© Милен Радев

Вторият и третият ден на Берлинале донесоха на фестивала това, което най-ласкае повяхналото самочувствие на затъналия в криза, постоянно мятащ се между еуфорията и безнадеждността, практически фалирал град – грандиозни задокеански филми и блясък на световни звезди по червения фестивален килим. В конкурсната програма, макар и както е обявено официално, «извън конкуренция», се завъртяха Syriana и The New World – многомилионни холивудски продукции, проекти с голяма изобразителна мощ и всеобхватни послания.

От два дни булевардният печат обсъжда на по няколко страници главно един въпрос – коя ли берлинчанка от стотиците тълпящи се около хотела му и около загражденията пред Берлинале паласт е успяла да спечели благоволението на обявения за най-чаровен холивудски мъж Джордж Клуни. Пресконфренцията след премиерата стана сцена на ожесточена борба между колежки-журналистки за първите редове в залата.

Намериха се и такива, които едва добрали се до микрофона, припомниха на звездата своя среща с него преди 5 години, връчиха му подарък бутилка Мартини или го поканиха на частна разходка из забележителностите на столицата. Самият Джордж се появи в Берлин в отлична кондиция – елегантен и строен – пълна противоположност на героя си в Syriana – застаряващия агент на ЦРУ Боб Барнс. За ролята си Клуни е наддал за 30 дни цели 15 кила и с брадясалото си лице и памучно яке спокойно може да мине за печалния брат-близнак на нашия Драгомир Драганов.

Syriana

е фиктивното кодово название на близкоизточна операция на ЦРУ за гарантиране доставките на дрогата на американската икономика, както продуцентът на филма Стивън Содербърг, определя нефтеното гориво. Содербърг, неговият сценарист от Traffic Стивън Гахан, сега режисьор на Syriana и самият Клуни образуват ядрото на новия ляволиберален кръжок в Холивуд, дълбоко загрижен за демократичното бъдеще на Америка и отвратен от ролята на световен жандарм, която според тях тя в момента си е присвоила. При достигнатия градус на гражданско безпокойство, тройката Содерберг – Гахан – Клуни просто не е могла да подмине мемоарите на бившия водещ агент на ЦРУ в Близкия Изток Роберт Беър. Нещо повече, тя е направила всичко необходимо, тяхната екранизация да прогърми по световните екрани с максималния тротилов еквивалент, на който Холивуд е способен. Филмът е грандиозно сугестивен, драматично перфектен и се отличава с динамика и сценична фрагментарност, която му придава чисто документална убедителност. Но преди всичко той е политически – това качество не престават да изтъкват с ентусиазъм немските критици – «Най-после от Америка отново идват политически филми!» Самият Джордж Клуни постави на пресконференцията в Берлин новото политическо активизиране в САЩ (и Syriana като негов израз) в една редица с големите политически филми от седемдесетте години, с борбата за граждански права, с хипи-движението и със сексуалната революция.

Наред с Клуни в ансамбъла се включват с перфектна игра и Мат Деймън, Аманда Пийт, Кристофър Пламър, Джефри Райт. Сюжетът е комплициран или както дълбокомислено проронва на няколко места във филма агентът Боб Барнс „It’s complicated“ («Много е сложна работата»). До толкова сложна, че зрители, които не конспектират външнополитическия раздел на поне три всекидневника, плюс CNN и BBC World, нямат шанс да проследят с що годе разбиране събитията. Това без съмнение е нарочен стилистичен похват. Така се нагнетява подтискащото усещане за неотвратимостта на ставащото, за мащаба на глобалната конспирация на алчните за нефт бизнесмени и полит-акули.

Действието се развива на няколко бегло взаимосвързани нива: агентът Барнс продава в Техеран ракети Стингер на подбрани терористи, но една от тях попада в ръцете на фанатици, с което той си навлича немилостта на Централата. За да заличи петното, Барнс се отправя на опасна мисия в Бейрут, където подготвя ликвидирането на престолонаследника на едно от емиратствата, проявяващ прекалено голям стремеж към демократизация на страната си, към освобождаване на жените от фереджета и към отдалечаване от американско влияние. По същото време на най-високо бизнес ниво се подготвя сливането на американски нефтен гигант с малка тексаска фирма, която след като е корумпирала казахстанските власти е спечелила концесията за експлоатация на техните нефтени залежи. Действащият в сянка шеф на гиганта Конекс (Кристофър Пламър – великолепен както винаги) се ползва с политическа подкрепа на най-високо ниво и разяснява глобалните цели на правителството – подсигуряване на доставките на нефт, без оглед на необходимите за това средства.

Събитията по висшите бизнес етажи се пречупват в дребните човешки съдби на губещи работните си места пакистански черноработници по нефтените полета на емиратствата. Тънещи в мизерия младежи, заплашени от спешна депортация, попадат в отворените обятия на ислямистки учители по Коран и арабски език. Фанатизират се стъпка по стъпка, докато се превърнат в терористи-самоубийци (използвайки откраднатата в Техеран ракета Стингер). Не е пропуснат и династичният конфликт в двора на местния кралски двор, като САЩ спечелват на своя страна чрез подкупи по-малкия и покварен син на престарелия емир. За по-сигурно по джипа на несговорчивия брат заедно с жена му и децата му се нанася финален удар. Всеки по света, който винаги е подозирал, че от самата централа на ЦРУ служители могат да следят със сателити всеки квадратен метър по Земята и да насочват и изстрелват от бюрото си ракети със среден радиус на действие получава сега и визуално потвърждение с почти документална убедителност. Поднася му го Джордж Клуни («будната съвест на Холивуд») със своя екип във финала на Syriana.

Вторият внушителен и кинематографично перфектно изпипан филм бе

The New World

на Теренс Малик. Новият свят, както се полага, е Америка, по-точно Вирджиния, чието крайбрежие се открива и постепенно колонизира от английски авантюристи в началото на XVII век. Теренс Малик, един от най-загадъчните и затворени в себе си режисьори на Холивуд не направи изключение и този път – въпреки, че пристигането му беше обявено, в последния момент е предпочел да остане у дома си – също както при последния си филм The Thin Red Line. С него той спечели през 1999 г. Златната мечка, но вместо Малик призът тогава бе получен от Джим Кавийзъл. Стилово The New World напомня военната драма на тихоокеанския остров – само инструментите на Малик, като че ли са станали още по перфектни – редуването на общи и близки планове с искрящи изумрудени талази на океана, галени от вятъра треви и палми, идилична непокътната природа и небе, небе и пак небе… И всичко това на фона на музиката на култовия Джеймз Хорнър (Brave Heart, Titanic).

Посланието на филма следва също подобна основна схема: Нахлуването на европейската или най-общо, западната цивилизация в загубения рай, където обитателите не познават подлост, коварство, алчност и егоизъм. Английския капитан Смит (Колин Фарел, главна роля в Alexander) среща във вирджинския лес индианската принцеса Покахонтас (впечатляваща дебютантка Корианка Килчер, която очарова всички на берлинската пресконференция) и от тук започва историята превърнала се в американски фолклор. Разкъсван между загадъчния и примамлив свят на детето на природата, отвратителната среда в британския форт – сборище на типажи, следващи като че ли само едно кредо – престъпване на колкото се може повече от Десетте заповеди и своя дълг към крал и родина, капитан Смит се отказва от Покахонтас и я оставя с разбито сърце и мъртва душа. Изобразително понякога на ръба на кича, филмът впечатлява с осезаемия за зрителя сблъсък на две чужди култури. Самите индианци също откриват един Нов свят, но той, така както го показва Малик няма много привлекателни страни. Покахонтас е поканена заедно с войни от племето на аудиенция в Лондон и успява едва в края на живота си, след последна среща с напусналия я капитан Смит да намери спокойствие.

Преди две години Теренс Малик отлага проекта си Че Гевара, а по-късно дори се отказва изцяло от филма, за да може да завърши The New World. Ще побързам обаче да успокоя разтревожилите се за съдбата на биографията на латиноамериканския революционер. Проектът е попаднал в добри ръце: от миналата година новият режисьор на Че е Стивън Содербърг. Жалко, че главната роля е била възложена на Бенисио дел Торо.

Може би тя щеше да е точно по вкуса на Джордж Клуни…