© Милен Радев

Съвсем неотдавна смъртта на руската журналистка Анна Политковская зловещо ни припомни убийството на Георги Марков в Лондон през 1978 г. Общото в двете престъпления бе специфичният момент на тяхното извършване – в навечерието и съответно на самия рожден ден – на Тодор Живков тогава и на Владимир Путин днес.

В актуалното покушение срещу руския писател-дисидент Александър Литвиненко отново по поразителен начин присъства свързващ го с убийството на Георги Марков елемент.

Във всички съобщения и коментари за отравянето на бившия офицер от ФСБ се повтаря отново и отново едно название – “Пикадили”. Тъкмо в суши бара “Итсу” на Пикадили стрийт 167 е станала срещата на Литвиненко с италианския професор Марио Скарамела, след която започват симптомите на фаталното отравяне.

За всеки читател на книгата на Христо Христов “Убийте Скитник” името “Пикадили” събужда веднага съвсем конкретна асоциация. Предполагаемият извършител на убийството с чадъра, италианецът Франческо Гулино е воден като агент на Първо главно управление на ДС именно под псевдонима “Пикадили”.

Разбира се съгласно нормалната логика и здравия смисъл не бива да се търси причинно-следствена или материална връзка между трите покушения на основата само на споменатите съвпадения.

Лекомислено би било обаче да пренебрегнем факта, че престъпни мафиотски организации често вграждат наситени със символика елементи и жестове в своите акции. Те изпълняват функцията на повече или по-малко скрити послания до публиката и до потенциалните жертви. Едва ли е лишено от основание и допускането, че изградени на сходен принцип секретни служби с десетилетен тоталитарно-конспиративен опит използват подобен арсенал за психологическо въздействие.

Не е нужно да се умува дълго, за да се схване

знаковото значение на убийствата

на Анна Политковская и на Александър Литвиненко. И двамата бяха безкомпромисни критици на установения през последните години авторитарен режим на бивши и настоящи кадри на КГБ/ФСБ в Русия.

Анна Политковская правеше достояние на руската – но преди всичко на международната – общественост факти за наложения безогледен терористичен режим в Чечения, за нарушаването на всички основни човешки права там.

Александър Литвиненко издаде книги и написа многобройни статии за задушаващата хватка, в която тайните служби държат руската политика, икономика и медиите. Подробно документираното му разследване за взривовете на жилищни блокове в Русия през 1999 г. обвини пряко ръководството на ФСБ в съучастие при организирането им.

Неприкритата бруталност, с която се елиминираха двама от най-известните в чужбина критици на московския режим показва, че вече навлизаме във фаза, в която Кремъл, отхвърлил всякакви задръжки и скрупули, не се интересува нито за имиджа си в очите на световното обществено мнение нито държи сметка за преките политически последствия.

Убийствата на Анна Политковская и на Александър Литвиненко имат строго дефинирани адресати – политически и граждански активните противници на днешния руски президент. При това изборът на всеки един от двамата съвсем не е случаен.

Екзекуцията на Ана Политковская

е предупреждение към вътрешните “врагове”, към онези останали съвсем малко на брой в Русия правозащитници, публицисти, интелектуалци, които все още рискуват да изговарят, да пишат и публикуват неудобни за Кремъл истини, които все още се осмеляват да разговарят със западни кореспонденти и гости.

Мъчителната, жестока смърт на Александър Литвиненко

пък е сигнал отправен навън. Тя убедително внушава на противниците в емигрантските среди, на т.н. “перебежчици” или, според гебистката терминология, на “предателите”, че за тях спасение и сигурност никъде и никога няма да има. Смразяващ страх започва да сковава руските общности на Запад.

Не са много смелчаците като режисьора Андрей Некрасов, който даде поредица от силни интервюта през изминалите дни в няколко европейски вестника, който е бил всеки ден до леглото на Александър Литвиненко, и който в днешния “Таймс” цитира последните прошепнати думи на умиращия преди той да изгуби окончателно съзнание: “Мръсниците се справиха с мен… Но те няма да могат да се справят с всички останали.”

Чувам и чета припряни самоуспокоителни умувания и от приятели, че това убийство само вредяло на Путин, че той нямал никакъв интерес от него.

А взривяването на Яндарбиев?

А вкарването в затвора на Михаил Ходорковски?

А екзекуцията на Анна Политковская? – Все вредни за имиджа на президента произшествия, все някой интригант-конспиратор се е намерил да му постави динена кора пред света…?

Напротив…

Напротив!

Кой друг освен завладелият Кремъл гебистки елит има по-голям интерес именно от тези убийства?

Кой е заинтересован по-силно от това да се кичи с безнаказаност и безпощадност пред очите на повлеченото във водовъртежа на национал-патриотизма руско население?

Кой, опиянен от усещането за енергийно всемогъщество желае да демонстрира своето унизяващо Запада пренебрежение към всички естествени човешки морални норми?

Въпроси, чийто отговор не предвещава нищо добро за света, в който ни предстои да живеем, ако продължим все така да си затваряме очите пред тях.

Светът, в който Саша Литвиненко остави след себе си жена и дете…

---