Обикновено, когато се обсъждат значими за обществото проблеми, по които ми се струва, че има какво да кажа, вземам участие с охота. Не че много вярвам в това, че мнението ми може да бъде някому полезно, а по някаква вътрешна нагласа, а сигурно и от суета.

От няколко години правя същото с угасващо желание, по инерция и след подканяне. А съвсем наскоро в отговор на закачка от сорта "ама ти не се ли интересуваш" се чух да казвам нещо, което досега бях чувал от чужди уста: "Аз тази държава вече съм я отписал." Стреснах се, признавам си, не за държавата, а заради децата и внуците ми, живеещи (все още?) в нея.

Да усещаш по този начин съдбата българска в навечерието на присъединяването ни към Европейския съюз, поне от гледна точка на възбуждащата въображението глобализация, изглежда перверзност.

Съмнявайки се, както в себе си, така и в неизбежните ми критици, си позволявам да споделя следните разсъждения колкото е възможно по-хладнокръвно.

Какво представлява към днешна дата България, извън контекста на родни и европейски бюрократи, които вече хлопват папката с "успешно приключените глави"? Една икономически и социално изостанала държавица, с дезинтегрирано общество, зле управлявана, с уморено, фрустрирано и намаляващо население, която, за да не грохне от безнадеждност, периодически си самонапомня славното минало или крои в меланхолия поредни утопии за светлото бъдеще.

Не ми е съвсем ясно какво точно и като как ще се промени по същество, ако след определен брой години на институционално и политическо укрепване на ЕС днешна България се окаже една изостанала, дезинтегрирана, зле управлявана и с фрустрирано население югоизточна провинция на Съюза.

Има нещо, което ни пречи да се възползваме от свободата и което представлява основна причина за нерадостния ни живот.

Става дума за своеобразна културна дефектност, която се проявява в неспособност за публична съвместност .

В частния живот ние сме си съвсем нормални - имаме добри или не чак толкова добри семейства, обичаме своите деца и близки и се грижим за тях доколкото и както можем. Излезем ли обаче от сферата на частното, ние мигновено се превръщаме в егоцентрични и алчни хищници - единично или на групи, опустошаващи безмилостно всичко, което не е "наше". Спрямо "другите" ние сме по-често безразлични, когато не сме враждебни. Ние не сме в състояние заедно да произведем синергичен ефект, ние произвеждаме в невъобразими размери ентропия.

Ако за другите колективният ефект надхвърля по размери сумата от възможните единични ефекти, то за нас същият ефект е по-малък от тази сума.

За колективните ни дела е характерна "отрицателна емержентност", т.е. организацията и управлението на наша почва отнемат (свойства, функции, ползи), вместо да привнасят.

Мисля, че пряко следствие от споменатата институционална особеност е и изключително смущаващият факт, че у нас фактически няма автентични професионални и духовни елити. Естествено изключвам казионно или медийно отгледаните субелити. Или пък може би ги има, но те са слаби и невлиятелни, т.е. са "не съвсем елити".

А в едно общество без обществени елити няма и не може да има качествен управляващ елит, нито пък политическа класа въобще, а само жадни за власт и пари гастрольори.

Колко от бившите ни депутати, министри, кметове и т.н. днес са все още партийнополитически ангажирани лица и колко от тях са бизнесмени и рентиери, "преуспели", докато са били на власт?

И колцина от най-качествените българи не са се орезилили, след като са се докосвали до властта, вместо те да я облагородят? Не се сещам, а вие?

Неизбежни последици от споменатата културна дефектност са липсващата законност и кризата на морала, което непрестанно подрива устоите на съвместния ни живот. Ние имаме закони, но не и законност.

Хората не вярват, и то не безпричинно, че законите са еднакво валидни за всички българи. Заради това и няма респект към правната норма и не са никак малко онези, за които законът не е нищо повече от "врата у поле".

У нас напоследък има много богомолци, твърде малко са истински вярващите.

Ние общо взето имаме верен усет за това що е добро, но го диференцираме на "добро за нас", пред което се прекланяме, и на "добро въобще" за другите, което е само теоретически конструкт, непригоден за практическа употреба. Само че това ни отвежда до състояние да не различаваме в делата си добро от зло и до ерозия на колективната ни воля да се борим за доброто и срещу злото.

При това положение у нас няма как да съществува действено гражданско общество или ако го има, извън инспирираните с пари отвън "граждански позиции", то няма никакво влияние върху държавната власт и нейните политики и управленски практики.

Няма и държава, в класическия смисъл, а има само "държавен апарат".

Последиците от тези културни особености са забавеното икономическо развитие и демографската безпътица на днешното българско общество. Всички опити да се опровергае първото с числа бих окачествил като спекулативни

Никакви финансови стабилности и икономически ръст от около 6-7 години насам не могат да прикрият две неща:

а) след края на 90-те години бившите соцстрани от приблизително сходни равнища се разделиха на "отличници", които вече са в ЕС, и на "опашкари", където сме си ние и досега;

б) растежът от 1997 въобще не е впечатляващ предвид изключително ниското изходно ниво и с оглед на развитието в други сходни нам страни, като Албания, Румъния или Хърватия.

А що се отнася до демографията, там нещата са си драматични, както и да ги гледаме: намаляваща раждаемост, етническо деструктуриране, ненамаляваща емиграция и нищожна, а и спорна като качество, имиграция.

Бъдещето на българската държава и нация е под въпрос.

Може би за патриотично настроените българи този извод е провокация, която следва да се осъди. Може би за евроентусиастите това е глас от тъмното минало, провинциален идиосинкретизъм. Опасявам се обаче, че за голяма част от българите това е въпрос без значение.

И доколкото това е вярно или пък не, там е и ключът към разгадаване на бъдещето. Едно е сигурно - светът със сигурност може и без България. Не е сигурно обаче, че българите желаят и могат да изградят собствена и читава държава.

Може пък да ни е писано да съществуваме и без своя държава, както е и било през по-голямата част от досегашната ни история.

- - - - - -

* Заглавието е на "Още инфо"