Берлинале 2006 завърши изненадващо и смело

© Милен Радев

Започнала с нестандартни решения на журито, снощната гала церемония по награждаването на лауреатите на Берлинале продължи с изненадите до самия върховен момент – когато председателката Шарлот Рамплинг произнесе името на филма, отличен със Златната мечка – босненския Гърбавица. Едва ли имаше някой в Берлинале Паласт или в съседното кино Синестар, откъдето следяха церемонията акредитираните журналисти и критици, който да е очаквал този изход на десетдневната надпревара. Може би само в най-съкровените си мечти младата босненска режисьорка Ясмила Жбанич е допускала, че дебютният й филм ще бъде премиран с едно от най-авторитетните отличия на световното кино. Берлинале отново потвърди реномето си на политически кинофестивал, който отдава предпочитание на ангажираната гражданска позиция, на филмовото съ-участие в проблемите на нашия свят. Берлинале показа, че не се влияе от имена, от чисто кинематографични постижения или от предполагаем касов успех.

И така – Златната мечка за най-добър филм на Берлинале 2006 – за босненско-австрийско-германската продукция

Гърбавица

един труден за гледане филм, който разказва за ужаса, с който живеят до днес жертвите на Балканските войни от началото на 90-те години. Майка крие от дъщеря си истината за нейния произход. В драматична сцена става ясно, че бащата на момичето съвсем не е герой, загинал на фронта в защита на Сараево, а сръбски садист, че майка му е жертва на масовите изнасилвания прилагани от сръбските части като психологическо бойно средство. При връчването на Златната мечка младата режисьорка Ясмила Жбанич не можеше да скрие вълнението и радостта си. С удивителна зрялост тя се обърна към публиката с призив, да не забравя съдбата на 20 000 изнасилени нейни сънароднички и над 100 000 жертви на сръбския геноцид срещу мирното население на Босна и Херцеговина. И днес, 13 години след трагедията, преките виновници Радован Караджич и Радко Младич са безнаказано на свобода, припомни Ясмила Жбанич, това е факт, от който Европа може само да се срамува. Както филмът, който на края все пак оставя един шанс за ново начало в отношенията майка – дъщеря, така и снощи режисьорката завърши с оптимизъм. Тя призова всички да посетят промененото, мирно Сараево и обръщайки се към симпатичния златен мечок изказа надежда, че и той няма да е разочарован, когато види новата Босна.

Окуражаващо е, че очевидно и филми с такъв ограничен бюджет като Гърбавица имат шанс на големите кинофестивали. В самата Босна не съществува нито една 35-мм камера, липсват лаборатории и друга техническа инфраструктура. Толкова по-решаващи са били ентусиазмът на екипа и креативността на продуценти и копродуценти. В случая са открити и мобилизирани средства от безброй източници – от ограничения босненски кинофонд, през австрийски, хърватски и немски специализирани фондове до спонсорството на EURIMAGE и на телевизиите ZDF и arte.
Не по-разточителни бяха и други от премираните филми: Втория приз – специалната награда на журито – Сребърни мечки също толкова изненадващо си разделиха по равно две заглавия:

En soap (Сапунена опера) и Offsidе

Първият е отново дебютен – на младата датска режисьорка Перниле Кристенсен, която не скри, че филмът е струвал само 1 милион евро и никога и на сън не би й минало, че може да бъде забелязан от журито. Вторият е на именития вече ирански режисьор Джафар Панахи, носител на Златен лъв от Венеция през 2000 г. Герои и на двата филма са аутсайдери в своето общество, жертви на нетърпимост и предразсъдъци. Докато датският филм разказва за трагичните отношения на външно преуспяваща бизнесдама с транссексуалния й, нещастен в мъжката си идентичност съсед, Offsidе пресъздава подтискащата тоталитарно-обсебваща атмосфера в Иран, където забраната за жени да посещават футболни мачове носи проблеми и опасност за главната героиня. Не можем да пропуснем знаменателния факт, че журито подели сребърната мечка тъкмо между два филма, представящи Дания и Иран, страните, най-активно замесени в актуалния конфликт за свободата на словото и границите на взаимната толерантност. Зад това решение ми се струва, че виждам иронично присвитите очи на очарователната голяма дама на киното Шарлот Рамплинг, председател на журито. То не може да е случайно, а обстановката около награждаването и изявите на творческите екипи на двата филма говорят сами за себе си и опровергават всеки, който би обвинил журито в колебливост при заемането на ясна позиция.

Докато симпатичната и открита Перниле Кристенсен с готовност развиваше своите възгледи за толерантността и правото на всеки сам да дефинира своята роля в обществото, Джафар Панахи бе в очевидно трудното положение да трябва да мери всяка своя дума. Тъжно бе да се види, как големият майстор не може да си позволи да отговори задълбочено на почти нито един въпрос на журналистите, а все трябваше да ги отпраща към своя филм, където всичко било казано. Не можех да се отърва от усещането за “дежа вю” – по същия начин се налагаше в миналото и на кинотворците от нашия, източния «блок» да увъртат и се потят на пресконференции, когато пуснати по милостиво благоволение до страховития Западноберлински фестивал, не биваше да забравят, че им предстои завръщане у дома. Снощи на сцената на Берлинале паласт Джафар Панахи описа сложната дилема, в която се намира като творец. Самото премиране на филма ще му създаде проблеми в Иран, защото то е достатъчно да бъде обявен за шпионин на Америка и Англия. В същото време мнозина от иранската емигрантска общност го смятат за колаборационист, тъй като продължава да работи в страната. Тъжен бе поздравът на самотния на сцената Панахи към останалите у дома млади актьори – за тях е затворен не само достъпът до футболния стадион, но и до берлинския фестивал.

След актуалните новини за остра критика на международни организации към американския затвор за подследствени терористи на Куба, мнозина бяха сигурни, че новият филм на Майкъл Уинтърботъм не може да остане незабелязан от журито. И наистина – Сребърната мечка за най-добра режисура бе връчена на

Пътят към Гуантанамо

– необичайна жанрова компилация от документално кино и игрален филм. Разказва се истинската история на трима британски мюсюлмани от пакистански произход, които са арестувани по погрешка като талибани в Афганистан и прекарват повече от две години в Гуантанамо, преди да бъдат освободени с помощта на адвокати наети от семействата им. Както винаги Уинтърботъм е майстор на кинематографичните средства и постига въздействието си чрез слово и образ. В положителните коментари към филма, не срещнах обаче едно съществено според мен обстоятелство – източниците на режисьора са пределно едностранчиви – самите пострадали, които разказват, как заминават за Пакистан понеже имамът им казал, че там има нужда от тяхната хуманитарна помощ, а после друга религиозна общност ги праща да помага на вярващите в Афганистан. Режисьорът признава, че нарочно не е използвал други източници, защото искал да разкаже тъкмо историята през очите на тримата си главни герои. Той приема самият факт на освобождаването им от лагера като достатъчно доказателство за тяхната невинност. Друг би могъл да го изтълкува като признак за силата на правовата държава, дори и в условията на Гуантанамо. Но за така разказана история едва ли дават призове на водещ политически кинофестивал.

Сребърните мечки за най-добра актьорска изява получиха три от младите надежди на германското кино:

Сандра Хюлер – за впечатляващата й игра като поразена от епилепсия девойка, подложена на екзорцизъм в провинциално католическо градче през 70-те години (Реквием).
Мориц Блайбтрой – за ролята му на сексуално подтиснат, усамотен интелектуалец в днешната отчуждена западноевропейска градска среда (Елементарни частици).
Юрген Фогел – като актьор, корежисьор и копродуцент на наистина драматичния и съсипващ тричасов филм за излязъл след дълга присъда от затвора сексманиак, който не може да намери баланса между вътрешната и външната свобода (Свободна воля).

И така – тримата «големи» в конкурсната програма Роберт Олтман, Сидни Лъмет и Клод Шаброл останаха напълно извън вниманието на журито – може би защото представиха на фестивала именно това, което всеки очаква от тях – перфектно кино, големи актьори, вълнуващи два часа в залата – без експерименти и необичайни хрумвания. За жури, което трябва да се профилира и остави следа в хрониката на Берлинале – явно недостатъчно. Германското кино също напуска фестивала без голям ентусиазъм – то отново се размина с бонуса на Златната мечка и то след като бе представено с безпрецедентни 4 филма в конкурса. Фестивалният директор Дитер Кослик ще трябва да отложи амбициозната си програма по неговото спонсориране с още 1 година.

Пренебрегнатото според някои кино на Източна Европа, което имаше един филм в конкурса и само още три в паралелните програми отнесе най-ценния трофей на Берлинале 2006.