Въпроси след четенето на едно писмо
© Милен Радев
Една кратка новина от последните дни изкара отново на първите страници на медиите името на Александър Литвиненко – отровения в края на ноември с радиоактивен полоний в Лондон руски емигрант. Дейли Мейл пръв излезе със съобщението, че вдовицата Марина се обърнала с молба към президента Путин да помогне в откриването на убийците. Цитиран бе и откъс от нейното писмо: «Никога не съм казвала, че знам, че вие носите отговорност…»
Новината стана повод за многобройни
триумфални реакции както в руските медии,
така и в хиперактивното по темата българско интернет пространство. Спектърът е широк. От злорадото «Скотланд Ярд не можа да открие нищо и сега вдовицата търси помощ от Путин», през препоръки молбата да се отправи към Борис Березовски в Лондон, до издаващото твърде много за начина на мислене на изреклите го предположение, че писмото било част от маркетингова кампания на Марина за промоция на предстоящата й книга. Не липсват и осъдителни коментари за вдовицата, която си позволявала да трупа капитал от смъртта на своя съпруг.
Какви са фактите и до къде стигна делото, което през последните седмици остана малко встрани от публичното внимание?
Миналата сряда Скотланд Ярд обяви, че следствието по убийството на британския гражданин Александър Литвиненко е приключило. Преди това някои медии на острова бяха предположили, че на този етап то ще бъде прекратено, тъй като няма шанс Русия да екстрадира
тримата бивши офицери от ФСБ,
които следственото дело определя като почти сигурни извършители на отравянето. Но следователите от Скотланд Ярд спазиха процедурния ред и предадоха всички материали в Кралската прокурорска служба. Когато завърши анализа на събраните доказателства и улики Прокуратурата ще излезе с решение за по-нататъшния ход на делото.
Такива са фактите. Редом с тях съществуват предположения и спекулации. След като в публичното пространство стана известно, че следствието смята за извършители бившите офицери от ФСБ Луговой, Ковтун, както и предполагаемия физически убиец с прякор «Владислав», в Англия бе изразено убеждението, че те никога няма да получат заслужено наказание и ще останат под прикритието на своята бивша служба в Русия.
В края на миналата седмица два руски канала дадоха думата на предполагаемите убийци. По Рен ТВ те шеговито направиха маркетингово предложение в Москва да се отвори суши бар, в който менюто задължително да включва
«чай а ла Литвиненко».
Заподозрените съобщиха на зрителите, че са на път към ски курорт в Алпите за да избягат от досадните британски журналисти. По-късно те се появиха и в шоу по НТВ, където като навити се занадпреварваха с идеи, как могат да спечелят от случая. Чули, че в Холивуд се подготвят филмови проекти за лондонското убийство, Луговой и Ковтун съобщиха, че също ще пишат сценарий. Заливайки се от смях, един през друг те стигнаха до съгласие ролята на Луговой да се възложи на Брад Пит, а Квентин Тарантино да поеме ролята на Ковтун. Така и не стана ясно обаче, каква ще бъде интригата на филма, след като бившите офицери от ФСБ твърдят, че нямат нищо общо с убийството и са били в Лондон само като футболни фенове.
На този фон писмото на Марина Литвиненко до руския президент придобива особен смисъл. Именно обидните за нея реплики на заподозрените, както и възможността те да останат извън досега на правосъдието са прекия повод, тя да се обърне към Владимир Путин.
Ехидните обвинения,
които сега се отправят към нея, че преди тя е назовала руския президент като поръчител на убийството, а в писмото си сега отричала това, са напълно лишени от основание. За разлика от покойния си съпруг, който в предсмъртното си послание се обърна към бившия си колега подполковник Путин като виновник за убийството, Марина напротив винаги подчертано се е въздържала от отправяне на преки лични обвинения. Нещо, впрочем, към което се придържат и всички сериозни наблюдатели въпреки предположенията и уликите, насочващи вниманието към висши ръководни кръгове на днешна Русия.
Писмото на вдовицата към Путин е издържано както стилистично, така и фактологично и емоционално. Един цитат, който не бе включен в съобщението на БТА гласи: «Ако Вие и руската държава не носите отговорност за убийството, трябва да направите всичко възможно за да окажете съдействие на британските власти при откриването на виновните…». По нататък следват думите й «Казах, че ако Вие не направите всичко възможно в помощ на британските власти извършителите на това ужасно престъпление да бъдат установени, единственият извод би бил, че има нещо, което криете». В края на писмото си Марина Литвиненко пише «Уверявам Ви, че няма да спра усилията си, докато убийците не понесат справедливото си наказание».
Въпреки дистанцията от няколко десетилетия и коренно променените световно-политически условия не можем да не открием в непримиримата позиция, в настойчивата вярност на делото на съпруга и след неговата смърт паралели в поведението на
Марина Литвиненко и Анабел Маркова.
Вдовицата на поразения в Лондон от «български чадър» с вероятен руски произход писател Георги Марков до днес не губи надежда, че от архивите един ден ще излезе на бял свят истината за убития й съпруг.
Частна информация от Лондон дава основание да допуснем, че Марина Литвиненко съзнава с цялата й зловеща сила опасността, която ще я съпровожда през целия й живот от тук нататък. Никой специалист не може да направи точна прогноза за последиците от радиоактивното облъчване, на което са били изложени най-близките на дълго и мъчително умиращия Литвиненко. Марина Литвиненко знае, че няма време за губене. И е решена да го използва максимално през отредените й занапред години.
Затова едва ли си струва да обръщаме внимание на обвиненията към нея, че злоупотребявала с комерсиална цел със съдбата на своя съпруг. Както е известно Марина пише заедно с Александър Голдфарб книга за случая, която трябва да излезе тази пролет във филиал на реномираното издателство Саймън & Шустър. Към материала проявяват интерес и холивудски студии.
Случаят присъства
все още толкова болезнено в публичното съзнание на Запад, че предположения за маркетингова кампания на вдовицата в полза на книгата, в която се вписвало и сегашното писмо са толкова абсурдни колкото и мотивите на изказващите ги.
И така отново сме изправени пред терзаещите Русия от столетия въпроси «Какво да се прави? Кой е виновен?» Компетентните британски власти очевидно са свършили своята работа. Очакваното решение на Прокуратурата или ще назове виновните, или ще закрие делото поради обективна невъзможност за провеждане на съдебен процес.
Над Русия обаче, над руския народ, над нейните близки и по-далечни съседи първият въпрос продължава да виси със страшна сила.
