© Милен Радев
Вчера стана дума за един от двата филми-събития на тазгодишното Берлинале – немския Tough Enough. Вторият, напълно различен филм, който бе гледан с въодушевление и получи досега почти единодушни възторжени отзиви на критици и публика е A Prairie Home Companion на големия Роберт Олтман. След него се убедих отново, че ако Олтман реши да опише, как човек сутрин става, отива до близката закусвалня, купува си кифла, връща се в кухнята, запарва си чаша чай и топейки в него кифлата бавно го изпива, със сигурност и от този сюжет ще стане проникновено, вълнуващо и запомнящо се кино.
A Prairie Home Companion
разказва за спектакъл на легендарно радио-шоу, което се излъчва от 30 години от Сейнт Пол, Минесота и се слуша от милиони пристрастени любители из цяла Америка. Новият собственик на театъра е решил да превърне сградата в покрит паркинг, затова всички знаят, че тазвечерното излизане на сцената ще е последно – макар и да избягват фаталната тема. Нищо особено не се случва през двата часа – зад кулисите се разиграват малките житейски драми на хора, които са се сраснали през годините в едно голямо семейство, докато на сцената тече програмата от шоу, кънтри музика и не съвсем прилични вицове. И все пак филмът е за всички онези прости неща, които имат стойност – за верността, за търсенето на щастие, за добротата и човешката суета – и разбира се за любовта и вярата.
Както почти винаги за Роберт Олтман няма главни герои – във филмите му всички се вписват в ансамбъла, в перфектно композираната като на платно на фламандски художник жанрова картина – само че при него от сцената просто бликат емоции, топлота и съпричастие. Актьорите показват най-доброто на което са способни и ни разкриват и напълно неподозирани свои страни: Мерил Стрийп и Лили Томлин са две сестри, последните останали от традиционната блуграс-група The Jonson Girls. Бъбрейки и готвейки се в гримьорната, те тананикат едно след друго съкровени за слушателите заглавия, събуждат спомени, импровизират. На сцената техните оригинални изпълнения са неповторими и карат от сега да очакваме с нетърпение саундтрека на филма. Каква невероятна певица, с какъв прекрасен глас е Мерил Стрийп и колко жалко, че не сме я чували досега в такава роля. Поп звездата Линдси Лохан играе тук с много финес дъщерята на Йоланда (Мерил Стрийп) и едва в края на филма хваща микрофона за прекрасно изпълнение на Amazing Grace. Уди Харелсън и Джон С. Рейли са дуото «Пеещите каубои» – саркастични и находчиви. Освен тях не могат да не се споменат и Кевин Клайн, Томи Лий Джоунс… Всичко е така автентично, че просто очакваме всеки момент в ансамбъла да се включи някое от митологичните големи имена на американската музикална радио-култура Текс Ритър, Джийн Отри или Марти Робинс…
Основна фигура и един от създателите на филма е двуметровият гигант със смачкана физиономия Герисън Кийлър. Той е конферансие, сценарист и главен герой на автентичното радио шоу, което продължава да се излъчва на живо до днес от дълбоката провинция в Минесота за цяла Америка. Роберт Олтман, от десетилетия пристрастен слушател на програмата, разработва проекта с Кийлър, който пише сценария (както твърди, без да измисля нищо, което да не се е случило някога зад и пред кулисите на Fitzgerald Theater в Сейнт Пол). Снимките траят, колкото и да изглежда невероятно само двайсетина дни (едва ли и Олтман като продуцент може да си позволи да ангажира Мерил Стрийп, една от най-скъпо платените актриси за по-дълго време).
В историята са втъкани безброй намеци, цитати от стари заглавия на Олтман (това е 86-ият му филм), разказват се вицове и мъдрости. Стотици миниатюрни нишки извезват накрая образа на олтмановата Америка – за някои може би на границата на кича, за други – добронамерена, човешка и вълнуващо естествена. Духът на носталгичност, на съзерцаване на миналото е неминуем в творбата на един 80-годишен като Олтман. Ненапразно на финала всички се включват в класическата мелодия на Red River Valley, чийто стих
From this valley they say you are going
We will miss your bright eyes and sweet smile
For they say you are taking the sunshine
That has brightened our pathways awhile
звучи като епитаф не само на предаването, но и на цяла епоха. Но Олтман няма да е Олтман ако остави нещата да завършат песимистично – след ликвидирането на театъра се разделяме от актьорите, насядали в близкото кафе, обсъждащи нови планове за турне из най-затънтените кътчета на Щатите, където знаят, че имат верни слушатели.
На възрастта на Олтман всеки нов филм може да е и последен. С A Prairie Home Companion, той сякаш съзнателно ни поднася своя прощален филм. Да си пожелаем, сбогуването да продължи още дълго.
* (забележка от 2011 г.) За съжаление се оказах точен пророк. Това стана прощалният и последен филм на Олтман. Той почина само няколко месеца по-късно, през ноември 2006 г.
