|
|
Прекрасният стенопис, за който ще
разкажа тук, е публикуван от Георги Китов в “Долината на
тракийските царе”, 2003.
Тракийските подмогилни зидани
постройки, обикновено наричани в България гробници, са не повече
от сто и повечето са полуразрушени. Двайсетина такива гробници са
открити в казанлъшкото поле. Това даде основание на прочутия
археолог да нарече долината на розите още и долина на
тракийските царе.
Впечатляващата стенописна украса е
запазена в култовия комплекс в могилата Оструша, открит на 13
април 1993. Съоръжението е датирано към средата на ІV век.
пр.Хр. и е много сложно. На площ от 100 кв.м са обединени 6
помещения – 5 правоъгълни и 1 кръгло. Според Китов храмът в
Оструша в оригиналното начално състояние е бил надземен и само
гърбът му е опирал в могилния насип. Представлявал е внушителна
постройка с представителни фасади, фронтони и архитектурни детайли
по тях, например 6 антефикса (украшения за крайните точки на
фронтоните). До днес са запазени само основите на съоръжението,
както и централната монолитна камера. Върху антефиксите са
издялани ветрилообразно разположени палмети – линии, напомнящи
въпросителен знак или развита, недовършена спирала. Любопитно е,
че абсолютно същите ветрилообразни палмети украсяват и фронтона на
хероона в местността Мишкова нива – перлата на тракийските старини
в Странджа планина!
Гробницата Оструша била ограбена още
през ІV век сл.Хр. и едва тогава била изцяло засипана със
земя, с което се оформила днешната могила. Тя е разположена на
десетина километра северно от Казанлък, в подножието на Балкана,
по средата между селата Крън и Шипка, шосето между които е част от
главния път Казанлък – Габрово.
Централно за храма е едно от
правоъгълните помещения, което е монолитно – издялано е от
един огромен каменен блок с размери 2.5 х 3.5 х 2.5 м и тежи над
60 тона. Смятам, че то е израз на тракийската мегалитна традиция,
която се проявява също, например, в Перперикон. Таванът е изпълнен
със стенописи – портрети, сцени с хора и животни, растителни и
геометрични орнаменти. Китов не съобщава размерите на стенописите,
но предполагам, че поне портретите са в почти естествена големина.
Тук за пръв път в Тракия е използвана рядко срещаната техника
стенописите да се инкрустират със злато! Макар че ефектът е
изключителен, този подход се оказал фатален – когато грабителите
проникнали в гробницата, за да изтръгнат златото те разкъртили
мазилката и повредили живописта.
Поразителното изображение на женска
глава, което си позцволих да нарека “Тракийската Мона Лиза”, е
публикувано в книжката “Долината на тракийските царе” като фиг. 17
със следния надпис: “Портрет на млада жена с остатъци от златни
обеци и огърлица. Стенопис в Оструша”. Ако се вгледаме внимателно,
ще забележим, че при изтръгването на инкрустираната огърлица
стенописът не е пострадал, но при изтръгването на обеците е
отчупено парче мазилка. Ще забележим подобно отчупване и върху
челото на жената – там вероятно е била апликирана златна диадема.
Най-напред искам да споделя, че този
великолепен портрет може да се постави наравно с такива
световно признати шедьоври, като например бюста на Нефертити
(ХІV век пр.Хр.) и Фаюмските портрети (І век сл.Хр.) от Египет,
бюста на богинята Церера/Деметра от елинистичната и римската епоха
(ІІ век сл.Хр.), ранноготическия скулптурен портрет на ктиторката
Ута (ХІІІ век сл.Хр., Наумбург, Германия), стенописния потртет на
ктиторката Десислава (ХІІІ век сл.Хр., Бояна), женските портрети
на Рафаело и Леонардо (ХVІ век сл.Хр.), на Рембранд, Рубенс и
Вермеер ван Делфт от времето на барока (ХVІІ век сл. Хр.), на
Реноар, Модиляни и Шагал в по-ново време (ХІХ-ХХ век) и т.н.
-списъкът, естествено, не може да е пълен. Ще се опитам да се
аргументирам.
Портретът на знатната тракийка от
храма в Оструша впечатлява преди всичко с несъмнената мяра във
всичките компоненти на изпълнението, която отличава великите
творби. Убедително и точно предава чудесното излъчване на едно
интелигентно младо женско лице. Замислено, но не толкова дълбоко,
че да се откъсне от околния свят. Сериозно и умно, но без да е
затворено в себе си. Общително, но без да губи достолепието си.
Същевременно портретът е достатъчно пестелив, за да даде
простор на нашето въображение да довърши творбата, като я
съпреживее. Стенописването е изпълнено с поразителна акварелна
лекота, подобна на Леонардовото сфумато.
Цветовете не са многобройни,
преобладават червеното и бялото, но нюансите им са изненадващо
разнообразни. Съчетанието от бледорозовите тонове на лицето и
червеникавите тонове на косата и дрехата, обогатено от синия фон и
от блестящия златист цвят на апликираните златни бижута, води до
изключително изискан колорит, който е далеч от пъстротата.
Портретът създава впечатление за личност, която се е радвала на
уважението и на любовта на съвременниците си. Неизвестният
художник е подходил към модела си със забележителна деликатност и
ненатрапчивост, които явно са били присъщи и на самия модел.
Изразителността на портрета е
постигната главно чрез композицията - дискретен наклон на
главата – непринудено наведена встрани, към рамото, докато
погледът, който издава нежност и съчувствие, е отправен напред,
без да се крие от зрителя, но и без да се насочва пряко към него.
Така се избягва фронталността, която би могла да внесе нежелано
дистанциране. Творецът сполучливо е избегнал и онова величие и
съвършена идеалност, които придават студенина на повечето
Леонардови женски портрети. Лицето на непознатата тракийка е
вглъбено, одухотворено и обвеяно от нежна тъга. Възвишено, но и
земно. Земно, но и възвишено.
Поразително е, че това лице и днес е
абсолютно жизнено. Макар леко повредено от грабителите, то нищо не
е изгубило от вътрешната си стойност като произведение на
изкуството. Нали сме единодушни, че именно безпощадната проверка
на времето е най-точният критерий за шедьоврите? Е, тук става дума
за цели 24 века! Мисля, че всички ние трябва да сме щастливи, че
такъв портрет е бил сътворен по нашите земи. Дано да го оценим по
достойнство и да го съхраним, за да можем винаги да се радваме на
красотата, излъчвана от него. Красота, която ни е безкрайно нужна
– днес и завинаги.
21 март 2005
©
Любомир Цонев |
