Tyxo.bg counter Избори по света и у нас
Дискусионен форум "Де зората"
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Октомври 23, 2017, 06:19

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Посетете и сайта http://de-zorata.de/blog
7416 Публикации в 276 Теми от 141 Членове
Последен член: bozman
* Начало Помощ Търси Вход Регистрация
Дискусионен форум "Де зората"  |  Под лупа  |  Песни и танци на народите  |  Тема: Избори по света и у нас 0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема. « назад напред »
Страници: [1] Надолу Изпрати темата Изпечатай
Автор Тема: Избори по света и у нас  (Прочетена 2528 пъти)
Rhino
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 730



Профил
« -: Май 07, 2016, 07:32 »

Христос възкресе!
Възкресявам и аз една стара и любима за мене тема от един стар и вече неактивен форум.


Маневри на първия етаж

Задължителното гласуване и свързаните с него неща.

Задължителното гласуване според мене не е анахронизъм и то има своето място в съвременния политически живот. Наистина, днес то се прилага в сравнително малко страни по света, но тенденцията може да се обърне. Прилагането му е свързано с конституционното право за всеобщо гласуване, но всяко право (особено правата в обществения сектор) неизменно е свързано с някакъв вид задължение, а именно гражданския дълг за участие в политическия живот на дадена страна. Неслучайно задължителното гласуване фигурира в белгийската конституция, една от най-старите в света и първообраз на нашата. Успешно е било въведено и в Австралия, където се прилага вече близо 90 години. Задължителният вот не предлага някакво насилие над избирателя, а просто отчита тенденциите в общественото развитие. В повечето демократични страни, където то съществува, избирателят, при положение че не одобрява нито една партия или кандидат, просто пуска бяла бюлетина. Другаде (в споменатата Австралия) той дори не е длъжен да пусне плик с бюлетина, а просто се отмята в списъка. Поддържането на гражданската активност и развитието на политическата култура стават само чрез дейно участие в обществения живот. А участието и гласуването в избори и референдуми е неотменима част от демократичната процедура. Вярно е, че в нито една бивша комунистическа държава задължителното гласуване не е въведено, но затова си има обяснение. Обаче принудата задължително да гласуваш за нещо излишно не означава, че е излишно да бъдеш принуждаван за всяко задължение. Нещо повече, неучастието в съответния вот води до изкривяване на реалната политическа конюнктура и до възможността определение политически субекти да печелят със значително по-малко средства и усилия, отколкото би било възможно при широко гражданско участие в изборния процес.

Тези теоретически постулати са тясно свързани и с конкретната политическа ситуация в България. Голяма част от населението отказва да взима участие в гласоподаването по редица причини. В тези условия ролята на купения вот сред малограмотното, малоимотно и етнически обвързано население придобива огромна тежест. Трудно може да се води ефективна борба срещу покупко-продажбата на гласове, без да се отчитат тези обширни категории избиратели, чийто вот е пряко свързан с намирането или запазването на работа, а нерядко дори и с физическото оцеляване. Въвеждането на задължително гласуване до голяма степен би намалило ролята на корпоративните машинации, защото би увеличило стойността на всеки подаден глас и съответно намалило възможността за манипулация на изборния резултат. Въвеждането на задължително гласуване под една или друга форма ще бъде особено важно за страна като нашата, където средната класа още няма необходимата тежест и огромни маси избиратели са под влиянието на самозвани „лидери” или се ръководят от етнически или корпоративен диктат.

Всички тези разсъждения имат пряка зависимост към решението на Народното събрание да наложи задължително гласуване. Бедата е обаче там, че това решение беше продиктуване не толкова от гореизложеното, а от теснопартийни интереси, свързани с чисто конюнктурни съображения. Не загрижеността за манипулирания вот принуди партиите от управляващото мнозинство да гласуват въвеждането на задължително гласуване, а техният страх от новоизлюпените субекти – шоуменът Слави Трифонов и съвсем прясната партия ДОСТ на бившия депесарски и.д. водач Местан. Набързо приетите поправки в Избирателния кодекс предизвикаха огромното възмущение на голяма част от гражданите, защото вместо да изпишат вежди, т.нар. патриоти извадиха очи чрез решението да се закрият и малкото съществуващи избирателни секции в чужбина. Реакцията, особено в странство, бе силна и това наложи ГЕРБ да преосмисли позицията си. За беда отново горещия картоф, както при идеята за референдум, беше прехвърлена отново върху президента Плевнелиев. Този път той изглежда е взел сериозно задачата си и обеща да наложи вето върху част от несъобразените с конституцията текстове. Не се знае каква позиция ще вземе и Конституционният съд, където различните лобита могат да се договорят върху едно или друго решение.

Кои са основните промени в Избирателния кодекс? Първо, въвежда се задължително гласуване с отпадане от избирателните списъци след две неучастия (и никакви стимули за участие, което според мене е минус). Второ, разрешават се до 50 секции за страна в чужбина, което е несправедливо най-вече за многобройната българска емиграция на Запад, превишаваща неколкократно гласоподавателите от турски произход в югоизточната ни съседка. Трето, референдумът на Слави все пак ще се проведе заедно с президентския вот (въпреки опитите на ГЕРБ той да бъде неглижиран – на управляващите нов, при това още по-опасен Бареков не им трябва). Четвърто, таванът на преференциите вместо да спадне, се вдига. Пето, електронното и машинно гласуване се забавя. Шесто – и може би най-знаменателно – идеята за мажоритарен вот изчезна яко дим. И няма как да бъде при наличието на популист, който пълни стадиони, обещава несъвместими неща и под сянката на чието просташко шоу е израснало не едно поколение млади избиратели – с пълни или потенциални възможности да упражнят правото си на глас...

Сега чакаме решението на Росен Плевнелиев.
Активен

"Достойнството на държавата зависи в крайна сметка от достойнството на хората, от които е съставена."
Rhino
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 730



Профил
« Отговор #1 -: Май 15, 2016, 13:16 »

Козовете на Тръмп и играта „Без коз” - 1

Възможно най-лошите прогнози за близкото бъдеще на американския политически хоризонт се сбъднаха. Наесен отвратителният популист Доналд Тръмп ще се изправи срещу не по-малко отвратителната лъжкиня Хилъри Клинтън в спора за Белия дом. Тръмп беше желаният кандидат на Хилъри, човекът, срещу когото тя ще разчита не само на привържениците на собствената си партия (които далеч не са очаровани от нейния „имидж”), но и на много независими, на хора, които ще упражнят вота си за пръв път и дори на редица републиканци, отвратени от избора на обикновените си съпартийци, предпочели една крайно съмнителна личност пред редица почтени и заслужили претенденти от „Великата стара партия”, чието величие напоследък се състои в издигането на възрастни или спорни кандидатури. В последния случай – на двете, обединени в една.

На английски думата „trump” означава „коз”. Кои са козовете, на които заложи прословутият предприемач в кампанията си за президентския стол?

Коз „трефа”(или „спатия”). Най-ниският по стойност, но и най-разпространен коз. Не само в САЩ, но и по целия свят – това е пропастта, деляща редовите граждани от тъй наречения политически елит. Тази пропаст не само не намаля с рухването на комунизма, тя дори се увеличи, защото не бе потърсена истинска сметка на отговорните за дългогодишното безправно управление. Това позволи на старите структури да мимикрират и да се впишат в световния политически ред с нова, псевдемократическа маска. Която маска биха захвърлили в първия удобен момент. Управляващите от свободния свят, загрижени преди всичко за собствената си изгода, допуснаха (и продължават да допускат) редица компромиси със съвестта си. Всичко това доведе до невиждана корупция и лицемерие, до двойни стандарти, които тепърва ще кажат тежката си дума. В САЩ конкретно недоволството от политическия елит, символизиращ две партии, два елита и дори две фамилии, доведе до движения на политическо недоволство и отляво, и отдясно. Израз на това недоволство е и феноменът „Бърни Сандърс”, а още по-силната му проява е милиардерът Тръмп, бичуващ политическата класа и говорещ от името на обикновения американец. Тръмп заявява за готовността си да промени Америка и на върне нейното величие – нещо, което не може да направи, дори и да иска, защото държавният глава на САЩ е ограничен от Конгреса, от Върховния съд, от общественото мнение и от още много институции, създадени в уникалното двеста и двайсет годишно съществуване на тази демокрация. Но това звучи ново, звучи свежо и много хора си казват – защо пък не?

Коз „каро”. Един по-силен коз, особено на американска почва. Субкултурата, която често съвпада с културата, произвеждана от Бродуей и  Холивуд: развлекателната индустрия, не изискваща много размисъл, но предлагаща забава и удоволствия и най-вече носеща пари, е произлязла именно в  Америка и оттам се разпространява по целия свят. Задълбоченият, смислен политически диалог, предполагащ борба на идеи, все повече се измества от личността на кандидата, от неговия образ на политически каубой, способен да срази противника с точна реплика, с остроумна нападка или просто със забавна фраза. Разликата между двете основни политически партии все по-често се съсредоточва в това, кой контролира Горната или Долната камара на Конгреса, кой колко губернатора или кмета ще спечели и най-вече кой ще седне в Овалния офис. Сблъсъкът на мнения нерядко се превръща в сблъсък на инат. А съвсем нерядко – и в безпринципни договорки, които се забулват от словесни дуели за пред публиката. Днешните герои на американската обществена сцена не са политиците, а актьорите, спортистите, комиците, телевизионните водещи и шоумени. И неслучайно при първия си, още като кандидат на вече позабравената Реформистка партия, Доналд Тръмп избра не друг, а Опра Уинфри за свое евентуално вице. Дори и в днешни дни той не се е отказал от същата идея, от която разбира се ще отстъпи при по-примамливо предложение. Медийният герой Тръмп, приключенията, похожденията и предложенията на когото вече четири десетилетия не слизат от всевъзможните информационни средства, е далеч по известен (а оттам – и по-популярен) от който и да било сериозен политически деец, който не е ставал жертва на обществени скандали.

(Следва)
Активен

"Достойнството на държавата зависи в крайна сметка от достойнството на хората, от които е съставена."
Rhino
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 730



Профил
« Отговор #2 -: Май 21, 2016, 05:18 »



Маневри на първия етаж

Сега чакаме решението на Росен Плевнелиев.

Чакахме едно решение, а дочакахме три: при това едно окончателно. Първо, държавният глава очаквано предупреди, че ще сезира Конституционния съд във връзка с някои противоконституционни  проектозакони в Слави-Трифоновия референдум; второ, предупреди депутатите, че ще се обърне към същия съд заради ограничаването правото на българските граждани и чужбина; и накрая, понеже твърдоглавието на политиците му дойде до гуша, обяви, че няма да се кандидатите за нов мандат. По лични причини (а не семейни, въпреки че и семейните са лични, но тъй като всички наши демократично избрани президенти, с изключение на първия имаха подобни проблеми, това не би трябвало да впечатлява чак толкова), което не означава, че личните не са и политически.

Да видим как реагираха на последното му изявление парламентарните сили. Ще почнем по навик„пудред” и отзад напред.  Представителите на АБВ трудно скриваха радостта си, което личеше и от възбудата на почти пълния антипод на президента – Румен Петков (Запалката). С крайно доволен вид, но без да се пали, Петков снизходително обяви решението на г-н Плевнелиев за „правилно, но закъсняло”. Още по-откровен беше атакисткият лидер Волен Сидеров, който подигравателно отбеляза, че ГЕРБ би „трябвало да почерпят президента, понеже ги отървал от неудобството да не го издигат за втори път” (въпреки официалните хвалби). Сидеров намекне и за бъдещ русофилнски съюз в търсенето на общ кандидат. И защо не – очевидно кранчето от Кремъл е попресъхнало (пари се дават за свършена работа, не за безумни скандали и бомбастични изхвърляния), та „националистът” търси себеподобни за антиатлантическа коалиция сред основните заподозрени – бившите си авери от СКАТ, от БСП, АВБ – кандидат рубладжии колкото щеш. А и сред блуждаещите депутати от разпадналата се група (или трупа) на Бареков има достатъчно такива. Да не говорим за така наречените патриоти, в чиято лексика все по-често се прокрадват определения като „протестърчета”, „соросоиди”, намеци за разрухата от прехода – нещо обичайно за червения потомък Валери Симеонов Балевски и агента на ДС „Иван” Красимир Каракачанов – той пък наследник на... съдии от „народния съд” и казионни земеделци. Що се отнася до Реформаторския блок, там разделението покрай ветото стана съвсем ясно. Тези кариеристи, начело с Миглена Кунева и Божидар Лукарски, за които оставенето във властта стои високо дори над ниския морал, послушно бламираха уж харесвания от тях Плевнелиев. И обратно, хората от ДСБ и Гражданския съвет гласуваха „За” или се въздържаха, а официално дори застанаха зад президента в усилията му да вразуми депутатския инат. Впрочем, този инат не е нещо друго, освен политически сметки как да се запази крехкото единство в управлението за сметка за най-успешния и прозападен президент, който България е имала след промяната. ДПС и отцепниците от ДОСТ съвсем очаквано подкрепиха ветото  – първите с половин уста, вторите напълно убедено (промените в Кодекса засягат главно тях, понеже едно е да провеждаш агитация в Турция, друго – да организиращ изборен туризъм). БСП дори не си даде труда да участва в гласуването, защото много по-лесно беше да трупа актив от раздора в противниковия лагер, отколкото да вземе отношение. А депутатите от ГЕРБ послушно и почти в пълен състав изпълниха партийната повеля и застанаха срещу собствения си президент. За да бъде подигравката налице, в парламентарната комисия гербаджийте подкрепиха ветото...

Две думи за самите поправки. Ограничаването на секциите в чужбина (при ясно изразен стремеж за ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ГЛАСУВАНЕ), уж насочено срещу упражняващите правото си на глас в Турция, губи своя смисъл, защото при нужда отново ще станем свидетели на препълнени автобуси от южната съседка в изборния ден. ДПС все още разполага с огромни ресурси да задейства този вид „туризъм”, а сега при конкуренцията на местановите люде надпреварата ще придобие (особено при най-важния, парламентарния вот!) характер на ожесточена надпревара. И напротив, пред българското население на Запад, което в пъти превишава изселниците в Турция, ще отново се поставят административни пречки.

Явно бе, при това отдавна, че Росен Плевнелиев не се харесва на ръководството на ГЕРБ поради принципните си и последавателни позиции, заради ясно изразената проевропейски и проатлантически становища. Но опитът за елиминирането му от политическата сцена по такъв недостоен начин, като преднамерено задкулисно бламиране, ще донесе в дългосрочен план единствено негативи на издигналата го навремето политическа сила. Да си спомним какво бе казал Чърчил след Мюнхен 1938 г.: „Имахме избор между войната и позора. Избрахме позора, а няма да ни се размине и войната”....
Активен

"Достойнството на държавата зависи в крайна сметка от достойнството на хората, от които е съставена."
Rhino
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 730



Профил
« Отговор #3 -: Май 29, 2016, 05:02 »

Козовете на Тръмп и играта „Без коз” - 2


Още по-силен коз е купата. В случая – търговския нюх на Доналд Тръмп, помогнал му да осъществи сделки, част от които и сам не е предполагал, че могат да станат. Американците са предприемчив народ и на това дължат своя висок стандарт и успехи в бизнеса. Няма нищо по-логично един бизнесмен, един човек външен за политиката с нейните постоянни дрязги, боричкания и компромиси, да спечели съчувствието на милиони граждани на САЩ, които са недоволни от своя статус и не вярват на политическата класа. Тръмп се хвали с много свои начинания, като не пропуска да отбележи и факта, че два пъти е фалирал и след това отново се е изправял на крака – факт, който по-скоро работи в негова полза. Обикновеният американски избирател – на първо време, републиканец – разсъждава горе-долу така: това е човек, който е способен да взима решения (и да ги коригира, ако се окажат погрешни), поставя си цели (при това – големи) и ги преследва упорито, демонстрира увереност: нещо изключително важно както за бизнесмен, така и за политик, трудолюбив е и най-вече умее да подбира хората, с които може да реализира начинанията си. Точно такъв лидер може да върне самочувствието на Америка като първа световна сила и да защитава интересите на страната по света. Доколко всичко това отговаря на истината, е друг въпрос, но точно това е имиджът, който самият Тръмп изгражда за себе си в продължение на десетилетия.

И стигаме до най-могъщия коз – пиката. Коз, който бие всички останали в наддаването. Пиката при Тръмп е проклетата политическа коректност, която той успешно цака и с поведението си, и с изказванията си (независимо колко са противоречиви понякога). Политкоректността е бичът на съвременното западно общество. Тя е следствие от липсата на ясен морален ориентир (след обявяването на религията за нещо остаряло и дори вредно) и рефлектира в превръщането на иначе добронамерени идеи в тяхната противоположност, чрез преекспонирането им ad absurdum и налагането им ad nauseаm.  Толерентността означава зачитане и на другия, а не педантично съобразяване с (евентуалното) му мнение съобразно собствените ти представи. Отделянето на религията от държавата не бива да води и от изхвърлянето й от обществото. Правото на даден индивид не отменя неговите задължение – напротив, и двете са взаимносвързани. И прочее, и прочее. Лицемерието на съвременните ултралиберални политически елити не се състои само в подмяната на грубите думи с евфемизми, то води и до изкривяване и дори отхвърляне на традиционните морални ценности в името на някакво несъществуващо и недостижимо разбирателство и благосъстояние. Тези тенденции тръгнаха именно от САЩ и не е за учудване защо първичният изказ на новоизлюпени политици като Тръмп хващат толкова дикиш тъкмо там. Като опитен манипулатор, милиардерът пуска фразите точно срещу този фалш и затова те звучат така ефектно, че правят впечатление и на тези, които не одобряват неговата личност. „Искате толерантност – тогава зачитайте и моя начин за изказ!” И това печели сърцата на обикновените хора, които се притесняват да не бъдат обвинени в сексизъм, расизъм, хомофобия, ксенофобия (и Бог знай какви още фобии и -изми). Когато чуят поредната глупост, неволно или нарочно изръсена от Тръмп, те си казват: „Ето, това е истински мъж и лидер!”.

(Следва)
Активен

"Достойнството на държавата зависи в крайна сметка от достойнството на хората, от които е съставена."
Rhino
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 730



Профил
« Отговор #4 -: Юни 12, 2016, 08:48 »

Козовете на Тръмп и играта „Без коз” - 3


В ръцете ми е книгата на Доналд Тръмп „Изкуството на сделката” (преведена като „Изкуството на бизнеса”, за да привлече по-голям пазар). Пиратско издание от началото на 90-те години, напълно достойно за автора. Дати, имена на преводачи или редактори и други излишни данни няма. Спомената е само ДФ „Д.Благоев”-София (има се предвид печатницата). Преглеждам страниците, за да поуча от изкуството на бизнесмена как се правят сделки. На 6-та страница има следният абзац:  „А.Х. ми се обажда за съвет. Той е процъфтяващ предприемач на недвижими имоти, но иска да става политик. За негово щастие е далеч по-добър предприемач на недвижими имоти, отколкото  политик. Тази есен А. се опита да се кандидатира срещу избрания кандидат на губернатора Куомо – Стан Лъндин. Куомо заведе съдебно дело, за да отстрани А. от бюлетината по технически причини и точно в средата на кампанията съдът го изключи. А. знае, че съм в приятелски отношения с губернатора и иска съвета ми, дали сега да подкрепи Куомо или обратното – неговия противник. Казвам му, че това не е спорен въпрос – да се придържа към печелившия. Уговаряме си среща в четвъртък.” Идва и въпросният четвъртък. „Сядам да разговарям с А.Х. Всъщност, А. се чувства засегнат, че губернаторът лично е повел борбата, за да го отстрани от бюлетината. Казвам му, че разбирам какво изпитва, но че губернаторът е добър човек и че при всички случаи би изглеждало смешно за А., който е демократ, изведнъж да се завърти на 180 градуса и да подкрепи републиканците. Отбелязвам също така, съвсем практично, че Куомо ще спечели с голема изборна преднина и че е много по-добре да бъдеш на страната на печелившия, отколкото на тази на губещия.”

Това пише – по-скоро споделя – Тръмп преди три десетилетия. В случая не е чак толкова важно кой е Марио Куомо – известен либерален демократ, прочут с тайните си връзки с нюйоркската мафия (заради които не посмя да издигне кандидатурата си за президент). Главното е циничният начин на мислене, проявен от нашия герой и тук, и на още много места в книгата чрез собствените му разсъждения. Такъв тип не може да бъде консерватор, десен политик или въобще приличен човек с някакви убеждения. По-нататъшната му кариера, до наши дни, само потвърждава образа му на безскрупулен и самомнителен егоист, готов да потъпче всякакви принципи, за да се добере до поредната си играчка – сега президентския пост на най-могъщата държава. Дълбоко се заблуждават тези, които не виждат неговата безпринципност, или още по-лошо – подобно на Сара Пейлин, Нют Гингрич или Пол Райън – смятат, че покрай тази безпринципност ще могат да прокарат своите идеи за управление. Те и подобните им ще бъдат изхвърлени във всеки момент, когато се окажат ненужни. Да не говорим, че безпардонността и самолюбието на Тръмп могат да се окажат фатални във времената, когато трябва да се даде решителен отпор както на провокациите и шантажа на Путин, така и на наглостта и варварството на ислямските терористи.

Републиканците и Америка вероятно ще се справят с Тръмп. Както се каза по-горе, за Хилъри Клинтън по-удобен противник няма, а елитът на Републиканската партия в крайна сметка ще се примири с мимолетната слава на новопокръстения „консерватор”, за да се отърве от тежестта на далеч по-последователен критик като Тед Крус. Но в перспектива, феноменът „Тръмп” може да окаже прецедент, поставящ под въпрос конституционното устройство на великата демокрация, с което всички държавни глави: от Вашингтон до Обама са се съобразявали в една или друга степен. Американските политици трябва да подвигнат залога към игра на „Без коз”, където приоритетите трябва да бъдат подредени като силните карти – принципност, честност, спазване на правилата, уважение към личността, свободно предприемачество, загриженост към правата на индивида – не на малцинствата! –  (и на задълженията му към общността, към която принадлежи) и пр. Да приложат и старите, макар и ъпдейтнати от съвременния глобализъм свои политики, оказали се успешни две столетия и половина и отново да се превърнат в моралния стожер, на когото разчита съвременният свят. Защото добрият пример е заразителен не по-малко от лошия.
Активен

"Достойнството на държавата зависи в крайна сметка от достойнството на хората, от които е съставена."
Rhino
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 730



Профил
« Отговор #5 -: Септември 10, 2016, 05:45 »

Още реално незапочнала, предизборната кампания за български президент вече се окаля с компромати. Оставката на софийския областен управител заради далавера е добре насочен удар както срещу ГЕРБ, така и най-вече срещу вицепремиера и вътрешен министър Бъчварова, чието име се сочи като най-вероятен кандидат на управляващата партия за поста. В арията добре се включиха и двамата Цветановци: както Цветанов, чиято завист към наследничката му е добре известна, така и Василев, който най-сетне намери време за поразкаже за туй-онуй, и особено за топлите връзки между ББ и бившия му ортак Пеевски. Злополучният банкер не подмина и темата с финансирането от неговата страна на експеримента "Бареков", услужливо пропускайки да спомене, че този експеримент беше създаден с цел създаване патерица на БСП и ограничаване влиянието на ДПС в неформалната тройна коалиция. Ударът срещу Бъчварова е подготвен и заради координационните й отношения с Реформаторския блок, а изкупителната жертва Пенев - понеже е бил кандидатура на най-непослушните партии при реформаторите - ДСБ, земеделците и хората на Корман Исмаилов.

http://www.mediapool.bg/oblastniyat-upravitel-na-sofiya-podade-ostavka-zaradi-sdelkata-s-tsarskite-konyushni-news253884.html
Активен

"Достойнството на държавата зависи в крайна сметка от достойнството на хората, от които е съставена."
Rhino
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 730



Профил
« Отговор #6 -: Октомври 02, 2016, 06:45 »

Маневри на първия етаж

Маневрирането продължава с пълна сила. Кандидатите на ГЕРБ най-после бяха обявени, като очевидната фаворитка сред тях е парламентарната шефка Цецка Цачева. За нея отдавна се говори като за скрит фаворит, още повече след като стана ясно, че срещу другата вероятна кандидатура - Румяна Бъчварова - има брожение сред висшите етажи на партийната номенклатура. Цачева е и изключително удобна за самия Бойко Борисов - както поради политическата си гъвкавост, така и по ненадминатата си лична лоялност към съответния шеф. Проблемите с нейната избираемост вероятно ще бъдат компенсирани от добре смазаната герберска машина, която досега почти не е давала засечки. За останалите претенденти, посочени от самия кадровик № 1 Цветанов, се очаква доброволно да се откажат от честта на номинацията - естествено поради заетост с други, не по-маловажни дела.

Още една маневра, отдавна подготвяна, стана факт след неубедителното представяне на Ирина Георгиева Бокова в предварителните гласувания за генерален секретар на ООН. Самата й кандидатура поначало беше (съвсем меко казано) спорна и правителството я подкрепяше от немай къде - много показателно беше напускането на поста постоянен представител в световната организация на изтъкнатия демократ Стефан Тафров. Комунистическото минало на Бокова, нейната обвързаност с всички ретроградни сили (които до една скочиха в нейна "защита"), явните й пристрастия към съмнителни каузи трудно можеха да обединят страните от бившия източноевропейски лагер зад подобна кандидатура В този смисъл издигането на Кристалина Георгиева беше добре обмислен, който, дори и да не се окаже успешен, все пак би измил срама от обвързването докрай с претенциите на г-жа Бокова. Според мене основна заслуга за смяната на курса (и кандидата) има външният ни министър, произлязъл от средите на проатлантическата десница.

Активен

"Достойнството на държавата зависи в крайна сметка от достойнството на хората, от които е съставена."
Rhino
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 730



Профил
« Отговор #7 -: Октомври 07, 2016, 04:21 »

Кампанията на Кристалина Георгиева за шеф на ООН приключи, преди още да е започнала. С пълно единодушие, фаворирът А.Гутериш беше избран скорострелно още след първото гласуване с цветни бюлетини.

Как се стигна до подобна развръзка, която - откъдето и да я погледнеш - си е звучен шамар за нашето правителство? В тактическо отношение, нещата бяха замислени почтено и правилно - Ирина Бокова нямаше никакви шансове за поста, при положение, че САЩ и Великобритания негласно бяха против нея, а пък тя се водеше за основен кандидат не толкова на България, колкото на Русия. Продължаването на подкрепата за Бокова, при очевидната и нарастваща несъстоятелност на нейната кандидатура, носеше единствено негативи. Обаче провалът беше в стратегическо отношение. Не се отчете факторът, че личността на претендента няма особено значение. От най-голяма важност за постоянните членки, от които зависи избирането му, е той да бъде консенсусна фигура, която да се пречи на "великите". Да няма собствени идеи, а да посредничи между инициативите на другите. С две думи - да бъде първокласен чиновник. И затова полът или произходът му са даже от по-малко важни от географския принцип къде да се проведе еди-коя си олимпиада. Българското правителство (и дипломация) се опитаха - със закъсняли, но достатъчно ясни ходове - да пренаредят фигурите, като извлекат максимална за себе си полза с кандидатурата на г-жа Георгиева, мобилизирайки някои страни от Източния Блок, посредничеството на Ангела Меркел, та дори и тежестта на ЕНП. Това явно е подразнило големите. И особено - Русия. Въобще в последно време Борисов се опитва да играе посредническа роля: между Турция и Европа, между Путин и Запада. Това не би било лошо, ако в посредничеството се спазваха определи принципи и правила. Иначе "посредникът" може да се окаже, тъй да се каже, в небрано лозе.

В конкретния случай, бяха настъпени руските интереси. А Путинова Русия, както и Ердоганова Турция въобще не са страни, с които можеш лесно да се разбереш, ако не си напълно наясно с хегемонистичните им стремежи и все по-консолидиращи се диктатури. Затова и последва този шамар, нанесен, забележете, с опакото на ръката: "Русия иска за генерален секретар на ООН да бъде избрана жена от  бившия Източен блок". А недоизказаното е толкова очевидно, толкова и зловещо: "...стига това да отговаря на нейната политика, която няма намерение да се церемони много".

И така, иначе правилно замисленият ход с жертва на ненужна фигура с оказа неуспешен. Ала съществува една хубава българска поговорка: "За един бит дават двама небити". Стига, разбира се, битият да си е направил изводите и да не продължава с упорство в това, с което толкова е свикнал, че му е станало втора природа.
Активен

"Достойнството на държавата зависи в крайна сметка от достойнството на хората, от които е съставена."
Rhino
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 730



Профил
« Отговор #8 -: Октомври 30, 2016, 05:05 »

Сред цялата кандидат-президентска гмеж, повтаряща едни и същи мантри, има един-единствен достоен кандидат за президент на Република България.

http://www.bitelevision.com/trajcho-trajkov-sam-chovek-ne-mozhe-da-napravi-nishto/

Проблемът е там, че този кандидат няма да вземе и десет процента от предстоящия вот. Не защото е неподготвен или неубедителен. А защото идеите му, които стотици хиляди хора споделят, просто не са в състояние да достигнат до тях. И затова не е виновен "простият народ", а тези, които още не са в състояние да разберат: при всеобщото избирателно право, правило е всеобщата кампания е да се води избирателно. Защото, ако една лъжа трябва да се повтаря хиляда пъти, за да заприлича на истина, то истината може да се каже по хиляда начина, без да престане да бъде такава.
Активен

"Достойнството на държавата зависи в крайна сметка от достойнството на хората, от които е съставена."
Rhino
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 730



Профил
« Отговор #9 -: Ноември 20, 2016, 11:19 »

Отмина шумотевицата около президентската кампания и категоричната загуба на Цецка Цачева. Какви изводи могат да се направят от това събитие?

1. Пропутинските сили бавно, но сигурно набират скорост. От основните осем претендента всички, с изключение на Трайков, заявиха, че отношенията с Русия трябва да бъдат подобрени (без да споменат и дума за престъпния режим там). Едни го направиха уклончиво, други - с подчертан апломб. Тук не споменаваме карикатурните претенденти от т.н. "втори отбор", които се надпреварваха да се обясняват в любов към Русия и нейните геополитически интереси. Победата на генерал Радев, между другото, се дължи и на обединените усилия на цялата тази сбирщина: електоратът на всички официални кандидати, като се започне от Каракачанов, да се стигне до провокатора Енчев, масово гласува в негова подкрепа.

2. Наблюдава се изхабяване на управлението на Борисов, който явно се е самозабравил от редицата изборни успехи. Напъните му да бъде международен посредник и явният му стремеж към президенският пост като "венец" в кариерата след определено време, му изигра лоша шега. Имитацията на сериозни реформи, процъфтяващата шуробаджанащина, липсата на ефективна съдебна система, пренебрегването на основни човешки права - всичко това съчетано с съвсем несдържаното поведение на премиера ("няма по-голям демократ от мене") доведоха до отдръпването на негови поддръжници от всички слоеве и социални групи на населението. В този аспект дори и неудачната кандидатура на Цачева придаде само допълнителна тежест на потъващия кораб. Явната й партийна лоялност доведе до отхвърлянето й във всички областни градове и дори в София (а покрай нея ГЕРБ загуби контрол и върху община "Младост"). Нещо повече, Бойко Борисов засега не дава признаци, че си е извлякъл поука от унизителното поражение - той демонстрира отказ да се ангажира с по-нататъшното упражняване на властта до предсрочните избори и дори е склонен да приеме популистките "предложения" на клоуна Трифонов, чийто референдум даже не получи законно одобрение.

3. Демократичната опозиция е в явен колапс. Част от Реформаторския блок се превърна в патерица на досегашното управление, а Радан Кънев, независимо от своите амбиции и интелект, не е в състояние на оглави силно протестно движение. За да има такова, трябва да притежаваш ясни идеи и способност да ги популяризираш на което и да е ниво. С други думи, не е достатъчно да кажеш какъв е Борисов и що мислиш за сегашното положение, а да предложиш убедителна алтернатива. И не само да я предложиш, ами и да я обясниш достъпно на хората. И най-важното: преди да искаш да бъдеш разбран, първо трябва да бъдеш чут. Навсякъде и от всички. Иначе мястото ти ще се заеме - природата не търпи вакуум - от такива, които предлагат по-евтини лекарства, най-евтини кебапчета, съвсем евтино решение на всякакви проблеми...

През 50-те години имало честен и способен кандидат за президент в САЩ, наричал се Адлей Стивънсън. Бил и отличен оратор. След една от блестящите му речи, негов привърженик се приближил към него и му рекъл: "Страхотно говорихте, губернаторе. Сигурен съм, че всички свестни хора ще гласуват за Вас". Стивънсън поклатил глава и казал: "Не е достатъчно. Това, което ми трябва, е мнозинството от гласуващите".

https://www.actualno.com/viewpoint/syrditko-bojko-poukite-ot-dva-upravlenski-mandata-na-gerb-news_576167.html?utm_source=direct&utm_medium=text_viewpoint&utm_campaign=in_article_link2
Активен

"Достойнството на държавата зависи в крайна сметка от достойнството на хората, от които е съставена."
Rhino
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 730



Профил
« Отговор #10 -: Април 12, 2017, 05:19 »

                                                         Предизвестената (клинична) смърт на българската „десница”

                                                                                                 (1)

   На последните парламентарни избори всички опасения за съдбата на отново разделеното „дясно” (оттук нататък без кавички, понеже са излишни) се сбъднаха. Обърканият избирател, традиционно настроен срещу БСП и сателитите й, не можа да ориентира от толкова предлагана стока и се спря най-вече на сигурното – ГЕРБ и до известна степен т.н. Обединени патриоти. И пак традиционните български избиратели с дясноцентристки ценности останаха без представителство – както и през 2013 г., но сега вече управляващите трудно ще допуснат такава грешка, като откровеното назначение на Пеевски на висок пост, което събуди народното недоволство и до значителна степен реанимира десницата.
   Крахът бе най-вече предопределен от отказа на бившия правосъден министър Хр.Иванов да сключи предизборно споразумение с появилата се коалиция „Нова република”. Но той има своите дълбоки корени. Защо се стигна дотам оределите десни редици да разчитат на Иванов и на хората, стоящи зад него?
   След комунистическия преврат от 1944 г. бяха планомерно унищожена най-вече идеологията на дотогава съществувалите партийни формации, обединения, сдружения (такива, които съществуваха преди преврата или които временно бяха възстановени след него). Прогонвайки, избивайки и пращайки в затвори, лагери и изселване политическите си противници, комунистическата партия се постара и да изличи спомена за тях. Дълго време те бяха наричани с презрителния термин „бивши хора”. На някои „бившите”, след известно време, им беше позволено да обслужват режима, но при определени условия. Вместо премахнатите буржоазни традиции и идеология бяха въведени конюнктурни ценности, в които народът не вярваше, но които се налагаха насилствено и повсеместно. Национални интереси, реална икономика, религия, общоприет морал, либерални възгледи бяха отхвърлени като остарели и се замениха с повелите на партийното ръководство, което стриктно прилагаше инструкциите от Москва.  Скоро обаче се видя, че самият живот  налага такива правила, на които зависимата от прищевките на управляващите в Кремъл комунистическа партия не можеше да издържи. Тодор Живков се помъчи да реши проблема, като присъедини България към СССР в качеството на 16-република (смятайки същевременно да реши и личните си проблеми). Обаче тогавашните съветски ръководители имаха достатъчно проблеми, за да решават и тези на комунистическите си сателити в Източна Европа. Достатъчно им беше да поддържат с помощта на танкове и войски тамошните режими, което съвсем не беше лесно. Народите надигаха глави при най-малкото отслабване на смъртоносната хватка: ГДР след смъртта на Сталин и предполагаемите реформи на Берия; Унгария след 20-я конгрес на КПСС и разобличаването на част от престъпленията срещу комунистически дейци; Чехословакия при Пражката пролет и опита за изграждане на някакъв приемлив социализъм; Полша след бунтовете в корабостроителниците и създаването на „Солидарност”. България уж не вдъхваше опасения, тъй като за Живков беше единствено важно да запази реалната си власт (и да я затвърди, опитвайки се да изпревари времето, какъвто беше случая с печелно известния „възродителен процес”).  Но с настъпването на перестроечните времена всичко се обърна с главата надолу и тук.
   Понеже не можеха да разчитат само на безплодната „научна” идеология, създадена и видоизменяна при съвсем различни от българските условия обстоятелства, комунистичските властници се постараха поне да я приспособят в повечето сфери от живота. „Научният” атеизъм замени религията, плановото стопанство и разпределение – реалния пазар, „социалистическият” морал – буржоазния. Единствените сериозни противници на кухата фразеология останаха национализмът и либерализмът – двете основни движещи сили на народните маси и интелигенцията, които причиняваха безредици в поробените страни. От двете, либерализмът беше далеч по-опасен, затова и беше натоварен с определението „гнил”. Всяко отслабване на единствено правилната партийна линия може да доведе до непредвидими последици, както вече се бе случило в Унгария и Чехословакия. Национализмът също вещаеше неприятност, но бе до известна степен обуздан, като бе вкаран в прокрустовото ложе на постепенното елиминиране на съответните малцинства, тяхното претопяване и постепенно включване в изкуствения национален патос (облечен естествено в пижамата на „пролетарския интернационализъм” и поставен под контрола на съответните служби).  Този, вече отровен (заразЕн и зарАзен) псевдонационализъм даде горчивите си плодове в края на комунизма и особено след неговото рухване. От своя страна, либерализмът като главен идеологически противник имаше много нюанси, затова всички несъгласни с едно или друго положение на режима се нареждаха под неговото знаме.
   При това положение в България не можеше да има никаква почва за реална десница и традиционните й ценности. Опозицията у нас беше съставена главно от комунистически дисиденти, остатъци от „бивши” хора, оцелели или приспособили се до една или друга степен, както и техните партии и движения. Неслучайно реалните страдалци от комунизма бяха изтласкани на втори план или изобщо отстранени от предполагаемите реформи. Новосъздаденото СДС беше компилация от такива фигури – мними или реални противници на режимa (но почти всички – с комунистическо потекло), явни или скрити ченгета, плюс някои демократично или критично мислещи хора за цвят. Лидер беше марксистът-либерал Жельо Желев. Идеологията – ултралиберализмът, приет безкритично и в основната му пропагандна форма (наследена от студената война) от западните страни, без да се държи особено сметка за неговата еволюция или  характерни черти там.
Активен

"Достойнството на държавата зависи в крайна сметка от достойнството на хората, от които е съставена."
Rhino
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 730



Профил
« Отговор #11 -: Април 14, 2017, 08:06 »

                                                            Предизвестената (клинична) смърт на българската „десница”

                                                                                                        (2)

Този улталиберализъм, граничещ с левичарство, беше удобен не само за опозицията, защото й позволяваше на сложи на едно равнище тоталитарните идеологии, той отлично обслужваше и управлявалата дотогава комунистическа партия. За нея, тясно свързана с практическите облаги от рухналия строй, а съвсем не с неговата същност (колко комунисти е имало преди 1944 г?) беше особено важно да прехвърли вината върху някой друг – на първо време връз Живков и избрани лица от близкото му обкръжение – за да може после спокойно да я консумира, както се беше изразил един особено циничен пребоядисан партиец, с мезета. Напразно дървени глави като Стоян Михайлов питаха от страниците на още не преименувания орган какво стана с комунистическата идеология. Бившите партийци станаха първи демократи, осъждаха доскоро „славното” си минало, палеха свещи, ронеха крокодилски сълзи в създадени от тях лагери, призоваваха към ненасилие. И най-главното: създаваха фирми. Защото следващата им голяма цел беше да преобразуват политическата си власт в икономическа. Процесът, започнал още преди промените, сега бе пуснат в пълен ход. И докато доскорошните дисиденти се опитваха да укрепят демокрацията, доскорошните комунисти усърдно и безскрупулно полагаха основите на капитализма. Разбира се, този мафиотски капитализъм имаше твърде малко общо със западния му събрат, но ще кой търси корените на „първоначалното натрупване”? Същевременно прочистените и опоскани досиета позволиха на кадесарските служби да внедрят достатъчно свои хора в новата опозиция, за да могат да разчитат на тях и в предстоящите политически битки. Либералният марксист Желев, така неудобен като опозиционер, сега бе крайно полезен като управленец, понеже съчетаваше както вчерашните, така и днешните заблуди. Неслучайно и кандидатурата му за държавен глава бе приета с възторг от пребоядисаните комунисти, а по-късно в първите демократични президентски избори срещу него беше издигнат неизбираемият пропагандатор Велко Вълканов.
Опозицията, лишена от средства и създадена, за да бъде контролирана (по израза на Луканов, който дори и беше „подарил” централата на ул.”Раковски”), постепенно набираше сили и самочувствие. Ако изборите не се бяха състояли в края на пролетта, а в ранната есен, победата й щеше да бъде съкрушителна, защото и народът постепенно се отърсваше от страха и в късната есен успя да помете и Луканов, и неговия кабинет. Но, с или без манипулации, новоизпечените социалисти успяха да получат мнозинство в изборите за ВНС, което им даде достатъчно сила, за да поставят в законови рамки трансформацията на властта си. И същевременно да реализират основната си цел – да получат икономическите лостове на властта. В началото на 1991 г. беше приет Търговският закон, развързващ ръцете на притежателите на куфарчета, собственици на банки и получатели на необезпечени кредити. Сам по себе си той не беше лош, но при наличието на Тодор Вълчев, управител на БНБ и дългогодишен сътрудник на Държавна сигурност (както и повечето му висши банкови ръководители), законът даваше картбланш на всички главни далавери, които се разиграха в следващата петилетка.
След като поставиха основите на икономическата си власт, следващият ход на бившите комунисти бе да разбият опозицията, която застрашително увеличаваше подкрепата си сред населението и вероятно щеше да обърка много от плановете им. И се задейства втората задача. Малко след приемането на Търговския закон в Народното събрание излезе да говори Георги Марков – една от най-одиозните фигури на сбъркания преход, доброволен агент на комунистическите служби и тогавашен яростен „антикомунист”. Понеже БСП бламирало демократичния процес, той и част от депутатите щели да напуснат парламента и да обявят гладна стачка. Което и последва, с всички неизбежни последици на разделението сред демократичния лагер (и от двете страни имаше достойни хора, както и мизерници, няма какво да се лъжем), победа с едва няколко процента на първите свободни избори за ОНС, зависимост от използващите антикомунистическа риторика, но също крайно съмнителни личности като Доган и Тренчев. Като именно Доган и Тренчев забиха първите ножове в гърба на правителството на Филип Димитров, което въпреки своите грешки и пропуски бе поело решително по пътя на реформите, европейската ориентация и придържането към законите. Подкрепаджиите организираха първите стачки и протести още в първите месеци на 1992 г., поискаха оставки. ДПС бавно, но сигурно направи „левия завой”, а президентът Желев – безусловно лично честен, но съвсем непроницателен човек – беше подведен от своите съветници и се присъедини към анти СДС-коалицията. Издевателствата почнаха едно след друго – първо бе свален председателят на НС г-н Савов, после започна бламиране на една реформа след друга, докато накрая министър-председателят бе принуден да поиска вот на доверие, видял, че не може да разчита повече на парламентарно мнозинство. И тази цел на бившите комунисти бе постигната: демократите-либерали бяха свалени от власт (много от тях, случайни хора или също бивши комунисти, навреме боядисали се в тъмносиньо поради конюнктурата образуваха т.н. „мравки”, които после почти две години подкрепяха новосъздаденото безпринципно мнозинство), президентът бе заклеймен от доскорошните си поддръжници и изгуби тяхното доверие, реформите бяха забавени с няколко години, мутрите и мошениците  получиха безпрепятствен достъп до държавната хазна, настъпи Беровото безвремие. Неопитността, наивността, алчността, егоизмът и липсата на твърда и ясна консервативна идеология са смесиха в едно, за да препънат първите опити за смели реформи и изграждане на демократично общество, подчинено на закона и морала. Настъпи времето на срастването между държавата и мафията.
Активен

"Достойнството на държавата зависи в крайна сметка от достойнството на хората, от които е съставена."
Rhino
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 730



Профил
« Отговор #12 -: Май 09, 2017, 07:02 »

                                                             Предизвестената (клинична) смърт на българската „десница”

                                                                                                        (3)


Управлението на „сламения човек” Беров продължи по-малко от две години, но успя да изпълни задачата си: реформите бяха спряни, първоначалното натрупване (а още по-точно – препиране) бе осъществено, демократичните сили бяха дискредитирани. Лошите кредити ликвидираха икономическото развитие, а цените за масово потребление си оставаха едни и същи. На всичко това тогавашното СДС бе безсилно да се противопостави по ефективен начин. Организацията бе разделена на много партийки без почти никаква тежест, наред с авторитетните и признати лидери се нареждаха случайни и дори комични фигури. Липсата на единство проличаваше не само в безкрайните „отлюспвания”, но и в безпомощните вотове срещу кабинета. Единствената партия с традиции, присъединила се към организацията – БДФ, бе твърде слаба. От СДС се отдели дори г-н Савов, преценил, че заслужава по-добро място под слънцето след напускането на дясната му ръка Г.Марков (който за добре свършената работа в разбиването на опозицията бе възнаграден с поста конституционен съдия). Савов и Мозер се явиха в отделна коалиция на изборите през 1994 г., донесла убедителна победа на бившите комунисти. Те, заедно със сътрудника на ДС Жорж Ганчев, разполагаха с пълно мнозинство в парламента и вече решиха да разпределят баницата между отделните си кланове.
Получили цялата власт обаче, комунистите отново доказаха, че могат всичко друго, но не и да управляват добре. Наследникът на Лилов Жан Виденов мечтаеше за някаква реставрация, докато свързаният с руската мафия Луканов имаше съвсем други намерения. Съперничеството между двете крила доведе до открита война в правителството, завършила с убийството на бащата на мафиотския преход. Банките, също създадени с държавни пари, се оказаха по-големи пирамиди от финасовите такива и успяха да откраднат и малкото останали пари у населението. Страната бе изправена пред банкрут, а народното недоволство помете и Виденов, и неговите наследници. Властта отново попадна у СДС. Този път обаче организацията бе подготвена да управлява. След разгрома през 94-та,  тя укрепна във всяко отношение, издигнаха се нови и способни лица, прие се разумна програма, случайните елементи бяха отстранени от ръководните постове. Така че събитията от зимата на 1997 г. не само подариха властта на демократичната опозиция, те отбелязаха началото на най-доброто управление от началото на прехода. За първи път като идеология на СДС бе издигната „християндемокрацията”, което представляваше стъпка напред след ултралибералните лутания от предходните години. Обаче
периодът 1997-2001 г., наред със сериозните успехи във вътрешната и въшната политика, бе белязан и с родилното петно на компромисите, които щяха по-късно да изиграят решаваща роля в провала на това управление, донесло надежда на милиони българи.
Активен

"Достойнството на държавата зависи в крайна сметка от достойнството на хората, от които е съставена."
Страници: [1] Нагоре Изпрати темата Изпечатай 
Дискусионен форум "Де зората"  |  Под лупа  |  Песни и танци на народите  |  Тема: Избори по света и у нас « назад напред »
Отиди на:  

Powered by PHP Powered by PHP Powered by SMF 1.1.16 | SMF © 2006-2009, Simple Machines | Sitemap Валиден XHTML 1.0! Валиден CSS!