Tyxo.bg counter Георги Марков - убитата съвест на България
Дискусионен форум "Де зората"
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Януари 20, 2018, 08:52

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Посетете и сайта http://de-zorata.de/blog
7416 Публикации в 276 Теми от 141 Членове
Последен член: bozman
* Начало Помощ Търси Вход Регистрация
Дискусионен форум "Де зората"  |  Под лупа  |  България. Строители и рушители  |  Тема: Георги Марков - убитата съвест на България 0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема. « назад напред »
Страници: [1] 2 3 4 5 6 Надолу Изпрати темата Изпечатай
Автор Тема: Георги Марков - убитата съвест на България  (Прочетена 25359 пъти)
Милен
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 655



Профил
« -: Февруари 28, 2010, 18:06 »

Тази тема е започната със следния постинг и се намира архивирана тук: http://de-zorata.de/sites/forum/index.php/topic,67.msg724.html#msg724

Свързана с нея тема с трудове на Стефан Маринов ще откриете тук: http://de-zorata.de/sites/forum/index.php/topic,236.msg4102.html#msg4102

Откъс от един от задочните му репортажи, включен като уводен материал от съставителя Любен Марков в документалния сборник "Аз бях той", София, 1999 г.

Мисля, че тези редове не могат да оставят никого, живял през онези години в България безразличен - стига да е честен пред себе си.




Чувство за непоносимост


... Беше неделя, 15 юни 1969 година. Според астролозите - съдбоносна за Рибите година. В 11,30 заранта в Държавния сатиричен театър в София започна закритата премиера на пиесата ми „Аз бях той". В 11,30 вечерта бях в хотел „Екселсиор" в Белград. Един от основните принципи, върху които бяха изградени всичките ми пиеси, беше този, че те се състояха само от две действия, като второто действие винаги отричаше първото. След всичко станало до днес мога да кажа, че тия 12 часа не бяха границата между две различни пиеси, а просто краят на първото и началото на второто действие на една и съща пиеса, която жанрово бих означил като „съвременна трагикомедия с фарсови интермедии". Казано на по-ясен език, пиеса, където често пъти не знаеш дали да плачеш, дали да се смееш.
Въпреки дългия път и прекараните преди това напрегнати часове, когато влязох в Белград, не чувствувах никаква умора. Възбудата ми от заранта, от раздялата ми с най-близките ми хора, от странната обиколка на София се беше превърнала в остра въпросителна към онова, което щеше да последва.

Въпросът не беше за съдбата на пиесата ми в Сатиричния театър. За мен и за всички беше ясно, че щяха да я спрат. В края на краищата театърът беше техен. Истинският въпрос беше за това, че аз никога не успях /въпреки опитите ми/ да се идентифицирам с тях. Винаги усещах ясна предопределеност, която категорично определяше кое беше мое и кое беше тяхно. Нещо повече, често пъти тази разлика беше почти като разликата между огъня и водата - двете възможни алтернативи на тяхната принудителна общност - или огънят да угасне, или водата да се изпари.

...

Отидох у дома да взема някакъв багаж. Баща ми и майка ми ме изпратиха до колата. Казах им, че след няколко седмици ще се видим. И тръгнах. Стигнах до Околовръстния път. Току-що се беше излял пороен летен дъжд и когато облаците отминаха, небето над Витоша и цялата буйна зеленина навред блеснаха под слънцето. Изведнъж инстинктивно реших, вместо да се отправя по прекия път към Калотина, да обиколя цяла София по Околовръстния път. Колата вървеше по съхнещия асфалт и всичко наоколо ми изглеждаше странно и неописуемо красиво. Безмилостно красиво. Като че ли природата беше решила да ми покаже безценното богатство на една земя, която бях обречен да загубя. Може би осъдените на смърт посрещат последния изгрев на слънцето с това нечовешки дълго чувство, че виждат всичко за последен път.

„Гледай! Никога повече не ще видиш тази земя, тази природа!" - крещеше у мен издевателски глас.

Нищо не бях решил. Едно от малкото неща, на които животът ме беше научил, беше да не взимам предварителни решения, а да оставя нещата да се решат по собствената си логика. Но този път, обикаляйки София, чувствувах, че решението е било вече взето - от ангелите или от дяволите, които ръководеха съдбата ми.

Около шест и нещо бях на границата. Всички служители и митничари се бяха струпали да гледат по телевизията мача за световно първенство между България и Полша. Дежурният офицер ме позна и най-любезно ме покани да се присъединя към тях и да гледам мача. Извиних се, че бързам. После, отвъд югославската бариера, спрях край някаква ливада. Погледнах назад към България и ми се стори, че тъкмо природната хубост изостряше още повече чувството за непоносимост спрямо грозния живот, който лично аз и мнозина като мен трябваше да живеят. Като че ли природа, история и национален дух бяха установили твърде ясен критерий за красиво и грозно. Почувствувах, че не можех повече да понасям атмосферата, в която живеех, работата, която вършех, отношенията, в които се намирах. Непоносимост колкото спрямо външния свят, толкова и спрямо себе си. Помислих си, че от много години не бях се радвал на нищо, че всичко беше не само предварително отровено, но и обречено да бъде отровено от това чувство за непоносимост. Ако вие сте имали някаква идея за себе си, ако сте си мислили за едно, а откривате как бавно и безпощадно се превръщате в нещо съвсем друго, тогава вероятно настъпва мигът, в който искате да счупите или огледалото, или главата си. Чисто нравствено това беше усещане за двойна подлост - и спрямо другите, и спрямо себе си. Извън нравственото - това беше усещане за безизходица.

Разхождайки се из нощния Белград, аз си мислех, че беше наистина невъзможно за мен да остана да живея в България и да бъда себе си. Самото живеене в страната представляваше безкрайна верига от компромиси. Дори борбата срещу компромисите беше компромисна. Нивото на отношенията между общество и индивид беше извънредно низко. И старият закон, че човек постепенно възприема чертите на онова, срещу което се бори - ми се струваше, че действа безпогрешно. Все по-често откривах у себе си /макар и с обратен знак/ същите елементи на примитивност, инстинктивност, безчувственост и дори безогледност, присъщи на хората, които ненавиждах. За разлика от мнозина, които съзнаваха, че с тях ставаше същото, но вярваха, че това беше временно, че нещата щяха да се оправят, аз нямах никакви илюзии, че по отношение на мен нещата бяха поправими. Може би моето чувство беше по-себично, може би бях прекалено зает със собственото раздвоение.

Затова тук не става и въпрос за проявена гражданска честност или доблест, а само за собствено чувство за непоносимост. Ако аз притежавах истинско чувство за гражданска честност и доблест, най-последователният му израз би бил да си стоя в България и да се опитвам да се боря оттам, както правят далече по-храбри, по-честни и по-доблестни от мен хора.
Активен

"Evil is powerless if the good are unafraid" - Ronald Reagan, 1981
kalva4
Гост
« Отговор #1 -: Юни 15, 2010, 15:51 »

ние се превърнахме в призраци на подозрението, страха и взаимната омраза, в маркирано стадо, където всеки се опитваше да избута съседа си, за да спечели сам няколко минути /лева! -мб К/ повече.
Не знам дали ще ви прозвучи странно, но с всеки прочит на Задочните...., все повече и по-същностно осъзнавам ДНЕС!
Активен
Stoyan Chonev (Stoni)
Гост
« Отговор #2 -: Юни 15, 2010, 16:18 »

На мен хич не ми звучи странно а напълно се припокрива с онова, което оставих преди близо 10 години за да си вдигна парцалите и изнеса във нета. Нека сега тук да ме застигнат и да могат да ми пречат маркираните червени и пребоядисани говеда Ухилен
Активен
Вихрен Чернокожев
Member

Неактивен Неактивен

Публикации: 53



Профил
« Отговор #3 -: Юни 16, 2010, 10:31 »

На мен хич не ми звучи странно а напълно се припокрива с онова, което оставих преди близо 10 години за да си вдигна парцалите и изнеса във нета. Нека сега тук да ме застигнат и да могат да ми пречат маркираните червени и пребоядисани говеда Ухилен

Същинското заглавие на репортажите не случайно е "Задочни репортажи за задочна България". Колкото до съвестта, тя не може да бъде затрита, щом и днес книгите на Георги Марков са вест за съвест. А, ако е вярно - както твърдите - че съвсем нищо не се е променило у нас - то означава, че Георги-Марковите репортажи са писани напразно, че още не са отворени, камо ли пък прочетени като документален роман за най-българското безвремие. За това безвремие граници няма.
Активен
kalva4
Гост
« Отговор #4 -: Юни 16, 2010, 12:18 »

Уважаеми г-н Чернокожев,
Извинете, че се намесвам в диалога Ви, но за мен Г.Марков е ужасно пренебрегван именно в качеството му социален антрополог!
Четат го като есист и писател. И той Е!
Но той е инещо много повече -той е етнопсихолог и антрополог по наши мащаби поне от ранга на Ив.Хаджийски, по световни - най малкото е на нивото на Бр.Малиновски!
Позволете да започна с негов цитат:
Тъкмо в това — ОСВОБОЖДАВАНЕТО ОТ ЧУВСТВОТО ИМ ЗА СОБСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ, аз виждам едно от най-големите поражения, нанесени на хората у нас от комунистическото култаджийство.
Всъщност, ако го анализирате именно като социален антрополог, просто няма начин да не забележите неговите прозрения за бъдещето.
Анализирайте цитата и анализирайте поведението на днешната ни интелигенция.
Огромната разлика с тази отпреди 9-ти, е че ОНЕЗИ са ръчкали и себе си и народа си. НО, критериите им са били - ако не най-доброто, поне най-дорото в Европа.

Позвелете ми в тази връзка да погледна и Бай Ганьо Балкански! от другият ъгъл. Образа на парвенюто.
И не е сучайно, че колкото повече е заслепен от парвенютата автора на едно или друго изследване, толкоз по-склонен е да каже "Бай-Ганю Е Българина". Днес-особено. Бай-Ганю е българина. Естествено, студентите са изпаднали от картината...
Не помня къде, но ми попадна турска рецензия за превода на романа на Алеко на турски, толкова възторжена и ... с лека завист, че именно българин е успял да охарактеризира Балканският парвеню. И заключението бе, че страна отгледала такъв писател е отишла много напред в развитието си!
Вмъквам Бай Ганя, за да подчертая тезата си, че пред деветосептемврийската ни интелигенция не е страняла от народа, не се е чувствала над него, а е страдала и критикувала и ръчкала и него и себе си.
НО  никога не е ВМЕНЯВАЛА собствените си слабости на народа.
И да се върнем на прозрението на Г.Марков.
Ето го и цивилизационния неуспех на прехода и олигархията и проч.
Всеки счита, че да копаеш честно собствената си градинка е връх на гражданска доблест и смелост. И е!
Но.....единична.
А кой, ако не българската интелигенция ще даде ПРИМЕРА на хората /модерному-електората/?
Кой?
Активен
Stoyan Chonev (Stoni)
Гост
« Отговор #5 -: Юни 16, 2010, 14:53 »

Георги Марков си е свършил своето по съвест. Настоящото в което имам възможност да си драскам по съвестта на който ми е позволила собствената ми е отчасти и следствие на онова цялото, което е позволило този ден. То мира не ми дава, че някъде все още някой колективен орган позволява да се взема решение и позиция и тя да се следва с цената на компромиса на личната съвест за да се постигат временни цели за уж стратегически победи. Опсността е ясно видима и представлява изкачване на връх, който е на много метри под водата и въздух няма да може да се вземе. Просто много ще се издавят в безсиле до следващото посочено. Това не са бръщолевения на луд. Позицията, която отново оформя и интелигенцията на българската "интелигенция" е ПРОДАЖНА. Цели личното си отцеляване и благополучие без да се интересува от ролята си, която не е да се самоуправлява а да служи на съвестта си и то не на колективната а всеки на неговата...само тя е скачена с Него.
Активен
Вихрен Чернокожев
Member

Неактивен Неактивен

Публикации: 53



Профил
« Отговор #6 -: Юли 04, 2010, 10:39 »

Уважаеми г-н Чонев,

Набързо, наедро и несправедливо сте изрекли, че българската интелигенция била "продажна". Нямам желание да ви оборвам, но ако се сетите поне за Радой Ралин, Атанас Далчев, Борис Христов, Блага Димитрова, Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Иван Цанев - значи вече сте самоопровергали и самосрутили твърдението си.  

Към kalva4 /не зная истинското ви име/: Социални антрополози са почти всички значими български писатели. Само дето от поети войводи не стават. Пътят на Ботев до Околчица, съдбата на Стефан Стамболов и Яворовите неосъществените хайдушки копнения не са ли достатъчен пример? Емоционално грамотните хора винаги са били една много тънка прослойка. От времето на дядо Славейков и Захари Стоянов интелигент е полуподигравателно прозвище. Селският даскал главявали редом с говедаря и пъдаря, че и с плата далеч по-ниска от тяхната.

Активен
Stoyan Chonev (Stoni)
Гост
« Отговор #7 -: Юли 05, 2010, 19:26 »

Имах предвид днешната и не онази на която Гоце раздава ордени или реди по длъжности в ерархични платени държавни структури. Тях имам предвид, онези, които са истински се саморазпознават и подреждат по невидима скала и ерархия на другия признат разпознат като себе си творец, свободен и независим човек нито материално нито по никакъв друг начин от всеки останал.
Активен
slavimir genchev
Member

Неактивен Неактивен

Публикации: 200


Профил
« Отговор #8 -: Юли 05, 2010, 19:55 »

След малко по Канал 1 започва филмът "Мъже" (1966 г.) по романа на Георги Марков.
Активен
Smaragda
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 609



Профил
« Отговор #9 -: Юли 05, 2010, 20:03 »

С цялото ми уважение, лично и професионално към Вихрен Чернокожев, искам да поясня, че Кълва4 обикновено така пише - с дълбока убеденост, но без изглежда  да познава дълбоко нещата.
В българската литературна история и белетристика има приемственост. И какво би бил  Георги Марков без нея?
А писателят, публицистът, интелектуалецът, когато е истински, а не набеден,  той обхваща действителността многопланово и многопластово. И с душата си. Талантлив може да бъде само емоционално грамотният човек.
Технократските схеми, колкото и да са точни, не могат да послужат сами по себе си, защото хората не са роботи и защото"емоционално грамотните хора винаги са били една много тънка прослойка...", която говорещите с лозунги дълбоко презират, но винаги се стремят да използват.

Благодаря, Вихрене, за точния и ясен коментар. Така добре можеш само ти да го напишеш.И може би само ти да ме разбереш....
Активен
Anamary
Гост
« Отговор #10 -: Септември 07, 2010, 20:38 »

In Memoriam Georgi Markov

<a href="http://www.youtube.com/v/bHWuj5WPvtU?fs=1&amp;amp;hl=en_US" target="_blank">http://www.youtube.com/v/bHWuj5WPvtU?fs=1&amp;amp;hl=en_US</a>

<a href="http://www.youtube.com/v/_b8fGxGm23Y?fs=1&amp;amp;hl=en_US" target="_blank">http://www.youtube.com/v/_b8fGxGm23Y?fs=1&amp;amp;hl=en_US</a>

<a href="http://www.youtube.com/v/h-EB8ZCxFxQ?fs=1&amp;amp;hl=en_US" target="_blank">http://www.youtube.com/v/h-EB8ZCxFxQ?fs=1&amp;amp;hl=en_US</a>

<a href="http://www.youtube.com/v/9V_TRAJK07o?fs=1&amp;amp;hl=en_US" target="_blank">http://www.youtube.com/v/9V_TRAJK07o?fs=1&amp;amp;hl=en_US</a>

<a href="http://www.youtube.com/v/mbFzjYGtUKs?fs=1&amp;amp;hl=en_US" target="_blank">http://www.youtube.com/v/mbFzjYGtUKs?fs=1&amp;amp;hl=en_US</a>
Активен
Goussev
Member

Неактивен Неактивен

Публикации: 106


Профил
« Отговор #11 -: Септември 10, 2010, 06:56 »

"Ако аз притежавах истинско чувство за гражданска честност и доблест, най-последователният му израз би бил да си стоя в България и да се опитвам да се боря оттам, както правят далече по-храбри, по-честни и по-доблестни от мен хора."  Георги Марков

http://iankov.blogspot.com
http://iankov.com
Активен

God doesn't ask us about our CAPability but our AVAILability.
Anamary
Гост
« Отговор #12 -: Декември 06, 2010, 01:15 »

В "Капитал" Христо Христов пише:

In Memoriam: Почина следователят Богдан Карайотов

На 2 декември 2010 г. след боледуване почина следователят Богдан Карайотов.
...............
През 90-те години отделът му ръководи множество дела, предизвикали силен обществен интерес. Най-значимото дело, по което Богдан Карайотов работи, е разследването на убийството на писателя Георги Марков в Лондон през 1978 г.

Той и бившият зам.-директор на Националната следствена служба ген. Коста Богацевски са единствените магистрати, получили през 1990 г. достъп до архива на бившето Първо главно управление (ПГУ) на Държавна сигурност, където се натъкват на материали доказващи връзката на ДС с това политическо убийство.


Те установяват, че разработката срещу Георги Марков на ПГУ от 16 тома е унищожена в началото на 1990 г. За това престъпление през 1991 г. е осъден на лишаване от свобода последният началник на ПГУ ген. Владимир Тодоров. Следователите се натъкват и на агент на ПГУ "Пикадили", който е заподозрян по случая.

Последното интервю на Богдан Карайотов, което ви представяме, е публикувано през септември 2008 г. във връзка с огласяването на досието единствения заподозрян по случая италиански гражданин Франческо Гулино, агент на ПГУ под псевдонима "Пикадили". Досието "Пикадили"  и още сто тома от архива на ПГУ бяха предоставени на журналиста Христо Христов от Националната разузнавателна служба (НРС), след като с помощта на юристи от фондация "Програма достъп до информация" спечели дело във Върховния административен съд за отказ на разузнаването да му предостави исканите архивни документи.


БОГДАН КАРАЙОТОВ:
ПЪРВО ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ Е ПОСТАВИЛО ЗАДАЧА НА "ПИКАДИЛИ" ПО "СКИТНИК"

Как попаднахте на делото "Пикадили" в архива на Националната разузнавателна служба (НРС)?

- Натъкнахме се съвсем случайно, като гледахме имената и псевдонимите на различни агенти. "Пикадили" ни направи впечатление и предизвика догадки какво се крие зад него. Знаехме, че "Пикадили" е известен площад в Лондон, и решихме да поискаме материалите за него. Директор на НРС по това време беше Румен Тошков. Той забави предаването на делото с 10-15 дни.

А като сте изисквали други дела, имаше ли забавяне?

- Не, много бързо ги даваха. И не само от НРС. Преди това бяхме поискали делото от Второ главно управление на ДС на емигранта Борис Арсов. Отидохме в архива в министерството, извадиха ни го и го четохме в читалнята и аз, и Коста Богацевски. Но за "Пикадили" ни направи впечатление, че се забавиха. Получи се наше вътрешно усещане, че в службата настана някакъв смут. Тогавашният началник на архива на НРС Радко Тодоров се смути, като му направих повторно искане за това дело, и най-накрая го дадоха. Тогава вече започнахме да го четем и там излязоха някои документи, които не ги виждам в делото, до което са предоставили достъп на вас.

Цялото интервю тук

Активен
Anamary
Гост
« Отговор #13 -: Януари 18, 2011, 00:00 »

Из "Задочни репортажи за България"
Георги Марков

ЛЮБОВТА КЪМ „ГОЛЕМИЯ БРАТ“

На площада пред драгалевската кръчма се появява някакво автомобилно чудовище. Това е последният модел на „Ферари“, с муцуна, почти докосваща земята, и четири блестящи ауспухови тръби, щръкнали отзад. Колата е боядисана в яркозелено, пресечено от лимоненожълта лента. Вътре мъж на средна възраст с левантинско лице се е облегнал удобно назад, пуши лула и самоуверено гледа нагоре към планината. Чудовището спира за малко на площада, като продължава внушително да ръмжи.

Народът от кръчмата изскача пред вратата. Аз и един приятел от киното се опитваме да обърнем неговия москвич надолу, та дано запали по инерция. Ала видели спрялата зад гърбовете ни чужда кола, ние унизено преставаме с усилията си да заставим проклетия москвич да се раздвижи. После се присъединяваме към народа пред кръчмата. Почти всички са излезли с чашите си и дълбокомислено гледат чудовището на „Ферари“.

— Брей, да му се не види, какви автомобили почнаха да правят руснаците! — изтърсва многозначително моят съсед бай Генади.

По лицата на повечето пиячи преминава странна светлина.

— Като я погледнеш тая пущина, ще разбереш, че са я правили само в Москва! — продължава в същия тон един нисичък мустакат кооператор.

— И тоя, дето я кара, е руснак — забелязва друг. — Погледни му златните копчета на ръкавите, лулата, часовника… Чист руснак…

— Аз ти казвам, Боньо, че нито американците, нито германците, нито французите… никой не може да направи такова нещо! Само братята!

И сега един от тях се обръща към моя приятел, чийто москвич не щеше да запали, и му казва:

— А бе, Киро, колко пъти ти казах да не си купуваш автомобил от италианците!

Чуждата кола изчезва зад завоя по автострадата към „Алеко“, пиячите се прибират в кръчмата, а аз и Киро възобновяваме бутането на москвича.

Тази сцена и множество други подобни сцени ми идват наум всеки път, когато чета в разни вестници, западни или български, за огромната, традиционна любов, която българите изпитвали към СССР. Но ако за вестниците, издавани от режима в България, подобни твърдения са напълно обясними, то човек не може да прости късогледството, невежеството и безотговорните обобщения на западни кореспонденти, прекосили България по познатите официални маршрути, яли и пили за сметка на българското правителство. Повече от явно е, че посредничеството на властите и преводачите ги е лишило от истински контакт с обикновените български граждани. Те не биха могли да доловят злъчната ирония на дипломатическите драгалевци, нито биха могли да чуят така популярния въпрос: „Филмът хубав ли е, или е съветски?“, нито да участвуват в разговори, където се показва истинското отношение на българите към „Големия брат“. Къде, как и в какво авторите на не една и две кореспонденции от България са видели любовта на българския народ към СССР, не е никак ясно. В най-добрия случай те посочват няколкото исторически паметника.

Ала което е още по-досадно, същата тази песен за вечната любов на българите спрямо Русия се е превърнала в едно от най-неверните, заблуждаващи клишета, с които западни граждани често характеризират България...

Продължава тук

Активен
Anamary
Гост
« Отговор #14 -: Февруари 13, 2011, 00:38 »

"Архангел Михаил"- пиеса на Георги Марков за самия себе си
Цвета Трифонова

Без съмнение българинът Георги Марков е сред избраниците на словото, чиято мисия е да бъде еманация на своята епоха, творец и свидетел на хуманизма или дехуманизацията на съвременния свят. Поради това личната му житейска траектория се движи из противоположни социални топоси и му осигурява различни гледни точки към разнообразни аспекти на битието – в туберкулозните санаториуми- лоно на страданието, отчаянието и смъртта, където пред очите му всекидневно се случват човешки трагедии и угасват негови съквартиранти. Но пак там е мястото, където диханието на смъртта просветлява душите за най-възвишено благородство, за милосърдие към ближния. От това окаяно пространство след едно десетилетие той се озовава в салоните на силните, богатите и господстващите, за да ги опознае отвътре така, както е опознал страдащите и обречените... Продължава тук


Активен
Страници: [1] 2 3 4 5 6 Нагоре Изпрати темата Изпечатай 
Дискусионен форум "Де зората"  |  Под лупа  |  България. Строители и рушители  |  Тема: Георги Марков - убитата съвест на България « назад напред »
Отиди на:  

Powered by PHP Powered by PHP Powered by SMF 1.1.16 | SMF © 2006-2009, Simple Machines | Sitemap Валиден XHTML 1.0! Валиден CSS!