Tyxo.bg counter Що е красота?
Дискусионен форум "Де зората"
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
януари 21, 2018, 20:20

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
29182 Публикации в 881 Теми от 186 Членове
Последен член: galleo
* Начало Помощ Търси Вход Регистрация
Дискусионен форум "Де зората"  |  "Не хлебом единим жив человек..."  |  В търсене на идеалното  |  Тема: Що е красота? 0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема. « назад напред »
Страници: 1 [2] Надолу Изпрати темата Изпечатай
Автор Тема: Що е красота?  (Прочетена 10506 пъти)
Smaragda
Вътрешни
Sr. Member
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 449



Профил
« Отговор #15 -: март 02, 2009, 10:12 »



ПУСНИ ДА ВЛЕЗЕ В ТЕБ ВСЕЛЕНАТА
Пиер Сегерс

Пусни да влезе в теб вселената, съединени ще сте по-просторни,
денят да се въздигне в теб и да посрещне края на нощта.
Изостави тъмата и в неизразимото вържи се -
мъгла от блато, забелязана отвлак за миг изчезнал.
Пусни и времето да се изпълни в теб, отблясъка пусни -
неуловими те минават -
и в Съвършеното недей занича. Чуй гъстите гори,
които в теб шумят,
гълчавата на птиците бъбриви, на жените и на устните,
покрити с цвят -
със тях се смей, с телата им, и слушай приливи
как жътвите люлеят.
Пази се от шума и от успеха, че те затвор са от злато
и обида.
И от студа пази се,че ще загинеш - статуя от сол
в пустиня без онези бели облаци,
които правят долините по-дълбоки,
когато хората все още спят. Виж Пътя, виж Живота,
който се въздига.


 **********
 ОЧИ:
блеснали от дъжда, който валеше проливно,
когато небето ми даде да пия.
Очи:
златото, което нощта ми брои наръка,
 когато късах коприва
и повалях сенките на словата.
Очи:
вечер, припламнала над мен, когато широко разтварях вратите
и  - мръзнещ от леда по своите слепоочия -
препусках по безкрайното поле на вечността.
Паул Целан


Понякога красотата прилича на дъга: Преливаща се, многоцветност в безкрая на лазура.
Уж е близо, а е много  далеч...
Иска ти се да я докоснеш, но е невъзможно. Все едно да ловиш облаците с мрежа за пеперуди.
Това, което човекът изразява в стих, музика, картина е само е само частица от цялостта на вселенското съвършенство - недосегаемо като дъгата.


Активен
Smaragda
Вътрешни
Sr. Member
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 449



Профил
« Отговор #16 -: март 05, 2009, 01:08 »

 Красотата на царете според Библията

 За упражняването на властта и нейното придобиване, от значение е преди всичко духовността. Особено в очите на Бога. Но както в човешката история, така и в библейските текстове, въпросът за външността : излъчването, красотата или грозотата на владетелите не остава без коментар.

Представите за царя, като  достолепен са отнай-дълбока древност.
Красив и представителен бил първият цар на евреите, Саул. Той бил "рус с хубави очи и красив наглед" /1Ц 16 - 12/.
Когато  пророк Самуил отива във Витлеем, в дома на Есей, трябва да избере бъдещия цар. Този, който Господ ще му покаже. Като вижда снажният Елиав - най-красивият сред синовете на Есей, Самуил си мисли:"Този ще да е ".
Но Господ му казва "Не гледай  на лицето му ина високият му ръст. Аз съм го отхвърлил.Защото Господ не гледа както гледа човек: понеже човек гледа на лице, а Господ гледа на сърдце.../ 1Ц 16:7/ Елиав се оказал злоблив, гневен и със силно чувство на гняв към брат си Давид. /1 Ц17:28/
Историята е запазила и сведения за царе с нелицеприятен външен вид.
Баязид е бил грозен, мургав с остри черти. Победен от Тамерлан при Анкира, днешна Анкара в 1402г., той е принуден да чуе подигравката: "На тебе ли грозният и на мен хромият се падна да делим света."
Красотата е свързвана с божествения произход на царете, както знаем считани за божии наместници на земята. "Мъдрият хан Омуртаг е от Бога владетел...., Пресиян се е титулувал " от Бога владетел на многото българи.
Признанието за външна представителност и хубост предразполага към суета. "Сърцето ми се надига поради хубостта ти /Езек. 12:27/.
Изключително красив е бил сина Давидов Авесалом: В целия Израил нямаше такъв човек, толкова хвален заради красотата му, колкото Авесалом.../2 Ц 14:25/, но Авесалом е властолюбив и коварен. Той излиза на бунт срещу баща си, заради престола и загива.

Днешните управници  често смятат себе си за мъдри, красиви и богоизбрани. Болните им амбиции и фантазии насърчават суетността, честолюбието и властолюбието.
Abusus abusum invokat - "Бездната бездна зове"
Външната представителност не е белег за нравственост, следователно такава власт не носи белега на божието благоволение.

Използвани данни от  "Библия и власт", В. Вълчанов

Тази тема би могла да бъде съотнесена  и към други  теми от форума.
Надявам се, че с това не нарушавам много концепцията на Златко за " сушинката", или запазената територия на красотата, далеч от страстите на ежедневието.








Активен
MakRina
Гост
« Отговор #17 -: март 09, 2009, 18:15 »

Момичета,
Честит ви празник!
Бодро, пролетно настроение!
Полюбувайте се на розите!

http://vbox7.com/play:b73a65c4

Активен
Anamary
Mеmber S
Hero Member
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 2702



Профил
« Отговор #18 -: март 09, 2009, 23:20 »

Момичета,
Честит ви празник!
Бодро, пролетно настроение!
Полюбувайте се на розите!

http://vbox7.com/play:b73a65c4


Благодаря, МакРина!
От мен това:




и това:

Плачещата роза

Павел Койос

Единична искра прекоси небето. Отстрани изглеждаше като пламъче-сираче от последното тлеещо кутре на фойерверк. Искрата пресече фееричната атмосфера на планетата и направи овално кратерче в повърхността й. Малкият Принц се изправи, подухна розата, която носеше от планетата си, и се огледа. Наоколо бе само прах и миришеше на препечен парфюм. Това бе Планетата на Розите, само че не се виждаха никакви рози. Преди много-много залези Малкият Принц научи, че на Планетата на Розите би трябвало да има повече рози, отколкото в цялата Вселена.

Тук>>
Активен
Smaragda
Вътрешни
Sr. Member
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 449



Профил
« Отговор #19 -: март 10, 2009, 00:44 »

 ВЪЗХОД

... Наоколо ми кърваво се плиска
море: люлее ме вълна.
И в бездната ту плаче, ту се киска
на злото демон; - глъбина
под мене се тъмней...Море се плиска.
Това са те, това са те, вълните,
на мътния живот вълни,
обагрени с кръвта ми. Ти в гърдите,
ти най-жестоко ме рани -
и огън рана зей...Посред вълните.
- Посред вълните морски шемет мудно
поглеждам аз. Вълшебно грей
зора след бурна нощ. В  душата чудно
прониква утрен лъч. Немей
и бездната... Море се плиска мудно.
....Това си ти, това си ти, огряла -
на туй сърце, на тез гърди
изкъпана в кръвта.
Ти кръв проляла,
ти бе в обагрени води,
в най-чистата стихия... ти огряла!
...Сияние вълшебно - и слепея
Ни облак ни пламнал небосвод
за миг да те притули. И не смея
пред твоя гордия възход
мил поглед да открия...И слепея.

П. К. Яворов   "Подир сенките на облаците"
Активен
Smaragda
Вътрешни
Sr. Member
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 449



Профил
« Отговор #20 -: март 16, 2009, 18:35 »

За кактусите

Мехмед Карахюсеинов


Седя и чакам.
Подир малко планината ще засинее.
Дъщеря ми е насадила кактуси.
Седя и чакам да цъфнат
заради нея...

Кактусът нощем разцъфвал,
не понасял много вода -
разцъфвал съвсем ненадейно,
красиво разцъфвал и нежно...

Кактусите са се наежили -
мушкатата се гиздят наоколо
алени, розови, дори и бежови;
теменуги се теменужат...
Казвам си, ето сега,
ето сега ще се случи...

Посивява нощта,
откъм Витоша вее хлад -
кактусите и те цъфтят.
1987

От стихосбирката "Не по ноти".
В предговора към изданието големият български поет Константин Павлов пише:

Драги читателю,
авторът на тази стихосбирка не е вече между живите. Той е скъпа жертва на възродителния процес....


сп. "Диалог", брой 50, февруари 2009

Активен
Anamary
Mеmber S
Hero Member
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 2702



Профил
« Отговор #21 -: март 16, 2009, 22:10 »

След Смарагда - още нещо от Мехмед Карахюсеинов:


Стайно цвете

За мене твърде неудачно свърши лятото -
интервенции от кръста до шията…
Сняг навя, а аз съм заел място
до мушкатото -
пуснах корени в тази стая,
както то - в саксията.
За мене твърде задъхана беше тази есен -
кратки разходки с предълги почивки…
Сняг наваля, а аз стоя на балкона
както заглъхнала песен
някъде на най-трудната си извивка.
Снегът вали на парцали -
чувам това шумолене.
Хубава зима, а аз не мога да дишам.
Щърба ще бъде лакираната ви история
                                            без мене…
Цъфна мушкатото -
призори на прозореца ще се впишем.

25 ноември 1988



Автопортрет на Мехмед Карахюсеинов

Мехмед Хасанов Карахюсеинов, поет и художник, роден на 5 октомври 1945 в с. Севар, Разградско.
На 1 февруари 1985 поетът се самозапалва. Прави го не демонстративно, а в усамотение, в двора си във Владая. Случаен таксиметров шофьор го загасява и откарва в Пирогов. Докато е в безсъзнание, сменят името му с българско. Лекарите спасяват живота му, но обгарянията са изключително тежки и предизвикват нелечима болест. Мехмед Карахюсеинов умира на 3 май 1990 в София. Три месеца по-късно се ражда синът му.

Източник: http://www.geocities.com/decommunization/Documents/MKarahuseinov.htm и списание "Диалог"

Активен
Anamary
Mеmber S
Hero Member
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 2702



Профил
« Отговор #22 -: декември 09, 2009, 17:41 »

ЩАСТЛИВИЯТ ПРИНЦ

Оскар Уайлд



Високо над града, върху стройна колона се издигаше статуята на Щастливия принц. Той целият беше покрит с тънки листа от чисто злато, за очи имаше два ярки сапфира и голям червен рубин блестеше върху дръжката на неговия меч.
Всички много му се възхищаваха.
- Той е хубав като петле на ветропоказалец – забеляза един от градските съветници, който искаше да си спечели име като ценител на изкуството. – Но не е чак толкова полезен – добави той от страх, че хората ще го сметнат за непрактичен, какъвто всъщност беше.
- Защо не си като Щастливият принц? – запита една разсъдлива майка малкото си момче, което плачеше, без да знае защо. – На щастливият принц и на ум не му идва да плаче за нещо!
- Радвам се, че има на света някой, който да е напълно щастлив – промърмори един разочарован човек, загледан в чудната статуя.
- Той е същински ангел! – възкликнаха децата от сиропиталището, когато излязоха от катедралата с яркочервени наметала и чисти бели престилки.
- Отде знаете? – рече учителят по математика. – Вие никога не сте виждали ангел.
- А, разбира се, че сме виждали, в нашите мечти! – отговориха децата, а учителят по математика се навъси и доби много строг вид, понеже не одобряваше децата да мечтаят.

Една вечер над града прелетя малко лястовиче. Приятелите му бяха заминали за Египет преди шест седмици, но то беше останало, защото беше влюбено в най-прекрасната тръстика. Беше я срещнало рано през пролетта, когато летеше надолу по реката подир голяма жълта пеперуда, и толкова хареса тънкото кръстче на тръстиката, че спря, за да й заговори.
- Мога ли да те залюбя? – попита лястовичето, което обичаше да пристъпя направо към въпроса, и тръстиката му направи дълбок поклон. То започна да я обикаля, като допираше водата с крила и правеше сребристи кръгове по повърхността. Това беше неговото ухажване и то трая през цялото лято.
- Каква смешна обич! – чуруликаха другите лястовички. – Тя няма пари, а има толкова много роднини. – И наистина реката беше пълна с тръстики. После дойде есента и всичките птички отлетяха.
След като те заминаха, лястовичето се почувства самотно и започна да се отегчава от своята любима.
- Тя не умее да води разговор – каза птичката – и се страхувам, че е голяма кокетка, защото  непрекъснато се задява с вятъра! – И действително, щом вятърът подухнеше, тръстиката правеше най-грациозни поклони. – Признавам, че има склонност към домашен живот – продължи лястовичето, - но аз обичам да пътувам, следователно жена ми също би трябвало да обича пътуването.
- Ще дойдеш ли с мене? – попита я най-сетне то, но тръстиката поклати глава: тя беше твърде привързана към своя дом.
- Ти си се подигравала с мене! – извика лястовичето. – Аз заминавам за пирамидите. Сбогом! – И то отлетя.
То летя целия ден и надвечер пристигна в града.
- Къде ли да се настаня? – каза си то. – Надявам се, че градът е направил приготовления.
Тогава видя статуята на високата колона.
- Ще се настаня тука! – възкликна лястовичето. – Това е чудесно място с много чист въздух. – И кацна точно между краката на Щастливия принц.
- Аз си имам златна спалня – каза си тихичко то и се приготви да заспи, но едва бе сложило глава под крилото си, когато отгоре му падна една капка.
- Чудно нещо! – възкликна лястовичето. – В небето няма нито едно облаче, звездите са съвсем ясни и ярки и въпреки това вали. Климатът на Северна Европа е наистина ужасен. Тръстиката обичаше дъжда, но това беше само поради нейния егоизъм.
В този миг падна втората капка.
- Каква е ползата от една статуя, ако не може да те запази от дъжд? – каза лястовичето. – Трябва да потърся някой хубав комин с шапка. – И реши да отлети.
Но преди още да разпери крила, трета капка падна върху му, то погледна нагоре и видя... О, какво видя то?
Очите на Щастливия принц бяха пълни със сълзи и сълзи се стичаха по златните му бузи. В лунната светлина лицето му бе тъй прекрасно, че малкото лястовиче се изпълни със съжаление.
- Кой си ти? – попита то.
- Аз съм Щастливия принц.
- Защо плачеш тогава? – попита лястовичето. – Ти ме измокри цялото.
- Когато бях жив и имах човешко сърце – отговори статуята, - аз не познавах сълзите, защото живеех в Двореца на безгрижието, където на скръбта е забранено да влиза. Денем играех с другарите си в градината, а вечер водех танците в голямата зала. Градината беше заградена с висока стена, но никога не ми е дошло на ум да запитам какво има отвъд стената, понеже всичко около мен бе тъй красиво. Моите царедворци ме наричаха Щастливия принц  и аз действително бях щастлив, ако удоволствието може да се сметне за щастие. Тъй живях и тъй умрях. А сега, след като умрях, те ме поставиха тук горе, така високо, че мога да видя цялата грозота и цялата нищета на моя град, и при все че сърцето ми е от олово, не мога да не плача.
“Как нима не е целият в злато?” – помисли си лястовичето. То бе твърде учтиво, за да направи каквато и да било лична забележка на глас.
- Далече оттук – продължи статуята, - далече оттук, на малка уличка има бедна къща. Един от прозорците е отворен и през него се вижда жена, седнала до масата. Лицето й е слабо и изпито и тя има загрубели червени ръце, целите избодени с игла, защото е шивачка. Тя бродира цветя върху сатенена рокля, която най-хубавата почетна дама на кралицата ще носи на следващия дворцов бал. На одър в ъгъла на стаята лежи болно нейното момченце. То има огън и се моли за портокали. Майката не може да му даде нищо друго освен речна вода и то плаче. Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче, няма ли да й занесеш рубина от дръжката на моя меч? Краката ми са прикрепени към тоя пиедестал и аз не мога да мръдна.
- Мене ме чакат в Египет – каза лястовичето. – Приятелите ми подхвърчат нагоре-надолу по Нил и си приказват с големите цветове на лотоса. Скоро ще отидат да спят в гробницата на великия цар. Самият цар е там в шарения си ковчег. Той е увит с жълто платно и балсамиран с миризливи билки... На врата му има огърлица от бледозелен нефрит, а ръцете му приличат на изсъхнали листи.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – промълви принцът, - няма ли да останеш тук при мен една нощ и да бъдеш мой пратеник? Момчето е тъй жадно, а майката толкова тъжна!
- Аз май не обичам момчета – отговори лястовичето. – Миналото лято, докато живеех на реката, там имаше две груби момчета, синове на воденичаря, които все ме замеряха с камъни. Разбира се, те нито веднъж не ме улучиха: ние, лястовичките, летим твърде добре за такова нещо, а освен това аз принадлежа към семейство, прочуто със своята ловкост; но все пак това бе проява на непочитание.
Ала Щастливият принц имаше толкова скръбен вид, че малкото лястовиче го съжали.
- Тука е много студено – каза то,- но аз ще остана при тебе за една нощ и ще бъда твой пратеник.
- Благодаря ти, малко лястовиче – рече принцът.
И тъй лястовичето изкълва големия рубин от меча на принца, стисна го в човката си и полетя над покривите на града.
То мина край камбанарията на катедралата, където имаше ангели, изваяни от бял мрамор. Мина край двореца и чу звук на танци. Едно прекрасно момиче излезе на балкона със своя любим.
- Колко чудесни са звездите – каза й той – и колко чудесна е силата на любовта!
- Надявам се, че роклята ми ще е готова навреме за дворцовия бал – отвърна му тя. – Поръчала съм да избродират на нея цветя, но шивачките са тъй мързеливи!
Лястовичето мина над реката и видя фенерите, закачени по мачтите на корабите. Мина над гетото и видя старите евреи да се пазарят един с друг и да отмерват злато в медни везни. Най-после стигна до бедната къща и надзърна вътре. Момчето се мяташе трескаво на леглото си, а майката беше задрямала, толкова бе уморена. Лястовичето подскочи вътре и сложи големия рубина на масата до напръстника на жената. След това леко закръжи около леглото, за да повее с крилца на челото на момчето.
- Колко ми е хладно! – каза то.- Сигурно започвам да оздравявам. – И се унесе в сладка дрямка.
Тогава лястовичето се върна при Щастливия принц и му разказа за стореното.
- Интересно – забеляза то, - сега ми е съвсем топло. Макар че е толкова студено.
- То е, защото си извършило добро дело – каза принцът.
Малкото лястовиче се замисли и след това заспа. От мислене винаги му се приспиваше.
Когато се съмна, то отлетя при реката и се окъпа.
- Какво забележително явление! – възкликна професорът по орнитология, който минаваше по моста. – Лястовичка зиме! – И написа за това дълго писмо до местния вестник. Всички го цитираха, понеже беше пълно с думи, които не можеха да разберат.
- Довечера потеглям за Египет,  каза лястовичето и се развесели при тая мисъл. То посети всички обществени паметници и дълго седя на върха на черковния покрив. Където и да отидеше, врабчетата чирикаха и си казваха едно на друго: “ Какъв именит чужденец!” – и това му доставяше много голямо удоволствие.
Когато месецът изгря, то се върна при Щастливия принц.
- Имаш ли някакви заръки за Египет? – извика то. – Аз вече тръгвам!
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – промълви принцът, - няма ли да останеш при мене още една нощ?
- Мене ме очакват в Египет – отговори лястовичето. – Утре приятелите ми ще отлетят нагоре, към втория праг. Речният кон се излежава там сред тръстиките, а на голям гранитен трон седи богът Мемнон. Цяла нощ той наблюдава звездите и щом блесне Зорницата, надава вик на радост, а след това отново млъква. По пладне жълтите лъвове слизат на брега да пият. Те имат очи, зелени като берили, и на ревът им е по-силен от рева на прага.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – заговори принцът, - далече в другия край на града виждам един младеж в таванска стая. Той се е навел над писмена маса, трупана с книжа, а в малка чашка до него има китка повехнали теменуги. Косата му е кестенява и пръхкава, устните му са червени като нар, а очите – големи и замечтани. Той се мъчи да довърши една пиеса за директора на театъра, но му е твърде студено, за да продължи да пише. В огнището няма огън, а той е премалял от глад.
- Ще остана при тебе още една нощ – каза лястовичето, което всъщност имаше добро сърце. – И на него ли ще занеса рубин?
- Уви! Нямам вече рубини – отговори принцът. – Единственото, което ми е останало, са моите очи. Те са направени от редки сапфири, донесени от Индия преди хиляда години. Изтръгни едното от тях и му го занеси. Той ще го продаде на бижутера, ще си купи храна и дърва и ще довърши пиесата.
- Скъпи принце, не мога да направя това – каза лястовичето и заплака.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, - направи, каквото ти заповядвам!
Тогава лястовичето изтръгна едното око на принца и отлетя към таванската стаичка на студента. То се стрелна през нея и се озова вътре. Младежът беше заровил глава в ръцете си и не чу как запърхаха крилата на птичката, а когато вдигна очи, видя прекрасния сапфир, оставен върху повехналите теменужки.
- Хората започват да ме ценят! – възкликна той. – Това е от някои голям почитател. Сега мога да завърша пиесата си! – И съвсем се развесели.
 На другия ден лястовичето отиде на пристанището. Там кацна върху мачтата на голям кораб и загледа как моряците вдигат с въжета големи сандъци от трюма. “А-у-у-у руп!” – извикваха те, когато всеки сандък се изкачваше горе.
- Аз отивам в Египет! – високо възкликна лястовичето, но никой не му обърна внимание и когато изгря месецът, то се върна при Щастливия принц.
- Дойдох да се сбогувам – извика то.
-Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, - няма ли да останеш при мене още една нощ?
- Вече е зима – отговори лястовичето – и скоро ще завали студеният сняг. В Египет слънцето огрява зелените палми, а крокодилите се излягат в калта  и мързеливо гледат наоколо си. Моите приятели вият гнезда в храма на Баалбек, а розовите и бели гълъби ги наблюдават и си гукат един на друг. Скъпи принце, аз трябва да те напусна, но никога не ще те забравя и другата пролет ще ти донеса пак два прекрасни скъпоценни камъка вместо тези, които ти подари. Рубинът ще бъде по-червен от червена роза а сапфирът ще е син като безкрайното море.
- Долу на площада – заговори Щастливия принц – стои малка кибритопродавачка. Тя е изтървала кибрита в канавката и той се е развалил. Баща й ще я бие, ако се върне в къщи без пари, и тя плаче. Изтръгни и другото ми око и й го дай, тогава баща й няма да я бие.
- Аз ще остана с тебе още една нощ – каза лястовичето, но не мога да ти изтръгна окото. Ти тогава ще си съвсем сляп.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, - направи, каквото ти заповядвам!
Тогава лястовичето изтръгна другото око на принце и се стрелна с него надолу. То изви край кибритопродавачката и пусна скъпоценния камък в дланта й.
- Какво хубаво стъкълце! – извика момиченцето и засмяно изтича към дома си.
Тогава лястовичето се върна при принца.
- Сега си сляп – каза то, - затова ще остана при теб завинаги.
- Не малко лястовиче – възрази бедният принц, - ти трябва да отидеш в Египет.
- Ще остана при теб завинаги – каза лястовичето и заспа в неговите крака.
Целият следващ ден то седя върху рамото на принца и му разправя приказки за това, което бе видяло в чужди страни. Разказа му за червените ибиси, които стоят в дълги редици по бреговете на Нил и хващат златни рибки с човките си; за сфинкса, който е стар колкото света и живее в пустинята, и знае всичко; за търговците, които крачат бавно до камилите си с кехлибарени броеници в ръце; за царя на Лунните планини, който е черен като абанос и се кланя на голям кристал; за огромната зелена змия, която спи на една палма и двадесет жреци я хранят с медени питки; и за пигмеите, които кръстосват голямо езеро върху широки плоски листа и вечно воюват с пеперудите.
- Скъпо малко лястовиче – каза принцът, - ти ми разказваш за необикновени неща, но много по-необикновени от всичко друго са нещастията на хората. Няма по-неразгадаема тайна от страданието. Обиколи моя град, малко лястовиче, и ми разкажи каквото видиш.
Лястовичето литна над града и видя богатите да се веселят в прекрасните си къщи, а просяците да седят под портите им. Прелетя през тъмни улички и видя бледите лица на изгладнели деца, които гледаха равнодушно тъмните улици. Под свода на един мост две момченца лежаха прегърнати и се мъчеха да се стоплят.
- Колко сме гладни! – мълвяха те.
- Не бива да лежите тука! – закрещя им пазачът и те излязоха на дъжда.
Тогава лястовичето се върна и разправи на принца какво беше видяло.
- Аз съм покрит с чисто злато – каза принцът, - трябва да го свалиш лист по лист и да го дадеш на моите бедни: живите винаги мислят, че златото може да ги направи щастливи.
И лист по лист лястовичето сваляше чистото злато, докато Щастливия принц стана съвсем сив и грозен. Лист по лист носеше то чисто злато на бедните и бузките на децата порозовяха, и те се смееха и играеха на улицата.
- Сега си имаме хляб! – викаха те.
После заваля сняг, а след снега дойде студът. Улиците изглеждаха така, сякаш бяха направени от сребро – тъй светеха и блестяха; дълги ледени висулки, като кристални кинжали, висяха от стрехите на къщите, всички ходеха облечени с кожи, а малките момченца носеха алени шапки и се пързаляха по леда.
На бедното лястовиче му ставаше все по-студено и по-студено, но не можеше да остави принца – то го обичаше твърде много. То кълвеше трохички пред вратата на хлебарницата, когато хлебарят не гледаше, и се мъчеше да се стопли, като пляскаше с крила.
Но най-после разбра, че ще умре. Силите му стигнаха само колкото да подхвръкне още веднъж до рамото на принца.
- Сбогом принце! – пошепна то.- Ще ми позволиш ли да ти целуна ръка?
- Радвам се, че отиваш най-после в Египет, малко лястовиче – каза принцът, - ти се застоя тука твърде дълго, но трябва да ме целунеш по устните, защото те обичам.
- Аз не отивам е Египет – отговори лястовичето. – Аз отивам в Дома на смъртта. Смъртта е сестра на съня, нали?
И то целуна Щастливия принц по устните и падна мъртво в краката му.
В този миг странно пращене прозвуча вътре в статуята, сякаш нещо се беше счупило. Работата бе там, че оловното сърце се беше разцепило точно наполовина. Денят наистина бе ужасно мразовит.
Рано на другата сутрин кметът прекосяваше площада, придружен от общинските съветници. На минаване покрай колоната той вдигна очи към статуята:
- Боже мой! Колко жалък изглежда Щастливият принц! – каза той.
- Колко жалък наистина! – възкликнаха общинските съветници, които винаги се съгласяваха с кмета, и се приближиха да го разгледат.
- Рубинът е паднал от неговия меч, очите му ги няма и вече не е златен – забеляза кметът. – Всъщност той почти не се различава от просяк!
- Той почти не се различава от просяк – повториха общинските съветници.
- А ето и някакво мъртво птиче в краката му! – продължи кметът. – Ще трябва да издадем наредба, че на птичките е забранено да умират тука. – И градския писар си взе бележка за предложението.
Така смъкнаха статуята на Щастливия принц.
- Понеже не е красив, не е вече и полезен – каза професорът по изящни изкуства в университета.
След това стопиха статуята в една пещ, а кметът свика общинския съвет на заседание, за да реши какво да прави с метала.
- Трябва, разбира се, да направим нова статуя – каза той, - и това ще бъде моя статуя.
- Моя статуя – каза всеки един от общинските съветници и те се скараха.
- Чудно нещо – каза надзирателят на работниците в леярната. –Това счупено оловно сърце не ще да се стопи в пещта. Трябва да го изхвърлим.
И те го хвърлиха на бунището, където лежеше мъртвото лястовиче.
- Донеси ми двете най-скъпоценни неща в града – каза Бог на един от своите ангели и ангелът му донесе оловното сърце и мъртвата птичка.
- Правилно си избрал – рече Бог, - защото в моята градина това птиченце ще пее за вечни времена, а Щастливият принц ще ме възхвалява в златния ми град



Активен
Anamary
Mеmber S
Hero Member
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 2702



Профил
« Отговор #23 -: февруари 26, 2010, 17:37 »

В това есе видях собствените си ежедневни омерзения. Ако не ви се чете цялото, вижте края му.

Красотата наистина може да спаси света
Аделина Марини

Напоследък съм унила. Запролетява се, но аз не се радвам, вероятно за първи път в живота си. Мисля си, че не мога повече да понасям този пясък, тази кал, тези летящи пликчета, хвърлени хартийки, обърнати контейнери, грозни, рошави, озъбени кучета, лайна по тротоарите, намусени и зле облечени хора (в смисъл зле като грозно, а не като бедно).
...............................................

Пречи ли ни нещо да питаме защо се хвърлят милиони в ремонти по улиците и пак нямаме една читава улица и дори булевард в 3-милионна София? За провинцията не смея и да си мисля.

Единственият отговор, който ми идва наум е, че повечето хора обичат грозотата или поне са се примирили с нея. Нямат усещане за красивото, не го търсят, не се стремят към него и, съответно, не могат да го създадат. Как можеш да създадеш нещо красиво, ако само докато направиш 2 крачки, излизайки от къщи вече си нагазил в поне 2 кучешки лайна, замотал ти се е кракът в поредното найлоново пликче, а съседката ти носи течащ плик до кофата за боклук, около която са струпани стари и опърпани дюшеци, прогнили дървени мебели от времето на бомбардировките над София, стари обувки, счупени стъкла от току-що сменените дограми и какво ли още не. Кой може да понесе това? Този, който е готов на фона на боклуците да си обуе бели латексови ботуши и бяло латексово яке, да се гримира като за публичен дом и така да си въобразява, че надвива грозотата. Не, не я надвива, слива се с нея.

И няма как от такива хора да очакваш висока производителност и конкурентоспособна икономика, която да изведе въпросната държава от кризата. Хора, за които е по-важно като отидат на работа да висят на студа в коридора и да пушат поредната цигара с гадното кафе от машината в соц-кафенето и да си хвърлят фасовете на пода, няма как да създадат продукт, който някой да иска да си купи, освен други такива като него. Така че, опасенията, че някои малцинства до 2050-та година ще ни претопят, изобщо не са тревожни. Тревожно е, че така нареченото безценно мнозинство само ще си отиде, ще изгние в собствената си мизерия, защото така и не разбра, че красотата не е лукс, а необходимост, за да можеш да твориш и да се чувстваш свободен.


Източник: http://www.euinside.eu/bg/comments/beauty-can-save-the-world/


Активен
Милен
Вътрешни
Hero Member
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 5622



Профил
« Отговор #24 -: февруари 26, 2010, 19:40 »

Anamary чрез Аделина Марини се пита по-горе "Що е красота".

Като го прочетох, ми дойде кой знае защо наум една рядко изпълнявана песен на Джон Р. Кеш "Що е човек". И понеже точно днес е неговият 78-ми рожден ден, реших, че не е лошо да я цитирам тук с обичайния езиков пренос на съдържанието:

<a href="http://www.youtube.com/v/H9FPE5i36Io&amp;hl=de_DE&amp;fs=1&amp;rel=0&amp;border=1" target="_blank">http://www.youtube.com/v/H9FPE5i36Io&amp;hl=de_DE&amp;fs=1&amp;rel=0&amp;border=1</a>

What Is Man

What is man that you are mindful of him Lord
You made the stars, you made the sun
And all the worlds that came to be at your command
What is man? What has he done?

And you crowned him with glory and honor
Gave him dominion over land and sea and air
And you store up inheritance in heaven
What is man that you should care?

What is man that you would let him live at all
To shed the blood of his own kind
And in his pride fail to even follow where you call
What is man? Why do you mind?

And you crowned him with glory and honor
Gave him dominion over land and sea and air
And you store up inheritance in heaven
What is man that you should care?
What is man Lord that you should care?
Що е човек

Какво е човекът, че си тъй загрижен за него, Господи
Ти създаде звездите, ти създаде слънцето
Също и всички светове, които са ти подвластни
Но какво е човекът? Какво е направил той?

Та го короняса със слава и чест
Даде му да господства над сушата, морето и въздуха
И натрупа за него наследство в небесата
Какво е човекът, че толкова се грижиш за него?

Какво нещо е човекът, та си му дал да живее
Да пролива кръвта на своя собствен род
В гордостта си без да следва твоя зов
Какво е човекът? Защо милееш за него?

И го короняса със слава и чест
Даде му да господства над сушата, морето и въздуха
И натрупа за него наследство в небесата
Какво е човекът, та толкова се грижиш за него?
Какво е човекът, Господи, та толкова се грижиш за него?
Активен

"Evil is powerless if the good are unafraid" - Ronald Reagan, 1981
Anamary
Mеmber S
Hero Member
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 2702



Профил
« Отговор #25 -: февруари 26, 2010, 21:07 »

В есето на Аделина Марини има повече болка отколкото красота, то по-скоро е болка за красота.


Благодаря на Милен за песента на Johnny Cash, която е пример, че "Красотата наистина може да спаси света".
И тъй като днес има и други рождени дни  , поднасям моя поздрав с най-добри благопожелания и ще цитирам още веднъж:

Красотата наистина може да спаси света



Mark Knopfler & Emmylou Harris - Born to Run
<a href="http://www.youtube.com/v/ZKy2QWLtZVs&amp;hl=en_US&amp;fs=1&amp;" target="_blank">http://www.youtube.com/v/ZKy2QWLtZVs&amp;hl=en_US&amp;fs=1&amp;</a>

Активен
Страници: 1 [2] Нагоре Изпрати темата Изпечатай 
Дискусионен форум "Де зората"  |  "Не хлебом единим жив человек..."  |  В търсене на идеалното  |  Тема: Що е красота? « назад напред »
Отиди на:  

Powered by PHP Site Meter Powered by PHP Powered by SMF 1.1.16 | SMF © 2006-2009, Simple Machines Валиден XHTML 1.0! Валиден CSS!