Tyxo.bg counter Източна Германия - ............. години по-късно
Дискусионен форум "Де зората"
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Октомври 23, 2017, 06:13

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Архивът на "Де зората" (юли 2006 - февруари 2010) е тук: http://de-zorata.de/sites/forum
7416 Публикации в 276 Теми от 141 Членове
Последен член: bozman
* Начало Помощ Търси Вход Регистрация
Дискусионен форум "Де зората"  |  Под лупа  |  Песни и танци на народите  |  Тема: Източна Германия - ............. години по-късно 0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема. « назад напред »
Страници: [1] 2 Надолу Изпрати темата Изпечатай
Автор Тема: Източна Германия - ............. години по-късно  (Прочетена 10986 пъти)
Anamary
Гост
« -: Март 28, 2010, 14:04 »


Драгомир Иванов
http://dnevnik.bg/sviat/2010/03/28/879915_germaniia_si_vrushta_oshte_230_mln_evro_cherveni_pari/



Германия си връща още 230 млн. евро червени пари

И двадесет години след рухването на Берлинската стена Германия продължава да се бори за изнесените зад граница милиони на източногерманската комунистическа партия. Преди дни федералната република постигна важна победа в продължилата близо 18 години съдебна битка за 250 млн. някогашни марки, които през 1992 г. безследно изчезват от сметките на виенското търговско дружество "Новум" (Novum) и дъщерната му фирма в Швейцария. В четвъртък съдът на кантона Цюрих осъди на втора инстанция австрийската банка "Уникредитбанк Аустрия" (Unicreditbank Austria) да плати на Германия общо 230 млн. евро, препрани от Червената Фини - легендарната управителка на "Новум" и довереник на Австрийската комунистическа партия Рудолфине Щайндлинг.

Четете >>>тук


Активен
Anamary
Гост
« Отговор #1 -: Август 11, 2010, 10:03 »

Пак по насочване от Фанна:
 
Репортаж на Христо Христов, "осъщесвен с любезното съдействие на преводача Николай Стойков" - както отбелязва журналистът. Непременно трябва да се прочете и да се гледа видеото. Потресаващи факти, които нормалните хора никога не биха могли да възприемат и да привикнат с ужасите на абсурдното време.

"За да не бъде забелязан и да привлича вниманието, затворът в първоначалния си вид е бил само подземен. Килиите са се пълнили с вода до коленете на арестантите и оттам идва прозвището му – "Подводницата". След арестантите се озовават и до 12-годишни деца. 15 000 деца са били арестувани в този период и обвинени, че са били т. нар. "върколаци", организирани в съпротива срещу Червената армия.

Освен че са подгизвали във вода, арестуваните са били набутвани в тесните килии по 12 души, така че да не могат да се отпуснат и да стоят през повечето време изправени. За тоалетна са служили кофа или тенджера", разказва Юрген Брайтбарт, гид в затвора. Жените са били изнасилвани от съветските войници. Тифът и туберкулозата са били постоянни спътници на хората имали нещастието да попаднат в това зловещо място..."


Същото ужасяващо усещане остави у мен и интервюто в списание "Диалог" на Даниела Горчева с художника Константин Събев, оцелял от ада в Белене... За него Смарагда може да разкаже повече.

Това е линкът към репортажа на Христо Христов:
http://www.capital.bg/blogove/dosieta/predstaviam_vi/2010/08/10/945047_tainiiat_zatvor_na_shtazi/





Активен
Милен
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 655



Профил
« Отговор #2 -: Октомври 08, 2010, 16:31 »

Напред към DDR 2.0



Михаел Клоновски, сп. „Фокус”

Авторът е роден  през 1962 г. в Източна Германия. По образование е зидар. В последните години на ГДР си изкарва хляба с обща работа и като коректор. От 1990 г. – журналист. Автор е на много книги за комунистическото наследство, за сталинистките лагери. Носител на наградата за журналистика през 1990 г. за приноса си в разкриването на престъпленията на ГДР-овското правосъдие и на ЩАЗИ. От 1992 г. живее в Мюнхен. Току що бе назначен за водещ редактор в дискусионната рубюрика на седмичника „Фокус”, който от брой на брой заема все по-отчетливо консервативна и политически „некоректна” позиция.

М.Р.


Историята може и да няма смисъл, но тя ни учи да гледаме с ирония на миналото. Нека се върнем назад към пролетта на далечната 1989 година: Тогавашният социалдемократичен министър-председател на провинция Саарланд посещава държавния глава на ГДР. Посещава го между другото за девети път. Какво ли би минало през главата на двамата събеседници, ако някой им беше пророкувал, че след по-малко от две десетилетия единият – Оскар Лафонтен - ще наследи другия – Ерих Единствений като председател на компартията? И кой ли федерален гражданин – включително лидерката на феминисткото движение Алис Шварцер - не би Ви помислил за луд ако тогава бяхте предположил, че след 20 години канцлер ще бъде жена, при това жена от ГДР (та даже и бивша комсомолка – бел. прев.)? Такива реминисценции ни учат, че ако има нещо, на което си струва да се залага, то е пълната непредвидимост на историята.
 
Точно година след падането на стената един познат от Източен Берлин, който по това време въртеше успешна търговия с изостанали количества ГДР-овски консерви, ми каза „Всички се надпреварват да приказват как ще стигнем нивото на Запада. По-добре е да се замислят кога Западът ще се смъкне на нашето ниво“. Учудващо прозорливо, както се оказва. Днес стават все по убедителни признаците, че Федералната република се превръща в социалистическа държава „а ла ГДР“. Разбира се без Стена и без телени мрежи, но затова пък с водеща политическа дама от Левицата, която иска въвеждането на данък за изселващите се от страната.
 
И все пак нека започнем с положителното. Днес „Актуалната камера“ трае само четвърт час*. Във Федералната република едва два от трите куплета на „Песента на германците“ са табу (днешният химн на ФРГ се състои от третия куплет на популярната стара песен, чийто първи куплет „Дойчланд, Дойчланд юбер алес...“ е химн на Третия райх – бел. прев.), тоест с един по-малко отколкото по времето на ГДР. Има наистина все още ЩАЗИ-агенти и ЩАЗИ-доносници, но те са слабо организирани централно и не седят вече пред подслушвателна апаратура, а само в парламентите (един от тях дори се кани да става кмет на Потсдам). Директивите не идват вече от Москва, а от Брюксел. „Нашите хора“ (любим израз на Хонекер и на жена му Маргот – бел. прев.) днес са наречени „нашите хора из цялата страна“ (любим израз на Ангела Меркел - бел. прев.). Шефът на Левицата (бившата компартия) Грегор Гизи призовава всички демократи да се обединят и да се борят „срещу десницата“. Не е ли малко комично всичко това?
 
По-малко комично за обикновения гражданин, който не е част от партийните апарати, е съзнанието, че мнимият върховен суверен на практика не притежава правото да участва в политическия процес. Той може наистина веднъж на четири години да припне до избирателната урна и да си пусне бюлетината. Проблемът е, че ако има консервативни или десни убеждения, няма да знае за кого да си даде гласа. В ГДР имахме блока на „Отечествения фронт“, днес съществува т.н. „консенсус на демократите“. Неговите пазванти пазят червената черта, която никой няма право да премине, ако не желае да му бъде отнето моментално правото да се нарича „демократ“. Зад тази черта остават милиони граждани, които мислят, съобразяват и съзнават, че никой не ги представлява политически. За разлика от гедееровското минало гласовете на въздържалите се биват броени, а после се изразява публично съжаление по техен адрес, но от това не произтичат никакви последици. Никога до сега никоя от партиите не е признавала, че програмата й е била погрешна. Напротив, при провал винаги се търсят слабости в комуникацията и в поднасянето й до избирателя. Референдуми по такива фундаментални въпроси като въвеждането на еврото или по Маастрихския договор бяха счетени за прекалено рискова проява на демокрацията.
 
Вече няма различия дори и по най-елементарните въпроси между големите партии. Тъй като в Германия не съществуват антисоциалистически, либертариански, патриотични партии, поне не такива, които един що годе цивилизован човек би могъл да подкрепи, за канцлерката не е проблем, досущ както някогашните велможи на компартията, да обяви своята политика за „безалтернативна“. Многомилиардните помощи за банките – безалтерантивни. Все по-голямото „задълбочаване на европейската интеграция“ (на човешки език: все по-голямото подчиняване на държавата на най-безогледния централизъм в историята на континента) – безалтернативно. Милиардите за Гърция – безалтернативни. Скоро ще ни внушат, че и членството на Турция в Евросъюза – а защо не и на Ирак? – е безалтернативно...
 
Случаят Сарацин, чието уволняване от борда на Бундесбанката сигурно също е било безалтернативно, демонстрира най-нагледно пропастта между политико-медийната каста и „нашите хора из цялата страна“ или по-точно формàта „DDR light“, в който живеем днес.
 
Естествено, че до крайния вариант на DDR 2.0 има още много за подобряване, особено в областта на приложение на социалистическата частица „още“. Със сигурност ни е нужна още повече социална справедливост. Трябва ни още повече джендър равноправие и още повече антидискриминация. Нужна е още по-силна ангажираност срещу десните сили. Интеграцията на германците в мигрантските квартали Берлин-Нойкьолн и Дуисбург-Марксло трябва още да се подобрява. Трябва най-после да празнуваме 9 май с още по-голям ентусиазъм единствено като „Ден на освобождението“ и по никой начин като начало на поробването на Източна Германия. И пр. и пр.
 
Реакционният мислител и писател Никола Гомез Давила пише: „Реториката е единственото позволено цвете в демократичната градина“. В ГДР бяхме отменили реториката заедно с реакционните мислители, защото който живее в царството на истината и справедливостта няма нужда от реторика. На Запада му трябваха доста години за да проумее това. На Ангела Меркел се падна заслугата да приключи тази ненужна фаза. Всичко, каквото изрича тя, е почти негодно за цитиране и – казано на университетски жаргон – е извън контекста на дискурса. Буржоазни, интелектуални, ораторски надарени и класически образовани личности като Франц Йозеф Щраус или Хелмут Шмидт бяха по начало немислими в ГДР. Днешни бундесполитици от рода на зелената Клаудия Рот или социалдемократическия шеф Зигмар Габриел вдъхват у оситата като поведение и публично говорене усещането, че са си отново у дома...
 
Към който и сектор на политиката да погледнете, навсякъде ще видите да се тълпят социалисти, без значение каква е партийната им принадлежност. Семейната политика на ХДС – социалистическа. Социалната политика, интеграционната политика – в тях няма и следа от буржоазни, консервативни, десни позиции. А за всички политически събития и процеси ни осведомяват журналисти, които според сондажите (и без такива допитвания положението е очевидно) в мнозинството си са привърженици на червено-зелената част от политспектъра.
 
Нека приведа една случка за да илюстрирам тезата си колко неприкрито някои вече си играят на ГДР в обединена Германия. През пролетта на 2008 година в т.н. ПУЦ по икономика в град Кемниц е заличен стенопис. По една единствена причина – художникът на име Бенямин Цшоке бил „десен”.  Не неонацист, не член на НПД (неонацистка партия във ФРГ – бел. прев.), а сътрудник на фракцията в градския парламент на „Про Кемниц”/ДСУ, без при това да е неин член, а само асистент в канцеларията на половин работен ден.
 
Какъв е грехът на въпросния художник? На заличения стенопис той изобразил панорама на стария Кемниц (който по времето на ГДР бе принуден да носи името Карл Маркс Щадт – бел. прев.) с маркирани в сиво онези средновековни сгради, които са разрушени от бомбардировките на съюзниците през войната. Зелената Петра Цаис, член на ръководството на своята партия в градския парламент, настоява за унищожаване на стенописа. Според Цаис в учебните заведения нямало място за „изкуство от хора, които отхвърлят нашата свободолюбива обществена система”. Госпожа Цаис впрочем, се е учила как да защитава и се бори за „свободолюбивата обществена система” още преди падането на Стената – например по време на 7-годишната си служба в Окръжната партийна школа на компартията в саксонското градче Митвайда. Един от малкото оцелели ветерани в Кемниц от концлагера Освиенцим е извикан, за да даде експертното си мнение за стенописа. Престарелият почтен господин не открива нищо осъдително в него. Пребоядисалата се в зелено червена иконоборка успява обаче да се наложи: днес стената е пак тъй чисто бяла както и нейната съвест. Да е имало протестна кампания в медиите срещу това потъпкване свободата на изкуството? Я не си правете майтап...
 
Е, разбира се Федералната република е все още неизмеримо далеч от реалносоциалистическата държава ГДР. Там всеки, който се опитваше да напусне социалистическия обор, биваше или затварян, или разстрелван (днес, особено в партията-наследничка на строителите на Стената, отричат с възмущение ГДР да е била диктатура). Освен това в публичното пространство там цареше такава естетическа грозота и опустошение, с които не могат да си съперничат дори днешните театрални сцени на Германия. Онази отвратителна тирания по волята и одобрението на съветска Москва, упражнявана от клика зловещи старци като властници над един на практика колонизиран народ просто не може да бъде описана с толкова черни краски, колкото тя заслужава.

Това обаче не променя факта, че и обединена Германия проявява фатална склонност към социализма и има сбъркано отношение към свободата. Затова е много вероятно, когато след 20 години хвърлим отново поглед назад, да установим, че пак са се случили неща, които днес биха ни се сторили абсолютно невероятни.

*„Актуална камера” бе централният информационен бюлетин на телевизията на ГДР, чиито тягостни пропагандни ексцеси се проточваха по над половин час. Днешната информационна емисия на Първи канал във ФРГ трае твърдо 15 минути – бел. прев.

Превод © Милен Радев
Активен

"Evil is powerless if the good are unafraid" - Ronald Reagan, 1981
slavimir genchev
Member

Неактивен Неактивен

Публикации: 200


Профил
« Отговор #3 -: Октомври 08, 2010, 16:49 »

Потресаващ анализ. Но и действителност. Левичарстовото лека-полека завладява Европа. И света. Как няма да се радват нашите родни червени? Спомням си какви дискусии се водеха тук, когато ставаше дума за олевяването на Европа.
Ядосвах се много.
Сега се плаша.
Как ще ги спрем?
Ислямо-левичарският фронт сякаш е в действие! Използват и циганите като оръжие, позволявайки им да се плодят и да безчинстват (особено в България), а после като бомби със закъснител ги изпращат на Запад под предлог, че има свобода на придвижването.
И ако някой повдигне въпроса, Фронтът моментално надига вой до небесата.
А Турция чука на вратата на ЕС все по-силно и припомня обсадата на Виена.
Активен
Stoyan Chonev (Stoni)
Гост
« Отговор #4 -: Октомври 08, 2010, 18:57 »

Както винаги ще остане САЩ, докато самия той не бъде залят от тях. Все пак света е скачен и една кофа с фекалии в меда е достатъчно да оформим вкуса му в цялата каца.
Активен
Smaragda
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 609



Профил
« Отговор #5 -: Декември 04, 2010, 21:26 »

Човечността израства от отговорността към миналото!
от Gospodin Tonev на 04 декември 2010 г.

Ангела Меркел: „Човечността израства от отговорността към миналото”. Такова трябва да бъде отношението и към тоталитарния комунизъм!



„Холокостът ни изпълва нас, немците, със срам. Аз се покланям пред жертвите, покланям се пред останалите живи хора и пред всички онези, които им помогнаха да оживеят. Цивилизационният разрив, предизвикан от Холокоста е безподобен. Той оставя и до днес рани след себе си.

 

Аз съм убедена най-дълбоко в следното: само когато Германия признае своята постоянна отговорност за моралната катастрофа в немската история, само тогава можем човешки да формираме бъдещето. Или казано с други думи: човечността израства от отговорността към миналото. Какво е нашето конкретно отношение, когато например се изразяват съмнения за чудовищните зверства на националсоциализма? За това може да има само един отговор: трябва да се противопоставяме на всеки подобен опит още в неговия зародиш.

 

Да, вярно е, че местата за възпоминание са важни. Те пазят буден спомена. Но истина е също така, че само местата за възпоминание не са достатъчни, за да стане споменът история. Споменът трябва да се проявява постоянно, отново и отново. Мислите трябва да се превърнат в думи, а думите в дела.

 Днес е дошъл ред на нас, на моето поколение, заедно с младото поколение да събудим съзнанието за една култура на спомена, която ще се запази и тогава, когато останалите живи от Холокоста няма да бъдат вече между нас. Естествено за това няма универсална рецепта. Но да осъзнаем това предизвикателство и да го приемем – тъкмо това е първата решителна крачка да открием заедно с младежта творчески пътища за една бъдеща култура на паметта.”

 

Откъси от реч на Ангела Меркел пред Кнесета (парламента на Израел); Речта е публкувана в сборника „Толерантността е душата на Европа
Активен
Rhino
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 730



Профил
« Отговор #6 -: Декември 04, 2010, 22:18 »

Какво е нашето конкретно отношение, когато например се изразяват съмнения за чудовищните зверства на националсоциализма? За това може да има само един отговор: трябва да се противопоставяме на всеки подобен опит още в неговия зародиш.

Затова няма и опасност там от рецидиви на нацизма.
Активен

"Достойнството на държавата зависи в крайна сметка от достойнството на хората, от които е съставена."
Милен
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 655



Профил
« Отговор #7 -: Декември 04, 2010, 23:09 »


Снимката й горе е от полагането на венец пред паметния камък на двора в затвора на Съветската окупационна администрация и после на ЩАЗИ - днес музей в берлинския квартал Хонешьонхаузен - едно наистина зловещо място...
Активен

"Evil is powerless if the good are unafraid" - Ronald Reagan, 1981
Smaragda
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 609



Профил
« Отговор #8 -: Декември 04, 2010, 23:21 »

Благодаря Милене, това пояснение е много важно.
Активен
Smaragda
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 609



Профил
« Отговор #9 -: Февруари 13, 2011, 03:45 »

Щефан Апелиус, германски политолог: Има живи свидетели на убийствата на млади немци в България
Петък, 16 Февруари 2007




   
Потресаващи факти за разстрелите на млади германци от ГДР в България по време на Студената война излизат на бял свят. Трагичните истории са описани от известния германски политолог Щефан Апелиус. Български издатели отказват да отпечатат скандалната книга "Смърт в България - забравените жертви на желязната завеса". Това е втората документална творба на автора след не по-малко скандалната

Щефан Апелиус е политолог, който изследва политически партии и медии, доцент в Катедрата за политически науки на Университета „Карл фон Осиецки” в Олденбург, Германия. Автор е на множество публикации, книги и документални филми. На 5 декември 2006 г. той публикува книгата си „България-Далечният Изток на Европа”, кояго предизвиква сериозен интерес на немския книжен пазар. Тези дни предстои да излезе още една негова книга, свързана с нашата страна „Смърт в България – Забравените жертви на желязната завеса”. По този повод, а и заради бурните реакции, които предизвика у нас „България-Далечният Изток на Европа” Frognews потърси г-н Апелиус, който изясни замисъла си и отправи апел за съдействие към българските читатели:


Заглавието на последната Ви книга „България –Далечният Изток на Европа” е до известна степен шокиращо за нас, българите. Ние винаги сме смятали, че страната ни в духовно и в културно отношение не е излизала извън пределите на Европа. Как ще обясните на българина избора на това заглавие и в какъв смисъл разглеждате България като „Далечен Изток на Европа”?

Ст.А. Подобно заглавие на книга е предназначено да привлече определен интерес върху себе си; то трябва да събуди и любопитство. С това заглавие е очевидно, че съм постигнал задачата си. От една страна България, погледната от Германия, действително се намира „далеч, далеч на изток”. Тя си е далечният Изток. Но това е и игра на думи, която трябва да се тълкува с определено ориенталски влияния. Те все още наистина се срещат в България, на вратата към Ориента и след 500 годишно турско робство.

Какво разчетоха мнозина журналисти „погрешно” във Вашата книга; кое Ваше послание не беше разбрано правилно?

Ст. А. Това е добър въпрос. Всички те всъщност още не са прочели книгата, защото засега тя не е преведена на български, а оригиналното немско издание за съжаление не може да се намери в България. А дали изобщо ще има български превод, никак не е сигурно. Аз във всеки случай още не съм разговарял по този въпрос. Моето издателство полага усилия в момента да установи връзка с различни български книжарници, за да може най-малкото немското издание да се появи в България. Така че в момента се правят вариации върху една книга, чието съдържание не се познава и от няколко заглавия се предизвиква дискусия, от която може да ти настръхнат косите. Върху тази книга аз съм работил години наред. Бих се радвал, ако българските журналисти отделят поне няколко дни време, и първо прочетат онова, върху което искат да дискутират.

Каква е причината за това часовниците в София да изостават от тези в Берлин и Лондон?

Ст. А. Задавате ми толкова многостранен въпрос, че не бих могъл да бъда изчерпателен, ако не разкажа цял един роман. От една страна това има общо с определени културни влияния, които са свързани с географското положение. Манталитетът на южноевропейците в много отношения е различен от този в Западна Европа. Преди всичко обаче изоставането се дължи на непречупената сила и власт на старата номенклатура.

Защо според Вас толкова много българи говорят немски? А от друга страна България все още не е достатъчно позната в Германия!

Ст. А. След Берлинския конгрес през 1879 г. в много отношения Германия и България се свързват помежду си. Да вземем за пример само Александър фон Батенберг или династията на Саксен-Кобург-Гота. По-късно своите следи в България оставят и нацистите, и след тях ГДР. Дълго време немският език е един от най-важните чужди езици в България. Въпреки всичко това обаче днес България е позната в Германия само на една малка общност от хора, които са се свързали със страната Ви по някакъв начин: или семейно, или благодарение на ваканция, която са прекарали у Вас. За голямата маса германци България е непозната. Ето затова е трудно да се събуди интерес към нея сред немската общественост. И е учудващо, че на мен все пак ми се удаде.

Твърдите, че добре познавате съвременната българска действителност. Каква е тогава причината за неуспехите в борбата на нашето правителство с организираната престъпност, за която пишете в книгата си?

Ст. А. Това произтича от факта, че българската мафия се радва на завидно влияние в икономиката и политиката на страната. Всеки един човек, който се противопостави по някакъв начин на престъпността в България, независимо дали е журналист, или прокурор, или политик, подхвърля живота си на опасност. Много се забавлявах с „Акция Респект”. Дали наистина някой сериозно е повярвал, че по този начин проблемът ще се реши? В България със сигурност – не. С тази безсмислена „акционерност” се цели по-скоро да бъде впечатлен Брюксел.

В какво се състои разликата между тайните служби в някогашната ГДР и в комунистическа България?

Ст. А. Ето тук има много общо, защото Министерството по сигурността в ГДР поддържаше много интензивни връзки с българското Вътрешно министерство. Работеше се в тесен контакт, сключваха се какви ли не тайни споразумения и се работеше съвместно по задържането и убийствата на т.нар. „гранични нарушители”. Днес както в бившата ГДР, така и в България има още много хора, които не са претърпели и най-малката промяна. Това са преди всичко по-възрастни хора, които все още използват езика на престъпниците и потисниците.

На немския книжен пазар скоро ще се появи още една Ваша книга, отново свързана с България. За какво става дума в нея?

Ст. А. В тази книга, която ще носи заглавието „Смърт в България – Забравените жертви на желязната завеса” ще се разказва за съдбата на млади граждани от ГДР, които са намерили гибелта си в НРБългария като „гранични нарушители”. В книгата си, както и в голям документален филм по немската телевизия, ще представя подробно тази досега напълно неизвестна в Германия тема. Тъкмо в момента работата по тази книга върви на високи обороти.

На читателите бих поставил няколко конкретни въпроси. Става дума за хората, които се намират във връзка с известните досега случаи. Това са свидетели, които биха могли вероятно да ми дадат ценна информация, стига да успея да ги открия. Те не бива да се страхуват, ще боравя с информацията абсолютно дискретно и според тяхното желание.

Като свидетелка търся една жена на име Рушина Петрова, родена на 25 август 1945 г.; тя трябва да е израснала в Стара Загора като дъщеря на свещеник. Може да е носила и друго име, Роза Георгиева, със сигурност се е омъжила и междувременно е придобила нова фамилия. Издирвам хора, които познават Кольо Иванов Николов, роден на 17 март 1927 г., който по-рано е живял в Лесово. Има и един господин, който се казва Павел Иванов Павлов, роден към 1938 г., работил като офицер към Военната прокуратура в София. С него много бих искал да разговарям. Вероятно има хора, които знаят и къде се е намирала граничната застава „Артерия”. Може би става дума за околностите на Петрич, или на Доспат.

И още един въпрос: На 19 август 1988 г., близо до Резово, е задържан един млад германец при крайно странни обстоятелства. Три седмици по-късно той внезапно умира. По-всяка вероятност това се е случила в Бургаска болница. Кой би могъл да ми даде информация по този случай? Имената на войници, които са задържали този германец, са капитан Шивачев, ефрейтор Петко Бончев Славов, редник Петър Колев Христев и водачът на кучета редник Мирослав Николов Пантелеймонов.

Има ли конкретна причина този Ваш интерес към България? Като се имат предвид всички проучвания, които сте правили, лесно ли беше, или срещнахте някакви трудности при събирането на материала?

Ст. А. Живях в София цяла година и в този период опознах страната доста добре. След завръщането си в Германия редовно продължих с посещанията в България под формата на изследователски пребивавания, някои траещи месеци. Харесвам страната, харесвам и хората у Вас. А работата ми беше извънредно трудна. Проучванията са винаги сложно нещо и човек трябва да е изобретателен и пълен с идеи, за да открие определени работи. За щастие към целта винаги водят повече пътища. Често ме смятаха за чуждестранен агент, защото разпитвах за неща, за които никой в България не се е осмелявал да пита. Това е резултат от десетилетната комунистическа доктрина. Впрочем вече чух от българска страна, че вероятно проектът ми е финансиран от някакви тайни сили и има за цел да злепостави България. Подобни комични теории също произхождат от времето на комунистическата диктатура. В действителност аз разполагам с твърде малък бюджет и трябва много точно да го пресмятам. Всеки един цент за пътните ми разходи се одобрява от финансовия отдел на моя университет. Парите са ми предоставени от фондация „Херти”, която между другото отделя средства за демократизирането на страните от Източна Европа. За всичко останало плащам от собствения си джоб.

В качеството си на човек, опознал България, но и като политолог, как преценявате настоящето българско правителство; ефективна ли е за по-нататъшното развитие на България тристранната коалиция?

Ст. А. По-скоро бих казал, че в тази коалиция е събрано всичко лошо за България. Там са преобърнатите бивши комунисти, които все още имат огромно влияние със своите групировки. НДСВ не е нито „царистка”, нито либерална формация. Тя е една сбирщина от многобройни бивши комунисти, които се добраха до властта под флага на някогашната популярност на Симеон ІІ. В тази партия има само няколко свестни личности, които наистина принадлежат към гражданското общество. Иначе НДСВ няма бъдеще. Там е и ДПС, което от 1990 г. директно или индиректно е непрекъснато във властта. И тази формация не е либерална, тя не представлява интересите на турското малцинство или на циганите, а е дружество на интересите на господин Доган. Как иначе ще се коалира тъкмо с БСП, която носи отговорността за бруталното насилствено българизиране преди 1989 г. Нито един от неговите дейци не беше осъден. И защо г-н Доган попречи да се отворят досиетата на бившата Държавна сигурност? Какъв интерес имат от това избирателите на Движението? Те би трябвало да са заинтересовани точно от обратното. Що се отнася до Атака и Обединението на г. Борисов, и двете популистки формации, които обират протестния вот, няма да изведат България напред.

Известен факт е, че бъргарските политици не се радват на особено дълъг политически живот. Кои са политическите и обществени фигури, които според Вас биха имали политическо бъдеще?

Ст. А. Тук трябва да кажа, че потъналият в раздори гражданско-демократичен лагер, някогашното СДС, най-сетне трябва да се обедини и обнови програмно. В миналото бяха направени грешки. Бих препоръчал социално насочване по примера на консерваторите в Швеция, които се обновиха и успяха да се наложат над социалдемократите след десетилетното им управление. Не бива да се остава единствено при обещанията. Малкият човек трябва да усети, че положението му действително се подобрява. Бих могъл да си представя такъв реформиран граждански блок с Петър Стоянов, Соломон Паси, Меглена Кунева, Иван Костов. Във всеки случай те трябва да се научат, че в политиката личната суета се подчинява на съдържателната обща идея. И че с раздробяването вредят сами на себе си. Само обединеното, идейно реформирано дясно има бъдеще да поеме в ръцете си съдбата на страната. Що се отнася до БСП, бих им пожелал основно персонално и съдържателно обновление. Но дотам трябва да се извърви много дълъг път. Страната се нуждае от истинска социалдемокрация, а не от комунисти на прехода.

http://frognews.bg/news_402/SHTefan_Apelius_germanski_politolog_Ima_jivi_svideteli_na_ubiistvata_na_mladi_nemtsi_v_Balgariia/
Активен
Smaragda
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 609



Профил
« Отговор #10 -: Февруари 28, 2011, 15:44 »

Мариане Биртлер в интервю за вестник „Тагесшпигел"


Мариане Биртлер: Според мен преди помирението стои истинността

Цяло десетилетие Мариане Биртлер, родена през 1948 г. в Берлин, се занимава с документите на Щази (Държавна сигурност на ГДР). Тя беше федерален пълномощник на германското правителство за документите на Щази и след дни ще предаде своя пост на дисидента Роланд Ян. Пред журналисти от вестник „Тагесшпигел” Мариане Биртлер говори за смисъла от изследването на архивите на Щази и възможността за постигане на помирение.

Въпрос: Госпожо Биртлер, ако сравняваме десетилетието на Вашия предшественик Йоахим Гаук с десетте години, през които Вие ръководихте службата за архивите на Щази: в какво се различавате?

Мариане Биртлер: В първите десет години дебатите за институцията се определяха от разкритията на сътрудници на Щази и от драматичните разкази за съдбите на отделни хора. Това съществува и днес, но то не формира повече образа на тази все още своеобразна институция. Междувременно тя вече е немислима извън всекидневието на нашето общество. Най-естествено е архивите на Щази да се ползват от частни лица, от хора на науката и журналисти.

Нашите сътрудници възприемат себе си като хора, които обслужват тяхната дейност и са високо ценени от тях. Заедно с разкриването и издаването на документи нараства значението на политическото образование, както и международният обмен по въпросите на преодоляване на диктатурата.

Защото отмина времето на сензационните разкрития?

Да, и в това е големият шанс. Вече не става дума за новини и сензации, проблемите се разглеждат в тяхната дълбочина: Как е функционирала Щази? Как се е осъществявало сътрудничеството с другите органи на властта? Как едните са се превърнали в предатели, а другите са останали порядъчни? Документите на Щази се превърнаха в неотменен извор за историческо изследване във всички области.

Какво чувствате като най-големия успех по време на Вашия мандат?

Радостна съм, че в областта на политическото образование се постигна много. Сключихме споразумения с източногерманските министерства на образованието и културата, за да ги подпомагаме в обучението по история в училищата, развихме образователни медии. На второ място, разговорът на тема преодоляване на диктатурата силно се интернационализира. По наша инициатива преди две години беше създадена мрежа от седем институции от седем източноевропейски страни. Ние искаме заедно да запознаем цяла Европа с историята на източноевропейските диктатури.

Често имаше напомняне, че времето е узряло за помирение. Узряло ли е наистина?




Това, което правим тук от 20 години, е все пак принос за помирение. Според моето християнско разбиране преди помирението стои истинността. Най-напред трябва да сложим картите на масата, за да се знае какво се е случило. Това е основата, хората да се обърнат един към друг. Или това, което според мен е по-важно, да могат да се помирят със собствената си история. Това ми изглежда по-важно, отколкото да се помирявам с някогашните генерали от Щази, които нито веднъж не са показали наличие на съзнание, че са причинили зло. Понякога изпитвам подозрение, че някои хора използват понятието, защото всъщност искат да си намерят спокойствието.

ГДР можеше ли да съществува без Щази?

Не. Никоя диктатура по света не може да съществува без тайна полиция: навън стената, за да не избяга народът, вътре Щази, за да го държи в подчинение. Заблуждаващо е, когато някои хора говорят , че в ГДР били направени „грешки”. Построяването на стената и другите събития не бяха грешки, а присъщо развитие във вреда на хората. Те следваха вътрешната логика на диктатурата.

Не се ли фокусираше справянето с наследството на ГДР през тези 20 години твърде силно върху темата Щази и много малко върху ГЕСП (управляващата комунистическа партия в ГДР), държавния апарат или народната армия?

Не споделям това впечатление. В библиотеките има безброй специализирани книги на теми от ГДР, в които става дума и за съвсем други аспекти – по отношение на белетристика, игрални филми, телевизионни продукции. В общественото внимание темата Щази е на преден план, защото е свързана с предателство, разочарование, преследване. Ясно е, че хората приемат това болезнено. Но ние се опитваме да се противопоставяме, когато някой счита, че може да отъждестви същността на ГДР с Щази. Тогава ние казваме: Щази беше обслужващ персонал на ГЕСП.

Президентът на Бундестага Ламерт иска да се изследва влиянието на Щази върху Бундестага преди 1989 година. Това обяснява факта, че досега знаехме малко за дейността на Щази на Запад?

Темата за дейността на Министерството на държавна сигурност на Запад проучвахме така, както малко други институции. При изработването на предстоящата експертиза ще се разглежда не само едностранчиво въпроса, кой е работил за Щази, а принципно дейността на структурите. Това е начало, за да можем по-късно да изясним какво е било влиянието на Щази върху политиката на Федерална република Германия. Разбира се, влиянието на ГЕСП върху Запада не може да се обясни само с темата Щази – тук трябва да се обърне внимание и на партиите, медиите и например на профсъюзите.

След революциите в Тунис и Египет имаше ли запитвания за Вашето ноу-хау?

Не, досега няма запитвания. Но би било нормално, ако пристигнат. През изминалите години имахме гости не само от бившите комунистически страни, които се интересуват от нашия начин на преодоляване на диктатурата. В международен план се развиха интересни дебати по въпроса от какво се нуждаят обществата след диктатури, геноцид или граждански войни. При това винаги се поставят съвсем сходни въпроси: Какво правим с извършителите? От какво се нуждаят жертвите? Как ще открием какво се е случило? Как могат да се ще задвижат процеси на помирение? Как могат да се оживят демократичните структури? За хората в Египет ще бъде значително по-лесно да извървят първите крачки, ако могат да се опрат на резултатите от тези международни дебати.

Превод: Господин Тонев; със съкращения от вестник „Тагесшпигел”;

Снимки: zeit.de; rhoenline.de;

http://cao.bg/?article=12811260&pages=0&category=1
Активен
Anamary
Гост
« Отговор #11 -: Март 01, 2011, 00:11 »

Много полезна статия! Просто трябва да следваме пътя, по който мина Германия благодарение на пастор Йоахим Гаук, Мариане Биртлер и техните сътрудници. Стига да имаме воля да го направим...

Цитат
Мариане Биртлер
Радостна съм, че в областта на политическото образование се постигна много. Сключихме споразумения с източногерманските министерства на образованието и културата, за да ги подпомагаме в обучението по история в училищата, развихме образователни медии.
Активен
Smaragda
Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 609



Профил
« Отговор #12 -: Март 10, 2011, 23:26 »

Хубертус Кнабе: България не трябва да оставя дипломатите-агенти на ДС да вредят на репутацията й
Драгомир Иванов



Д-р Хубертус Кнабе, директор на Мемориала за жертвите на ЩАЗИ в Берлин |
Снимка: Helmut-Schmidt-Universität


В историческите среди в Германия името на д-р Хубертус Кнабе, директор на берлинския музей в памет на жертвите на ЩАЗИ, е синоним на задълбочено, съвестно и безкомпромисно проучване на ГДР и комунистическата диктатура.

Роден през 1959 г. в Западна Германия, в семейство на бегълци от Изтока, Кнабе завършва история и германистика, а в края на 80-те години започва да се занимава професионално с режима на Хонекер. От 1992 г. до 2000 г. работи в научноизследователския отдел на Федералната служба за архивите на ЩАЗИ.

Днес Кнабе е директор на Мемориала за жертвите на ЩАЗИ, който се намира в някогашния следствен затвор на тайната полиция в района "Хоеншьонхаузен" в Берлин. Aвтор е на многобройни публикации и няколко книги за проникването на ЩАЗИ на Запад и за опитите за омаловажаване на диктатурата след промените.

В специално интервю за Държавна сигурност.com изследователят коментира разкритията за дипломатите-агенти на ДС и проблемите пред декомунизацията.



Кнабе в някогашните подземия на следствения затвор на ЩАЗИ |
Снимка: Superillu.de


През декември 2010 г. Комисията по досиетата оповести имената на над 190 дипломати, които са работили за ДС. С други думи, почти половината от българските дипломатически представители след 1989-та са били сътрудници на комунистическите тайни служби. Правителството поиска от президента Първанов да ги отзове, но той (разкрит през 2007 като сътрудник "Гоце") се възпротиви. Как тълкувате този случай?

- Бих посъветвал България да не се оставя да бъде представяна в чужбина от бивши сътрудници на комунистическата тайна полиция. Това вреди не само на репутацията на страната, но подкопава и доверието в българската дипломация. Как например може да се води поверителен разговор с посланик, когато се знае, че е бил комунистически агент? Всеки ще предположи, че чувствителна информация може да изтече по съмнителни канали или да се окаже в Москва. Затова и в ЕС и НАТО са изключително обезпокоени. В интерес на българската държава е да се погрижи за чистотата в дипломатическата служба.

В Германия успяха ли агенти да ЩАЗИ да запазят посланическите си постове и да продължат да бъдат на дипломатическа работа и след падането на Стената?

- Не ми е известен нито един случай, в който бивш шпионин на ЩАЗИ да представя Германия в чужбина, още по-малко като посланик. Това би отприщило в обществото буря от възмущение. Дори и за Олимпийските игри важи принципът, че в германските отбори не могат да работят някогашни сътрудници на ЩАЗИ - дори и ако те междувременно са станали успешни треньори, а заради изолирането им да се печелят по-малко медали.

До каква степен ЩАЗИ определяше дипломатическия състав по времето на ГДР? Колко бяха сътрудниците на тайната полиция сред дипломатите?

-  Дипломатическата служба в ГДР беше изцяло проникната от ЩАЗИ. Мнозина дипломати се водеха на заплата към Министерството на сигурността като "офицери за специални поръчения" (OibE). Сътрудниците на ЩАЗИ отговаряха не само за сигурността и контрола на задграничните представителства, но и под прикритието на дипломати систематично събираха информация. Не без основание в ЩАЗИ са определяли посолствата на ГДР като "легални резидентури".

Вие систематично се застъпвате за критично и неповлияно от конюктурата разработване на историята на ГДР и често критикувате недостатъчната ангажираност на политиците. В книгата си "Престъпниците са сред нас" (2007) описвате с много примери, как комунистическата диктатура "постепенно се покрива със сияещо було", а старите кадри наново се организират. Наистина ли обществото изгуби интерес от проучването на ГДР? Защо?

- През последните години заниманията с комунистическото минало все повече губят обществено значение в Германия. Двадесет години след падането на Стената потискащият опит от живота в диктатурата изпадна в забвение. Само жертвите не желаят да сключат мир с миналото и затова често биват възприемани като смутители и дразнители. Подобно развитие може да видим почти навсякъде в света, когато залезът на една диктатура протече по повече или по-малко мек начин. Но най-често това изместване и потискане на спомените един ден си отмъщава. Тогава махалото се връща и младите задават на своите родители, на дядовците и бабите си въпроса: Защо го премълчахте от нас, защо ни спестихте разказа за миналото?

Но каква е тогава ефективната стратегия срещу забравата и замазването на комунистическите диктатури в Източна Европа?

- Най-вече трябва да се пазим от заблудата, че съзнанието за опасностите на тоталитаризма израства от само себе си. Борбата срещу забравата е като гребане срещу течението - отстъпиш ли, то те връща обратно. Комунизмът трябва да бъде разказван и обясняван най-вече на младите хора - чрез интензивно обучение, добри учебници и срещи със жертвите. Но политиката и медиите също играят голяма роля. В изправянето срещу миналото политиците трябва да дават личен пример, а медиите без страх да разкриват проблемите и преплетеностите. Тогава е напълно възможно комунизмът един ден да бъде обществено заклеймен, както се случи с националсоциализма.

Смятате ли, че все още може да се прокара общоевропейска забрана за комунистическите символи, каквато съществува за националсоциалистическите?

- Комунистическите символи днес вече са забранени в някои страни от Източна и Централна Европа. В редица държави забулването или омаловажаването на комунизма беше инкриминирано. Дали е възможно общоевропейско решение, зависи предимно от западноевропейските държави - и от Съда на Европейския съюз - които се държат особено пренебрежително към темата. И едва ли е утеха, че инициативата на Германия за въвеждане на единно европейско наказателно право срещу възхвалата на националсоциализма, също се провали.

В България тече дискусия за Паметника на Съветската армия в София, а граждански групи настояват за демонтирането и преместването му в парк на тоталитарните монументи. Какво е Вашето мнение?

- Монументите на тоталитаризма нямат място в градския облик на една демокрация. В публичното пространство в Германия няма да откриете вече нито един пречупен кръст, въпреки че някога е гъмжало от тях. Огромният паметник на Ленин, който комунистите бяха издигнали в Берлин, медувременно е заровен в една гора. Затова смятам за добра идея всички тези паметници - както е в Унгария или в балтийските държави - да се преместят извън градовете. Така те изведнъж ще придобият ново значение - от монументи на тоталитаризма ще станат мемориали срещу тоталитаризма.

От края на 2008 г. функционира Европейска мрежа на институциите за архивите на тайните служби, която охваща 7 източноевропейски държави, сред които и България. Как оценявате инициативата?

- Има смисъл от сътрудничеството между институциите, управляващи архивите на тайните служби. Ние не само можем да научим много едни от други, но и да си помогнем за редица въпроси по същество. В Германия например би било интересно да се узнае кои граждани на ГДР са били убити в миналото при опит да избягат на Запад през българските граници. В България може би пък има интерес от проучване на връзките с КГБ, които са описани в голям брой документи на ЩАЗИ. Но наред с това професионално сътрудничество ние се нуждаем и от политическо представителство в Европа. Затова подкрепям и усилията на Чехия за изграждане на един вид платформа за европейска памет и съвест.

И накрая, какво очаквате от новия пълномощник за архивите на ЩАЗИ, Роланд Ян?

- Той е първият ръководител на службата за архивите, който е лежал в затвора през диктатурата. Това е важен опит, който обаче не е достатъчен за решаването на съществуващите проблеми. Повече от половината архиви на ЩАЗИ все още не са рационално проучени. До днес в институцията работят над 50 бивши служители на ЩАЗИ, някои от които са на чувствителни позиции. Съотношението между разходите и ползите от службата не е добро - а промяната му е задача, за която е нужно дълбоко поемане на дъх и ясна посока.
 

http://desebg.com/2011-01-12-14-12-36/147-2011-03-10-11-27-22
Активен
Anamary
Гост
« Отговор #13 -: Март 16, 2011, 00:19 »

Новият шеф на архивите на ЩАЗИ: Роланд Ян, свободолюбецът от Йена
Драгомир Иванов


В края на януари 2011 г. германският Бундестаг одобри с внушително мнозинство кандидатурата на журналиста и дисидент от някогашната ГДР Роланд Ян за следващ федерален пълномощник за архивите на  ЩАЗИ. От март 57-годишният Ян ще оглави институцията, наследявайки на поста правозащитничката Мариане Биртлер.



Мариане Биртлер, Роланд Ян, Йоахим Гаук

Роланд Ян, един от популярните източногермански опозиционери, беше номиниран от германското правителство по предложение на държавния министър за културата и медиите Бернд Нойман. Зад номинацията застанаха всички парламентарни групи, дори и крайнолевите. "Много добро решение" коментира избора на Ян неговата предшественичка Биртлер, а първият пълномощник, легендарният протестантски пастор Йоахим Гаук нарече избрания "ветеран на гражданското движение в ГДР".

"На първо място искам да бъда адвокат на жертвите и да служа като гарант, че проучването на диктатурата ще продължи", каза пред журналисти Ян. Според него не може да се тегли финална черта под разработването на миналато, тъй като мнозина все още научават от архивите, какво им е причинила ЩАЗИ. "Проучването връща достойнството на тези хора", смята преживелият много противник на режима на Хонекер.

С маската на Хитлер и Сталин

А как комунистическата диктатура отнема свободата и погазва достойнството, Ян знае от първо лице. Роден е на 14 юли 1953 в гр. Йена в източногерманската област Тюрингия. Майка му е счетоводителка, а баща му, инвалид от войната, работи в предприятието за оптична техника "Карл Цайс". Свободолюбив дух проявява още в гимназията, а училищното ръководство го определя като "склонен да встъпва в опозиция". След казармата активно се включва в различни протестни демонстрации. В Университета в Йена, където записва икономика, се обявява срещу екстрадирането на известния автор и певец Волф Бирман. На една първомайска манифестация пък вдига чисто бял плакат, в знак на протест срещу цензурата в ГДР. Заради тези акции през 1977 г. е изключен от университета и изпратен "поправителен труд" като транспортен работник в "Карл Цайс". Ян не мирясва, напротив. През 1982 г. разпраща пощенски картички, на които с половината си лице е изобразен като Хитлер, а с другата - като Сталин. В същия вид се появява и пред областния комитет на комунистическата партия (ГЕСП). В местния вестник пуска възпоменание за приятеля си Матиас Домашк, който умира при неизяснени обстоятелства в следствения арест на ЩАЗИ.



Eдна от акциите на Ян: През 1982 г. опозиционерът разпраща картичка по случай 1 май, на която е изобразен с половин лице като Хитлер, а с другата половина като Сталин | Снимка: Robert Havemann Gesellschaft.

Четете тук


http://desebg.com/2011-01-12-14-11-34/100-2011-02-10-09-08-52



Активен
Anamary
Гост
« Отговор #14 -: Август 06, 2011, 01:52 »

http://decommunization.wordpress.com/2011/08/05/1050/

Филм на RTL за убийствата по българските граници по време на комунизма

Васил Къдринов

Център Хана Аренд – София



В неделя вечер на 07.08. .2011 г. от 23.10 ч централноевропейско време / 00.10 ч българско / телевизия RTL ще излъчи документалния филм „Забравените. Смърт там, където други отиват в отпуска” на режисьорите Фрая Клир и Андреас Куно Рихтер.

Филмът е посветен на 50-тата годишнина от издигането на Берлинската стена и е финансиран от Федералната фондация за осмисляне на комунистическата диктатура, както и от католическата църква.

Героите на филма са младежи от ГДР, които през 70-те и 80-те години се опитват да избягат в Западна Германия през границите на България. Изследването на архивите на ЩАЗИ в Берлин и на Държавна сигурност в София все още не е завършило, но досега са установени за периода 1961 -1989 г. опитите за бягство на над 3000 младежи от ГДР, опитали се през Странджа, Родопите и западната ни граница да напуснат големия затвор на социализма. Повечето от тях не познават действието на стената от бодлива тел, простряла се на стотици километри по българските граници, нито са били наясно с агентурната мрежа в граничната зона и със заповедите, получвани от граничарите. Само много малка част от тях успяват, повечето са задържани от агентите на ДС от селата край границата, разпитвани са в Главно следствено управление, престояват няколко седмици в Софийския централен затвор и след това са изпращани в ГДР, където получават присъди от година и половина до две години затвор. За заловен нарушител доносниците от граничната зона получават награди от 20-30 лв. 19 младежи от ГДР са убити на границата / като продължава изследването на още няколко вероятни случая с неустановена самоличност на жертвите /, други са ранени и осакатени. Верните на Политбюро генерали и полковници от Гранични войски и командирите на застави старателно подържат сред редовите граничари атмосфера на омраза към „измениците на родината” и заповядват на 18-20 годишни български младежи да стрелят срещу свои връстници, чието единствено нарушение е, че искат да бъдат свободни. Допускането на „безнаказано нарушение” на границата е тежко провинение, а „ликвидирането” на бегълците с автоматни откоси се награждава с 10-15 дни отпуск.

Филмът разказва за едно успешно бягство през КПП „Капитан Андреево”през 1974 г. когато берлинчаните Михаел Шулц и съпругата му влизат в КПП-то заедно с вълната турски гастарбайтери с поставена фалшива табелка за западногерманска регистрация на колата им, след което я изоставят и успяват да се промъкнат зад бариерата.

Доротея и Михаел Прокш, брат и сестра от Дрезден, нямат този късмет. През 1983 г. те преодоляват телената ограда край връх Ком на път за Югославия, но не подозирайки, че тя сигнализира в заставата, скоро са заловени и прекарват по година и половина в затвор в ГДР.

Томас Мюлер, 21 годишен младеж от Лайпциг достига незабелязан през септември 1981 г. телената стена край Резово, но скоро е заловен от граничари, след като офицерът го е накарал вдигне ръцете си, един от войниците прерязва краката му с автоматен откос. Единият крак на Томас е ампутиран в болницата в Бургас… През април т.г. той пристига отново в Бургас за да се срещне с лекарите и сестрата, които са спасили живота му…

През март 1980 г. Андреас Щютцер и Детлеф Хайнер от Лайпциг, деветнадесетгодишни, достигат телената ограда при село Бръщен, община Сатовча. Заловени са и са вдигнали ръцете си, когато командирът на заставата ги разстрелва. Селото вижда как телата им са довлечени с мулета.

Споменът за този случай  и за жестокото, ненаказано и до ден днешен убийство на Андреас и Детлеф е жив в паметта на местните хора от Бръщен, Ваклиново и Сатовча. Всички знаят кой е убиецът.

Българското министерство на вътрешните работи и днес предпочита да подържа комунистичската лъжа, че бегълците през границите по време на тоталитарния режим са били „бандити”. То не е оказало каквото и да е съдействие на екипа на телевизия RTL при снимането на филма. Но местните хора от Бръщен, помнейки ужасната смърт на невинните младежи, са подпомогнали работата на немския филмов екип и са организирали възпоменание край долината на река Доспат.

Във филма участват и ученици от Националната гимназия за сценични и екранни изкуства в Пловдив, за които снимачният ден се оказа и един от онези уроци по история, каквито министерството на просветата не допуска в българските училища. Може би защото тези, които издаваха заповедите за убийствата по границите на комунизма, все още са влиятелни във властта.

Немските режисьори – документалисти считат, че осмислянето на тоталитарния режим в България изобщо не е започнало. Само съвестта на хората от Бръщен и искреността на учениците от Пловдив ги окуражават, че и у нас паметта ще надделее.

Филмът бе представен на 28.07. в Берлин във Фондация „Бертелсман” на „Унтер ден Линден”.

Предстои разпространението му в училищата на Германия в помощ на преподавателите по история.



Една статия по темата от 2007 г.: http://news.ibox.bg/material/id_723087481/fpage_5/

Активен
Страници: [1] 2 Нагоре Изпрати темата Изпечатай 
Дискусионен форум "Де зората"  |  Под лупа  |  Песни и танци на народите  |  Тема: Източна Германия - ............. години по-късно « назад напред »
Отиди на:  

Powered by PHP Powered by PHP Powered by SMF 1.1.16 | SMF © 2006-2009, Simple Machines | Sitemap Валиден XHTML 1.0! Валиден CSS!