващата я пропаст и да възвърне човешкото у себе си.
* * *
След шестгодишно прекъсване в една от секциите на Берлинале има и българско участие – филмът на Борис Десподов «Коридор № 8». Това е документален филм за безкрайната история по изграждането на магистралата, която трябва да свърже Черно море с Адриатика. В талантливо нанизани спонтанни епизоди от България, Македония и Албания филмът непрекъснато те кара да се смееш, макар че всъщност ти се плаче. Плаче ти се от безумното и безсмислено изразходване на енергия без тя да носи плодове, от балканското празнословие и от пропуснатите шансове. Плаче ти се от печалните прозрения за така близките и същевременно така далечни един от друг балканци, до които е стигнал Десподов-младши, и които споделя с нас с кинематографична сигурност и неизчерпаема находчивост за идеи и образи.
Българската премиера на филма ще е след месец на 12-ия “София филм фест”.
