Милен Радев, в-к Анти

18-те години на българския стъкмен преход сломиха много от вкоренените в човека представи за добро и зло, за порядъчност и мерзост.

Струва ни се понякога, че подмяната на ценностите е станала необратима. Съпротивата на здравия разум и на естествения морал изглежда често безпредметна. Свестните пак се смятат за луди, както е било в онази далечна епоха, която днес наричаме «робска».

Подредбата на нашия свят обаче е такава, че тъкмо когато тъмнината изглежда най-безпросветна, се ражда надеждата. Тя изяснява ликовете на спътниците и хвърля светлина върху пътя, по който трябва да се върви. Когато това се случи, по-нататъшното премълчаване и безверие стават немислими и неизвиними.

Изправени сме точно пред такъв случай. Един непреклонен човек на преклонна възраст принуждава всеки от нас да заеме позиция. Георги Константинов дръзна като юноша жест, пред който всички ние сме се стъписвали в конформистко примирение. И в социалистическа България, и в емиграция на Запад той остана непоколебим и изявен враг на комунистическия режим. Днес Георги Константинов, е предложен за член на комисията по досиетата.

Срещу този човек от десет дни не престава пороят от явни и подмолни намеци, хули, клевети, и безогледни лъжи. Не вярвам нещо от тези реакции да е учудило или сварило неподготвен стария концлагерист и политзатворник. За него самия няма да става дума в този коментар. Той си е изработил и излежал своето, неговите заслуги никой не може да му отнеме.

Става дума за нас. За нас – читателите, потребителите, съучастниците и съзидателите на политически и морално другата България. На онази – все още теоретична и умозрителна България, която по идея трябва да се различава коренно от Българията на «тошотошевци», на «славитрифоновци», на «веждирашидовци», на «красимирпремяновци», «ахмеддогановци», «йорданцоневци» и «бойкоборисовци».

Става дума за това, дали е допустимо да се мълчи или още по-страшно – както правят някои обявяващи се за десни лидери – да се увърта уклончиво и да се умува върху спомени за взривената обувка на Сталин или за тежката съдба на комунисти като Трайчо Костов, когато трябва да се решава съдбоносен въпрос.

Става дума за това: ще позволим ли наследниците на Държавна сигурност да унизят и се погаврят финално с един от малкото изявени противници на комунизма. Което значи да им позволим да се подиграят с всички нас, да обърнат в неговата абсурдна противоположност проекта за нова, европейска и демократична България.

Георги Константинов бил анархо-комунист, идеологически  и политически бил повече от съмнителен, чуваме гласове от дясно…

И това се говори с пълна сериозност, сякаш обсъждаме кандидатура ако не за премиер, то поне за министър на държавната администрация или за областен управител. Сякаш не става дума за член в борда на орган за проверка на досиетата, чиято основна дейност е тъкмо не политическа, а морално-обществена, контролно-етична и преди всичко неутрална и независима. Какво по-извисяващо политическите сили, застанали зад тази кандидатура, от готовността да се абстрахират от тясната политическа «специализация» на своя кандидат. Не би ли била техен плюс способността им да гласуват доверие не на политически декларирани пристрастия, а на доказана принципност, на твърда гражданска позиция и нонконформизъм?

Георги Константинов бил терорист, симпатизант и съучастник на комунистите от германската «RAF – Фракция на червената армия» и на техните вождове Андреас Баадер и Улрике Майнхоф внушават специалистите на плаща и кинжала от НСС. И това безумие се слуша безропотно от вътрешната комисия на Събранието, подхваща се от медиите, преповтаря се в станалото наистина вече «публично» българско обществено пространство. И никой не се сеща да попита, как така живелият години на Запад български «терорист» не е споделил съдбата на десетките баадер-майнхофци, излежаващи от десетилетия присъди в най-строго охраняваните затвори в историята на Германия.

Ако обучаваните в Симеоновската школа и в Московските академии днешни наследници на Държавна сигурност разчитат на късата ни памет, ще трябва да ги разочароваме – похватите им се помнят добре: «Топенето» на противници на режима зад граница пред западните служби чрез скалъпване на фиктивни техни връзки с терористични и подривни организации бе обичайна практика на колегите на «Емил Боев». По същия начин днешните им братя по оръжие от ФСБ се надпреварват да подхвърлят конспиративно на Запад разработки за свои противници-емигранти като Борис Березовски, Ахмед Закаев, Андрей Некрасов, в които ги уличават във връзки с ислямския тероризъм, с чеченски разбойници и с контрабандисти на ядрени материали.

Никой в специализираните служби на Запад не взема подобни брътвежи на сериозно – за разлика от дирижирани от заинтересовани страни медии в България. За жалост, за разлика и от многобройни хипнотизирани български граждани. За още по-голяма жалост за разлика очевидно и от  някои десни политици в България, от които очакваме далновидност, но и принципност и способност да се абстрахират от това, кой е издигнал даден кандидат.

Защото в бъдеще няма да са много така красноречивите и убедителни каузи, които да си струват загърбването на лични суети и дребни сметки. В този смисъл, нямаше да е лошо, някой да беше благодарил на Георги Константинов. За това че го има. Преди да стане време да му се извиняваме. И да се срамим.