Tyxo.bg counter Новото средновековие
Дискусионен форум "Де зората"
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Октомври 23, 2017, 06:16

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Посетете и сайта http://de-zorata.de/blog
7416 Публикации в 276 Теми от 141 Членове
Последен член: bozman
* Начало Помощ Търси Вход Регистрация
Дискусионен форум "Де зората"  |  "Не хлебом единим жив человек..."  |  Свет Невечерний  |  Тема: Новото средновековие 0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема. « назад напред »
Страници: [1] Надолу Изпрати темата Изпечатай
Автор Тема: Новото средновековие  (Прочетена 6749 пъти)
Михаил
Member

Неактивен Неактивен

Публикации: 127



Профил WWW
« -: Декември 05, 2011, 19:17 »

Новото средновековие

Николай Бердяев


В историята, както и в природата, съществува определен ритъм, извършва се ритмична смяна на епохи и периоди, смяна на типове култура, има приливи и отливи, подеми и сривове. Ритмичността и периодичността са присъщи на всеки живот. Епохите биват определяни като органически и критически, нощни и дневни, сакрални и секуларни. На нас ни е съдено да живеем в историческото време на смяна на епохите. Старият свят на новата история (самият той, все още наричащ себе си по стар навик „нов", е остарял и е грохнал) върви към края си и се разлага, заражда се един още непознат нов свят. И забележителното е, че краят на стария свят и зараждането на новия едни възприемат като „революция", а други - като „реакция". „Революционността" и „реакционността" днес така са се смесили и объркали, че се е заличила всякаква отчетливост в употребата на тези термини. Нашата епоха аз обозначавам условно като край на новата история и начало на новото средновековие. Не предсказвам по какъв път историята задължително ще тръгне; искам само проблематично да очертая идеалните черти и тенденции на новия тип общество и култура. Моите мисли често се възприемат абсолютно превратно и от тях се извличат абсолютно погрешни изводи. Обяснявам си го с това, че начинът ми на мислене се тълкува с категориите на новата история, че искат той да бъде отнесен към една от насоките на новата история, докато по същество моята мисъл се свежда до това, че всички категории на мислене в новата история, всичките й насоки са изчерпани и започва мисленето на друг свят, света на новото средновековие. Духовните начала на новата история са изживели себе си, духовните й сили са изтощени до крайност. Рационалният ден на новата история свършва, слънцето му залязва, смрачава се, наближава нощта. Всички категории на отминалия вече слънчев ден са непригодни, за да вникнем в явленията и събитията на нашия вечерен исторически час. Според всички признаци ние вече сме излезли от дневната историческа епоха и сме влезли в нощната. Най-чувствителните хора го усещат. Лошо ли е това, мрачно ли е, песимистично ли е? Самото поставяне на въпроси от подобен род е абсолютно неправилно, дълбоко антиисторично, твърде рационалистично. Измамното покривало пада и се оголват добро и зло. Нощта е не по-лоша от деня, тя е не по-малко божествена, нощем ярко светят звездите, нощем ни спохождат откровения, които денят не познава. Нощта е по-първозданна, по-стихийна в сравнение с деня. Бездната (ungrund) на Я. Бьоме се разтваря само през нощта. Денят я забулва. Тютчев, великият поет на нощната стихия, ни е доверил тайната на съотношението между деня и нощта.

 

Над бездната неназована

покривка мятат златоткана

всевластни, висши богове.

Денят е тоя бляскав дар -

покров живителен и ясен...

 

...Но гасне той. Настава нощ

и тя чрез своите мрачни сили

покрова с образите мили

отхвърля със стихийна мощ.

И зейва бездната в света,

мъгла и страх там вечно плава,

пред нас преграда не остава:

затуй ни плаши тъй нощта! 1

 

Когато се здрачава, изчезва яснотата на очертанията, размива се твърдостта на границите.

 

Сиви сенки в здрач се сляха

спи звукът, цветът е блед;

устрем и живот замряха

в шум далечен, в здрач разплет... 2

 

Тютчев характеризира това време като „час на тъга неизразима". Живеем тъкмо в този час на неопределеност, час на тъга, когато бездната се е отворила и всички покривала са паднали. Тютчев нарича нощта „свята" и същевременно казва, че в нощния час

 

...човекът слаб, като душа бездомна,

стои сега, безсилен и нерад,

лице с лице пред пропастта огромна...

И като минал сън или мечта,

сега си спомня всичко светло, живо...

И в чуждата загадка на нощта

наследството съдбовно той открива. 3

 

Нощта е по-метафизична, по-онтологична от деня. Не само в природата, но и в историята дневният покров не е траен, той лесно може да бъде свален, в него няма дълбочина. И целият смисъл на нашата епоха, толкова несретна за външния живот на отделния човек, е в оголването на бездната на битието, в заставането лице срещу лице пред първоосновата на живота, в разкриването на „съдбовното наследство". Това всъщност представлява влизането в нощта.

 

Земята както океанът мие,

тъй сън обвива земните ни дни;

настане нощ - стихията се бие

в брега със пеещи вълни.

Тя с тоя глас ни моли и зарича...

Ей в залива ни чака кораб бърз

и приливът расте и ни отвлича

в безкрайността на мрака гъст.

Небесна вие, горяща в слава звездна,

оглежда се в потайни дълбини

И плаваме ний, от пламтяща бездна

обгърнати от вси страни...4

 

Прието е Тютчев да бъде смятан за поет на природата, на нейната нощна стихия. Докато стиховете му, посветени на историята, са съвсем различни, те са написани още в светлината на историческия ден. Но Тютчев е по-дълбок, отколкото изглежда. Той е пророческо явление. Той е предшественик на нощната историческа епоха, неин провидец. Поет на задаващата се нощ беше и Александър Блок. „Развихрят се зловещи, диви страсти под игото на лунния нащърбен сърп." Той е виждал не „зората", както мисли за него и за себе си Андрей Бели, а настъпващото здрачаване. И двамата не са разбирали своите предчувствия и са насищали с погрешна символика задаващата се „революция". Революцията не е изгрев, не е зора, не е начало на нов ден, а залез, здрачаване, край на стария ден. Ние навлизаме в период на историческо странстване, за което може да се каже: „и плаваме ний, от пламтяща бездна обгърнати от вси страни"; „и приливът расте и ни отвлича в безкрайността на мрака гъст". Спомнете си само как прославя Микеланджело нощта в своя „ден и нощ". Денят може да ни излъже, да ни изтормози, енергията му да се изтощи, булото му да се свлече. Човекът, живеещ на повърхността, може да затъгува по приобщаване към първоосновите, към първоизворите на битието. Самият процес на движение навътре, в дълбочина трябва преди всичко да създава впечатление за угасване на дневното светило, за потъване в мрак. Старата символика на историческата плът се руши и човечеството търси нова символика, която да изрази извършващото се в духовните дълбини.

Денят на историята, преди да бъде сменен от нощта, винаги завършва с велики сътресения и катастрофи, той не си отива мирно. Залезът на историческия ден на античния свят е бил съпроводен от големи сътресения и катастрофи, той създава чувството за необратима гибел. Началото на новата епоха е съпътствано от варваризация. В историческия космос, образуван от античната цивилизация, нахлуват хаотични сили. И ние винаги трябва да помним, че страшните войни и революции, крушението на култури и гибелта на държави се извършват не само поради зла човешка воля, но се изпращат и от Провидението. Живеем в епоха, аналогична на епохата, когато е загинал античният свят. Тогава е залязла една култура, несъизмеримо по-висока от културата на новото време, от цивилизацията на XIX век. Тогава още не са могли да разберат, че Платон - едно от най-великите явления на елинската култура - е бил обърнат към настъпващата нощна епоха, бил е вече едно излизане извън пределите на елинския ден. И в наши дни още има историци, като например Белох, които виждат в Платон реакция срещу постъпателното, прогресивно движение на гръцкото просвещение и гръцката цивилизация. Да, разбира се, реакция има, но реакция, на която е било съдено да продължи много дълго, цели хилядолетия, реакция, обърната напред, към идната епоха. Вероятно е съдено такъв реакционер да бъде и Достоевски. Можем да наречем Средновековието нощна епоха на световната история. И то съвсем не в смисъл на „средновековен мрак", измислен от просветителите на новата история, а в по-дълбокия и онтологичен смисъл на тази дума. Ново средновековие аз наричам ритмичната смяна на епохите, прехода от рационализма на новата история към ирационализма или свръхнационализма от средновековен тип. Нека просветителите на новата история схващат този мой възглед като мракобесие. Това никак не ме тревожи. Мисля, че самите тези „просветители" са крайно назадничави хора, че начинът им на мислене е абсолютно реакционен и отговаря изцяло на една отиваща си епоха. Твърдейки това, изхождам от дълбокото си убеждение, че няма връщане нито към онзи начин на мислене, нито към онзи начин на живот, които господстваха преди световната война, преди революцията и сътресенията, обхванали не само Русия, но и Европа, и целия свят. Всички познати категории на мисълта и форми на живот дори на най-„напредничавите", „прогресивните", дори на „революционните" хора от XIX и XX век са безнадеждно остарели и са загубили всякакво значение за настоящето и особено за бъдещето. Всички термини, думи, понятия трябва да бъдат употребявани в някакъв нов, по-задълбочен, по-онтологичен смисъл. Скоро вече ще е неудобно, дори невъзможно да бъдат употребявани думи, към които се прикачват старите квалификации за „прогресивност" или „реакционност". Скоро думите ще придобият своя истински онтологичен смисъл. Скоро пред всички ще бъде поставен въпросът „прогресивен" ли е „прогресът" и не е ли той често доста мрачна „реакция", реакция, насочена срещу смисъла на света, срещу истинските основи на живота. Нека се разберем за употребата на думите, за да избегнем излишните и безплодни спорове за тях.

* * *

Руснаците много обичат да обсъждат въпроса дали нещо е реакционно, или не е. Дори им се струва, че в това се състои главната задача на всяка критика. То си е отдавнашен обичай на руската мислеща интелигенция. Имаше някаква надежда, че революцията ще ги отучи от този лош навик. Обаче не, и досега у нас се водят безкрайни и скучни спорове кое е реакционно и кое - прогресивно, като че ли светът не се е обърнал надолу с главата, като че ли старите интелигентски критерии все още имат някакъв смисъл. Опитайте се да приложите към епохите на световната история вашите критерии за реакционност или революционност, за дясна или лява политическа ориентация. Тогава ще се открои цялата смехотворност на подобни критерии, целият жалък провинциализъм на мисълта, протичаща в тези категории. В епохата на упадъка на античния свят и появата на християнството е било „реакционно" да се отстояват началата на античното просвещение и на античната цивилизация и във висша степен „прогресивно" и дори „революционно" - да се отстояват онези духовни начала, които след това се налагат в средновековната култура. Творческото движение „напред", революцията на духа по онова време са отвеждали към „мрака на средновековието". Не последните граждани, не последните писатели и философи на античния свят, а бащите и учителите на Църквата са се смятали за хора, олицетворяващи истинското движение на духа. В епохата на Ренесанса, в зората на новата история, завръщането към античността, към древните начала на културата е било творческо движение напред. Ж. дьо Местр, романтическото движение от началото на XIX век, е било реакция срещу Френската революция и Просвещението от XVIII век, но същевременно е било творческо движение напред, оплодило цялата мисъл на следващия век. Би могло да се каже, че „реакционно" е връщането към недалечното минало, към онзи начин на мислене и на живот, които са били на власт преди началото на революцията, преврата и кризата. Така например след Френската революция абсолютно реакционно е било завръщането към духовната и материалната атмосфера на XVIII век, която по същество е предизвикала революцията, и съвсем не е било реакционно връщането към средновековните начала, към вечното в тях, към вечното в миналото. Не може да има връщане към твърде временното и тленното в миналото, но човечеството може да се върне към онова, което е вечно в миналото. В днешно време трябва да признаем за „реакционно" връщането към онези начала на новата история, които възтържествуваха окончателно в обществото през XX век и днес се разпадат. Именно призивът да си останем при началата на новата история е „реакция" в най-дълбокия смисъл на тази дума, пречка по пътя на творческото движение. Старият свят, който се руши и към който не бива да има връщане, е тъкмо светът на новата история с неговото рационалистично просвещение, с неговия индивидуализъм и хуманизъм, с неговия либерализъм и демократизъм, с неговите бляскави национални монархии и с империалистичната му политика, с неговата чудовищна индустриално-капиталистическа система на стопанство, с неговата могъща техника и външни завоевания и успехи, с неудържимата и безгранична похот за живот, с неговото безбожие и бездушие, с яростната класова борба и социализма като венец на целия път, изминат от новата история. На драго сърце сме готови да изпеем думите на революционната песен „Отречемся от старого мира" („Да се отречем от стария свят"), ако под „стар свят" се има предвид този свят на новата история, обречен на загиване.

Когато казваме, че някой исторически свят е обречен на загиване, ние, разбира се, не искаме да кажем, че от този свят няма да остане нищо, че в него няма нищо достойно за вечността, че самото му съществуване е било напълно безсмислено. Такова нещо не може да се каже за никоя историческа епоха. Не е случайно, че новата история беше именно такава. В нея имаше велико напрягане на човешките сили, велико изпитание на човешката свобода. Не искаме да забравим Леонардо и Микеланджело, Шекспир и Гьоте, пък и всички други велики предвестници на човешката свобода. Хуманистичното самоутвърждаване бе съществен момент в съдбите на човешкия дух и опитът, преживян чрез него, няма да отиде напразно, той ще обогати човека. Ереста на хуманизма, създадена от новата история, повдига велика тема и тя имаше своята изопачена история. В новото средновековие ще влязат опитът на свободата, изживян във времето на новата история, всички положителни завоевания на съвестта, както и по-голямата душевна изтънченост. След опита на новата история е невъзможно връщането към старото средновековие, възможно е само ново средновековие, също както след опита на средновековието е било невъзможно връщането към стария античен свят, а е било възможно единствено възраждането, представляващо крайно сложно взаимодействие на християнски и езически начала. Античният свят не е загинал докрай, не е загинал докрай и средновековният свят, макар и за единия, и за другия да е дошъл историческият час за смяната му с друг. И в момента историческият свят преживява велика революция, не комунистическата революция (която по своята същност е абсолютно „реакционна" и не е нищо друго освен гниене на разложилите се елементи на стария свят), а революция на духа. Призивът към ново средновековие в днешно време е призив към революция на духа, към ново съзнание. Хуманизмът на новата история е изчерпал себе си и във всички сфери на културата и на обществения живот преминава в своята противоположност, води до отричане на човешкия образ. Тези въпроси съм разяснил в статията си „Краят на Ренесанса" и в книгата „Смисълът на историята". Хуманистичната идеология в наши дни представлява назадничава и реакционна идеология. Само онези антихуманистични избоди, които направи от хуманизма комунизмът, са на равнището на нашата епоха и са свързани с нейното движение. Живеем във време на разголване и разобличаване. Разголва се и се разобличава природата на хуманизма, който в други времена е изглеждал толкова невинен и възвишен. Ако няма Бог, няма и човек - това показва опитът на нашето време. Разголва се и се разобличава природата на социализма, открояват се крайните му граници, оголва се и се доказва, че не съществуват нито безрелигиозност, нито религиозна неутралност, че на религията на живия Бог противостои само религията на дявола, че на Христовата религия противостои само религията на антихриста. Неутралното хуманистично царство, което се канеше да се разположи в междинната сфера между небето и ада, се разпада и се открива горна и долна бездна. На Богочовека е противопоставен не човек от неутралното и междинно царство, а човекобог, човек, поставил себе си на мястото на Бог. Открояват се противоположните полюси на битието и небитието.

Религията не може да бъде частен въпрос, както го искаше новата история, тя не може да бъде автономна, не могат да са автономни и всички други сфери на културата. Религията отново се превръща в изключително общо, всеобщо, всеопределящо дело. Комунизмът е доказателство за това. Той отменя автономния и секуларен принцип на новата история, той изисква „сакрално" общество, „сакрална" култура, иска всички страни на живота да бъдат подчинени на религията на дявола, религията на антихриста. В това се състои огромното значение на комунизма. С това той излиза извън границите на новата история, подчинява се на съвсем друг принцип, който аз наричам средновековен. Разлагането на междинно-неутралното, секуларно хуманистично царство, проявяването във всичко на полярно противоположни начала е краят на безрелигиозната епоха на новото време, началото на религиозна епоха, епохата на новото средновековие. Това не означава, че в новото средновековие е задължително количествено да победи религията на истинския Бог, религията на Христос, но това означава, че в тази епоха целият живот с всичките си страни протича под знака на религиозната борба, на религиозната поляризация, че се проявяват крайните религиозни начала. Епохата на изострената борба между религията на Бога и религията на дявола, на Христовите и анти-Христовите начала вече ще е не секуларна, а религиозна, сакрална епоха по своя тип, макар и количествено да побеждават религията на дявола и духът на антихриста. Затова руският комунизъм с разгръщащата се в пределите му религиозна драма вече принадлежи на новото средновековие, а не на старата нова история. Ето защо за руския комунизъм изобщо не може да се мисли с категориите на новата история, към него не е възможно да се прилагат категориите на свободата и равенството в духа на френската революция, нито пък категориите на хуманистичния мироглед, категориите на демокрацията и дори на хуманистичния социализъм. В руския болшевизъм има извънмерност и отвъдност, има зловещо докосване до нещо последно, гранично с живота. Трагедията на руския болшевизъм се разиграва не в дневната атмосфера на новата история, а сред нощната стихия на новото средновековие. В руския комунизъм можеш да се ориентираш само по звездите. За да разберем смисъла на руската революция, трябва да минем от астрономията на новата история към астрологията на средновековието. Русия - и в това е своеобразието на нейната съдба - никога не е могла да приеме докрай хуманистичната култура на новото време, неговото рационалистично съзнание, формалната му логика и формалното му право, неговата религиозна неутралност и секуларна междинност. Русия никога не е излизала напълно от средновековието, от сакралната епоха, тя някак почти непосредствено премина от остатъците на старото средновековие, от старата теокрация към новото средновековие, към новата сатанокрация. В Русия дори хуманизмът се е изживявал в крайните форми на човекобожеството, в духа на Кирилов, П. Верховенски, И. Карамазов, а не в духа на западната хуманистична история на новото време. Ето защо в прехода от новата история към новото средновековие на Русия иде е отредено съвсем особено място. Тя по-скоро ще роди антихрист, отколкото хуманистична демокрация и неутрална хуманистична култура.

* * *

Преходът към новото средновековие, както навремето преходът към старото средновековие, е съпроводен със забележимо разпадане на старите общества и незабележимо образуване на нови. Старият, устойчив, подреден обществен и културен космос бива пометен от хаотични и варварски сили. Но дали е имало истински космос в новата история? XIX век се е гордеел със своето правно съзнание, с конституциите си, с единството на своя научен метод и научната си култура. Но все пак новата история не можа да създаде напълно вътрешно единство. Индивидуализмът, атомизмът са залегнали в нейните първооснови. През цялата нова история наблюдаваме нарастване на вътрешното разпадане на обществото, противопоставяне на човек срещу човека, на една класа срещу друга класа. По своя тип обществата от новото време се характеризират с борба на противоположни интереси, с конкуренция, с дълбока самота и отхвърленост на отделния човек. В духовния и идейния живот на тези общества откриваме все по-разрастваща се анархия, изгубване на единния център, на единната върховна цел. Това бе възприемано като автономия на всички сфери на културния и обществения живот, като секуларизация на обществото. Новата история изтълкува свободата като индивидуализъм, като формално право на всеки човек и всяка сфера в културата за самоопределяне. Самият процес на новата история беше възприет като освобождаване. Но освобождаване от какво и освобождаване за какво? Освобождаване от старите принудителни теокрации, от старото хетерономно съзнание. Старите принудителни теокрации не са могли да устоят и старото хетерономно съзнание е трябвало да бъде преодоляно. Свободата на духа е неотменимо и вечно изискване. Но за какво, в името на какво е трябвало да се извърши освобождаването? Духът на новото време не знае това. Той не е имал или не е знаел своето „во имя". В името на човека, в името на хуманизма, в името на човешките свобода и щастие. Но тук не се съдържа никакъв отговор. Не може да бъде освободен човекът в името на свободата на човека, не може човекът да е цел на самия себе си. По този начин опираме до пълно безсмислие. Човекът се лишава от всякакво съдържание, той няма към какво да се извисява. Човешката свобода се оказва абсолютно формална и безсмислена. Индивидуализмът по същество е отрицателен коректив. В развитието си той не може да укрепи никакво съдържание в човека. Индивидуализмът изобщо не е онтологичен, той няма никаква битийна основа. Той на последно място е в състояние да укрепи личността, образа на човека. И в индивидуалистичната епоха съвсем не процъфтяват ярките индивидуалности, силните личности. Индивидуалистичната цивилизация на XIX век с нейната демокрация, с нейния материализъм, с нейната техника, с общественото мнение, с пресата, борсата и парламента е допринесла за принизяването и упадъка на личността, за прецъфтяването на индивидуалността, за нивелировката и всеобщата бъркотия. Личността е била по-силна и по-ярка през средните векове. Индивидуализмът допринася за процесите на уеднаквяване, изглаждащи всички различия между индивидуалностите. Индивидуализмът, породил атомизацията на обществото, доведе и до социализма, който е само обратната страна на атомистичното разпадане, едно механично сцепление на атоми. Така характерната за Средновековието универсалистична идея престава да доминира в наше време. Но човешката личност може да бъде вкоренена само в универсума, само в космоса; единствено там тя намира онтологична почва и оттам се изпълва с висше съдържание. Личност има само в този случай, ако има Бог и Божествено. Докато индивидуализмът откъсва личността от битийната почва и я хвърля на прищевките на ветровете, да я подмятат насам-натам. Индивидуализмът е изчерпал всичките си възможности през новата история, в него вече няма никаква енергия, той не може да се изживява патетически. Краят на индивидуалистичния дух е всъщност и край на новата история. И всички опити за преодоляване на индивидуализма - вътрешни, а не външни - вече са излизане извън границите на новата история. В този смисъл Огюст Конт по своята духовна нагласа е бил средновековен човек, макар и в изопачен вид, той се е стремял да преодолее индивидуалистичната анархия. В наши дни индивидуализмът се е превърнал в абсолютно „реакционно" явление, макар и да продължава гордо да се смята за защитник на свободата, на просвещението, на прогреса. И всички образувания, възникнали върху духовната почва на индивидуализма, се разлагат и по своята същина са „реакционни". Либерализмът, демокрацията, парламентаризмът, конституционализмът, юридическият формализъм, хуманистичният морал, рационалистичната и емпиричната философия - всичко това е породено от индивидуалистичния дух, от хуманистичното самоутвърждаване и всички те отмират, губят предишното си значение. Всичко това е отиващият си ден на новата история.

В часа на здрачаването, в часа на залеза всички тези форми губят ясните си очертания. Човекът застава лице в лице пред тайните на живота, пред Бога, той се потапя в универсалистичната, космическата атмосфера. Индивидуализмът оковава човека в самия себе си и във формите, чрез които човекът е отделил себе си от другите хора и от света. Тези окови падат, тези форми се отхвърлят. Човекът излиза при общността. Идва универсалистичната, колективистичната епоха. Човекът престава да вярва, че може да опази себе си, като се разграничи от другите по пътя на рационалистичното мислене, на хуманистичния морал, на формалното право, либерализма, демокрацията и парламента. Всички тези форми само открояват дълбоките противоречия, раздиращи човечеството, неговата разединеност, липсата на обединяващ дух, всички те всъщност са форми на узаконено разединяване, договори хората да се оставят един друг на мира, в самота, отдадени на нежеланието си да изберат истината. Рационализмът, хуманизмът, правовият формализъм, либерализмът, демократизмът - всичко това са форми на мисълта и на живота, които се градят върху предположението, че Истината е неизвестна иди че истина може би изобщо няма, те просто не искат да знаят Истината. Истината е съединяване, а не разединяване и разграничаване, тя съвсем не е заинтересувана ревностно да пази възможността за заблуда, правото да бъде отричана и охулвана, макар че самата Истина може да е и Истина за свободата. Та какво друго е хуманистичната демокрация, ако не провъзгласяване преди всичко на правото на заблуда и измама, ако не политически релативизъм и софистика, ако не поверяване съдбата на Истината в ръцете на мнозинството? Какво друго е рационалистичната философия, ако не самоутвърждаване на индивидуалния разум, отпаднал от Истината, от изворите на битието, ако не утвърждаване на правото на мислене, което не желае да избере Истината и да получи от нея сила за познание? Какво друго е парламентът, освен узаконяване на раздора, освен доминиране на „мненията" над „знанията" (употребявам тези думи в Платоновия смисъл), освен безсилие да се придаде жизненост на Истината? Истината трябва да бъде приета свободно, а не принудително, Истината не понася робско отношение към себе си. На това ни учи християнството. Но времето на новата история прекалено дълго се задържа върху формалната свобода в приемането на Истината, без да направи своя избор, и затова създаде форми на мисъл и на живот, изградени не върху Истината, а върху формалното право да се избира каквато и да е истина или лъжа, тоест, то създаде безпредметна култура, безпредметно общество, което не знае в името на какво съществува. По този начин новото време стигна до предпочитането на небитието пред битието. Човекът не може да живее сам за себе си и да служи единствено на себе си. Ако той няма истински Бог, създава си лъжливи богове. Не пожелал да получи свобода от Бога, той пада под жестокото робство на лъжливите богове, на идолите. Не, не е свободен духом човекът на новото време, човекът на отиващата си нова история, и не в името на свободата въстава и се бунтува, не в името на свободата отрича Истината. Той се намира във властта на един непознат господар, на една свръхчовешка и нечовешка сила, която завладява обществото, отхвърлило Истината, Божията Истина. Едва в комунизма се открехва властта на този господар. Но това вече е излизане извън пределите на новата история. Налага се изборът, формалната свобода на новата история е към края си, необходим е преход към съдържанието на свободата, към съдържателната свобода.

Рушат се мирогледните основи на XIX век, затова се рушат и изградените върху този мироглед държави и култури. Рушат се монархически и демократични държави, еднакво съдържащи в първоосновата си хуманизма. Криза и крах изживява не една или друга форма на държавността, а самата държава. Не останаха стабилни, дългогодишни държави. Нито една не знае какво ще стане с нея утре. Никакъв легитимизъм - било легитимизмът на старите монархии или легитимизмът на новите демокрации с тяхната формална идея за народовластие - вече няма власт над човешките души. Никой вече не вярва в каквито и да било юридически и политически форми, никой не дава пукната пара за никакви конституции. Всичко се решава от реалната сила. Прав е Ласал в своята забележителна реч за конституцията. Държавите се крепят не върху юридически, а върху социално-биологически основи. Това се открои окончателно през световната война, дискредитирала напълно идеята за формалното право. Италианският фашизъм не по-малко от комунизма свидетелства за кризата и крушението на старите държави. При фашизма спонтанните обществени структури заместват старата държава и изземват организацията на властта в нея. Доброволческата фашистка армия съществува наред със старата държавна армия, фашистката полиция - наред със старата държавна полиция и има реално надмощие. Това не е принцип на новата история, това по-скоро е принцип от края на римската империя и началото на средновековието. И фашизмът, единственото творческо явление в политическия живот на съвременна Европа, е ново средновековие в същата степен, както и комунизмът. Фашизмът дълбоко противоречи на принципа на формалния легитимизъм, той не иска и да чуе за него, той е непосредствена проява на волята за живот и волята за власт, демонстрация на биологическата сила, а не на правото. Упадъкът на законния принцип на властта, на правовия принцип на монархиите и демокрациите и заместването му с принципа на силата, на жизнената енергия, на спонтанните обществени групи и образувания аз наричам условно ново средновековие, фашизмът не знае в името на какво действа, но вече преминава от юридическите форми към самия живот. По същия начин напълно е загубила влиянието си над човешките души рационалистичната философия, легитимизмът на познанието, обоснован гносеологично. Гносеологията е по същество юриспруденцията на познанието, тя е формалистика, законовост. Сега цялото движение на мисълта търси философията на живота и жизнената философия, иска да премине към предметността. Във философското мислене също се забелязва своеобразен фашизъм. Той също така още не знае своето „во имя", но преминава от формата към съдържанието, от въпроса за законните права на познанието към въпроса за самото познание на живота и битието. Влиятелната философия престава да бъде академична, също както влиятелната политика престава да бъде парламентарна. Всичко това са симптоми на един и същ процес, на стремеж за приобщаване към живота. Светът преминава през хаоса, но се стреми към образуването на духовен космос, на универсум, подобен на средновековния. Необходимо е да бъдат проследени отмиращите елементи и зараждащите се елементи. Упадъкът трябва да предшества новото средновековие. Но през цялото време трябва да се помни, че по силата на свободата, присъща на човека, то може да се осъществява по два начина, че бъдещето е двойствено. Аз се опитвам да очертая пътя, по който то би трябвало да върви, като през цялото време имам предвид тази двойственост.

Индивидуализмът, атомизацията на обществото, неудържимата похот за живот, неограниченото нарастване на народонаселението и неограниченото нарастване на потребностите, упадъкът на вярата, занемаряването на духовния живот - всичко това доведе до създаването на индустриално-капиталистическата система, която промени целия характер на човешкия живот, целия му стил, като го откъсна от ритъма на природата. Машината, техниката, онази власт, която тя носи, онази скорост на движението, която тя поражда, създават химери и фантазии, тласкат човешкия живот към фикции, които създават впечатление за най-реални реалности. Много онтологично реални ли са борсите, банките, банкнотите, чудовищните фабрики, произвеждащи ненужни предмети или оръжия за унищожаване на живота, привидният разкош, речите на парламентаристите и на адвокатите във вестникарските статии, много ли е реално нарастването на ненаситните потребности? Навсякъде се открива лошата безкрайност, непознаваща завършване. Цялата капиталистическа стопанска система е плод на всепоглъщащата и унищожителна похот. Тя е могла да се появи единствено в общество, което окончателно се е отказало от всякакъв християнски аскетизъм, отвърнало се е от небето и се е отдало изцяло на земните си удоволствия. Абсолютно невъзможно е да си представим капитализма като сакрално стопанство, разбира се, той е резултат от секуларизацията на стопанския живот. В тази система се нарушава естественото йерархично съподчинение на материалното от духовното. Икономизмът на нашата историческа епоха не е друго, освен нарушаване на естествения йерархизъм на човешкото общество, загубване на духовния център. Автономията на стопанския живот доведе до неговото господство над целия живот в човешките общества. Мамонизмът се превърна в определяща сила на века, който се покланя преди всичко на златния телец. И най-ужасното е, че в този нескрит мамонизъм нашият век съзира велико предимство за познаване на истината, за освобождаване от илюзиите. Икономическият материализъм по най-съвършения начин формулира това, той обяви за илюзия и измама целия духовен живот на човека. Социализмът е само по-нататъшно развитие на индустриално-капиталистическата система, той е окончателно тържество на заложените в нея начала и триумф на всеобщото им разпространение. Социалистите вземат от буржоазното капиталистическо общество неговия материализъм, неговото безбожие, повърхностното му просветителство, неговата нелюбов към духа и духовния живот, алчността му към живота, неутолимият стремеж към неговите успехи и наслади, борбата му за егоистични интереси, неспособността му за вътрешно съсредоточаване. Капитализмът и социализмът са съпътствани еднакво от западане и угасване на духовното творчество, от намаляване на духовността в човешкото общество. Те възникват върху почвата на тази намаляваща духовност като резултат от продължителния исторически път на отпадане от духовния център на живота, от Бога. Цялата енергия е насочена навън. Това е превръщането на културата в цивилизация. Отмира цялата свещена символика на културата. Този дух вече се е проявявал в древните култури и ветхозаветните пророци са го разобличавали.

Колко пo-възвишена, по-духовна, по-отвъдна е била културата на древния Египет или културата на Средновековието в сравнение със съвременната култура на XIX и XX век. Пред нас е несъмненият факт: в новата история, гордееща се със своя прогрес, центърът на тежестта на живота се премества от духовната сфера към материалната, от вътрешния към външния живот, обществото става все по-малко религиозно. Не църквата, а борсата се е превърнала в главна и регулираща сила на живота. Широките маси вече не искат да се борят и да умират за някакви свещени символи. Хората вече не живеят със спорове за догмите на вярата, не се вълнуват от тайните на божествения живот, както в старите времена. Те се смятат за свободни от свещеното безумие. Такъв е стилът на нашата капиталистическо-социалистическа епоха. Тъкмо на тази епоха по редица признаци й наближава краят. Индустриално-капиталистическата епоха се оказа крехка, тя сама отрича себе си, тя поражда катастрофи. Световната война с нейния нечуван ужас е породена от тази система. Съвременният империализъм избуя в недрата на тази система. Той се самоизяжда. Капиталистическа Европа започна милитаристично да се самоизтребва. Трудещите се класи живееха под хипнозата на индустриалната система. Тази хипноза свърши след катастрофата на световната война. Трудно ще е народите отново да бъдат принудени
Активен

Ecce Homo Религия и Философия на историята

Πο-δοβρε Де-зориран от колкото дезориентиран
Страници: [1] Нагоре Изпрати темата Изпечатай 
Дискусионен форум "Де зората"  |  "Не хлебом единим жив человек..."  |  Свет Невечерний  |  Тема: Новото средновековие « назад напред »
Отиди на:  

Powered by PHP Powered by PHP Powered by SMF 1.1.16 | SMF © 2006-2009, Simple Machines | Sitemap Валиден XHTML 1.0! Валиден CSS!