© Милен Радев

Убитата миналата седмица в Москва руска журналистка Анна Политковская бе често канена и изслушвана с внимание в Германия. Книгите й излизаха без закъснение на немски и имаха своя принос за преобладаващо критичния поглед на интелектуалците както от ляво, така и от дясно към Путинска Русия.

През уикенда в Берлин паметта й бе почетена с траурна церемония в сградата на всекидневника «Франкфуртер Алгемайне Цайтунг». Стотици граждани изпълниха остъкления, внушително-прекрасен след неотдавна завършилата постмодернистка реконструкция вътрешен двор на редакцията.

Идеята за траурно литературно четене бе подета само два дни по-рано от писателката Моника Марон, израсла и започнала кариерата си в бившата ГДР, емигрирала по-късно на Запад, а днес – едно от големите имена на немската литература. С подкрепата на най-авторитетния всекидневник в страната бе възможно разгласяване в най-кратък срок и участие в четенето на някои от известните немски писатели и журналисти. Редовете в залата бяха плътно обкръжени от всички страни от правостоящи, други се тълпяха във фоайето, за да слушат по уредба тричасовия читателски маратон.

Средновековна жестокост

Паметната церемония бе открита от Майнат Абдулаева, чеченска журналистка, колежка и приятелка на Политковска от вестник «Новая газета», в момента емигрантка в Германия. Тя припомни съдбата на своята родина Чечения, терзана от години със средновековна жестокост от руската военщина, разказа за започналите през последните седмици с нова сила расистки изстъпления по улиците на руските градове в стила на националсоциализма в Германия, съобщи за списъци с имена на следващите жертви по руските интернет сайтове. Необезпокоявани от властите националистически групировки произнасят задочни смъртни присъди над правозащитници като Людмила Алексеева, Светлана Ганушкина, Лев Пономарьов…

Сигурността на Запад е илюзорна

Екзекуцията на една от тях – Анна Политковская бе извършена публично, нагло и назидателно за всеки дръзнал да последва нейния граждански и публицистичен пример. Към събраните в залата немски интелектуалци, Майнат Абдулаева отправи недвусмислен апел, да не се отдават на илюзии за сигурност: «Когато елиминират и последния безстрашен руски журналист, тогава убиецът с черната бейзболна шапка ще се появи пред вратата и на западноевропейските публицисти».

Един след друг пред микрофона на подиума застават 14 именити писатели и журналисти. Всеки чете избран от него пасаж от двете последни книги на покойната Анна «Чечения. Истината за войната» и «В Путинска Русия», в която авторката насочва своите аналитични разследвания вече към центъра на властовите структури в Москва. С трудно сдържан глас пред неописуемите зверства, описани в откъса за 45-ти десантен полк в Чечения, Моника Марон разказва за дванайсетте дни, прекарани от обикновената чеченска селянка Розита, заровена в яма на открито, пълна с ледена вода, с решетка над главата под автоматите на руски специални части, за бруталните разпити на самата Политковска, за униженията на които я подлагат руските военни, които тя самата нарича толкова неприлични, че не могат да бъдат описани. В паметта се врязват думите изревани от руски полковник към Анна «Малко ти е да те разстрелят!»

Ад на земята

Катя Ланге-Мюлер чете сцена, описана от Политковска, взета сякаш от преизподнята на Данте – в срутено от руската артилерия подземие се тълпят чеченски жени около родилка, на която войниците не позволяват да напусне окупираното село. На призивите на жените, да си спомнят, че и те имат майки и сестри отговаря гръмогласен хохот «Ние роднини нямаме, ние всичките сме от домове за сираци. И сме тук за да ви изтребваме, а не за да помагаме да се раждат нови чеченци.» Просната на бетона пред гаврещите се руски войници, нещастницата ражда дете, което умира в ръцете й. Представата за това, какво изпитва хилещата се, надвесена над нея банда руски военни, пише Политковская, излиза извън всяко човешко въображение.

С часове залата е като вцепенена, на никого не му минава и през ум да аплодира. След всеки нов четец слушатели стават от редовете и излизат във фоайето – местата им се заемат от правостоящи, други влизат в залата и попадат в разстлалата се смес от безсилие и ярост, която сковава гърдите и замъглява очите на присъстващите. Четените откъси от книгите на Политковска описват една противоестествено жестока действителност. Те съкрушително надхвърлят всичко онова, което е в кръга на представите на живели десетилетен мирен и устроен живот средноевропейци. Може би и това парализира допълнително публиката.

На германски слушатели, зверствата на руската армия в Чечения, така както ги е видяла, записала и описала Анна Политковская въздействат и на второ, по-дълбоко ниво. След поредица публикации и документални филми, едва през последните 2 – 3 години тук станаха по-широко известни гигантските мащаби на насилията извършени от Съветската армия над гражданското немско население през зимата и пролетта на 1945 година. Това, което по различни причини е било премълчавано с десетилетия в двете следвоенни Германии, постепенно навлиза в общественото съзнание.

В залата на “Франкфуртер Алгемайне” онзи ден, от разказа на очевидец, слушателите имаха възможност да узнаят “на живо” как днес техни съвременници търпят същите нечовешки страдания, сполетели собствената им страна преди 60 години.

За да се чуе гласът и на тези обречени, изтезавани и забравени от света хора, Анна Политковская отдаде своя живот. За да не бъде съдбата й безсмислена, както и съдбата на неизбежните следващи жертви за свободата на словото в Русия – всички ние, които имаме възможността все още да говорим и пишем свободно, трябва да показваме отново и отново на днешните властници там, че гласът на истината не може да бъде заглушен. А това е нещо, което те много внимателно регистрират.