|
Българските
вестници като цяло пренебрегнаха една епохална новина от миналата
седмица: Европейският съюз се отказва от Лисабонската стратегия,
приета през 2000. Епохална, защото можем с голяма сигурност да
кажем, че тази новина бележи началото на европейското отрезвяване,
на европейската “перестройка,” а и – защо не – на европейското
връщане към реалността.
За онези,
които не знаят какво е Лисабонската стратегия: тя е смехотворен
напън на европейските правителства да обещаят на себе си и на
народите в Европа, че до 2010 (две петилетки?) Европа ще настигне
Съединените щати по ниво на доходите, икономически растеж, ниво на
високите технологии и така нататък.
Този напън
беше забележителен, защото очевидно е част от традицията на всички
социалисти по всички земни кълбета през последните 100 години да
се бият в гърдите, че за 10 години ще настигнат американците.
Хрушчов и Брежнев конкретно говореха за две петилетки; това
съвпадение на времевите периоди е забележително и май не е просто
символично.
Лисабонската
стратегия вече е очевиден провал – Европа няма да настигне
американците. Не само няма да ги настигне, няма и да се приближи
до тях. Пет години от началото на прилагане на стратегията Америка
продължава да се откъсва напред, а Европа й диша праха. След още
някоя година и този проблем ще е решен: американците ще са толкова
далеч напред, че прахът вече ще се е слегнал, преди до него да
стигнат европейците.
За нас това
е важно. Важно е не просто защото след някоя друга година България
ще е част от една политическа общност със застаряващо население и
стагнираща и неконкурентоспособна икономика. Важно е заради
изводите, които можем да си направим от грешките на другите. “Защо
Европа се проваля?” е важен въпрос с важен отговор.
А отговорът
е лесен: европейските политици имат напълно погрешна представа
за обществото, обществените взаимоотношения и особено за движещите
сили в икономиката и икономическите взаимоотношения. Тази
погрешна представа ги води към погрешни изводи и погрешни
действия.
Една основна
истина за същността на човешкото общество и обществените
взаимоотношения беше засегната в речта на президента Буш при
влизането във втория мандат:
“Не защото
историята се движи върху колелата на неизбежността; човешкият
избор е това, което движи събитията.”
Можем да
допълним: Икономиката не се движи върху колелата на държавните
бюрократични стратегии; изборът на отделните хора, индивидуалните
амбици, вдъхновение и смелост и стремежът към печалба са това,
което движи икономиката.
Икономиката
не е безличностна маса от счетоводни сметки, както си е
въобразявал другарят Ленин; икономиката е личното решение и избор
на хората. А отделните хора не се вдъхновяват от държавни
стратегии, били те Лисабонски или Московски.
Това е
фаталната самонадеяност на всеки социализъм – вярата в
способността на централните плановици да управляват икономиката
чрез манипулиране на личния избор на хората. И всеки социализъм се
проваля, защото тази фатална самонадеяност е война против
реалността, война против дълбокото естество на човешките същества,
война против всеки здрав разум.
През 1980
след повече от десетилетие социалистически експерименти Америка
осъзна това и започна мъчителното, но здравословно завръщане към
принципите на икономическия индивидуализъм. Някои нарекоха това
“рейгъномика.”
Истинското
му име е “икономическа свобода.”
Европа
упорито продължи своето пропадане в държавното планиране и
централизация. През 90-те, когато икономическите успехи на
американската свобода започнаха силно да бодат очите на
европейската политическа класа, европейските политици решиха, че
решението е в централизацията и създаването на европейска
свръхдържава. Това също не проработи. Така се стигна до
Лисабонската стратегия, която най-после призна, че Европа изостава
поради липса на предприемачество. И решението се намери в...
държавното създаване на предприемачество.
Европейците
обичат да лекуват комплексите си, като си разказват един на друг
небивалици за Америка. Американците били нация, създадена от
престъпници и каторжници, те били тъпи, неуки, нямали вкус,
селяндури, религиозни фанатици и още какво беше там. Тези думи са
предназначени да прикрият истината, която комплексираните
европейци не искат да признаят: американците са народ от
предприемачи, смели, решителни, оптимистични, с поглед към
бъдещето, готови на саможертва и зачитащи личността на другия.
Макар и с половин уста, Лисабонската стратегия призна този факт. И
си постави за задача да инжектира същото вещество в европейците.
Само че не
става. Държавата не може да създава предприемачи, със или без
стратегии. Държавата може да унищожава предприемачите – най-вече
чрез стратегии. Един народ може има много предприемачи, може да
има малко предприемачи. Държавата не може да увеличи бройката. Но
може чрез своя инструментариум да унищожи амбициите и мотивацията
на малкото хора, които са готови да рискуват в името на бъдещите
печалби.
Точно това
направи Европа. И продължава да го прави – чрез многобройните си
стратегии. И резултатът от тези стратегии е население, което все
повече бяга от отговорност и риск, и предпочита сигурната работа и
фиксираните заплати. А малкото предприемчиви европейци виждат
труда и усилията си прахосани в безсмислени държавни програми. И
се отказват от предприемчивостта си. Защото предприемачът се
труди, инвестира и рискува не заради стратегии и планове, а заради
себе си. И когато не може да получи това, за което се е трудил,
той престава да се труди. А така американци не се настигат.
Урок, който
естонци, литовци, чехи, унгарци, отдавна научиха. Българите още не
са в час. | 
