Милен Радев, за в-к “ПРО&АНТИ”
Както всяка година в средата на февруари за десет дни Берлин бе отново столица на световното кино.
По думите на бъбривия фестивален директор Дитер Кослик 55-тото Берлинале преминало този път под мотото «Политика и секс».
Нека да е така… Но докато за секса като че ли вече всичко ни е познато, никога не е излишно изкуството да ни научи на нещо ново, поучително и вълнуващо от света на политиката.
Берлинският зрител се отличава с пределна любезност. Малко от прожекциите на Берлинале завършват без бурни, умерени или поне вежливи аплодисменти. Два от филмите тази година обаче оставиха публиката задълго като вцепенена в тъмната зала, неспособна за неуместни ръкопляскания. Това бяха мултинационалната копродукция Fateless и швейцарският The Dove From Chechnya.
По волята на случая премиерите им се състояха в два последователни дни, така че мнозина, които видяха документалния разказ за днешната чеченска трагедия, бяха все още под впечатлението на мащабната, разтърсваща екранизация на романа «Безсъдбовност» на Имре Кертес.
В навечерието на Берлинале 2005 около филма по сценарий на унгарския нобелов лауреат се разгоряха бурни страсти, тъй като селекционната комисия първоначално не го бе включила в официалната програма.
Едва в последния момент му бе намерено място в нея макар и извън конкуренцията за призовете. И наистина, трудно би било филм от такъв характер да се категоризира и оценява в конкурсен и нагрáден контекст. Fateless разказва историята на автора, който като 14 годишен младеж е депортиран от Будапеща в Освиенцим, преминава след това от лагер в лагер, оцелява по чудо и посреща американските освободители в концлагер край Бухенвалд.
Режисьор е Лайош Колтай – досега работил като оператор с Ищван Сабо, с Джузепе Торнаторе, номиниран за Оскар (2001 г. за «Малена»). Може би тук е ключът към постигнатата изключителна изобразителна сила на Fateless.
С графична наситеност, редувайки общи планове на лагерни сцени с камерни студии на обречени мъченици, филмът е проникнат от една невиждана до сега «естетика» на логичния ужас. Сюжетът се развива линеарно, събитията и картините ни се поднасят през очите на юношата Дюри (силен дебют на 13-годишния Марсел Нодь), приемащ със смес от фатализъм и непрестанно удивление разпадането на света, който е познавал.
За разлика от «Списъка на Шиндлер» във Fateless почти няма разстрели, няма масови убийства, във филма цари тишина, посред която отвреме на време простенва музиката на Енио Мориконе, а веднъж и цвърченето на птици в Бухенвалд, доловено от жадното за нормални звуци ухо на Дюри.
Както каза на пресконференцията в Берлин Имре Кертес, две от възможните заглавия на филма са били «Пътят на една душа» и «Историята на една деперсонификация».
Деперсонифицирани са лагерниците в една от най-запомнящите се сцени, когато след безкрайна проверка на плаца, камерата се извисява над редиците изтлели човешки фигури и ние ги виждаме подкрепящи се един друг да се люшкат изнемощели като класове в житно море.
До крайна степен на деперсонификация достига и Дюри в кулминацията на филма, когато тялото му е захвърлено сред голите трупове на ръчна количка, бутана вече от лагерници към крематориума.
Авторите не са си поставяли задачата да описват целия Холокост, те просто предават душевната мъка на един човек, пребивавал там, откъдето завръщане не се е предвиждало.
Имре Кертес не премълчава и неприятни за съотечествениците си истини – за активното участие на унгарци и унгарски служби в провеждането на една от най-бързите и масови депортации на евреи към лагерите на смъртта.
При всяка възможност той говори и пише и за другата изтребителна лагерна система – Гулаг. И в Берлин Кертес не пропусна да спомене, както в много от есетата си, комунистическия режим наред с националсоциалистическия. Нещо повече, чувствителен за злото и неправдата, където и да се проявяват те, писателят потърси връзката на онова страшно време със случващите се до днес масови убийства по расов, национален или религиозен признак – в Руанда, Югославия, Судан…
* * *
Тази връзка бе очевидна за всеки видял на следващия ден документацията на швейцарския режисьор Ерик Бергкраут The Dove From Chechnya.
Проф. Жан Циглер, докладчик на ООН по въпросите на прехраната определя лентата като «…прецизно, неопровержимо обвинение срещу извършения от Путин геноцид».
Филмът е посветен на безименната за света героиня Зайнап Гашаева, която заедно с жените от организацията «Ехото на войната» заснема и укрива стотици видеокасети документиращи чудовищните, невиждани след Втората световна война, престъпления на руската армия в Чечения.
Свидетелските показания, по твърдото убеждение на Зайнап, ще бъдат доказателствен материал за съдебните процеси, на които рано или късно ще бъдат обвинени виновните за геноцида над чеченския народ. От тайници в обори, изпод дъските на пода и от стари кашони на бял свят излизат касети със сцени, които ни карат като зрители да се срамуваме, че живеем бездейно, докато на края на Европа се изтребват деца и жени, а телата им се трупат на така познати ни от миналото страшни купове.
За смелите жени от «Ехото на войната» писателят Джон ле Каре казва «…тези героини измъкват от дълбините на ада материали, които обвиняват не само Изтока но и бездействащия Запад».
Наред със Зейнап във филма участват и Липхан Басаева, носителка заедно с «Мемориал» на алтернативната Нобелова награда за мир, и московската журналистка Анна Политковская.
Кинодокументалистите съпровождат с камерата и пастор Валтер Егли, който с не по-малък риск за живота си от тях самите пренася в Чечения помощите, събирани в неговата протестантска енория в Швейцария. Завърнал се в Европа пасторът говори развълнуван в микрофона: «Всъщност ние тук живеем в райски условия и дори не забелязваме, че се намираме в рая…».
В интервю Андреас Грос, пълномощник за Чечения на Съвета на Европа не пести обвинения към руските власти, които в продължение на 8 години не му дават възможност да посети Чечения и проучи на място обвиненията в престъпления срещу човечеството. Чеченски правозащитници в Швейцария и Белгия въвеждат в компютърни бази прецизни данни за всеки известен случай на убийство, на насилие и отвличане…
От началото на Втората чеченска война през 1999 г. броят на убитите се приема за около 130 000 души, от тях 35 000 деца, а документираните изчезнали без вест са над 10 000. Според други данни до 30 процента от едномилионния чеченския народ са избити през изминалите 10 години.
Хиляди гният в така наречените «филтрационни пунктове», които всъщност са лагери на смъртта. Всяка нощ чеченските градове и села са обект на «зачистки», при които майки биват застрелвани пред очите на децата им, а бащи и синове отвличани завинаги от домовете. Терорът на руските власти е насочен конкретно и срещу осмелилите се да потърсят правата си пред Европейският съд за правата на човека в Страсбург.
Във филма е документирано едно знаково събитие – допускането през октомври 2004 г. на жалбата и започването на разследванията по делото на Липхан Басаева и още 5 нейни сънародници срещу руски военни за избиването на техни близки през периода 1999 г. – 2000 г. Първата жалбоподателка Зура Битиева, според изнесеното във филма е била убита от ГРУ през май 2003 г. Днес, казва Липхан Басаева, тя чувства Зура винаги до себе си като ням свидетел на делото.
Филмът The Dove From Chechnya завършва със станалите вече известни, но рядко показвани на Запад любителски видеокадри, заснети от руски военни в Чечения и предадени на Ана Политковская. Войници свалят от камион оковани чеченци, гаврят се с тях и ги застрелват, натрупани на куп на земята.
Кадри, в сравнение с които прословутите снимки от Абу Гураиб изглеждат като ученическа шега. Кадри обаче, които светът нито познава, нито желае да научи нещо повече за тях.
Именно срещу античеченската пропаганда в световните медии, срещу заговора на мълчанието, срещу приоритета на икономическите интереси пред общочовешките ценности категорично заема позиция филмът на Ерик Бергкраут, носещ не напразно подзаглавието «Европа затваря очите си пред войната».
