Tyxo.bg counter Убийствено червено
Дискусионен форум "Де зората"
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Януари 23, 2018, 00:13

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Архивът на "Де зората" (юли 2006 - февруари 2010) е тук: http://de-zorata.de/sites/forum
7416 Публикации в 276 Теми от 141 Членове
Последен член: bozman
* Начало Помощ Търси Вход Регистрация
Дискусионен форум "Де зората"  |  Под лупа  |  България. Строители и рушители  |  Тема: Убийствено червено 0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема. « назад напред »
Страници: 1 2 3 4 [5] 6 Надолу Изпрати темата Изпечатай
Автор Тема: Убийствено червено  (Прочетена 37582 пъти)
Anamary
Гост
« Отговор #60 -: Март 29, 2011, 09:21 »

От ФБ:
Снимките на Gery Nikolova от албума СДС отдаде почит на жертвите на БКП
Ловеч, 26.03.2011 г.

















Активен
Anamary
Гост
« Отговор #61 -: Април 16, 2011, 07:09 »



На 16 април 1925 год., Велики четвъртък, е извършен най-кървавият терористичен акт в историята на България.
Вечна памет на жертвите на това нечовешко престъпление!

http://de-zorata.de/forum/index.php/topic,12.msg151.html#msg151
Активен
slavimir genchev
Member

Неактивен Неактивен

Публикации: 200


Профил
« Отговор #62 -: Април 16, 2011, 22:36 »

Столичните атентатори


Днешният ден (както и самият месец април, впрочем) като много дни и дати от българската история е натоварен с големи и важни исторически събития - едни от тях величави, славни и благородни, а други - срамни, позорни и недостойни.
Избухнало е Априлското въстание, но е проведен и априлският пленум на БКП, с който под "друга" (след кланета и "народиня съд") продължи разпасаното комунистичско правешко упрувление, което и днес продължава с ново, червенокапиталистическо съдържание.
През април отбелзваме и едни от най-важните християнски празници - Цветница и Великден.
Списъкът от събития сигурно може да бъде продължен...
На днешния ден във Велико Търново е приета от първата демократична българска конституция. Но е извършен и най-кървавият атентат в българската история, който преди атентата от 11 септември 2001 г. в САЩ държеше - за гордост на българските комунисти - палмата на първенството сред атентати в цял свят. Дори атентатите на Карлос Чакала, на Червените бригади и на други левичарски ботуши, каскети и брадви не бяха взели толкова човешки жертви.
Понеже за атентатата в църквата "Св. Крал" (днес храм "Св. Неделя", катедрален храм на Софийската митрополия) е писано много и се знае достатъчно, няма да навлизам в подробности. За всеки случай давам линк към другия си блог, където има повече информация.  http://slavimirgenchev1953.blog.bg/poezia/2011/04/16/po-povod-16-april-1925-g-i-atentata-v-quot-sv-nedelia-quot.730440
Също и тук може да се прочете
http://de-zorata.de/forum/index.php/topic,12.msg151.html#msg151
----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Тази вечер група предимно млади хора (което е особено радващо и показателно за историческата ни памет) се събраха пред църквата  "Св. Неделя", за да почетат паметта на жертвите на едно от най-зловещите измежду хилядите комунистически престъпления срещу българската държава, българското общество и
българските граждани (нарочно не казвам народ, защото понятието е разтегливо и мнозина го тълкуват превратно).
Те положиха венци и цветя пред паметната плоча, посветена на загиналите при нечуваното в света комунистическо злодеяние, и запалиха свещи в памет на жертвите, сред които освен висши държавници, политици и военни е имало и много "обикновени" граждани, жени и деца.

Целият текст със снимки е тук


http://parasol.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/04/16/stolichnite-atentatori.730683
Активен
Вихрен Чернокожев
Member

Неактивен Неактивен

Публикации: 53



Профил
« Отговор #63 -: Юни 18, 2011, 18:16 »

"Птица ли е? Самолет ли е? Не, това е Супермен и приятели... на Паметника на съветската армия"
18 Юни 2011 http://www.mediapool.bg/show/?storyid=180935&srcpos=5

"Птица ли е? Самолет ли е? Не, това е Супермен и приятели... нарисувани на Паметника на съветската армия от неизвестен артист в България". Така британският ежедневник "Дейли мейл" е озаглавил своя статия, посветена на изрисуването на столичния паметник от неизвестни майстори на графити.

"Преди 20 години щяха да ви застрелят, ако застанете твърде близо до този паметник в София в България. Но след падането на Берлинската стена статуите, възхваляващи комунистическото управление, се превърнаха в поле за изява на графити-артистите от бившия социалистически блок в Източна Европа", пише изданието.

Паметникът на съветската армия осъмна в петък с променена фасада откъм бул. "Васил Левски", като неизвестни графити-майстори бяха боядисали бронзовите тела на съветските бойци и партизани като известни американски комикс-герои и популярни рекламни образи. Съветското знаме пък вече "грее" с цветовете на САЩ, а голям надпис под фигурите гласи: "В крак с времето".

Сред героите, които неизвестните художници са изобразили, са Супермен, Жокера, Робин, Дядо Коледа и клоуна Роналд, символ на веригата за бързо хранене "Макдоналдс". Нестандартната акция съвпадна с арт инициативите от "София Дизайн Уийк" и сдружение "Трансформатори", които изрисуваха със спрейове електрическите табла по столичната ул. "Шишман".
Активен
Smaragda
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 609



Профил
« Отговор #64 -: Юли 13, 2011, 14:45 »



Публикувана: Сряда, 13-ти Юли 2011, автор(и): Любомир Дeнов;


20 г. мотаят войнишкия паметник на София
Виж галерия 1 2 3 »




Така е изглеждал Пантеонът след като цар Борис го открива през 1934 г.

Kаква е съдбата на внушителните паметни плочи на 1-и и 6-и пехотни полкове, които се издигаха на мястото на сегашния Национален дворец на културата в София? С този въпрос към редакцията на вестника се обърна 82-годишният ветеран Славе Чалъков.
Той си спомня, че през 30-те и 40-те години на миналия век този монумент се е превърнал в българския Пантеон, в символ на Незнайния воин. Именно там се провеждали тържества по повод най-големите празници, там са се клели младите войници, там посрещали новоназначените

Сегашната градина пред Националния дворец на културата някога е била казармен район. В него са били дислоцирани прославените 1-и и 6-и пехотен полк. Над 3000 техни войници са загинали в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.

Там през 1934 г. цар Борис Трети открива рядко красив мемориал, разположен в пространството между казармите на двата полка.

Старите софиянци си спомнят трите внушителни стени, разположени във формата на буквата П, които буквално респектирали с размерите си - 21 м широчина и 11 м височина. На специални метални табели върху тях били изписани имената на загиналите за отечеството. Пред средната стена се издигал огромен каменен лъв. Дясната му лапа властно била положена върху каменна плоча с картата на Санстефанска България.

На 10 януари 1944 г. американската авиация нанася силни бомбени удари по града. Една от целите са казармите на двата полка. Дясната плоча е почти разрушена, средната се отървава с леки поражения. Напълно оцелява само лявата. Близо 36 г. двата паметника красят центъра на София.

През 1980 г. обаче демонтират и тях. Пречели на строителството на новия дворец на културата. При демонтажа са съхранени металните плочи с имената на загиналите. Прибират ги в сандъци, които отначало се пазят в мавзолея костница на Централните софийски гробища, а след това - в Националния военноисторически музей.

Първата идея за възстановяване на паметника датира от края на 80-те години. Тогава арх. Атанас Агура изготвя първия проект за нов мемориал. Агура между другото е автор на комплексното архитектурно решение на цялото пространство около НДК. Заради промените на 10 ноември 1989 г. обаче нещата затихват.

Дискусията за паметните плочи тръгва отново през 1994 г., но реализацията остава на етап проектна готовност. Истинското раздвижване датира от 2000 г.

Инициативата е на Сдружението за възстановяване на войнишките паметници и на Съюза на царските офицери. Тогавашният министър на отбраната Бойко Ноев не само прегръща, но и развива добрата идея. Бюджетът на ведомството поема проектантския хонорар в размер на 35 000 лв. Управление "Архитектура и градоустройство" на Столичната община одобрява проекта. Изграждането на мемориала се изчислява на 2,1 млн. лв.

Общината заделя и място - 10 декара в предната част на Южния парк - зад хотел "Хилтън" и новия мол "София сити център". Мястото е добре избрано. Идеята е новите паметни плочи да изникнат в основата на 3 естествени хълма, разположени във формата на буквата П.

На 6 май 2000 г. военният министър Бойко Ноев и Ема Москова - министър на културата, правят първата копка.

На гранитен камък написали: "На това място ще бъде издигнат паметник на загиналите от 1-и и 6-и пехотен полк от Първа софийска желязна дивизия". С протокол №21 на Столичния общински съвет от 19 февруари 2001 г. МО получава разрешение да построи паметника.

През лятото на 2001 г. обаче правителството на СДС губи изборите, министър Ноев е сменен с министър Свинаров.

Чак след 4 г., и то случайно, инициаторите разбират, че общината си е взела обратно имота. Това станало още през 2002 г. На заседанието от 18 юли 2002 г. тогавашният председател на Общинския съвет Антоан Николов внася предложение обект №16 да отпадне от плана за учредяване и регулация на Южен парк - II част, кв. 3. Общинските съветници го гласуват, без изобщо да се поинтересуват какво се крие зад този обект №16. Няма и мотиви за странното решение.

Арх. Никола Ружеков, председател на Сдружението за възстановяване на войнишките паметници, пази протокола от това заседание. Истинските мотиви може би се крият в скандалната сделка "София Сити къмпани" за изграждането на новия мол, коментира о.з. полк. Никола Рухчев, председател на Съюза на възпитаниците на военните на Негово величество училища.

Именно той заедно с колеги от още 3 военно-патриотични съюза протестират пред новия шеф на СОС Владимир Кисьов. В резултат на това на 12 май 2005 г. с решение №323 разрешението за строеж е върнато.

През юни същата година със задачата за изграждане на новия мемориал се заема дирекция "Военна инфраструктура" на МО. Тя влиза във връзка с управление "Архитектура и градоустройство" на Столичната община. И толкова.

По времето на следващия военен министър Николай Близнаков нещата уж потръгват. С работата по проекта се захваща Националният военноисторически музей. Но стигне ли въпросът до пари - въодушевлението изстива. Така неусетно планираните 2,1 млн. лв. за изграждането на монумента стават 3 млн.

Тогава някой дава идеята да се извика бизнеса на помощ.

При Близнаков се свиква съвещание, в което участват представители на общината и големи строителни фирми. На него "Главболгарстрой" например поема ангажимента за 450 000 лв. да построи едната стена, "Инжстрой" пък обещава да направи без пари изкопните работи. Не се случва обаче нищо.

Следващият военен министър Николай Цонев странно защо прехвърля задачата на Националната гвардейска част. Със заповед от януари 2008 г. той възлага на гвардейците онова, което всичките му предшественици не са могли да свършат.

Най-напред изкарахме разрешение за строеж, защото старото бе изтекло, си спомня подп. Васил Тенчев, зам.-командир на гвардията по логистиката. След като се срещнали с авторите на проекта и с представители на военнопатриотичните съюзи, обаче започнало ходене по мъките. Ветераните се изпокарали. Е

дни настоявали за различни промени в проекта, някои от които взаимно се изключвали. Например да се добавят и имената на загиналите през Втората световна война, че и в днешни времена. Или вместо оригиналния лъв, турил лапа върху картата на Санстефанска България, да се издигне скулптурна група на трима войници във формата на факел. Такава идея издигнал и арх. Константинов от предишния екип на Агура. Съюзът на царските офицери скочил остро срещу промените. Прехвърчали искри.

Тогавашният шеф на НВМИ - покойният вече полк. Петко Йотов, пък се запънал за лъва, който от години е монтиран доста сполучливо пред входа на музея.
Това не е онзи лъв, твърдял историкът.

Много добре разбирам полк. Йотов, коментира Даниела Цанкова, зам.-шеф на музея, той сигурно се е притеснявал да не се погуби ценната скулптура. Но и тя потвърди, че става дума за същия лъв, който от 1934 до 1980 г. се издигал пред централната паметна плоча на монумента.

Архитектите пък отхвърлят идеята в новия паметник да се вградят останките от старите плочи. Предложението бе наше, си спомня шефката на военния музей Соня Пенкова. Мотивът за отказа бил шаблонен - авторски права. През май 2008 г. арх. Агура умира. Наследниците му също държали да се спазва оригиналният проект.

Конфликтите от само себе си утихнали, когато гвардейците преизчислили финансовата част на проекта и установили, че докато ветерани и архитекти се разправяли, онези 2,1-3 млн. лв. били пораснали почти двойно.

Докладвали на министър Цонев и той начаса разпоредил да се спре всякаква работа по проекта. Мотивът бил липсата на пари.

Дълго време се смяташе, че отистинските паметни плочинищо не е останало. Оказа се обаче, че те са съхранени в много добро състояние въввоенния музей. Директорката Пенкова нареди да бъдат извадени до една от сандъците, където са лежали близо 30 години.

На една стена в двора на музея специално за случая бяха подредени 178 войнишки и 23 офицерски метални плочи, боядисани в тъмносиньо до черно. Само една войнишка е със счупен край. Всяка метална плоча била здраво захваната за стената с яки болтове. Явно изработката е била доста качествена, защото само тук-там личат петна от ръжда.

Плочитеса били внимателно демонтирани и описани една по една през далечната 1980 г. Свалени са от централната и лявата стена, оцелели по време на бомбардировките над София. Плочите от дясната стена, улучена от американска бомба, са безвъзвратно унищожени.

Преди време служители на музея проверили едно по едно всичките имена на загинали офицери, подофицери и войници. И открили доста грешки - някои всъщност не били служили в двата полка - 1-и и 6-и, на други имената им били сбъркани.

Соня Пенкова подкрепя възстановяването на паметните плочи, но не приема това да стане на мястото на сегашния паметник "1300 г. България". Като историк не съм склонна да се унищожават паметници, каквито и да са те. Все пак те носят духа на времето, каза тя. И допълва:"Самосъборил се? Да, но от нашето безхаберие. Грозен? Не съм художник и не мога да раздавам квалификации, но този все пак е правен от хора с имена! По света хората си пазят паметниците, независимо кой ги е строил."

Това, драги читателю, е в общи линии ситуацията около някогашния български Пантеон. Сам разбираш, че нещата не опират до дилемата къде да се издигне новият монумент - на мястото на паметника "1300 г. България" или в парцела от Южния парк, отдавна отпуснат от общината.

Изводът от цялата история е, че близо 20 г. великолепната идея е прехвърляна от ръка на ръка и веднага след това забравяна. Едва ли някой се е трогвал, че София няма свой войнишки паметник.

Нещата не опират само до пари 4-5 милиона лева за едрия бизнес изобщо не са проблем. Средствата може да осигури и общината по някоя от европрограмите за устройство на територията.

В цялата сага обаче е липсвала силната личност, която да се нагърби с отговорността за възстановяването на паметника. Не става дума за политици, защото самата идея да се излъска прахта от паметта на загиналите за България е надпартийна. А за известни общественици, които с името и авторитета си могат да преборят всеки проблем.

11 министри на отбраната са се изредили от 1990 г. досега: Йордан Мутафчиев, Димитър Луджев, Александър Сталийски, Валентин Александров, Бойко Ноев - 2 пъти, Димитър Павлов, Георги Ананиев, Николай Свинаров, Веселин Близнаков, Николай Цонев и сегашният Аню Ангелов.

Нито един от тях обаче не успява да доведе докрай идеята за издигане на новия софийски Пантеон.

В интерес на истината ветерани са канили Симеон Сакскобургготски да поведе хорото. Има резон - 6-и пехотен полк се води на името на неговия дядо Фердинанд. Бившият премиер обаче отклонил поканата с мотива, че влиянието му в страната не било достатъчно. Вероятно заради мораториума, който правителството наложи върху част от имотите му.

Така че въпросът за личността, която да доведе докрай възстановяването на мемориала, остава висящ. "24 часа" ще даде думата на сполучливите идеи и предложения. И няма да допусне и този път проектът да потъне в административни лабиринти и човешка немара.
Армията подкрепя проекта

Ето какъв отговор получихме от МО в търсене на решение на проблема:

"Министерството на отбраната подкрепя възстановяването на мемориал "Паметни плочи на Първа софийска пехотна дивизия", като през годините се е ангажирало пряко с реализирането на проекта. Проектът не е бил осъществен по редица причини, сред които различните визии за реализирането на художествената част между наследниците на архитекта-автор и военно-патриотичните съюзи, процедурни и административни трудности, свързани със собствеността и предназначението на терена.

Министерството на отбраната ще продължи да търси решение на въпроса за мемориала съвместно с органите на изпълнителната власт и местното самоуправление. Тъй като в съответствие със закона военните паметници са публична общинска собственост, а Министерството на отбраната има ангажимента да упражнява ръководство и контрол по проучването, регистрирането, картотекирането, опазването и възстановяването им на територията на Република България.

По отношение на поддържането, възстановяването и изграждането на войнишките паметници в МО е назначен експерт, който се занимава с координиране на дейностите, свързани с военните паметници, изготвен е и се поддържа национален регистър, който постоянно се актуализира. Представители на Министерството на отбраната пряко участват в работата на областните комисии "Военни паметници".
Новото място в Южния парк

Близо половин час обикаля екипът на "24 часа" из Южния парк, докато открие мястото на бъдещия монумент. И имаше реалната опасност да не го забележи, ако не бе помощта на Иво Антонов, експерт на МО за войнишките паметници, който по телефона ни даде ценни ориентири.

На фона на плочата на Дарина Павлова, открила недалеч от там Парк на красотата в същата 2001 г., камъкът на Бойко Ноев и Емма Москова е повече от скромен. Думите, че тук някога ще се издига паметник, едва се четат. Анонимен патриот е боядисал плочата в бяло, зелено и червено, от което буквите съвсем са се зацапали. Личат и автографите на сръчни тийнейджъри.

Един по-внимателен поглед обаче показва, че мястото е много подходящо. Малко въображение и си представяш как трите паметни плочи в същите размери 21/11 м застават в основата на трите естествени П-образни хълма.


http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=962311
Активен
Rhino
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 730



Профил
« Отговор #65 -: Юли 15, 2011, 06:47 »

Смарагда, благодаря за поместената информация.

Понеже живея недалеч от градинката, си спомням си тези огромни плочи, пред които софиянци се спираха с почит и преклонение. Те бяха разположени в градинката на гълъбите /както я наричахме тогава/, недалеч от мястото, където сега са мемориалните плочи и параклисът на избитите от комунизма. В края на 80-те дори се събираха средства за възстановяването на тези войнишни паметници. Мисля, че мястото им е именно там, където са поставени първоначално.
Активен

"Достойнството на държавата зависи в крайна сметка от достойнството на хората, от които е съставена."
Anamary
Гост
« Отговор #66 -: Септември 05, 2011, 18:34 »

Масовият убиец Тодор Живков, когото ще честват в Правец
Граждански организации против двуличието на правителството

Коалиция за честно управление,
Център Хана Аренд – София,
Асоциация на свободното слово „Анна Политковская”,
Движение „Граждани срещу ДС”,
Център за подкрепа на хора преживели изтезание –АСЕТ,
Асоциация „Горяни”


Честването на 100 годишнината на комунистическия диктатор Живков е повод да припомним убийствата, в които е участвал:

През септември 1944 г. Живков заедно с убийците Лев Главинчев и Мирчо Спасов организира в сградата на читалище „Славянска беседа” арести и изпращане на стотици хора на разстрел в мини Перник, където и до ден днешен стоят безпаметни масови гробове, които правителството не иска да разкрие, защото днешният ни министър-председател Бойко Борисов е почитател на масовия убиец Живков.

Когато Живков става първи секретар на комунистическата партия, в Ловеч по негова
инициатива е създаден най-бруталният комунистически концентрационен лагер, където младежи, арестувани на улицата, са убивани с тояги. Организатор е верният копой на Живков Мирчо Спасов. Жертвите са 151 човека.

Българското правителство ще чества в Правец чрез софийския си областен управител годишнината на палача Живков, но и до ден днешен това правителство не прави нищо за паметта на неговите жертви от лагера в Ловеч.

При управлението на Живков в Пазарджишкия затвор са убити в килиите им правозащитниците Володя Наков, Георги Заркин, Борис Арсов.

На 7-ми септември 1978 г. в по нареждане на Живков в Лондон е отровен писателят Георги Марков. ДС организира убийството в чест на рождения ден на диктатора.

Живков е инициатор на смяната на имената на българските турци, при протестите им срещу преименуването от Живковата милиция и от ДС са убити десетки хора, включително деца.

По границите на комунистическа България, прeвърната в затвор на 8 милиона души, по времето на Живков са убити десетки бегълци от социалистическия лагер. В страната са вербувани повече от 200 000 доносници.

Правителството на ГЕРБ уволнява агените на ДС – посланици, за да заблуждава западните демокрации, че е като тях. Честването на убиеца Живков в Правец показва истинското лице на това правителство.

Младите българи не трябва да хранят илюзии, че в страната ни има демокрация.

Защото съвременната демокрация не е само право на гласуване, а е също и зачитане на човешките права и изпълняване на международните договорености в това отношение, които включват наказване и заклеймяване на извършителите на масово потъпкване на човешките права, каквито са както нацистките ръководители, така и комунистическите, предвождани в България от Тодор Живков.

Докато правителствени служители като областния управител на област София Красимир Живков, покровителствани от министър-председателя Бойко Борисов, организират чествания на кървавия диктатор, на всички следва да е ясно, че в България няма демокрация и ако искаме да сме свободни, трябва тепърва да я създадем.


http://www.eurochicago.com/2011/09/todor-zhivkov/

Активен
Anamary
Гост
« Отговор #67 -: Ноември 13, 2011, 00:27 »

"Убитите бащи на България" разказва 3 истории за живота на репресираните по време на комунизма и за оцеляването в машината на Държавна сигурност. Разказ за неизпълнени смъртни присъди, за смъртоносен бой с маркучи, за глад, безсъние и унижения... За преживелите и върнали се към живота, но останали завинаги белязани от комунизма. Те са жертви на репресии, за които у нас се пишат само мемоари, но не и учебници по история.

<a href="http://www.youtube.com/v/cVepYUkBQsg?version=3&amp;amp;hl=en_GB" target="_blank">http://www.youtube.com/v/cVepYUkBQsg?version=3&amp;amp;hl=en_GB</a>

<a href="http://www.youtube.com/v/yeY4eYVwmE4?version=3&amp;amp;hl=en_GB" target="_blank">http://www.youtube.com/v/yeY4eYVwmE4?version=3&amp;amp;hl=en_GB</a>



http://www.argumenti.net/?p=136

“Заключени слова” – интернет-антология на лагерна и затворническа поезия
Борислав Скочев
Активен
Anamary
Гост
« Отговор #68 -: Януари 04, 2012, 13:02 »

http://www.svobodata.com/page.php?pid=7769&rid=6

ХУЛИГАНСКАТА АКЦИЯ И ПОБЕДАТА НА СОЦИАЛИЗМА
Борислав Скочев

В поредица от статии ще запозная читателите на "Диалог"¹ с някои по-интересни документи, на които се натъкнах в изследването си за концлагера Белене.

Това са снимки на „хулигани”, арестувани през януари 1958 г. за хулиганско държание и облекло. (Съжалявам за грубото заличаване на лицата от комисията по досиетата.)
 

<a href="http://www.svobodata.com/images/others/image/drugi-2/H1.jpg" target="_blank">http://www.svobodata.com/images/others/image/drugi-2/H1.jpg</a>  <a href="http://www.svobodata.com/images/others/image/drugi-2/H2.jpg" target="_blank">http://www.svobodata.com/images/others/image/drugi-2/H2.jpg</a>  <a href="http://www.svobodata.com/images/others/image/drugi-2/H4.jpg" target="_blank">http://www.svobodata.com/images/others/image/drugi-2/H4.jpg</a>  

Момичетата на снимките са касиерка, служителка и студентки в консерваторията, във ВИТИЗ и по журналистика.
Кратките справки гласят:

„Задържана без паспорт с късо палто тип „ямурлук”, родителите й са бивши търговски деятели, зле настроени към народната власт...”
„Задържана за носене на „ямурлук”, и неприлична прическа...” „Задържана без личен паспорт, с тесен разцепен панталон и прическа „конска опашка”, баща й е офицер от бившата царска армия.”
„Задържана за неприлични танци в ресторанта на ЦУМ...”

 
„Ямурлуците” се продавали в ЦУМ и въпреки това за властта те били изобличителният белег на „подражателите на Запада”, предизвикателният знак на „хулигана”, отхвърлящ социалистическия начин на живот. (Преди да се присмеем на този тоталитарен дрескод, нека се сетим за днешните забрани на забрадките. Преживяващите криза демократични общества не са застраховани от племенен страх и от аплодирането на нахлуването в личните пространства на човека.)

Тези масови арести през зимата на 1958 г., известни като Хулиганската акция, имат кодово име „мероприятие Мълния”. Като повод за операцията е използвано убийство в столичен трамвай, извършено в края на декември 1957 г.

На 21 януари 1958 г. по инициатива на Тодор Живков Политбюро на ЦК на БКП решава МВР да въдвори на принудителен труд „отявлените и вредните за обществения ред и спокойствие хулигани, крадци-рецидивисти и други разложени елементи”. Операцията е ръководена от заместник-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов; мобилизиран е целият състав на МВР. Основната част от арестите са извършени на 26 януари. Те се провеждат по списъци, а подвижни бригади арестуват на улицата лица в неприлично облекло.

Общият резултат от Хулиганската акция с арестите през януари, февруари и март е 1700 въдворени и броят на лагеристите в ТВО Белене нараства на 2800. (Това е едно от големите, но не и най-масовото въдворяване в историята на българските концлагери. Първенството се държи от арестите по изборите през май 1949 г. и след смъртта на Георги Димитров през юли 1949 г., когато в концлагерите са изпратени над 4000 души.)

По инструкция разследването се провежда „в най-кратки срокове” от същите служители на МВР, които са извършили арестите, в това число от курсистите в школата на МВР. Малко по-късно формалностите отпадат и арестите на 3 и 4 февруари са вече по готов списък за изпращане в ТВО. От задържаните към 10 февруари 1328 души следствието едва на 9 е продължено поради наличие на данни за тежко престъпление. 180 са освободени - една трета от тях са деца на партийния и интелектуален елит, задържани за хулиганско облекло, а останалите са тежко болни, инвалиди и пр.

В ТВО са изпратени 1145 души. От тях 167 са непълнолетни, като най-малкият лагерист е 12-годишен. 34 от непълнолетните са момичета.

Част от въдворените действително са хулигани или криминални престъпници, но те не са арестувани за извършени престъпления, а защото фигурират в криминалния контингент.

Други са въдворени с чисто политически обвинения: „работил против властта, ОФ и ТКЗС”, или „замислял измяна на Родината” (тоест бягство от социалистическия рай), или „при обиска в дома му са намерени снимки на цар Борис и царското семейство и фашистка литература”. В един студент по медицина са открити две тетрадки стихове „с много гнусно вражеско съдържание”.

Въпреки това никой от задържаните не е въдворен като политически, всички са обявени за „хулигани”. В това число над 100 души, предложени за задържане от ІІ и ІІІ управление на Държавна сигурност: художници и писатели, музиканти и артисти, анархисти и бивши членове на ВМРО, хора, поддържали връзки с граждани на капиталистически страни, младежи от семейства на „врагове” и на „бивши хора”, разпространители на „най-цинични вицове против народната власт”. Почти на всеки от тях е приписано и хулиганско провинение: вдига скандали в ресторантите, морално разложен, извършва незаконна търговия.

Хулиганската акция обаче прави нещо по-радикално – вменява криминална същност на категорията контрареволюционни остатъци. Започналата ден преди заседанието на Политбюро кампания във вестниците „Народна младеж”, „Литературен фронт”, „Вечерни новини” първоначално призовава властта към твърди действия срещу хулиганството.

Но статията „Редове на гнева”, публикувана на 2 февруари 1958 г. в „Отечествен фронт”, внася нов идеологически елемент. Авторът й Стефан Продев, който присъствал на разпитите, представя хулиганството като рожба на реакцията: „Ставицки е един от многото „бивши хора„, един от ония, които създават обществената среда на хулигана. Той има богат спекулативен опит, разхождал се е из Европа, знае какво значи риск, пипал е „истинска пара„... Но Ставицки е само един от многото „бивши”. Наред с него в джунглата на хулиганите шествува цяла кавалкада от извехтели величия, която тук-таме все още поддържа илюзията, че „светът от вчера„ е жив... Тъмните сили на миналото хвърлят ловко своя плащ върху сърцето на хулигана.”

Същото описание на хулиганството като „зловещ представител и пасивен продукт от гниенето на най-долните слоеве на старото буржоазно-капиталистическо общество, готови във всеки момент да станат оръжие на реакцията и вън и тук” прави и министърът на вътрешните работи Георги Цанков в доклад до Политбюро. Можем само да предполагаме дали те имат общ оригинал, тъй като липсва докладът на Тодор Живков от заседанието на Политбюро на 21 януари 1958 г.

Но същинският идеологически калъп е партийната теза за триумфиращия социализъм, очертана на съвещанието на комунистическите партии в Москва през ноември 1957 г. Само няколко месеца след Хулиганската акция Седмият конгрес на БКП оповестява, че социализмът в България е победил, социалистическият сектор е завоювал всички позиции в стопанството, капиталистическата класа е ликвидирана и българската нация се превръща в социалистическа нация. Приключила е епохата на класовата борба и всяко противопоставяне на режима вече не може да бъде друго освен социално или психическо отклонение. През 1959 г. Никита Хрушчов ще заяви, че на комунизма може се противопоставя само луд човек. В българския случай – само хулиган.  

Повечето от изпратените в концлагера „хулигани” нямат нито криминални, нито „вражески” прояви. Вината им е, че не прие­мат ограниченията на комунистическия режим върху свободата да пътуват, да се обличат, да слушат музиката, която харесват, и да гледат филмите, които ги интересуват. Като момичетата от снимките, пожелали да облекат модните „ямурлуци”. Всички те са „агенти на западната идеологическа диверсия”.

Ето текста на  една типична справка за младеж, който е задържан, защото като конферансие на студентска вечеринка... „обявил, че джаза ще свири най-модерните танци рокен-рол и ку-клукс-клан. С тези думи предизвиква възторг в присъстващите, които започнали да танцуват изкълчени танци и да издават хулигански викове, по който начин вечеринката придобила хулигански характер. Има данни, че пътува из страната с театрални колективи неодобрени от Министерство на просветата и културата и изнася спектакли без разрешение.”

Това виждат и политическите лагеристи в Белене. Въдвореният земеделец Христо Запрянов си спомня: „Момичетата бяха много красиви, като че ли нарочно събирани по крастота. Но не само красиви, момичетата се оказаха изключително смели и единни, просто решени. Може и младостта им да бе виновна. Един преди обяд докараха нови десетина навързани момичета от Белене. Пратиха ги да копаят царевица, но те под предлог, че е невъзможна нормата, отказват. Охраната посяга да удари една от тях, другите се притичват на помощ и удят надзирателя с мотика. Започват да стрелят, но по-буйните и смели от момичетата тръгват с мотиките към тях. Разбира се, понеже бяха жени, им се размина по-леко. Ако същото сторехме ние, до един щяха да ни избият. И все пак не им се размина - докараха ги на дигата с норма по три кубика, което никак не е леко за жена. В продължение на два-три месеца се изпоразболяха всички. При съвместата работа разбрахме, че не са никакви хулигани, а противници на комунистическите безумия. Харесваха западния ред, музика, мода, искаха свободно да мислят и нямаха нищо общо с криминалните.”*

Но за лагерната администрация, за милиционерите и надзирателите „хулиганите” са безделници, социални отпадъци, паразити, утайката на обществото – ненужни и безправни. Политическият статут на лагеристите е означавал по-тежък режим, по-малко свиждания, колети и писма, най-тежка физическа работа, пълна изолация, смърт от глад и изтощение, разстрели при „опит за бягство”.

Но тъкмо отнемането му, отказа на властта да признае, че съществува политическо несъгласие, довежда дехуманизацията до нейния апогей – Ловешкия лагер, сравним единствено с колимския лагерен ад.
 
При пристигането на първите „хулигански групи” през февруари 1958 г. за първи път е въведена инициацията с бой. При стъпването на острова пеши и конни милиционери започват да налагат „хулиганите” с тояги и те падайки, стъпквайки се, губейки багажа и обувките си, затъвайки в блатата, преминават на бегом 12-те километра до Втори обект.

В Ловешкия лагер новодошлите преминават през шпалира на тоягите; старите лагеристи ще бъдат заставяни да бият. Криминалните, назначени за бригадири, ще оцеляват, ако самите те убиват. През 1958 г. в Белене това превръщане на жертвата в палач и изграждането на вътрешна лагерна йерархия от криминални убийци още е в зародиш. Криминалните все още са строго изолирани от „вредното влияние” на политическите. Това продължава до пролетта на 1958 г., когато е създадена наказателна бригада от най-авторитетните политически лагеристи - последният преди съветската окупация министър-председател Константин Муравиев, 70-годишният земеделски депутат и министър Христо Стоянов, лидерът на легионерите в концлагера Георги Боцов – около 10-15 човека. Тъй като не са в състояние да изпълнят двойната наказателна норма, нощем трябва да пренасят тухли или каци с вода, а подбрани от лагерното началство криминални ги бият със сопи, ако не тичат или ако разплискват водата при тичането.

Експлоатацията на безплатния робски труд винаги е била основна цел на комунистическата концлагерна система, но сега непрестанното повишаване на производителността на труда е лична страст на Мирчо Спасов - натовареният през май 1957 г. да отговаря за концлагерите заместник-министър на вътрешните работи, довереният човек на Тодор Живков в МВР. В Белене това означава отиване на бегом до работния обект и непрестанно растящи норми. В Ловеч - работа на бегом и убийство на всеки, който се нарани и не може да работи.

През април 1958 г. Мирчо Спасов издейства затворът на острова да бъде преместен и цялата стопанска дейност да бъде поета от концлагеристите. Хулиганите работят на дигата, в тухларната, на полето, секат дървета, берат папур, изработват мебели и дограма, пренасят камъни за новите сгради на концлагерното общежитие. Болните, инвалидите, епилептиците, туберкулозните, старците и негодните за тежка физическа работа жени плетат рогозки, пощенски кошници, чанти от папур за износ или събират мента за производство на ментово масло. Началникът на лагера Иван Тричков, партизанин от Белица и брат на комунистическия функционер Кръстьо Тричков, регулярно докладва на Мирчо Спасов какви са работните обекти, каква е средната дневна заетост, колко човекодни са вложени в една или друга дейност, колко лагеристи са били ангажирани в даден обект, какъв е очакваният доход от пласмент или ползата от икономии.

Поради по-леката си режимна категория „хулиганите” могат да работят и на външни обекти – ТКЗС в околните села, по корекции на шосета и реки около Свищов и Никопол, кариерата край Плевен, сгради на МВР в Белене, стадион „Спартак” в София, сграда на Окръжния комитет на БКП в Плевен, културен дом в Белица – родното място на началника на лагера, където лагеристът скулптор Александър Гигов изработва паметник на Владимир Поптомов. (Впрочем последните два обекта Мирчо Спасов лично цензурира в доклада на Тричков за трудовите успехи на концлагеристите.)

В ТВО Белене се формира и онзи състав, който ще изяви напълно себе си, когато през октомври 1959 г. концлагерът е преместен край Ловеч и започва да функционира извън всякакви законови рамки и под контрола и ръководството единствено на Мирчо Спасов: Иван Тричков, следващият началник-лагер Петър Гогов, Николай Газдов, Цвятко Горанов, Юлия Ръжгева – творците на новия социалистически човек чрез робски труд и бой.

* Христо Запрянов. „Живот в отминали години”, 2004 г.


„Да се чистят, да се чистят тия хулигани!”*
Даниела Горчева

...Е, да, но обаче България тогава
беше все още соц държава.
На знамето си имахме сърп и чук,
беше забранено да се носи ямурлук...
Всяка жаба трябваше да знае своя гьол,
а Щеката се беше хванал с рокендрол...
Беше някъде, струва ми се, около шейсета,
вече ходихме на танци в Университета.
Една нощ обаче, по средата на купона,
нахълта милиция, спряха микрофона,
отведоха Щеката нанякъде под стража,
но в Белене ли, в Ловеч ли, не мога да ви кажа..

(„Песен за Щеката”, текст и изпълнение: Георги Минчев, музика: Васко Кръпката)

„Беше забранено да се носи ямурлук...” – винаги съм се чудила за какъв „ямурлук” пее Георги Минчев в песента си за Щеката, който не можел да изкара нито минута без свобода, докато моят колега Борислав Скочев не ми разказа за „хулиганските” палтенца с дървени копчета и ширитени закопчалки.
Тези страшни палта, които според вътрешния министър Георги Цанков и милиционерите му са белег за западно идеологическо влияние, стават причина за ареста на стотици момичета, които извадили късмета да си ги купят от ЦУМ (Централния универсален магазин).

Колкото и неразбираемо и дори комично да му се струва на човек днес, когато гледа снимките на т.нар. „хулигани” от архива на Държавна сигурност, както и описанията на милиционерите за „хулиганската” конска опашка, „хулиганския” панталон или „хулиганското” палто, последствията за арестуваните младежи и девойки, някои от тях още деца, били страшни - концлагер или многократно задържане и побои.

Божидар Петров, по онова време 16-годишен, разказва**:

„През периода 1959-1960 г. имах нещастието да бъда закарван от органите на МВР в Столично управление на ул. „Московска”№5 седем пъти. Причините бяха, че съм носел тесни панталони, слушал съм западна музика, танцували сме американски танци и т. н.

Ето какво се случи първия път, когато една съботна вечер танцувахме в клуба на ул. „Гочо Гопин”. Към 20 часа в клуба влязоха много цивилни и униформени от МВР и накараха повечето от нас, момчетата, да си свалим панталоните, без да сваляме обувките си. Аз и неколцина младежи не се подчинихме. Тогава ни натовариха на една закрита кола, която стоеше пред клуба, и след малко ни свалиха на ул. „Московска” 5. Влязохме в чакалнята и след малко започнаха да ни викат един по един. Дойде и моят ред и аз се озовах в мебелирана стая, в която имаше двама униформени висши офицери. „Сваляй бързо панталоните бе, копеле” – извика единият, дойде до мен и ме удари по лицето. „Чакайте, не ме бийте, нищо не съм направил – извиках аз. – Панталоните са ми нови и са си мои”. „Я го карай долу тоя” – каза другият офицер, изведоха ме навън, викнаха един старшина и той ме поведе по стълбите, които водят към бул. „Дондуков”. Отляво имаше нощен бар, а срещу него отдясно една врата, в която влязохме. По много стълби, виещи се надолу, стигнахме до друга врата, а след нея – до едно голямо помещение с дървен под и десетина килии около него. Отвориха една и ме блъснаха вътре. Тя беше малка и в нея нямаше нищо. Светеше слаба светлина. Тишината беше угнетяваща. Часът бе около 22. Напрягах се да чуя някакъв звук, но нищо не се чуваше. Сигурно след час чух шум от отварящи се врати. Разбрах, че не съм сам.

Мина доста време, сигурно вече беше след полунощ, когато се чуха много стъпки по дървения под и после някакъв глас започна силно да вика: „Всички да си свалят горните дрехи, да си навият ръкавите, да си свалят обувките и чорапите и да навият панталоните до колената. Готови ли сте!” После изщрака ключ: „Излизай”, каза някой. Изкараха и други. „Лягай, дигай краката.” Страшни писъци огласяха тъмнината. „Не викай, твойта мама, брой до 50.” Нещо плющеше. Писъци и ругатни. „Вържи го, неговата мамица.” „Дай стола.” Това продължаваше повече от час, докато дойде и моят ред. Накараха ме да легна близо до вратата, която водеше до подземието. Легнах и вдигнах краката по команда. Над мен се беше изправил цивилен мъж със синя риза, вратовръзка н навити ръкави. „Ще броиш до 50 на глас и ако не викаш силно, ще се спасиш и ще те пуснем.” Започна се. Близо до мен биеха друга жертва. Един дълъг гумен бич свистеше и нанасяше удари по ходилата – болките аз си ги зная. Преброих до 50, като виках, но слабо, защото като се обадех по-силно, виждах погледа му на убиец. „Ставай, каза ми моят палач, облян в пот. Дай ръцете.” Дигнах се да стана, но като се опитах да се изправя на крака, силна пронизваща болка ме стовари на колене. Не можех да стъпя и както си бях на колене, опънах ръцете си, събрани напред. „До 20 ще броиш”, нареди той и започна. Той удря, аз броя. Боли, боли, но какво е това пред боя по табаните. „Сега отивай в банята. До един час ще има преглед – който има някаква следа от боя, ще го бием пак.”

Затътрих се по корем в указаната посока до „банята”.
Вътре имаше десетина човека, които лежаха по цимента. Устата ми беше пресъхнала и исках да пия вода, но един палач с мустаци ни каза, че водата не е за пиене и никой не трябва да пие. Ходилата на краката ми се бяха подули, сякаш бяха напомпани с въздух, изглеждаха невероятно огромни, не можех да стъпя и да се изправя. Лечебната процедура беше следната: трябваше да мокрим ръцете си и да ги разтриваме, после да пляскаме - до изчезване на отока. От един маркуч водата течеше непрекъснато по цимента. Мокрех краката си и ги натисках в пода - нещо неимоверно болезнено. Някои не можеха да се изправят, за да извършат предписаната оздравителна гимнастика, която завършваше с тичане на място по цимента, а след това в кръг по дъските около палачите. С голямо усилие успях да „оправя” крайниците си и тогава ме подложиха на „преглед”, който минах благополучно. Прегледът се състоеше в следното: показваш си ръцете, пляскаш няколко пъти с тях, после вдигаш един по един краката си, без да лягаш по земята, и при одобрение се обличаш и обуваш. Един от палачите ме изведе по стълбите навън, като на изхода ми каза: „Отивай си право вкъщи и на никого нито дума, защото пак ще те докараме тук.” Прибрах се у дома и си легнах. Часът беше 4 сутринта. Не казах нищо на родителите си – не исках да ги тревожа.

...Повечето от тях вече са пенсионери.Срещал съм ги по улицата, усмихват се, сящаш сме били приятели. Павлов беше полковник от Столично управление, Рангелов също полковник, Бакърджиев - също полковник, съветник на генерала на Софийско градско управление на МВР, Георгиев – полковник в министерството, имената на останалите трима не си спомням. Все членове на БКП, партизани, заемащи отговорни постове, на които са им нареждали да вършат тези инквизиции още по-отговорни другари. Такива бяха моите палачи.”


В края на 1960 година отново задържат Божидар Петров в аре­ста, където посреща новогодишните празници и 18-ия си рожден ден. Оттам го изпращат в Ловешкия лагер, където хулиганите се „чистят”. Оцелява. Много други копнеещи по свободата – не.
 
...отведоха Щеката нанякъде под стража,
но в Белене ли, в Ловеч ли, не мога да ви кажа...
Видяхме се много години след това,
беше толкова пиян, че едва, едва
успя да ме познае, накрая обаче
започна да фъфли, да пелтечи, да плаче.
Горката Щека бе удавил в алкохол
и своя блуз, и своя рокендрол.

 http://vbox7.com/play:4c0aab70
Активен
Anamary
Гост
« Отговор #69 -: Януари 04, 2012, 23:55 »

http://decommunization.org/

На 30 ноември 2011 г. народното събрание отхвърли законопроекта на Лъчезар Тошев за създаване на Институт за национална памет за престъпленията срещу българския народ.

Кой как гласува:

"За" - 17 гласа:

ГЕРБ -7
Аспарух Бочев Стаменов
Валентин Тончев Микев
Веселин Велков Давидов
Иван Стефанов Вълков
Йордан Георгиев Андонов
Пламен Георгиев Цеков
Станислав Стоянов Иванов

СИНЯТА КОАЛИЦИЯ – 8
Веселин Методиев Петров (ДСБ)
Димо Георгиев Гяуров (СДС)
Екатерина Иванова Михайлова (ДСБ)
Иван Николаев Иванов (ДСБ)
Йордан Иванов Бакалов (СДС)
Лъчезар Благовестов Тошев (СДС)
Мартин Димитров Димитров (СДС)
Цветан Костов Костов (СДС)

НЕЗАВИСИМИ – 2
Огнян Андонов Пейчев
Тодор Димитров Великов


„Против” - 39 гласа:

ГЕРБ – 25
Анатолий Великов Йорданов
Ваня Донева Георгиева
Вяра Димитрова Петрова
Георги Георгиев Плачков
Даниела Маринова Петрова
Димитър Бойчев Петров
Димитър Йорданов Атанасов
Евгени Димитров Стоев
Илия Иванов Пашев
Катя Ангелова Чалъкова
Костадин Василев Язов
Лили Боянова Иванова
Михаил Ненов Николовски
Николай Петков Петков
Павел Илиев Димитров
Пламен Дулчев Нунев
Румен Кирев Данев
Светомир Константинов Михайлов
Свилен Николов Крайчев
Силвия Атанасова Хубенова
Снежана Георгиева Дукова
Станка Лалева Шайлекова
Стефан Иванов Дедев
Таня Димитрова Въжарова
Цветан Емилов Сичанов

КБ(БСП) - 12
Антон Константинов Кутев
Атанас Тодоров Мерджанов
Валентина Василева Богданова
Георги Георгиев Пирински
Георги Тодоров Божинов
Димчо Димитров Михалевски
Захари Димитров Георгиев
Любен Андонов Корнезов
Милена Иванова Христова
Петър Владимиров Димитров
Румен Иванов Такоров
Спас Янев Панчев

ДПС - 2
Ердоан Мустафов Ахмедов
Митхад Сабри Метин

„Въздържали се” - 32 гласа:

ГЕРБ - 27
Борис Крумов Грозданов
Владимир Цветанов Тошев
Геновева Иванова Алексиева
Гинче Димитрова Караминова
Джема Маринова Грозданова
Диан Тодоров Червенкондев
Диана Иванова Йорданова
Емил Димитров Гущеров
Ивайло Георгиев Тошев
Иван Димитров Иванов
Иван Йорданов Божилов
Ивалин Николаев Николов
Йоана Милчева Кирова
Красимира Щерева Симеонова
Любомила Станиславова Станиславова
Митко Живков Захов
Моника Ханс Панайотова
Недялко Живков Славов
Недялко Тенев Недялков
Нели Калнева -Митева
Петко Валентинов Петков
Румен Иванов Иванов
Светлин Димитров Танчев
Светослав Тончев Тончев
Стефани Михнева Михайлова
Фани Иванова Христова
Юлияна Генчева Колева

КБ(БСП) – 1
Анна Георгиева Янева

ДПС – 4
Емел Етем Тошкова
Искра Михайлова – Копарова
Митхад Мехмед Табаков
Янко Александров Янков



По гласуването ще ги познаете. Ама чуден парламент си имаме! Ядосан Тъжен
Активен
Smaragda
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 609



Профил
« Отговор #70 -: Януари 05, 2012, 00:32 »

 
 Благодаря ти, Анамари. Нека се види кой как е гласувал, защото всеки днес се афишира като демократ или антикомунист, но малцина са истинските.

Институтът за национална памет за престъпленията  срещу българския народ трябваше да бъде независима държавна институция. Защото 20 години след режисирания преход българските граждани нямат реална представа за истинския размер и обхват на тези престъпления, както и за това, че се прави опит те да бъдат омаловажени и покрити със забрава. Документални филми какъвто е "Последният лов" показват това, както и опита да се чества тържествено годишнина на Тодор Живков. Примерите са много.

Опасните последици от реставрацията, изразяваща се във внушения за "хубавото време на социализма" и възхвалата на една човеконенавистническа система  обричат на заблуда младата генерация.
Борислав Скочев извършва благородно, възрожденско дело. Поклон пред всеки, който разгласява истината и свидетелства за нея!
Активен
Anamary
Гост
« Отговор #71 -: Май 09, 2012, 11:36 »

http://www.svobodata.com/page.php?pid=9184&rid=35&archive

Последните врагове
Борислав Скочев, списание Диалог







Рано сутринта на 6 март 1953 г. лагеристите на Втори обект и затворниците на Първи обект на концлагерния остров Белене са строени за проверка както обикновено. Този път обаче минават часове преди да се появят началниците, за да съобщят, че другарят Сталин е умрял.
 
Лагерната администрация е разтревожена и зла. Началникът на лагера Стефан Китов предупреждава никой да не се надява, че установеният ред ще се промени. Новият вожд е вече избран и ще продължи да води народите към комунизма.
 
Въпреки това смъртта на съветския вожд донася в Белене надеждата за свобода. В Съветския съюз Берия е започнал съкращаване на неефективната концлагерна система. В края на март е разформирован лагерно-производственият комплекс, производствените му структури и обекти са предадени на съответните министерства, а лагерите – на ГУЛАГ. На 27 март са амнистирани всички затворници с присъди до 5 години, с изключение на осъдените за контрареволюционни престъпления, и през следващите месеци над един милион души излизат от съветските лагери. На 2 април ГУЛАГ е изведен от МВР и предаден на Министерство на правосъдието.
 
В следващите седмици в Белене се усеща промяна: пристига началник от София, за когото се говори, че е вътрешният министър, четири камиона докарват стока за иначе празната лавка, лагеристите от строгата І категория могат отново да се срещат и работят с останалите, режимът е облекчен, непосилните норми и работното време са намалени. По случай 1 май е освободена голяма група лагеристи, над 150 души. В същото време авторитетните затворници и лагеристи са изпратени в наказателните бригади, за да не влияят на останалите...

Продължава тук
 

Активен
Rhino
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 730



Профил
« Отговор #72 -: Май 19, 2012, 20:23 »

1944 г. и червените разстрели
 Баба Верка: "Кучища влачеха месо по нивите"


http://www.epochtimes-bg.com/2008-01/2008-04-11_09.html
Активен

"Достойнството на държавата зависи в крайна сметка от достойнството на хората, от които е съставена."
S T B2
Member

Неактивен Неактивен

Публикации: 251


Профил
« Отговор #73 -: Май 22, 2012, 06:48 »

1944 г. и червените разстрели
 Баба Верка: "Кучища влачеха месо по нивите"


http://www.epochtimes-bg.com/2008-01/2008-04-11_09.html
Скоро ми попадна статия на журналист  правил интервю с  Мирчо Спасов и други негови авери за "спомените " им. Пуска ги в някакви статии след 90те, заедно със спомени на други оживяли от онова време когато всяка нощ само от София само са потегляли по 5 камиона с по 20 човека за разстрел по кърищата. И така 3 месеца. Екзекуторите са били "верни момчета".  Но най се впечатлих от едно свидетелство , че имало "момчета" с клещи да им вадят златните зъби!?!?
   И по какво са се различавали тия от ония в нацистките лагери? Ще кажете по нищо. Но не съвсем. Ония  изроди прибират златото по команда - държавата. Тези изроди са го правили по самоинициатива и   за себе си. Има разлика.
Активен
Anamary
Гост
« Отговор #74 -: Септември 09, 2012, 08:36 »

http://www.decommunization.org/Decommunization2/Memorials.htm

Мемориал на жертвите на комунизма

Мемориалът на жертвите на комунизма в гр. София – един трагичен и недовършен разказ за страданията на българския народ

Стоян Груйчев

Мемориалът на жертвите на комунизма в България е национален паметник. Построен е в централната част на гр. София по решение на Столичния общински съвет от 7 декември 1994 година. Разположен е в източната част на парка пред Националния дворец на културата (НДК) – едно от най-посещаваните места в столицата.

Мемориалът е посветен на всички, които са станали жертва на терористичните действия на Българската комунистическа партия от момента на създаването й в далечната 1919 година – като секция на Комунистическия интернационал, до преврата на 9 септември 1944 година, и на безчовечния комунистически репресивен режим, властвал в страната от 9 септември 1944 г. до свалянето от власт на последния комунистически диктатор Тодор Живков на 10 ноември 1989 г.

Посветен е на десетките хиляди убити без съд и присъда, безследно изчезнали или погубени в затворите, в концентрационните лагери, в планините и по границите на страната.

Посветен е на стотиците хиляди политически затворници, лагеристи и изселените от родните им места, на подложените на други политически репресии и на техните злочести семейства и близки.

Стотици хиляди – българи, евреи, руснаци, арменци, турци, цигани и от други националности; християни, мюсюлмани и атеисти; мъже, жени, юноши и невръстни деца; от цялата страна, граждани на Европа и света.

Той отправя към нас и бъдните поколения посланието:

Поклонете се пред страданието на своя народ. Нека споменът за невинно пролятата кръв да гори сърцата ни като вечен огън и да не позволи миналото да се повтори.

Продължава тук


http://sofia.dsb.bg/?page_id=902
Парламентарната група на Синята коалиция и ДСБ София ще почетат паметта на жертвите на комунистическия режим, пред Паметника на жертвите на комунизма /до НДК/. Събитието ще се състои на 09.09.2012 г., от 11.00 ч.
Активен
Страници: 1 2 3 4 [5] 6 Нагоре Изпрати темата Изпечатай 
Дискусионен форум "Де зората"  |  Под лупа  |  България. Строители и рушители  |  Тема: Убийствено червено « назад напред »
Отиди на:  

Powered by PHP Powered by PHP Powered by SMF 1.1.16 | SMF © 2006-2009, Simple Machines | Sitemap Валиден XHTML 1.0! Валиден CSS!