Tyxo.bg counter Последните публикации на: Милен
Дискусионен форум "Де зората"
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Януари 19, 2018, 01:36

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Архивът на "Де зората" (юли 2006 - февруари 2010) е тук: http://de-zorata.de/sites/forum
7416 Публикации в 276 Теми от 141 Членове
Последен член: bozman
* Начало Помощ Търси Вход Регистрация
  Покажи публикации
Страници: [1] 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 ... 43
1  Под лупа / Актуални / Отворено писмо до Президента на България -: Януари 22, 2014, 23:37
Отворено писмо до Президента на България

от граждани, членове на форумното интернетно общество „Де зората“

Г-н Президент,

научихме се от медиите, че планирате посещение на Зимните олимпийски игри в Сочи.

Обръщаме се към Вас с убедителната молба да премислите отново това си решение.

Според нас е насъщно необходимо – и за държавата България, и за нейните осъзнати граждани - Вие да се присъедините към водещите политици от много държави, наши съюзници от НАТО и от ЕС, които няма да уважат с присъствието си зимната Олимпиада в Русия.

От една страна ангажирани и смели, международно признати разследвания през последните месеци показаха, че събитието в Сочи не е нищо повече от „празник“ на материализираната абсурдна мисъл, на алчната корупция, на презрението към човешката чест и достойнство, към природната среда и към автентичния спорт.

Тези Игри няма да имат нищо общо със спорта и истински ценител на спортните занимания като Вас няма какво да търси на тях.

От друга страна – тези Игри се провеждат в държава, която през последните години се отличи като най-смущаващ и вреден фактор в международната политика, в частност като агресор, като енергиен рекетьор и политически манипулатор спрямо своите съседи от някогашния С.С.С.Р. и от т.н. социалистическа общност.

През 2008 г. Русия нападна, опустоши и държи до днес под свой контрол територия на съседна, независима Грузия.

Президентът Путин наложи в Русия авторитарен режим, смазващ безогледно всяка проява на политическо несъгласие и на граждански протест.

Старовойтова, Шчекочихин, Юшенков, Политковская, Литвиненко, Естемирова, Маркелов, Бабурова, Магнитски са имена, които знае цял свят. За своята честност и безкомпромисност, за изобличаването корумпираността на московската управляваща клика и лично на нейния вожд Путин тези честни граждани бяха убити. Непознати остават имената на други хиляди жертви на режима.

През 2012 г. безупречният демократ и изстрадал дисидент Владимир Буковски каза за днешната власт в Русия „Този режим се държи на кръв в буквалния смисъл на израза.“

В три войни Русия създаде за чеченските деца буквален земен ад и отне по особено мъчителен начин живота на поне 50 000 от тях. Сенчестите кръгове на специалните служби, които управляват днешна  Русия вдъхнаха живот на ислямския фанатизъм в Кавказ и го използват днес за нагнетяване на истерия и паническа деградация у обезверените руснаци.


Русия е държава, в чиито сиропиталища и изправителни домове царят условия като от романите на Дикенс, а обитателите им се възпитават за утрешно пушечно месо на поредния московски властелин.

В днешна Русия необезпокоявано от държавни институции, а често и по тяхно внушение, се вихрят ненавист към Западния свят, ксенофобия, нетърпимост към инакомислещите, хомофобия и носталгично възвеличаване на комунистическото минало.

Едва ли през 1936 година, пред Берлинската Олимпиада, дори развинтената фантазия на най-ноторния черногледец е можела да допусне реалното съществуване някой ден на Дахау или Аушвиц.

Но след има, няма пет години тези топоси на земния ад вече действаха на пълни обороти и заедно с Треблинка, със Собибор и Майданек ни учат до днес, че и най-невъобразимото зверство става възможно, когато “добрите не проявят безстрашие” (според безсмъртната максима на Роналд Рейгън) и не противодействат своевременно на злото…

Затова Ви призоваваме днес, уважаеми господин президент Плевнелиев: проявете безстрашие, противодействайте!

Останете в България и отдайте вниманието си вместо на пошло инсценирани тържества на московския автократ, на насъщните нужди на България - парализирана от властта на безвремието, на изборната измама и на некадърността!

Президентът на европейска и независима България няма какво да търси на тържеството на маниакалния ламтеж за пари и величие на кремълския владетел и на не по-малко маниакалната лакомия на световните олимпийски функционери.

Свободните български граждани ще Ви бъдат благодарни!

„Де зората“

http://forum.de-zorata.de/

2  "Не хлебом единим жив человек..." / Кино, музика, литература, театър... / Re:Музиката на тишината -: Април 02, 2013, 21:57
<a href="http://www.youtube.com/v/SSuVyzskZ9o?version=3&amp;amp;hl=de_DE&amp;amp;rel=0" target="_blank">http://www.youtube.com/v/SSuVyzskZ9o?version=3&amp;amp;hl=de_DE&amp;amp;rel=0</a>


Laudate Dominus

I'm grateful for this mattress
Where I sleep at night
And for the person near me
Laudate dominus
 
And for this steamy shower
Soap and sweet shampoo
And this soft white towel
Laudate dominus

I'm grateful for the sweater
Jeans and underwear
The stockings and the sneakers
Laudate dominus

Praise God for this banana
Sliced on my bran flakes
And for this cup of coffee
Laudate dominus

Praise God for repetition
And simple harmony
Another winter morning
Laudate dominus

Forgive us our trespasses
And our fickle hearts
Thank you for your kindness
Laudate dominus

Though the bus be crowded
Though the music loud
Though the work be stressful
Laudate dominus

Though the news be dismal
Though my friends be sad
Even in confusion
Laudate dominus

For this soup and salad
For this cup of tea
For this peaceful table
Laudate dominus

For this final chorus
For this company
For thy grace and kindness
Laudate dominus.

Слава на Господа

Благодарен съм за дюшека
На който спя среднощ
И също за човека до мен
Laudate dominus
 
И за горешия душ
За сапуна и за приятния шампоан
И за мекия бял пешкир
Laudate dominus

Благодарен съм за тоз пуловер
За дънките и бельото
За чорапите и за обувките
Laudate dominus

Слава на Бог за този банан
Нарязан върху моя корнфлейкс
А също за тази чашка кафе
Laudate dominus

Слава на Бог за повторенията
И за простата хармония
На всяко зимно утро
Laudate dominus

Прости  ни наште грешки
И  непостоянните ни сърца
Благодаря ти за твоята милост
Laudate dominus

Макар автобусът да е претъпкан
Макар музиката да кънти силно
Макар и работата да изнервя
Laudate dominus

Макар и новините да са ужасни
Макар приятелите ми да са тъжни
Дори и шашардисан
Laudate dominus

За тази супа и салата
За тази чаша чай
За тази мирна маса
Laudate dominus

За тоз финален припев
За това общество
За твойта милост и обич
Laudate dominus.


3  "Не хлебом единим жив человек..." / Църквата / Благословени Рождественски дни -: Декември 20, 2012, 22:46
Мерси за милите пожелания от всички ни, Мариана!

В предрождественската седмица в най-старата днешна църква на Берлин Св. Богородица (или Мариината църква по евангелски) се изнасят всекидневно концерти и се служат предразнични (адвентски) меси.

Снощи Св. Богородица се изпълни до последното място. Хорът на англиканската берлинска църковна община Св. Георги  бе поканил на традиционно всеобщо пеене на коледни химни (Christmas Carols).

Скалъпих малък видеоалбум с няколко от изпълненията на хора и на енориашите, съпроводени от великолепния орган, току що възстановен изцяло в бароков стил с използвани оригиналните тръби от 1723 г.

<a href="http://www.youtube.com/v/hu6enU1J4zo?hl=en_US&amp;amp;version=3" target="_blank">http://www.youtube.com/v/hu6enU1J4zo?hl=en_US&amp;amp;version=3</a>

Както обикновено в такива случаи се извинявам за калпавото аматьорско качество, но снимането в църковна обстановка е доста деликатна задача. Повечето време записващият уред се е държал с два пръста и половина, изпод мишницата и пр. Затова пък, вярвам, ще проличи доста силен личен елемент в този малък клип.

Искаше ми се да хвана част от духа на един християнски празник в Западна Европа и да го предам от разстояние като поздрав и благопожелание за всички приятели, пръснати по света, които четат тук.

Насъщно желание ми е с него да пожелая Божие благословение, здраве, кураж и упование особено на вас, приятелите в отечеството. Мислите ми са често при вас, а угнетяващият живот в днешна България – и в материално, но още повече в морално, културно и общочовешко отношение – ми е постоянна мъка.

Съжалявам, че ми е просто физически невъзможно да изкажа тези неща лично на всеки от вас.

В случаи като този един стар химн, изпълняван от Емилу Харис, ми помага на мен самия с упованието. Той завършва със следната строфа:

Най-тъмният час е точно пред разсъмване
Тесната пътека води към дома
Отвори душата си
Пусни Исус да влезе
Най-тъмният час е точно пред разсъмване


Благословено настъпващо Рождество и щастлива нова година!
4  "Не хлебом единим жив человек..." / Църквата / Re:Празници -: Декември 02, 2012, 14:38

На всички участници в този форум - вярващи християни, празнуващи формално, неформално, явно, неявно, групово или индивидуално, в сърцата и душата началото на предрождественското време пожелавам честит т.н. Адвент - първата от четирите недели преди Рождество Христово:


Поздравът е от мен и Гудрун Доротея, с която вчера купихме този типичен "адвентски венец" от един благотворителен базар. Привечер ще се запали както му е редът първата свещ.

Адвентският венец впрочем е "изобретен" през XIX век от големия религиозен социален реформатор (и най-ранен критик на комунизма!) Йохан Хинрих Вихерн. За него може да се научи повече тук
5  "Не хлебом единим жив человек..." / История / Асен Чилингиров - юбиляр и по-млад от младите борец за историческата истина -: Октомври 21, 2012, 09:14


На днешния ден цененият от всички ни учен, автор и тукашен участник, мой постоянен събеседник, съветник и почитан приятел г-н Асен Чилингиров навършва 80 години.

Не познавам и не съм чувал за друг сънародник в чужбина днес, който в същата степен като него да е посветил научните си дирения и голяма част от личния си живот на едно основно дело: изравянето късче по късче на старата ни история от учените зандани, в които е заточена, освобождаването й от напластяваните върху нея заблуди и лъжи.

От десетилетия Асен Чилингиров работи за възстановяване истината и авторитета на народа, живеещ с хилядолетия в сърцето на Балканите, известен от векове като български народ. За връщането на християнската му и дохристиянска негова култура на нейното законно и доказвано през хилядолетията място - на ключова позиция в цивилизационния процес на Европа.

Асен Чилингиров се налага като автор още през 70-те и 80-те години на миналия век - симптоматично и за жалост не в България, а в Централна и Западна Европа - със свои монографии, сборници и студии по история на българското изкуство. Участва в многобройни научни конференции извън България, пътува, проучва, документира, фотографира и хроникира уникални и от никого другиго несъхранени свидетелства за древната и по-нова българска история на Балканите.

В началото на 90-те години и до пенсионирането си е професор по история на изкуството в Хумболдтовия университет в Берлин.

Не в най-млада възраст Асен Чилингиров откри веднага след появата на първите персонални компютри с присъщия си ентусиазъм компютърното дело (и бе първият ми учител в тази област), овладя сам в детайл тайните на текстовата и графична обработка. От тогава с неуморима жар, на която и много по-младите могат да завидят, той създава и подготвя за печат заглавие след заглавие, публикува сборници както за книжарския щанд, така и за интернет.

И на 80 години Асен Чилингиров е пленен и възхитен както малцина от чудото на света и на живота. Любопитството и любознателността му, осведомеността му в тъй различни области (споменавам само тези, излизащи извън неговата същинска специалност) - от световна политика, през генетика, еволюция и палеогеография, през езикознание и фолклористика до музика, кино, литература... - впечатляват всеки събеседник.

Не остава нищо друго освен да благодарим на Провидението за човека Асен Чилингиров, с който ни е дарило и да пожелаем на рожденика още дълги години здраве и отлично самочувствие, а на нас още много (знам, че поне три вече са в момента в подготовка) негови заглавия.

Честит рожден ден, драги Асене!

6  Под лупа / Актуални / Дянко Марков навършва 90 години -: Октомври 04, 2012, 09:41
<a href="http://www.youtube.com/v/12R6Uao6hFw?version=3&amp;amp;hl=de_DE" target="_blank">http://www.youtube.com/v/12R6Uao6hFw?version=3&amp;amp;hl=de_DE</a>

На днешния ден бате Дянко Марков навършва 90 години.
Да е още дълго време сред нас този уникален посланик на най-доброто от стара България, все така борбен, себеотдаен, човечен. Да е жив и здрав и ако може - мъничко по-щастлив...

(много исках за днешния ден да мога да кача видеорепортажа от лекцията му неотдавна за Балканската война, но се оказа невъзможно за осъществяване - докато чакаме, ето този клип, в който той разказва за току що излязлата му книга)

Както се опасявах, телефонът му е непробиваемо зает...

Но ето че току що успях! Казах му разбира се, че мнозина му желаят и от тук здраве и щастие и беше доста трогнат (за него "интернет" се покрива малко нещо с понятието "Де зората".... Усмивчица ... така че той ми проводи от своя страна да предам "сърдечни поздрави и благодарност на Де зората"... )
7  Под лупа / България. Строители и рушители / Re:Георги Марков - убитата съвест на България -: Септември 07, 2012, 11:29
Видях някъде хубаво представяне на книгата на Цвета, а също откъс от нейното участие в студиото на ТВ+ заедно с Любо Марков.
Цвета е чудесна (и Любо, де, но все пак в случая авторката заслужава, и си го е заслужила, по-голямо внимание)... Усмивчица
8  Под лупа / България. Строители и рушители / Лъчезар Тошев - надежда за сините -: Юни 27, 2012, 07:03
Нася Кралевска - летописката на синьото движение - току що ми прати този свой текст с молбата да бъде публикуван в Де зората.

Правя го разбира се с готовност, още повече, че завчера в разговор и с Васил Станилов стана дума за това какво може да се направи за да се подкрепи и отвън Лъчезар Тошев в кандидатурата му за шеф на СДС. Тъкмо такъв текст би бил нужен, споделих с него.

Ето че Нася сякаш е чела мисли през океана и е събрала в едно най-помнещите се и важни действия и постижения в полза на каузата на почтеността, на паметта и на последователния антикомунизъм на Лъчо Тошев.

Личното си мнение за цялата ситуация в и около СДС ще спестя днес, още повече, че съм го писал тук и другаде и казвал неведнъж
... Тъжен

НАДЕЖДА ЗА СИНИТЕ

Нася Кралевска



С радост посрещнах новината, че Лъчезар Тошев е номиниран за председател на Съюза на демократичните сили. Тя възвърна у мен затихналата вяра, че синята организация все още има достойно политическо бъдеще. Защото в днешни дни едва ли има по-подходяща обществена фигура, която да гарантира на някогашните многобройни седесари, че съюзът им има основание да продължи политическия си живот.  

Лъчезар Тошев е член на “Екогласност” и на СДС от самото им създаване. От тогава досега той е депутат в шест поредни народни събрания и е бил председател или член на няколко парламентарни комисии.

В европейските структури името на г-Тошев е добре познато поради активната му дейност. Той е бил член и вицепрезидент на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, вицепрезидент на Комисията по политически въпроси в ПАСЕ, вицепрезидент на групата на Европейските демократи и вицепрезидент на групата на Европейската народна партия. Понастоящем г-н Тошев е заместник председател на групата на ЕНП в ПАСЕ и дейно участва в работата на ЕНР. През 2006 г. е удостоен с медала “За заслуги” на ПАСЕ.    
Заеманите високи постове и многобройните инициативи на Лъчезар Тошев са безспорен залог, че той би бил уважаван и подходящ лидер на Съюза на демократичните сили. Но има и нещо друго, което за мене е от изключително значение.    

На пръсти се броят политическите дейци на следкомунистическа България, които до ден днешен останаха предани на синята идея с неопетнено нравствено и икономическо досие. Които над две десетилетия неуморно и героично се борят да възкресят разпънатата от комунистите в продължение на десетилетия родина. Горещ патриот в свещения смисъл на думата, г-н Тошев е умел и опитен политик. Той е отличен познавач на историята, който наред с моралните си, делови и професионални качества и огромен опит се откроява сред колегите си с още едно огромно предимство.

В дейността си като национален и международен парламентарист той никога не забрави престъпленията на комунистическия режим и тежките последици от него. Усилията му да ги разкрие и разобличи целяха и целят да се озакони една историческа справедливост, която да спре деморализацията на обществото и да реши сериозните проблеми, помрачаващи не само днешния ден, но и бъдещето на идните поколения. Сферите на действие, с които Лъчезар Тошев се изяви на родната и на европейската политически сцени, са жизнено важни и актуални.

Ще припомня някои от тях: борбата му за откриване и връщане в българската държавна хазна поне на част от откраднатите “червени пари”, прехвърлени в задгранични дружества; усилията му за подпомагане на българското малцинство в Западните покрайнини, за възстановяване на Тараклийския административен регион на българите в Молдава и за правото на самоидентификация на “булгарите” от Волга; приноса му в Парламентарния контрол над международните организации и в Пакта за стабилност в Югоизточна Европа и международното сътрудничество в Средиземноморския и Черноморския регион; ангажираността му в решаване на проблемите, свързани с промените на климата, биотероризма, екологията, разкриване на организираната престъпност и мафиотските организации у нас.

Не била да забравяме, че г-н Тошев бе инициатор, автор и съвносител на приетата от ПАСЕ Резолюция 1481/2006 за международното осъждане на престъпленията на тоталитарните комунистически режими. Но както сам твърди, за да се довърши започнатото, оттук нататък е необходима решителната намеса на Европейския парламент.
Само за три години – от 2009 до 2012, като депутат от Синята Коалиция Лъчезар Тошев внесе в 41-то Народно събрание следните проектозакони, проекторешения и проектодекларации, сързани с престъпленията на комунстическия режим: Проект за решение относно подкрепа на европейски актове за осъждане престъпленията на комунистическите и националсоциалистическите режими (с група народни представители); Предложение при приемане на Правилника за организацията и дейността на Народното събрание депутати, сътрудничили на ДС, да нямат право да бъдат в ръководството на Народното събрание, на парламентарните комисия, нито да са членове на международни делегации; Законопроект за допълнение на Кодекса на труда, в което се предлага въвеждане на две дати за почит като неработни дни: 23 август – Ден за почит към жертвите на националсоциалистическите и комунистическите режими в Европа и 9 септември – Ден за почит към жертвите на комунистическия терор в България след 9.IХ.1944 г.; Законопроект за създаване на Институт за национална памет (с група народно представители); Законопроект за допълнение на Закона за народната просвета, с който се предлага въвеждане на задължително изучаване на историческите факти за престъпленията на комунистическите режими, както и вероучение (с Мартин Димитров); Законопроект за допълнение на Наказателния кодекс, с който се предлага премахване на давността за престъпленията на комунистическия режим; Предложение до Столичния общински съвет за наименуване на улица на името на дисидента Едуард Генев; Законопроект за изменение и допълнение на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица; Законопроект за изменение и допълнение на Закона за ордените и медалите на Република България, с който се предлага служители и сътрудници на ДС и други репресивни служби на комунистическия режим да не бъдат награждавани с ордени и медали (с Ваньо Шарков); Законопроект за допълнение на Наказателния кодекс, с който се предлага премахване на давността за престъпленията на комунистическия режим и въвеждане на състави за престъпления срещу човечеството; Законопроект за изменение и допълнение на Закона за дипломатическата служба, предлагащ въвеждането на допълнителни критерии за дипломатите и за работещите в дипломатическите представителства – да не са били служители и сътрудници на репресивните служби на комунистическия режим; Проект за Декларация относно възпоменание на Големия глад (Гладомор) в Украйна 1932-1933 г. и другите републики на бившия Съветски съюз (с Иван Иванов); Законопроект за изменение и допълнение на Наказателния кодекс, дефиниращи “Престъпления срещу правото на възползване от историческия опит и съставляващи историческа измама” за отричане, омаловажаване или оправдаване на престъпленията на комунистическите и националсоциалистическите режими и срещу поругаването; Закон за изменение и допълнение на Закона за досиетата, с който се предлага да се премахне ограничението за репресирани лица да стават членове на Комисията по досиетата; Законопроект за временно въвеждане на ограничения за заемане на ръководни длъжности.

Въпреки че, като никой друг се е посветил на изкореняването на пагубните последини от комунистическото ни минало в името на истината и морала, Лъчезар Тошев живее активно в настоящето.

Приел предложението да се кандидатира за председател на СДС, той споделя идеите си, които са напълно адекватни на изискванията на съвремието. Днес той вижда себе си като потенциален обединител на една затънала в спорове организация,  който да насочи енергията на партията към диалог с обществото, а не към вътрешни конфликти. Позицията му на народен предсталител му дава възможност да ползва за националния диалог трибуната на Народното събрание. Г-н Тошев обещава да прекрати практиката на еднолидерския модел в синята организация и предлага избирането на Правителство в сянка, възстановяване на в. “Демокрация” и поддържане на активни контакти с Европейската народна партия. За него правилното решение е СДС да организира диалог в широк формат, включващ представители на местното самоуправление, неправителствените организации, академичните и научни кръгове, вероизповеданията, сдруженията на репресираните и другите обществени фактори.

Голямата цел на Лъчезар Тошев е да върне смисъла на представителната демокрация и да се преодолее скептицизма на населението към цялостната политическа система, както и социалната апатия при младите българи. За Тошев борбата на синята партия в Народното събрание тръбва да се насочи към гласуване промени в конституцията и в общественото устройство на страната. Във един новосъздаден Форум на бъдещето, какъвто съществува в много държави, той препоръчва да се дискутират големите въпроси на държавното ни устройство и обществено развитие.

Убедена съм, че ако бъде избран за председател на Съюза на демократичните сили, Лъчезар Тошев ще положи неимоверни усилия, за да осъществи смелите цели, които поставя пред политическата си организация. Гаранти за това са неговите изключителни качества: честност, неуморимост, деятелност, упорство и пълно посвещение на каузата.


Ето какво каза за г-н Тошев през 2007 г. един от най-изтъкнатите дейци на Европейската народна партия Люк ван ден Бранде - по него време президент на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа: “Най-голямото качество на Лъчезар е неговата човечност… Лъчезар е пример за гражданин… Човек от неговия калибър - рядка комбинация от лични качества и политическа мотивация, не се намира често… Истински голям държавник”.         
9  Под лупа / Актуални / Re:Афиш - дата и час -: Април 04, 2012, 12:28
И аз да си кажа благодарностите към Анамари и Рино за както винаги живописните и непосредствени репортажи!
Ето как си позволих да споделя с по-голяма читающа публика вашите впечатления:

http://de-zorata.de/blog/2012/04/04/vecher-na-rodinata/
https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=354081904642441&id=100000634715406
10  Под лупа / Актуални / Re:Афиш - дата и час -: Март 27, 2012, 18:16
Ясно е какво ще се случи, Симеоне. То се случва вече...
Благодаря ти много пак, Anamary!
11  "Не хлебом единим жив человек..." / Кино, музика, литература, театър... / Re:Преди и след прожекцията -: Февруари 23, 2012, 01:47
Мислех, че е известно, че всичките ми текстове излизат своевременно тук в блога, STB:


Берлинале 2012: Индийска треска и Червено сияние
http://de-zorata.de/blog/2012/02/13/berlinale-2012a/

Берлинале 2012: Земя на хората
http://de-zorata.de/blog/2012/02/15/berlinale-2012b/

Берлинале 2012: Зимата на (Бундес)президента
http://de-zorata.de/blog/2012/02/20/berlinale-2012%D1%81/
12  "Не хлебом единим жив человек..." / Кино, музика, литература, театър... / Re:Преди и след прожекцията -: Февруари 22, 2012, 13:32
Разбрах ти намека, Слави Намигване

Но колкото и да кроих и рязах все пак остава едно ядро (прекалено дълго, знам!) което не може да се свие повече, защото тогава нещата се превръщат просто в повторение на анотациите на филми, дето ги четем навсякъде.

Едва ли някой чете в интернет толкова дълги чаршафи, това ми е ясно. Но като няма - както имаше - издания да печатат такъв текст на двойна страница за спокойно изчитане - това е засега единствената възможност за публикация.
13  "Не хлебом единим жив человек..." / Кино, музика, литература, театър... / Берлинале 2012: Зимата на (Бундес)президента -: Февруари 20, 2012, 13:54
Берлинале 2012: Зимата на (Бундес)президента

© Милен Радев



Странен кинофестивал бе току що завършилото 62-ро Берлинале. Рядко друг път се е случвало такава межда да дели във възприятията и в акцента на вниманието международните гости и участници от германските им колеги и местната публика.

Имам предвид разбира се аферата с току що подалия оставка Бундеспрезидент. Нейните последни тягостни дни съвпаднаха точно с втората половина и с финала на кинофестивала.

Скандалът естествено бе постоянна тема в разговорите, в майтапите и спекулациите на  туземното фестивално население, но той също така естествено остана извън полезрението и вълненията на тълпите чуждестранни журналисти, кинаджии и киномани.

Знаменателен и незапомнен в историята на кинофестивала бе приемът, който балансиращият вече на сламка Бундеспрезидент даде преди седмица в чест на Берлинале, ползващо се по традиция със статута на културна проява от най-висш ранг в германската столица.

От общо 250 поканени звезди на киното и блестящи фигури на обществения живот в президентския дворец Белвю се явиха само стотина. Сред тях естествено бе фестивалният директор Кослик и цялото международно жури, начело с председателя Майк Лий.

Почти всички поканени именити германски артисти, режисьори и пр. хора на изкуството обаче бяха изпратили уклончиви отговори и оправдаха  отсъствието си с творчески или технически причини. Както писаха медиите, управата на фестивала спешно е призовала на приема служители от администрацията за да поприкрие конфуза.

От уста на уста с възторг се разпространи блестящата сатира на австрийския режисьор Вайнгартнер, който обяснява отсъствието си от елитния прием на заподозрения в корупционни практики Бундеспрезидент с думите „Отказах да отида, защото просто не знам какво да му отговоря като ми поиска безплатни билети за премиерата на новия ми филм…“

Тази артистична демонстрация бе може би последният гвоздей в ковчега на краткото президентстване на Кристиан Вулф.

*  *  *

И все пак, преди да стигнем до финала на Фестивала, нека се върна малко назад и разкажа с по няколко думи за заглавия, които остават поне за известно време в паметта.

Кой може да  устои, когато в един филм участват трима любими актьора, отдавна увековечили се в два от лично най-ценените и често вадени от архива заглавия – Heaven’s Gate и The Apostle? Когато единият от тях в добавка е и сценарист, и режисьор на премиерната лента? Когато действието се развива в близкия на сърцето ми американски Юг, в така наречените Dixie-щати и когато става дума за единствения „истински“ американски филм в конкурсната програма? Аз поне нито мога, нито се опитвах да устоя въпреки други, паралелни ангажименти.

Припнах за прожекцията на Jane Mansfield’s Car („Автомобилът на Джейн Менсфийлд“) и не съжалих. Режисьор и сценарист е Били Боб Торнтън (Alamo, All the Pretty Horses), който играе тук и една от главните роли – Скип, най-малкият син на голямото и заможно южняшко семейство Колдуел. Старият баща Джим е Робърт Дювал (Apocalypse Now, The Godfather, Tender Mercy) с когото двамата си партнираха незабравимо още в Apostle.

На семейството предстои неочаквано и тежко посещение – от Англия докарват ковчега на бившата съпруга на Джим Колдуел за да бъде погребана по нейно желание в родния край. Притеснена от суровия си и скован в предразсъдъци съпруг, тя е напуснала преди 20 години него и децата и е пристанала в Лондон на нов, проявяващ повече разбиране за ексцентричния й дух мъж. Тази роля, Кингсли Бедфорд, се играе от вече престарелия Джон Хърт, един от главните изпълнители в най-грандиозния финансов провал на Холивуд – легендарния епос на Майкъл Чимино Heaven’s Gate.

За погребението пристигат не само вдовецът, но и неговите син и дъщеря и всички волю, неволю, се настаняват в дома на американското семейство на покойната. Следват няколко дни наситени с драматични сцени, с комични и трагични виртуозни диалози, които няма да се побоя да сравня със стълкновенията от драмите на зрелия Тенеси Уилямс.

Бащата Джим и синовете му Скип, Джимбо и Керъл са дълбоко, всеки по своему, травмирани от войните, в които са участвали – старият в Първата, а синовете му във Втората световна. Много субтилно, с фин усет за полутонове и само загатнати мотиви, комплекси, стари травми и копнежи Били Боб Торнтън рисува в движение образите на героите си. В семейството – заедно с внуците на Джим - са сплетени в сложно кълбо от взаимоотношения три американски поколения, сблъскват се вижданията на 30-те години, на 50-те и накрая на най-младите, от времето, в което е поставен сюжетът – 1969 г.


Второто поле на стълкновение е между двете семейства – едното от горещия американски юг, а другото, от мъгливата и влажна Англия, всяко и всеки от тях със своите предубеждения и предварително изградени схеми за другия. Тук се развиват много спонтанни, смешни ситуации, но и напрегнати схватки на ранени и раняващи другия егоцентрици.

Филмът, признавам, не е за всеки. Той си иска своята специфична публика, която има афинитет към семейната американска драма, към жарките дни и нощи на Алабама. Който се впусне в това приключение ще изпита радост от срещата с големи актьори (Робърт Дювал сякаш е развил до съвършенство пестеливата си мимика, влага цялата си гласова палитра в образа на всичко преживял, но все още тръпнещ пред неразбираемата загадка на битието, капсулиран в себе си семеен патриарх) и с режисьор, когото не напразно числят за един от големите чудаци на Холивуд.

*  *  *

На съвършено другия край на динамичния и емоционален спектър е екшън-трилърът на Стивън Содърбърг Haywire (нещо като „Пълно откачане“ – б.м.). Трудна за вникване фабула (имам сериозни съмнения, дали въобще си струва да се търси логика в сюжетните ходове) из света на международно действащи агенти в зоната на здрача между частни компании за сигурност и неидентифицирани държавни американски секретни служби.


Най-атрактивния коз на този стремително летящ филм е уникалната Джина Карано. Тя е известна от филми за бойно изкуство и за нея е въпрос на чест никога да не използва дублаж с каскадьори. Карано си партнира тук с Антонио Бандерас, Юън Макгрегър, Майкъл Дъглас и с още дузина яки мъжаги. При това, не само че си партнира, но се пердаши с тях със и без помощта на подръчни средства и оръжия. Някои казват, че в конкурсната програма на фестивала трябвало да има и такива филми. Макар и колебливо, но особено като се вгледам в плашещата ме обичайна върволица от китайски, корейски или африкански (пък и германски) конкурсни филми, не мога да не им дам известно право…

*  *  *

Shadow Dancer („Танцуваща в мрака“) е британски филм на Джеймс Марш от времето на конфликта в Северна Ирландия. С Клайв Оуен в ролята на агента Мак от MI5 и чаровната Андриа Райсбъръ като ирландска девойка, която той поставя в безизходица и принуждава да работи за полицията. Колет трябва да следи и донася за братята си, активни терористи на ИРА.


Историята ни вмъква в един потискащ свят. Североирландската действителност от 90-те години на миналия век, дълбоко порочният кръг на фанатичните „революционери“, държани в желязна хватка от собствената служба за сигурност и гонени безмилостно, без особени скрупули от британските тайни служби. Тук главната фигура е шефката на Мак, роля изпълнявана от Джилиан Андерсън, позната от „Досиетата Х“.

*  *  *

Поне един от няколкото германски филма в конкурсната и в съпровождащите програми заслужава да бъде споменат и тук. Това е „Барбара“ на Кристиан Петцолд със сюжет от последното десетилетие на ГДР. С потискаща точност е възстановена онази действителност на вътрешно вцепенение, на оттегляне в частни житейски ниши, на повсеместна подозрителност и отчуждение. Главната героиня Барбара (голямата актриса Нина Хос) е лекарка в столицата, но след като подава заявление за напускане на страната за да се засели при годеника си на Запад е хвърлена в следствения арест на ЩАЗИ.


След освобождаването си Барбара е забутана като политически неблагонадеждна в дълбоката провинция и там започва да обмисля и подготвя бягството си от царството на социализма през Балтийско море. Постепенно филмът стеснява своя обсег и се концентрира върху личните преживявания на Барбара, върху конфликта между нейния стремеж към свобода и  зависимостите, в които изпада, чувството и за дълг и лекарски ангажимент към пациентите, които не може да остави в изнемогващата откъм специалисти източногерманска действителност.

Един изключително наситен, завладяващ и с играта на младите актьори, и с вещата си режисура филм.

*  *  *

По мнението на повечето критици, а и според много гласове от публиката, унгарският филм „Само вятърът“ (Csak a szél) бе един от най-силно разтърсващите и запомнящи се в тазгодишната конкуренция на Берлинале.

Автор е младият будапещенски режисьор Бенедек Флийгауф – изявен противник на днешното правителство на Виктор Орбан и ангажиран радетел за човешките права на малцинствата.

Основна тема на „Само вятърът“ е животът в страх и ужас, на който са изложени цигански семейства в Унгария, след безчинствата на расистки скинарски банди. Филмът се основава на действителни събития от 2009 г. когато след серия нощни нападения са опожарени много домове, десетки от жителите им са ранени, а шестима цигани, сред които и деца, са разстреляни с автоматен огън.

В центъра на филма е едно циганско семейство – майка, дядо и две деца, които живеят в безпросветна мизерия, но се опитват с денонощен труд да се грижат за прехраната си, докато изчакват заминалия на гурбет в Канада баща да ги изтегли от Унгария, в която за тях буквално няма бъдеще.


Съвсем отблизо ставаме свидетели как вледеняващият страх пропълзява в циганската махала, как новините за убитите наблизо комшии вцепеняват всички и ги карат да треперят и се ослушват нощ след нощ за всеки автомобилен мотор, за всяко излайване на куче в тъмнината.

Режисьорът Флийгауф успява да пресъздаде в хода на действието цялата безнадеждност, която бележи съществуването от ден за ден на тези нещастници, за които не се интересува никаква служба или институция и към които околните унгарци изпитват пълно безразличие или ненавист.

Национал-расистките банди, които тероризират циганското население, имат съвсем перфидна цел подчертава Флийгауф в многобройните си тукашни интервюта. Техните жертви се оказват тъкмо такива цигански семейства, които противоречат на обичайните клишета за лениви, безработни и престъпни скитници. Жретви са семействата, които пращат децата си на училище, които работят и се стремят да се интегрират с мнозинственото население.

Така расистите не само предизвикват паника и се стремят да прогонят колкото се може по-надалеч наплашените групи от хора, но и целенасочено се борят с всеки опит на цигански семейства да стабилизират своето положение, да изградят някакво по-сигурно съществуване. Според Флийгауф радикалните и престъпни банди преследват и по-далечни цели – екстремизация на обстановката в районите, обитавани от цигани и постепенно подклаждане на пожара на гражданска война…

Силно въздействащият филм бе приет с близки до вцепеняване реакции дори на професионалната прожекция. На последвалата пресконференция официална Унгария успя да засили подозрителността, която и без това цари в тукашните медийни среди с нов гаф: в пълно противоречие с регламента на Берлинале, който не позволява на външни институции да разпространяват свои материали на фестивала, унгарското в Берлин посолство раздаде на всеки журналист в залата печатни листовки. В тях се изтъква активната работа на правителството в Будапеща за подобряване живота на циганите, подчертават се успехите на правоохранителните органи в разкриването на актовете на насилие срещу малцинствени групи, изреждат се цифри м факти, които трябва да опровергаят внушенията на филма.

Най-силно възмущение обаче предизвикаха във всички тукашни медии онези пасажи от листовките, в които с оправдателен тон се изреждат актове на насилие с расистки подбуди и в други страни, включително и в Германия, което се възприема като калпав опит за изместване на вниманието от проблемите в Унгария.

*  *  *

Последният филм, за който искам да напиша няколко реда бе една изключително саркастична, жизнерадостна, едновременно лека, но и наситена с много интензивен хуманистичен заряд и социално напрежение трагикомедия от Балканите. Става дума за копродукцията на Сърбия, Хърватия, Македония и Словения „Парад“ на режисьора Срджан Драгоевич.

Сюжетът е разбира се абсурден и нереален, но не повече отколкото например цитираният на няколко пъти във филма класически уестърн „Великолепната седморка“: след няколкогодишни опити да се проведе гей-парад в Белград, безмилостно смазвани от банди скинари, подкрепяни от мълчащото мнозинство и от симпатизиращата им полиция, най-после през 2009 г. се случва нещо неочаквано.


След серия стечения на обстоятелствата „Лимона“, един от най-яростните някогашни четници от войните в бивша Югославия е принуден да поеме охраната на така ненавистните му „педери“ и да им осигури безопасно провеждане на прайд-парада. След като неговите аркани от охранителната му фирма го изоставят погнусени от задачата, „Лимона“ решава в неволята си да търси помощ от някогашните си бойни врагове, с които се оказва, че са се разбирали отлично и си поддържат най-добри отношения.

Той поема в розово лакирана Застава заедно с гей-ветеринарния лекар Радмило по пътищата на бивша Югославия и един по един успява да събере бившите си врагове - „усташа“ Нико от Хърватия, „балията“ Халил от Босна и „шиптара“ Азем от Косово. Цялата тази абсурдна група се връща в Белград и след десетки безумно смешни перипетии се заема да опази гей-парада срещу стотиците обезумели от ярост, жадуващи кръв,  скинари и сръбски националисти.

Най-забележителната фигура във филма е разбира се „Лимона“ – едно почти оригинално копие в леко умален размер на Бойко Борисов, но с идентичното негово черно кожено палто и втъкнати като при него пищови в колана. Целият му образ е апотеоз на балканската мутра, от тридневната му брада и слабо покарала бръсната глава през знаковите татуировки по цялото тяло и до масивния златен кръст на бичата му шия. За чалгаджийката Бисерка, негова любовница и бъдеща невеста, няма какво да се говори.

Ще си спестя повече подробности, още повече, че както научих от филмовия маркет на Берлинале „Парад“ вече е закупен от български разпространител и след превода предстои да се завърти и в България. Предвиждам му подобен  успех, какъвто вече бе регистриран след премиерите през декември при западните ни комшии.

*  *  *

За малко щях да пропусна и да не спомена, че завчера бяха раздадени и няколко мечки – златни и сребърни, както и други, по-пъстри награди. Дългът на хрониста изисква да се споменат поне по-важните от тях.

Финалът на Берлинале 2012 почти перфектно съвпадна с драматично поднесената и съответно лавинообразно медийно отразена оставка на Бундеспрезидента. Незапомненият във Федералната република скандал с поисканото от Прокуратурата снемане имунитета на президента, хвърли неминуемо своята сянка върху огласените в събота вечер призове, присъдени от международното жури.

И все пак церемонията си е церемония и тя събра 2500 поканени гости. Пред тях със съответните салтанати бе обявена шокиралата всички наблюдатели новина, че Златната мечка се присъжда на „Цезар трябва да умре“ на братя Паоло и Виторио Тавиани – документална лента за това как осъдени престъпници, тежки рецидивисти репетират постановка на Шекспировия „Юлий Цезар“ в театъра на римския затвор.

Със сребърната мечка – специална награда на журито бе отличен унгарският филм „Само вятърът“ на Бенедек Флийгауф.

Сребърната мечка за режисура получи Кристиан Петцолд за филма „Барбара“.

Мечките за най-добра женска и мъжка роля бяха присъдени на конгоанската актриса Рашел Мванза за ролята й на войник-дете в Конго във филма „Бунтовник“ и на датчанина Микел Фолсгард за ролята му на отблъскващия и побъркан крал Кристиан VII във филма „Кралска афера“.

Още една награда не искам да пропусна: Наградата на публиката след гласуване на над 25 000 зрители (при общо 300 000 продадени кинобилета на фестивала) получи „Парад“ на Срджан Драгоевич.

И така – до следващото 63-то Берлинале, което има вероятност да си остане само с киновълненията, но без бундеспрезидентски тревоги.
14  "Не хлебом единим жив человек..." / Кино, музика, литература, театър... / Берлинале 2012: Земя на хората -: Февруари 15, 2012, 15:16
Берлинале 2012: Земя на хората

© Милен Радев

Днес ще разкажа за три филма от тазгодишната официална програма на Берлинале, които подбрах за гледане по незнайно внушение и които при цялата си уж несъвместимост се оказаха обединени от начина, по който разнищват голямата световна история. Не от позицията на назидателното всезнаене, а така както я преживява и изстрадва едно отделно малко и чупливо човешко същество.

Фестивалът бе открит с френската пищна суперпродукция Les adieux à la Reine („Сбогом на кралицата“) на Беноа Жако. Кралицата е Мария Антоанета, годината е 1789, а мястото на действие е затвореният свят на двореца Версай (да не се бърка с едноименни фолк-клубове от по-късни епохи на разпад – б.м.).


Главна героиня обаче съвсем не е обречената лекомислена и импулсивна владетелка, а девойката Сидони, част от кралската прислуга, натоварена със задачите на lectriсe (личен четец) на кралицата.

От първия миг на филма, в който Сидони (Леа Седу) се буди в 6 часа на оказалия се по-късно исторически ден 14 юли и до неговия финал ние преживяваме от възможно най-близка дистанция трескавите дни на началото на т.н. „Френска революция“. Това става обаче не чрез епичния разказ за народния бунт и без червените капи и развени байраци на санкюлотите. Бесовете на парижките площади и кръвожадното блато на Конвента отсъстват от този филм.

Вместо това Беноа Жако буквално ни всмуква в личността на малката, простонародна, но издигнала се с природна интелигентност Сидони, кара ни да виждаме Версайските коридори и салони през нейните невярващи, панически широко отворени очи. Предана изцяло на любимата Мария Антоанета (Даян Крюгер) Сидони шари тревожно из етажите на прислугата, но попада и в кръга на аристократичния елит на кралството. Така тя става нямо регистриращ свидетел – а покрай нея и ние – на историческите дни в онова горещо лято.


Още преди премиерата критиците бяха лепнали на филма обикновено презрително използвания етикет „костюмна драма“. Единствено вярното в тази характеристика е, че героите на „Сбогом на кралицата“ действително носят исторически костюми. Движат се наистина във исторически мизансцен, възстановен впечатляващо и без всякаква бутафорност. Но атрибутите и сцените са изпипани автентично и тъй като ги възприемаме през погледа на Сидони,  ставаме веднага съпричастни на илюзорната самоувереност, после на объркването, постепенно прерастващо в паника, които царят във Версай.

На този фон трепти благоговението, нелишено от еротична зависимост, което Сидони изпитва към перфектната в нейните очи владетелка. По волята на авторите на филма Мария Антоанета поставя предаността на Сидони на гибелно изпитание заради собствени капризни чувства. Сидони поема риска, остава вярна в премеждието, а нас оставя в размисъл дали все пак е успяла в себе си да надмогне преклонението пред кралицата.

Една мисъл ме спохождаше отново и отново през цялата прожекция. В капсулирания в себе си свят на Версай цари неимоверна делова активност. Гъмжат тълпи от самоуверен аристократичен, дворцови и управленчески елит. Вземат се безполезни решения, окуражават се взаимно, че знаят какво вършат, ласкаят очевидно неадекватния на ситуацията Луи XVI. А навън кризата набира сила, слуховете за превзетата Бастилия, за отсечени глави, разнасяни по улиците, за смъртни списъци, които „народът“ им готви, пълзят из дворцовите коридори.

Тази неспособност да се намери изход, решение за една може би неразрешима ситуация поне на мен много силно ми напомни затворения в себе си и пребиваващ във „Версайска изолация“ днешен европейски политически елит. Знаейки каква съдба споходи само година-две по-късно целия онзи, показан на екрана свят, не може да не се разтревожиш сериозно за този, нашия…

*  *  *

Интересът към In The Land Of Blood And Honey („В страната където тече кръв и мед“) първия авторски филм на Анджелина Жоли (сценарий и режисура)  бе много силен от самото начало на проекта. Не само заради изключителната позиция на авторката в днешния артистичен свят. Основната причина бе темата, нейната трактовка в продукцията, силните страсти, които войните след пропадането на Югославия, разпалват до ден днешен.


Основната рамка на действието е позната – чрез преживяното от една босненска девойка - Айла (Жана Марианович) - филмът разказва за безподобния на нищо познато в Европа след Втората световна война сръбски терор в Босна в средата на 90-те години на скоро отминалия ХХ век. След първата експлодирала бомба в мирно кафене на провинциално босненско градче, следват „етнически прочиствания“, масови разстрели на мъжкото население, отвличане на жените в лагери, където в течение на месеци са подложени на сексуален тормоз и гибел.


Бясната реакция в Белград и сред сръбските общности в чужбина (някои дори по-шовинистично екстремни от домашните) бе очаквана и едва ли учудва. По-сложно е с противопоставянето и споровете, които филмът предизвика още при планирането на снимките в самата Босна сред организациите на жертвите, на сдруженията на жени, пострадали от масовия и системен сръбски сексуален терор.

Една част и то влиятелна част от тези организации обвиниха Анджелина Жоли, в гавра с жертвите, тъй като в основата на сюжета са любовните отношения между Айла и сръбски милиционер от някогашна мирна Босна, когото тя среща отново, но вече като комендант в сръбския паравоенен лагер, където е завлечена с десетки други жени. Според говорителките на организациите на жертвите такава ситуация е била абсурдна и невъобразима в тогавашната обстановка и нейното изобразяване на екрана е ново изпитание за травматизираните до днес босненски жени.

След изострената обстановка около филмовия проект и дори след временно оттегленя на разрешение за снимки в Босна, на Анджелина Жоли се наложи да заснеме по-голямата част в Унгария. Междувременно страстите са сякаш поуталожени, макар и фундаменталните й критички да продължават да се дистанцират от филма, без да са го видели до сега.

Днес, сряда 15 февруари, ще бъде официалната премиера в Сараево, за която там снощи са пристигнали Анджелина Жоли и Брад Пит.

Какво мога да кажа от себе си за Страната където тече кръв и мед

Ще започна с това, че след този филм почти 3 дни не можах да се насиля да вляза в която и да е друга прожекция от Берлинале. Отдавна чувствам дълбока причастност към събитията в Югославия след нейното разпадане. В библиотеката ми книгите за сръбската агресия в Босна заемат половин рафт. Особено важни, макар и трудно поносими като четиво, са няколко сборника с документални свидетелства на босненски жени за сръбския терор над цивилното население и за организираното насилие над тях.

Филмът на Анджелина Жоли стовари сега със страшна, непредполагана сила върху мен всичко онова, за което бях само чел и гледал загатнато в документални клипове от онова време. От самото начало сцените сразяват с неочакваната си и перфектно инсценирана историческа и – бих казал – дори етническа автентичност. На зрителя не се спестява нищо. Жестокостите на пияните, озверели сръбски четници следват своя дяволски ритъм и дори когато някои от тях остават загатнати в периферията на кадъра, вледеняващото им въздействие  едва ли може да остави някого хладнокръвен (освен единици с вероятно сръбско потекло, които не се посвениха на финала в тъмната и вцепенена в мълчание зала да викат „у-у-у“ и да освиркват).

Тук е силата на филма, тук е неговата оставаща стойност – в осезаемото и незабравящо се пресъздаване с художествени средства, в една мрачна, реалистична естетика, на четиригодишната агресия на сърбите срещу несърбите в Босна. Заслугата на Анджелина Джоли е голяма, майсторската й режисура на тези трудни, но важни епизоди, вникването й в детайлите на сръбско-босненската действителност са трудно обясними и заслужават адмирации.

За останалата част от сюжета предпочитам да замълча. Историята на взаимоотношенията на Айла със сръбския военен комендант (син на милиционерски генерал - някогашен партизанин, любовно и робовладелски привързан към Айла, разкъсван от хуманистични терзания, но въпреки това функциониращ безупречно в четнишката среда) е шита с бели конци. Двамата са „герои на кокили“, по любимия в такива случаи изрази на Захари Стоянов.

Сюжетните увъртания около нейното бягство от лагера и повторно завръщане при „капетана“ вече като шпионка на босненските бойци за да остане за още 3 години негова пленница са абсурдни и не издържат на никаква логика. Дали тази сюжетна линия е била дан на нужната политическа коректност или е плод на искрения идеализъм на Анджелина? Според нейните думи и на пресконференцията тук, тя е убедена в реализма и в хуманистичния заряд, който носи такава връзка, макар и в онази адска обстановка.


Последна забележка за едно според мен голямо актьорско постижение – Раде Шербеджия (познаваме го напр. от „Преди дъжда“ на Милчо Манчевски) в ролята на сръбския генерал, бащата на главния герой. Една перфектно изградена фигура, въплътила всички гнусни качества на балканската патриархалност, на безогледния шовинизъм и сълзливо национално самосъжаление. За генерал Небойша другият, различният, членът на чуждия етнос носи потомствена вина и през 10 поколения. В неговите очи босненците са лишени от човешки качества, те са вредни паразити, които трябва безмилостно да се унищожават.

*  *  *

Третият филм, в който съдбовен исторически катаклизъм се пречупва през погледа на един единствен индивид – 14 годишния Оскар – е Extremely Loud And Incredibly Close („Изключително шумно и невероятно близко“). Бащата на Оскар (Том Ханкс) се озовава по случайност и по работа в една от Кулите в Ню Йорк точно на 11 септември 2001. От там той успява да отправи само няколко телефонни обаждания до жена си (Сандра Бълок) и да запише кратки послания до сина си на телефонния секретар у дома, преди да се сгромоляса в небитието.

В развитието на филма проследяваме малката, лична трагедия на едно момче, което си спомня в детайли съвместните приключения, занимания, историите на един любвеобилен и ангажиран с възпитанието на сина си баща. Изключително развитият, с гениални почти качества Оскар не може да се справи с неумолимостта на внезапната загуба на най-важния за него човек. В отчаянието си той се затваря, наранява и отблъсква майка си, прави всичко възможно за да запази своя диалог с вече несъществуващия баща.


Филмът на Стивън Долдри е един протест на логично мислещия ум срещу безсмислеността и безцелността на битието, което допуска нелепа смърт, като сполетялата затворените в нюйоркските Кули. Същевременно той търси (и според мен намира убедително) смисления отговор на привидно безсмисленото човешко съществуване. Това става след наситено с драматично напрежение странстване на малкия Оскар из големия Ню Йорк. Понякога неговата тъга и безутешността му стават тъй интензивни, че се понасят трудно дори в кинозалата, понякога случките от живота на хората, което той среща ни отбиват от голямата тема, средствата на катарзиса са си все същите и повече от 2000 години след Аристотел.

Към Оскар се присъединява и му помага да извърви мъчителния път и една странна фигура, за която в хода на действието започваме да се досещаме, че му е много по-близка, отколкото изглежда – ням старец, емигрант от Европа. Без да промълви и дума през целия филм Макс фон Сюдов прави само с погледа си на древен мъдрец и с пестеливата мимика на забележителното си лице една голяма роля, която му донесе и тазгодишна номинация за наградата Оскар.


Така за пръв път сега успях да усетя истински какво е означавала трагедията от 9/11 в съвсем личен, човешки план за десетки хиляди близки, какви травми и непреодолими душевни осакатявания са понесени от тези съвършено невинни жертви на фанатичния, фундаментален ислям.

Залата на прожекцията, на която бях, откликна с продължителни и доста шумни аплодисменти. Реакциите на професионалните критици на следващия ден бяха предвидими и типични за германските интелектуализирани медии – отчитане на важността на темата, играта на актьорите но веднага укоризнени натяквания по адрес на режисьора за прекалената емоционалност, за това, че карал зрителите да се просълзяват (ау, какъв резил! – б.м.), че бил прекалил със сантименталния музикален съпровод и пр.


Като че ли предвидил упреци от този род, Стивън Долдри беше казал още преди време – май в интервю за Би Би Си? – че така откликват хора, стегнати в собствени комплекси. Те забелязват, че са податливи на емоционалната страна на историята и се стремят да реабилитират пред себе си съзнателното потискане на излишни чувства, осъждайки всъщност собствената нежелана и спонтанна реакция.

За пишещия тези редове Extremely Loud And Incredibly Close бе сполучилив, психологически натоварващ, емоционално ангажиращ филм, който никъде не преминава тънката черта, която разделя истински вълнуващата драма от мелодрамата.

© за всички снимки от филми Berlinale Press Office
15  "Не хлебом единим жив человек..." / Кино, музика, литература, театър... / Re:Преди и след прожекцията -: Февруари 14, 2012, 10:04
Благодаря за отделеното внимание на писаниците ми.
STB, редовно си има в секцията "Ретроспекция" прегледи на различни аспекти на киноисторията. Но тук ми направи впечатление това безкритично поднасяне, некоментирането на страшния исторически фон, на който се създават тези авангардни кинаджийски (в смисъл като занаят) шедьоври.
С тази си позиция съм разбира се напълно изолиран - достатъчно е да се спомене тук Айзенщайн, "Броненосецът Потемкин" и всички забелват очи и почват възхитено да въздишат - това е просто канон за всеки кинокритик и киноман по света.

Не знам къде би могъл да излезе горният материал в печата - аз след закриването на вестниците Анти и Седем не комуникирам с печатни органи вече. Давам текстовете си за публикация само тук:

http://www.svobodata.com/page.php?pid=8272&rid=29
http://kafene.net/analysis.html?fb_1101652_anch=22419081
Страници: [1] 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 ... 43
Powered by PHP Powered by PHP Powered by SMF 1.1.16 | SMF © 2006-2009, Simple Machines | Sitemap Валиден XHTML 1.0! Валиден CSS!