Tyxo.bg counter Асен Христофоров - един от пленените Строители
Дискусионен форум "Де зората"
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Януари 23, 2018, 00:15

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Архивът на "Де зората" (юли 2006 - февруари 2010) е тук: http://de-zorata.de/sites/forum
7416 Публикации в 276 Теми от 141 Членове
Последен член: bozman
* Начало Помощ Търси Вход Регистрация
Дискусионен форум "Де зората"  |  Под лупа  |  България. Строители и рушители  |  Тема: Асен Христофоров - един от пленените Строители 0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема. « назад напред »
Страници: 1 [2] Надолу Изпрати темата Изпечатай
Автор Тема: Асен Христофоров - един от пленените Строители  (Прочетена 9615 пъти)
Михаил Новак
Member

Неактивен Неактивен

Публикации: 157



Профил WWW
« Отговор #15 -: Декември 21, 2010, 14:19 »

Въпреки соцреализма

Вихрен Чернокожев

Plakat2

Бележки за романа „Мацакурци” /”Вуцидей”/ на Асен Христофоров

Икономическата история на България сигурно ще запомни професора по финансови и административни науки в Софийския университет Асен Христофоров като блестящ учен, създател на Статистическия институт за стопански проучвания през 30-те години на миналия век у нас и пръв критик на икономическия модел на социализма. Литературната ни история знае по нещо за Асен Христофоров като образцов преводач на Джойс /смятан за неразбираем и непреводим/, на Джек Лондон, Джером К. Джером, Хенри Филдинг, Шарлот Бронте, но тепърва й предстои да възстановява паметта си за писателя Асен Христофоров, който е все още малко познат даже на истински изкушените от литературата. Защо ли?  Защото неговото литературно творчество е като че ли внезапно, неочаквано явление. Да добавим, че Христофоровото литературно творчество живя депресивно, под похлупак, живя години наред /макар и цензурирано/ в опозиция срещу насилието. Живя вътре в себе си, по природа автобиографично и неприспособимо /въпреки опитите за приспособяване/ към канона на социалистическия реализъм.

Ако соцреализмът у нас през втората половина на ХХ век е силово наложена и строго охранявана тоталитализираща метафора, метафора на тоталитарната власт, то Христофоровият роман „Мацакурци” /Издателство „Медицина и физкултура”,1958/ съзнателно разгражда тази клиширана метафора, която имаше претенциите да инженерства над човешките души. Асен Христофоров, интелектуалецът от Лондонския икономически институт, специализирал в Кембридж и Оксфорд, знае, че в края на краищата всякое клише на масовата монументална пропаганда, имаща налудните претенции да се разпростре върху целия обществен живот, неизбежно се превръща в кич. Още от първата си страница романът заявява своето чувство на дистанцираност, на физическа непоносимост към задължителния свръхидеологизиран колективистичен патос на деветосептемврийските победители. Началото на романа е ситуирано във времето с пределна документална точност:

Странно наистина, но беше точно три години, три седмици и три дни

след първия Девети септември. В тая тройственост нямаше нищо знаменателно, нито пък имаше нещо кабалистично, но навярно пак ще се намери някой да каже, че съм опак човек! Впрочем тъкмо затова бях тръгнал към планината. Омръзнало ми бе да слушам от всички, че съм опак човек, а нима можех да споря с всекиго и да доказвам обратното? Там, в дебрите на Рила, щеше да бъде друго. Щях да заживея като отшелник и никой нямаше да се занимава с характера ми. Накратко, бях подал оставка като професор в университета и сега пухтях по шосето с влогова книжка в единия джоб на сакото и с указ за освобождаването ми от длъжност в другия. Просто не можех да слушам подмятанията на студентите, че съм опак човек.

Да оставим настрана педантично фиксираните «три години, три месеца и три дни», както и не случайно  трикратно повтореното “опак човек”. Номерологията твърди, че цифрата 3 отговаряла за интереса на човека към науките, техниката, изобщо към всяко необичайно нещо. По-важното обаче е, че още върху първата страница на романа решително се намесва вездесъщата цензура в лицето на издателския рецензент Здравко Сребров, познат на Христофоров от общата им служба в БНБ. От авторския машинопис на «Мацакурци», съхраняван в Националния музей на литературата, става ясно, че оставката е всъщност заповед за уволнение. Под тънко подострения цензорския молив е изчезнало Христофоровото заричане да бъде последователен докрай срещу гонителите си, поселвайки се «в пазвите на планината с твърдото намерение да е «непреклонен стоик и дори аскет». Както някогашния рилски пустинник – натъртва Христофоров - и също като него «да прекарам дните си в тишина и усамотение», помнейки, че «имам зъб на съдбата и на ония, които бяха приели оставката ми». Вместо този пасаж в първото старателно цензурирано издание на «Мацакурци», от 1958 г., а и по-късните издания на романа, прекръстен преко авторовата воля на «Вуцидей», е монтирано следното бодряшко изречение: «Търсих очистителна промяна в живота си и мислех, че ще я намеря в планината.» Само че в Христофоровите представи планината не е само декор за масови пътеписно-туристически екзалтации, а нещо много повече. Планината му връща основното право на свободния човек: да има пред себе си хоризонт.

На гърба на тази първа цензурирана страница цензорът- рецензент Сребров императивно е отбелязал: «Реакцията върви срещу течението в социалистическото общество». И още: «Прояви на индивидуалистична философия във века на колективистичния закон».

Идейните надзиратели на писателя Асен Христофоров не му простиха куража с цялото си същество да върви срещу «века на колективистичния закон», обявен за фундамент на соцреализма. Чудно ли е тогава, че «цяло село го мрази», както си е отбелязал пак Сребров.

Изкушавам се тук да цитирам още един темелен за цялата книга, но старателно зачертан на 4-та страница пасаж от машинописа на «Мацакурци». Ето какво си мисли професорът по финансови и адвинистративни науки, бившият лагерист Асен Христофоров, изпратен през 1952 г. без съд и присъда в Белене, заедно с Никола Мушанов, Атанас Буров, Коста Лулчев, Муравиев, Атанас Москов, Петър Дертлиев. Докато върви срещу течението на Черни Искър, стараейки се «да поотложи неизбежния допир с мацакурците», Христофоров вече твърдо знае рефрена на отшелническия си живот:

«Срещу течението. Тази мисъл ме осени в другия, в преносния смисъл». И тук в машинописния оригинал на «Мацакурци» следва цензурирания, липсващия в по-късните издания пасаж:

«Закрачих бодро, твърдо, дори настървено, изцяло погълнат от чувството, че не всекиму е дадено да върви срещу течението. За това са нужни силни хора, уверени в себе си, надраснали другите. Да, надраснали другите, като онези величествени борове, които стърчат самотно сред ниските клекови храсти... Тъкмо тия борове личат отдалече, те всъщност красят планината, но защо ли мълниите падат най-често върху тях?»

Противно на Дарвиновия закон, най-често оцеляват не най-силните, а успешно мимикриращите. Оцеляват лесно приспособимите, но Асен Христофоров не е от тях. Той решително поема риска да е независим и неприспособим във време на тотална политически наложена зависимост и приспособимост. Неговото отшелничество е протест срещу бесовете на «социализъма», които по думите на близкия му познат Георги Марков отнеха «всякаква красота на живота, възвишеност и чувствителност».

В «Мацакурци» няма почти нищо от символиката на соцреализма. Мярка се бегло един партиен секретар, когото веднага репликират: «Говориш като уводна статия». На друго място в романа, наблюдавайки зората на един текезесарски трудоден, овчарят Вуцидей насмешливо отбелязва: «Те това е социализма; жените го строят, мъжете го пазят».

Във време, когато България, въпреки лъжовния април 56-а, по примера на СССР също е робска страна в процес на развитие; когато дори приказникът Ангел Каралийчев е принуден да напише романов славослов за «вожда и учителя» Георги Димитров, за да засвидетелства лоялността си към «народната демокрация», а Никола Фурнаджиев си налага автоцензура, преправяйки «По пътищата ти вървях» според соцреалистичния канон, Асен Христофоров открито не се съобразява с трите най-важни задължително постулирани крепежни елементи на соцреализма: партийността, идейността, и чак на трето, последно място народността, но неизбежно пак по партийному. Да не се съобразяваш с комунистическата партийност, да подриваш нейните устои в писмено закрепен, че и тиражиран текст, в ония години е равно на държавна измяна.

Най-голям, че и особено весел празник за народността в Мацакурово е варварският обичай «песи понеделник». Има ли сили кротката и примирена «древна мацакурка» баба Минка да му се противопостави? Тази детайлно описана от Асен Христофоров мацакурска мъчителна инквизиция на кучетата е само един от образите на изначалното зло, вселено у човека. Далеч по-плашеща за мен обаче е претенцията на мацакурщината, на «Мацакуровото», както казва Христофоров, непременно да властва, да бъде център на света, да се самообяви за столица, да управлява държавата. Комплексът на полуграмотния мацакурски даскал Итко, който казва: «Тук е по-главно от София и ако йощ не е, ще стане някой ден!...— Ще стане Мацакуровото столица!. .. Само герб си нямаме йощ, но нека дойде до герба!»

Кой ни е виновен сега, че предадохме и столицата, и герба на мацакурщината. Мацакурово е безкрайно далече от Лондон; не е, няма и да бъде Лондон, където по думите на Асен Христофоров «всички видове лични свободи са на особена почит».

Бдителният, добре трениран редакторско-цензорски апарат, в лицето на Здравко Сребров, който внимателно е откривал и отстранявал на не едно място в романа всяко подриващо инфантилния оптимизъм на соцреализма изречение, кой знае как е пропуснал обаче опасния епизод с горяните почти в началото на Глава VII „Вуци, мечки и бико”. Докато Христофоров слуша по самоделното си радио увертюрата на Вагнеровата опера „Танхойзер”, /това радио ще стане причина да бъде обявен от мацакурци за шпионин/, вижда през прозореца на Бърлогата си горяните. За онези, които не знаят горянското движение, ще кажа: то е въоръжена, а в някои случаи и невъоръжена съпротива срещу комунистическия режим в България през периода 1947-1956 г. Ето част от този по чудо оцелял от гилотината на цензурата горянски епизод:

„И наистина откъм смърчовете се задаваха горяните, потънали до пояс в снега и свели глави от лютия вятър. Един газеше напред и проправяше пъртина, друг го следваше на няколко крачки, слагайки крак след крак в стъпките на първия, трети се олюляваше по-навътре в гората. Те идеха право към къщата и нямаха нито време, нито сили  да извиват по отъпканата пътечка. Тъй, както газеха дълбокия сняг, те сякаш крачеха в такт с гръмкия финал на увертюрата, подсилен от бясния вой на вятъра в комина. Макар уморени и залитащи, от тях лъхаше сила и някакъв несломим устрем, странно хармониращ с тържествения победен зов на финала. Дързостта на хищника, която ме бе смутила малко преди пристигането им изглеждаше смешна пред силата на тяхната воля.”

Не само волята, устремът на горяните, но и упорството на магически реалния овчар Вуцидей най-силно излъчва опозиционната сила и страст на романа срещу насилствената колективизация на земята. Основният проблем тук не е кооперирането на земята по съветски образец, а насилствената колективизация на човешкото съзнание, поробеният от страха разум. Насилственото обезличностяване на човека. Вуцидей също както своя автор е от изчезващата порода на нееднаквите хора. Некнижният овчар е търсещата решение фигура. Фигура далече от щампите на типичното, преодоляла инертната маса-народ. Негова визитна картичка е: «Я не съм от нихните».

Вуцидей, който упорито отказва да стане текезесар, има смелостта и силата да пребивава единствено в своето собствено време. Той сам си е и държавата, и славата! Защищавайки с всички сили и средства овцете си от колективния живот в кооперативната кошара, Вуцидей защищава основното си човешко право на избор, т.е. свободата си да действа и да разбира. Вуцидеевата самотна съпротива срещу нашествието на колективизаторите не е просто селски шопски инат, а интуитивно постигнато упражнение по вътрешно осъзнавана, осъзнавана, и осъзнавана независимост. Подир овцете е Вуцидеевият начин да отбранява личното си човешко пространство, да живее в съгласие със себе си, да изпитва радост от живота, въпреки катадневния черен труд. Неговото отшелничество, както и робинзониадата на Асен Христофоров, прилича на уединение, бягство, но всъщност не е! Всъщност това отшелничество е отстоявана, и отстоявана близост със самия себе си. И то във време, когато да бъдеш различен, да бъдеш друг, е квалифицирано не само като психиатричен синдром, а и като престъпление срещу социалистическия строй!

Романът «Мацакурци» е най-автентичният документ за самоличност на писателя Асен Христофоров. Несправедливо забравена българска класика, която още веднъж доказва, че всичко стойностно в българската литература на ХХ век е създадено не благодарение на, а въпреки социалистическия реализъм.

Активен

Anamary
Гост
« Отговор #16 -: Декември 21, 2010, 16:14 »

Забележителен анализ на Вихрен Чернокожев, възхитена съм!
Като си помисля в каква унизителна ситуация са поставени и днешните ни радетели за духовността, не е за чудене защо закъснява нашето "Просвещениe - Възраждане - ...".
Активен
slavimir genchev
Member

Неактивен Неактивен

Публикации: 200


Профил
« Отговор #17 -: Декември 22, 2010, 10:45 »

Забележителен анализ на Вихрен Чернокожев, възхитена съм!
Като си помисля в каква унизителна ситуация са поставени и днешните ни радетели за духовността, не е за чудене защо закъснява нашето "Просвещениe - Възраждане - ...".


Присъединявам се към мнението ти! Много синтезиран и същевременно богат аналитичен текст. Нямах представа, че романът на Асен Христофоров е бил цензуриран, както и че цензорът е бил Здравко Сребров, известен ми като автор на посредствени книжки. Но въпреки неговата намеса, за мен все още е учудващо, че "Вуцидей" е бил изобщо публикуван. Цялата книга всъщност е пропита от ненатрапчив, но осезаем антитекезесарски дух. Хуморът и иронията, с които са представени нещата, вероятно са го направили по-приемлив за режима, но така или иначе чрез героя си Вуцидей и някои други персонажи Христофоров поставя по сериозно съмнение бъдещето на кооператива. Описаните от него и проявили се незабавно "слабости" - безстопанственост, злоупотреби, кражби, шуробаджанащина и прочие неизбежни за колективизма проявления - са представени съвсем обективно и реалистично, без никакво смекчаване. Изключение правят само някои малки реверанси като изразената "надежда", че младите щели да поправят "грешките" на възрастните. Описал съм това в своя текст за романа.
Според мен важна роля за изилзането му е изиграл Ивайло Петров, който е бил редактор на второто издание (а може би и на първото, но не разполагам с "Мацакурци"). Ясно е, че темата е била близка на Петров, който показа истинското лице на насилственото коопериране в романа си "Хайка за вълци". Позициите му на редактор в изд. "Български писател" очевидно са му позволили да застане зад романа на Христофоров, иначе той едва ли би видял бял свят при този осезаем патос на отрицание на социалистическата кооперативна собственост и възникналите от нея и при нея отвратителни социалистически взаимоотношения.
Активен
slavimir genchev
Member

Неактивен Неактивен

Публикации: 200


Профил
« Отговор #18 -: Ноември 22, 2011, 11:52 »

Когато справедливостта възтържествува

От Лондон до Мацакурци през Белене


Човек неминуемо изпитва дълбоко вътрешно удовлетворение, когато един изключително голям български творец, пренебрегван и премълчаван умишлено десетилетия наред поради класово-партийни и идеологически причини (и затова останал повече или по-малко непознат на по-широка читателска аудитория), бива, макар и късно, "реабилитиран" в човешки и творчески аспект от литератори и читатели.

Такъв е случаят с писателя Асен Христофоров,


на когото проф. Николай Аретов е посветил книгата си "От Лондон до Мацакурци през Белене"


и която бе представена вчера (21 ноември 2011 г.) в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" от проф. Боряна Христова - директор на библиотеката, и литераторите Бойко Пенчев и Емил Басат.

Представената снощи книга използва множество документи, станали достъпни във връзка с юбилея. Тя е продължение на усилията да се намери достойното място на Асен Христофоров в българската култура.
Представянето бе открито и водено от проф. Боряна Христова.


В своето кратко встъпително слово тя подчерта, че (а това, впрочем, споделиха и останалите оратори) "От Лондон до Мацакурци през Белене) е най-хубавата, най-личната, най-съкровената книга на проф. Аретов. Тя е не просто биографично-творчески портрет на писателя, а предстявлява сама по себе си художествена творба, написана в писателския маниер на самия Христофоров, което означава преди всичко - с чувство за хумор. Въпреки иначе тежкия житейски жребий на преследвания от "народната" власт автентичен и самобитен десен интелектуалец, което, разбира се, е непростимият му грях. Същевременно книгата представлява и плътен портрет на епохата, в която е живял и творил Христофоров, разкрива неговото отношение към литературата и литераторите и тяхното отношение към него, показва истинското лице на тогавашните писателски нрави, доминирани от марксистко-ленинската "естетика", класово-партийния "подход" и "метода" на т. нар. социалистически реализъм.....  
В книгата си Аретов разкрива не по-малко от 4-5 образа на Христофоров: своя личен авторов образ, своята представа за писателя; образа на самия писател чрез неговото творчество, писма, документи, материали; на съпругата му Люба, в чиито очи той е изглеждал уязвим и нараним; на неговите прители, близки и познати, които, наопак, са виждали в него несломим и твърд характер; на самите мацакурци, неговите герои от "Вуцидей" и т.н.


Проф. Бойко Пенчев изрази задоволството си от факта, че творбата на Аретов в същността си представя портрет наавтентичния десен интелектуалец, какъвто липсва като мит и пример в нашия литературен и обществено-политически живот. Докато съществува такъв ляв пример и мит - за живота на един Вапцаров например. Пенчев не търси някакво противопоставяне между тях, но би желал да съществува и другият аспект. И точно в книгата на Аретов той вижда такова постижение.
Според Пенчев като стил и подход към темата книгата на Аретов "минава" наглед в позабравената графа "живот и творчество", но именно с това е много полезна и важна; тя представя едновременно биографията на писателя от Аретов; автобиографията на самия Христофоров; и портрета му през очите на другите. Книгата изразява дълбоко почитание към един изключителен творец, както и към всички онези, които са били жертва на своето време.


Литературният критик и преводач Емил Басат припомни високите постижения на Асен Христофоров като преводач на отделни произведения на Джек Лондон, Джеймс Джойс и Джером К. Джером. Той поздрави Аретов за положения от него къртовски издирвателски и изследователски тригодишен труд, благодарение на което е налице тази книга, която в същността си представлява пълна реабилитация на Асен Христофоров като голям български писател, чието място в литературата е редом с тези на Вазов, Алеко Константинов, Елин Пелин, Йовков, Талев, Димов....


Самият Николай Аретов разказа за някои моменти от своята работа върху книгата. Една от голомите опасности, които се е опитал да избегне, е плъзването по плоскостта на идеологемата, че "щом е лежал в Белене, значи е голям писател". Христофоров е голям творец, но не само заради участта си. Всъщност  неговите творби са издавани и преиздавани многократно (голяма част от тях в изд. "Медицина и физкултура"), той не е бил напълно непознато име, но критиката го е премълчавала и той не е попадал в полезрението на масовия читател.
Същевременно в определени кръгове и среди е бил достатъчно добре известен и четен; неговите книги са предавани от ръка на ръка и видът им в частните и иобществените библиотеки говори за многократната им "употреба".
Същото така е интересно, че около името на Асен Христофоров, освен официалната, витае и една неофициална митология, за която обаче рядко се намират документирани доказателства.
Смъртта му е настъпила при все още неизяснени обстоятелства и сред местните хора, където той е живял през последните години от живота си, упорито се говори,  че е бил убит от верните тайни слуги на тогавашните явни господари.
Аретов благодари на всички, които са му съдействали в работата върху книгата (основните източници се съхраняват в Националния литературен музей и в Централния държавен архив, както и в обемистото досие на писателя, съхранявано в архива на ДС) и сподели мечтата си да бъдат издадени отново художествените и пътеписните творби на Асен Христофоров, сред които са емблематичните "Скици из Лондон", "Вуцидей", "Трима с магаре из Рила", "Иманяри", "Ангария", "Скици из Рила" и др.
Вечерта бе наистина вълнуваща и емоционална, превърна се в незабравим книжовен празник, по думите на проф. Христова.
...................................................................
Животът и творчеството на Асен Христофоров са нещо много повече от самите себе си, защото показват силата и волята на един преследавн от комунистическия режим талантлив и свободомислещ човек. Като икономист той е виждал много добре безумието на т. нар. планова икономика на социализма, срещу която остро се опълчва и поради тази причина е уволнен от Софийския университет.
Принуден е да си изкарва хляба с преводи и дребни хонорари от редакциите, както и от издаваните от него книги. Защото е писал книги, които са се продавали дори по времето на комунизма!
Тогава, когато селски момчета тарикатчета, самообявили се за поети и писатели (вместо да си останат на село, за да правят онова, което им иде отръки), са се наздпреварвали да славят социалистическото строителство, пращани са в "творчески" командировки у нас и по света, вземали са "творчески" отпуски (както и до днес се хвалят, горките), за да си "пишат книгите" в "творческите" домове на писателите! Каква жалка ирония - днес техните книжлета будят присмех и съжаление, докато книгите на Христофоров ще бъдат (защото вече са) гръбнак на истинската българска литература на 20. век.
............................................................................................
Какво е историята на комунизма, другари, в живота дори само на един човек?
Заради несъгласието си с режима, талантът е уволнен и изхвърлен от структурите на обществото; от София се скрива в дебрите на Рила, но дори и там е опасен за властта, та по скалъпено обвинение е хвърлен в Белене; след затвора - отново в дебрите на Рила. И през цялото време, дори в затвора, не пада духом, а твори, създава, не се предава. И, както вероятно се досещате, накрая бива ликвидиран и физически, за да им олекне на всички малки и големи червени гаулайтери в политиката и литературата на комунистическа Бездария.
Обратен е пътят на бездарника.
Видял, че може да се спаси от селската работа чрез оди за социализЪма, той бяга от село; и тръгва да "превземе" София, където известно време прескача трамвайните релсите, за да не го хване ток; но тъй като него  селски тарикатчета много, а клонът не стига, той се жени за софиянка, за да вземе софийско жителство; после, бързайки да се "издигне" в литературната и обществената йерархия, започва да сътрудничи на ДС - и веднага му се "дават" жилище, "работа", позиция; после следват хвалби, отличия, венцехваления... Известност дори.
А истинските таланти като Асен Христофоров остават в сянка...

Но колелото се завърта един ден - и местата на героите се разменят. Тарикатът се вижда в цялата си жалкост, колкото и да се боричка срещу това, докато над него се извисява ръстът на истинския български писател, който ще влезе в учебните програми и ще отстрами безвремието на 45-годишния комунистически тарикатлък.  


<a href="http://www.youtube.com/v/j3a5uFs3zoE?version=3&amp;amp;hl=en_GB" target="_blank">http://www.youtube.com/v/j3a5uFs3zoE?version=3&amp;amp;hl=en_GB</a>


Активен
Anamary
Гост
« Отговор #19 -: Ноември 29, 2011, 16:53 »


Проф. Асен Христофоров се завърна в Пловдив… А градът липсваше.

     

Реабилитацията на големия пловдивчанин проф. Асен Христофоров събра на Кръгла маса на 17.11.2011 г.  в Държавен архив – Пловдив икономистите проф. Румен Аврамов и проф. Боян Славенков, литераторите проф. Светлозар Игов, проф. Николай Аретов, проф. Клео Протохристова, доц. Владимир Янев, проф. Юлия Николова, директорката на Националния литературен музей Катя Зографова, дипломанти, писатели, че и хора като племенника му Ромил Атанасов и моя милост, които познавахме значимия икономист и писател. Дойдоха и мнозина пловдивчани, но липсваха т. нар. представители на общественото мнение – медиите. Някои от тях дори се подразниха, че им бе изпратена покана за събитието, зер – има по-величави събития като сесията на Общинския съвет или делата за изборите. То е така – пловдивска, провинциална, постмодерна история.

А колцина са личностите от града, които 40 год. след смъртта си могат да съберат цвета на икономическата и литературна наука в страната?!

Преди 20 години употребих много усилия, но все пак общинския съвет именува една улица на негово име и после пак го забравиха. Този титаничен ум, английски възпитаник, крупен икономист, фин и съвършен стилист в литературата, тормозен и унизяван от комунистическата власт, принуден да се превърне в доброволен отшелник в рилските простори, се завърна в родния Пловдив с полагащото се уважение и респект: академичен тритомник, издание на БНБ от 2010 г. с част от икономическите му трудове, две литературни пътеписни повести, а в третия том много документи от дългото му надлъгване с ДС и БКП и една чудна встъпителна студия на проф. Аврамов; с обзорната книга на проф. Аретов „От Лондон до Мацакурци през Белене”; със специалния брой на сп. „Литературна мисъл”/2011, №1/, посветен на писателя; с още неиздадената дипломна работа на Соня Млекарова от 1986 г.; с опоетизираното слово на доц. Янев; с блестящата импровизация на проф. Славенков; с ерудитския анализ на проф. Игов и най-паче със спомените на Ромил Атанасов и пишещия тези редове. Постарах се да представя и моя статия за неблагополучията, които му създават т.нар. „пловдивски дейци на културата” в далечната 1956 г., всъщност,  местни литературни дерибеи на хранилка в ДС, от завист правещи зло на превъзхождащия ги интелектуално.

Г-н Кандит от Говедарци, както сам се определя, тръгва от „оня прашен пловдивски площад с жълтата къща”, учи в Берлин, завършва Роберт колеж, после икономика в Лондон и въпреки блестящите перспективи се връща в България, за да стане на 33 год. доцент, а на 35 професор по финансови и административни науки, да положи основите на модерната статистика и на конюктурния цикъл в икономиката, а на…37 год. ще бъде пенсиониран и уволнен завинаги от висшите училища в страната. Просто вече властва БКП, а непокорния учен си е позволил да напише: „След 9.09.1944 г. върху българското народно стопанство легна грижата за изхранването на окупационните руски войски в страната, и то в още по-голям размер, отколкото изхранването на германските войски в миналото”. Забранено му е дори да ползва думата инфлация в трудовете си. Арестуван, държан в следствените килии в Дома на слепите в продължение на 6 месеца с абсурдното обвинение, че е английски шпионин, без присъда изпратен в Белене, след това се отдава на доброволно отшелничество край с. Говедарци. Характерният викториански дух в икономическите му трудове на умереност и постепенност завинаги отстъпва място на оня див и красив живот в Рилските реалии, „опакият човек” ще се потопи в преводите на Дж. Джойс, Джером К. Джером, Ш. Бронте, Дж. Лондон, Х. Филдинг, преследван от доносители  и правоверни партийци ще носи проклятието на физическата изолация, защото както пише един от хората на мрака: „Христофоров е краен реакционер, голям англофил, мрази дълбоко всичко комунистическо, последовател на Чърчил и английските консерватори”. И ще напише оная чудна мацакурска летопис „Вуцидей”, останала все още недооценена от литературната наука, но спечелила читателя завинаги с неповторимия стил и тънка ирония. През 1953 г. всемогъщата ръка на злото ще му спретне наблюдателно дело „Хиена”, докато той в светлика на газената лампа в „Бърлогата” ще ни остави романите „Ангария” и „Иманяри”, рустикално-пасторалните пътеписи „Скици из Рила”, „В дебрите на Рила”, „Трима с магаре из Рила” и накрая лебедовата си песен „Откровения”. Дали са знаели другарите, че когато лишават българската икономическа мисъл от един голям  учен, печели българската литература самобитен творец, блестящ стилист и изискан преводач?...

Ще си отиде ненавършил 60 г. там, в подножието на Мальовица, сам, в жежкото лято на 1970 г.

Онази вечер той се завърна в Пловдив. Разказвахме за него, а от фотосите на изложбата ни гледаше с неговия иронично-гневлив поглед. Компания му правеха селските чудаци, които обезсмърти във „Вуцидей”. И припомнихме част от есето му от „Откровения”, в което се е прощавал с града под тепетата: „Пловдив! И площад „Преслав” под гранитния юмрук на Сахат тепе с Часовниковата кула на върха, която още не можех да видя… И къщата на северната страна на площада – двуетажна, най-близка до тепето, цялата боядисана в жълто… От нея тръгнах по света. Живял съм с години в Цариград и Лондон, с години или само с месеци в Берлин и Кийл, в Париж и Женева; опивал съм се в майски нощи от светлините по двата бряга на Босфора или от малкия Ерос, тъй хрисим сред омайната феерия на площад „Пикадили”; прехласвал съм се денем в дивното Цюрихско езеро с неговите щръкнали до възбог брегове и нощем в приказния остров сред Дунава в Будапеща, откраднал сиянието на звездите; виждал съм и други чудеса в тая стара, измъчена Европа и често се завръщах унил и потиснат. Но щом свърнех към Пловдив, към оня площад с жълтата къща под тепето, странен трепет прогонваше унинието и топлинка сгряваше сърцето. Такава е магията на родния кът!”.

А официалният Пловдив липсваше онази вечер! Сякаш е много богат с европейски интелектуалци от мащаба на Асен Христофоров!?

Последните години пловдивската община финансира няколко книги на местни автори, някои от тях без никаква литературна или научна стойност, а Асен Христофоров още чака издаването на неговите събрани съчинения. Почетни граждани на Пловдив са и хора, които историята отдавна е забравила, неоставили никакви следи, дори навредили на града и околностите, а нима проф. Христофоров не заслужава посмъртно да му бъде връчено това звание, за да се възстанови поне отчасти историческата справедливост?! И още – в Пловдив има „Альоши”, Братска могила, десетки паметни плочи на бойци и интербригадисти, а няма дори един мемориален знак за възпоменание и памет на един европейски ерудит. Между другото, доц. Владимир Янев направи това предложение, под което се подписахме участниците в Кръглата маса…

Искрено се надявам, че ще се намерят управници с поглед в бъдещето и направят малкото усилие, за да възкресят спомена за незаслужено забравения мащабен икономист, преводач и писател!


Промяната на шрифта и цвета - мои    
Активен
Страници: 1 [2] Нагоре Изпрати темата Изпечатай 
Дискусионен форум "Де зората"  |  Под лупа  |  България. Строители и рушители  |  Тема: Асен Христофоров - един от пленените Строители « назад напред »
Отиди на:  

Powered by PHP Powered by PHP Powered by SMF 1.1.16 | SMF © 2006-2009, Simple Machines | Sitemap Валиден XHTML 1.0! Валиден CSS!