Tyxo.bg counter Последните публикации на: Rhino
Дискусионен форум "Де зората"
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Януари 21, 2018, 00:49

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Архивът на "Де зората" (юли 2006 - февруари 2010) е тук: http://de-zorata.de/sites/forum
7416 Публикации в 276 Теми от 141 Членове
Последен член: bozman
* Начало Помощ Търси Вход Регистрация
  Покажи публикации
Страници: 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 [12] 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 ... 46
166  Под лупа / България. Строители и рушители / Re:Личности -: Юни 07, 2012, 15:11
И още от изказванията на проф. Х.Щамлер, който освен всичко друго е известен поет символист, почитател на творчеството на Т.Траянов:

… Спомени из първото ми идване в България? Пътувах с влак през Югославия и влязох в България през Цариброд. На българската граница всичко се промени. В югославските железници нямаше ред и чистота, а българските железничари обслужваха с бели ръкавици, любезни и усмихнати. Влакът се движеше по разписание и първото им впечатление беше, че тук царува ред… Аз се чувствах в България като в Европа. България беше една европейска страна, с едни малки симпатични ориенталски остатъци, нямащи общокултурно значение. За разлика от Германия по това време, в България царуваше пълна свобода на словото.

***

…Корените на македонския въпрос ни водят към средата на ХІХ в. … Въпреки, че Сърбия бе победена през Първата световна война, тя излезе от нея като победител благодарение на своите съюзници.  Тогава сърбите получиха Македония и я превърнаха в Южна Сърбия… Аз винаги казвам на моите колеги, които са измамени или подкупени и в САЩ защитават македонизма, а мнозина получават стипендии и най-различни награди от господата в Скопие: “Вашият македонизъм, изобретен в лабораториите в Белград и Москва и за съжаление отчасти в София с помощта на Георги Димитров, е в кавички. Има македонизъм, но той е български македонизъм.”

***

…Националсоциализмът трая 12 години, болшевизмът трае още. Комунистите имаха много време да насаждат своето сатанинско евангелие. Хитлер и Сталин – митологичните  близнаци-врагове, еднакво пагубни и водещи към гибел цяла Европа. Техните планове бяха ужасяващи. Фашизмът е само за Италия. В Германия имахме националсоциализъм… Антихитлеристите от Запад и антисталинистите от Изток – това са еднаквите измерения. Международната употреба на думата “фашизъм” бе въведена от болшевиките, от Сталин: те не обичаха националсоциализма, казвайки – “има само един социализъм и той е нашият!” Както Ленин в началото на 20-те години, поздравявайки западните левици, попита италианските делегати – “Другари, къде е Мусолини, защо не го виждам?”… Към 50-те години проф. Фьодор Степун ни даде своето определение за тези катастрофически явления – “Националсоциализмът бе един набързо импровизиран кървав абсурд. Но болшевизмът е едно безумие – тежко преди всичко и главно със своите последици.”

***

… Македония стана за мен кауза, която защитавам с чиста съвест. Когато човек погледне Македония, въпреки, че по принцип може да е аполитичен, той неизбежно ще се идентифицира с нейната историческа кауза в борбата за независимост и свобода. Ако сега македонците искат да базират своя национален живот върху една фантазия, неминуемо по-късно историята ще си отмъсти… С помощта и съдействието на обучени наемници академичните кръгове из целия Запад са убедени, че съществува нещо като незаконно роден “македонски” език, отделен македонски фолклор, македонска история. С тъжна гордост мога да кажа, че твърдо съм отказал да погълна тази стръв… Христос казва – съблазните са неизбежни, но горко на виновниците за тези съблазни. Аз чувствам, че макар българската сегашност да дава надежди за по-добро бъдеще, все пак в българския въздух още витаят много опасни отровни съблазни. Съблазните на фалшивото мислене. Съблазните на лъжовното представяне на българското поведение в света. Съблазните да се изтрие паметта за истинската България.

***

… За мен България сега е въплъщението на една надежда. Аз се радвам, когато виждам, че истинската българска стихия си пробива път. Но българите трябва да изучат много добре своето минало. Със съжаление констатирам, че много млади българи нямат представа за миналото на България. Само с познаването на своето минало, те ще могат да изградят своето бъдеще.
167  Под лупа / България. Строители и рушители / Re:Личности -: Юни 06, 2012, 07:04
През 2012 г. се навършват 100 години от рождението на големия приятел на България, проф. Хайнрих Щамлер.

http://www.kroraina.com/knigi/v_mak/1994/mak_31_7-4.html
168  Под лупа / България. Строители и рушители / Re:Из пътя на България -: Юни 03, 2012, 22:56
Добре написано, Анамари. И от тебе, и от Слави.
Те пак са тук и пак са същите. Но и нас ни има и ще ни има. Усмивчица
169  Под лупа / Актуални / Re:Новини -: Юни 01, 2012, 13:31
Ограничаването на свободата на словото може да погуби нашата цивилизация
 
Казва известният руски дисидент и правозащитник Владимир Буковски

 Даниела Горчева, сп. "Диалог", Холандия



През 2009 г. холандският министър-председател Марк Рюте се противопостави на опита да бъде наложен закон за наказателно преследване на тези, които отричат Холокоста, с думите, че свободата на словото е по-голяма ценност от безсмислени и невежи приказки и че не бива да се въвеждат такива забрани.

Напоследък и у нас все по-често се чуват гласове – при това, за съжаление, и от правозащитници, за въвеждане на законови ограничения на свободата на словото.
 
Наистина, има немалко публични изказвания и твърдения, които будят тревога и възмущение, но това ли е правилният път – да се преследват хората за техните становища и да се посяга на основно човешко право – правото на изразяване на мнение?
 
А и възможно ли е да вкараме в затворите всеки невежа или всеки идеологически противник и в това ли се състои демокрацията – да инкриминираме символика, убеждения и възгледи и да налагаме мълчание от страх, вместо да се стремим към просвещение? Че то и преди си имахме Политбюро, цензура и автоцензура!
 
Или ще съдим само известни публични личности, за да налагаме мълчание от страх у другите и да тръгнат слухове и конспиративни теории, че видите ли, щом тикат хората в затвора, значи има нещо вярно в това, което Хикс или Игрек твърдят, иначе щяха да ги оборят, а не да ги затварят.

И за да превръщаме гротескни фигури в жертви и мъченици, вместо да ги осмеем за абсурдните им твърдения?
 
"Mediapool" съвместно със списание "Диалог" започва дискусия на тема свободата на изразяване. Първото мнение е на известния руски дисидент и правозащитник Владимир Буковски.
 
Върнахте се от Крим, където с още двайсетина известни съветски политзатворници отбелязахте 68-та годишнина от депортацията на кримско-татарския народ и почетохте жертвите на този геноцид*. Разкажете нещо повече за това събитие?
 

Всяка година кримските татари отбелязват с траурни митинги годишнината от тяхната депортация от Крим през 1944 година. Тази година те поканиха много гости – и от Украйна, и от Русия, бивши политзатворници и правозащитници.** След това между нас имаше отделни разговори без публичност за това какво се случва у нас, какво трябва да се направи, с какво и на кого можем да помогнем.

 
Участвахме и във възпоменателните прояви. Възпоменанието беше впечатляващо, имаше огромен митинг - около 30 000 души в Симферопол. В началото имаше демонстрации, след това в навечерието запалиха свещи на площада за своите загинали, а на следващия ден се проведе траурен митинг. Поднесохме цветя на паметника на Пьотр Григориевич Григоренко*** в Симферопол.

Там взехте решение да създадете Кримски форум на бившите политзатворници?
 
В общи линии - да, въпреки че тази идея предстои да се уточнява, да се обсъжда, за това е създадена работна група от бивши политзатворници, които сега живеят в различни страни. А конкретно какво и кога, предстои да се уточни и разработи. По принцип става дума за форум, на който да имаме възможност да обсъждаме текущите проблеми, да даваме оценка на случващото се. Това е, което по принцип се уговорихме да създадем.

Там сте обсъждали и проблемите на декомунизацията. Не е ли късно да се пристъпи към лустрация и да се търси съдебна отговорност за извършените комунистически престъпления?
 
Този въпрос се обсъжда винаги, когато се събираме, и това е неизбежен въпрос, защото досега това не беше направено и нещата тръгнаха не както трябва. И в Източна Европа, и особено в Русия, в Беларус, в средноазиатските републики, това е нашата обща трагедия – че не успяхме да принудим управляващите да проведат съд над тази система. Която, разгръщайки се, установи ефективно напълно престъпен строй и извършваше тежки престъпления срещу различни народи, както беше разкрито в периода на гласността.

Ако бяхме осъдили комунистическата система, то тогава не би се появила тази каша в главата на хората и особено на младото поколение, за което от значение са не фактите, а да слушат всякакви мнения откъде ли не. Струва ми се нелепа ситуацията, когато някакви прокомунистически младежки движения в Русия са протестни! Само по себе си това е нелепо. Ако те бяха малко по-грамотни, те нямаше да бъдат прокомунистически, доколкото това, което имаме днес в Русия, е пряко наследство на съветската комунистическа система.

Ето това е, за което ние винаги говорим. Винаги обясняваме, че дори след толкова години не е късно да бъде проведен съд над системата. Но конкретни стъпки по този повод засега не можем да предложим. Такъв съд може да се проведе само след разкриване на архивите, които доказват престъпленията им. А засега нямаме тази възможност.

 
На форума вие предупредихте за съществуването на авторитарни тенденции в Русия, за появата на нови политически затворници и че това е път, водещ към тоталитаризма.

Там беше обсъждан този въпрос – доколко е реална и доколко голяма е тази опасност. Естествено, за страни с нашето историческо минало такава заплаха винаги съществува и това не бива да се забравя. Това винаги може да се случи. Аз не мисля, че това би могло да се случи в пълен мащаб, тъй като времето не може да се върне назад и защото сега имаме съвсем други условия. Но в някаква специфична форма е напълно възможно установяването на подобни режими.

Но и в ЕС има хора, които са в затвора заради своите възгледи и мнения. Имам предвид законите за отричане на Холокоста. Какво мислите за това?
 
Знаете ли, по този тема аз отдавна мисля и говоря. Аз съм против криминализирането на което и да е мнение. Смятам, че това противоречи на нашата цивилизация. Нашата цивилизация в голяма степен е построена върху свободата на словото. И ако днес разполагаме с постиженията в техниката, в науката и другаде, те са постигнати именно благодарение на това, че свободата на словото е била крайъгълен камък на нашата цивилизация. И смятам за крайно непредпазливо, да го кажем така, тя да бъде ограничавана. Това може да погуби нашата цивилизация.

Спомням си, моят близък приятел, вече покойният Руди Върба**** ми разказваше как е бил в Освиенцим, и как е избягал оттам, за да предупреди еврейските общини в Словакия, че ги изпращат на изток не за преселване, както официално е съобщавано, а ги изпращат в лагери за унищожение. Той е извършил подвиг, избягал е от Освиенцим, което почти на никой не се е удало. Успял е да стигне до Словакия и да разкаже за това на еврейските общини и в крайна сметка е успял да стигне до Канада, той живееше в Канада и там аз се запознах с него.

Та ето този човек, който винаги и навсякъде свидетелстваше за ужасите на Освиенцим, за газовите камери, за крематориумите, той винаги се обявяваше против това да се подлагат на наказателно преследване хората, които се съмняват в Холокоста. Той винаги и навсякъде говореше и пишеше за това.
 
И аз съм напълно съгласен с него, бях съгласен тогава, съгласен съм и сега. Невъзможно е невежеството да се излекува с наказателно преследване.

 
А има ли в Англия закони, които да преследват тези, които отричат Холокоста ?
 
Не, в Англия няма такива закони.

Отрицателите на Холокоста тук, в Англия, не са подложени на наказателно преследване. И на практика тук такива хора няма. Има няколко историци, които се съмняват в численото измерение на тези жертви.
 
Историкът затова е историк, за да изяснява детайлите на историческите явления. Но хора, които въобще да отричат Холокоста, на практика тук няма, именно защото тук никой не ти забранява да се съмняваш – ако искаш, съмнявай се.

Такива хора има там, където това се забранява. И това съмнение възниква особено сред по-младото поколениe, за които това са митове, история, за която те самите не са видели никакви доказателства. И е нещо просто в тях да се зароди в съмнение в тези факти, те са невежи. Аз смятам, че отговорът на такова явление трябва да бъде просветителската работа, подобряването на преподаването на историята в училище, а не съдебното преследване.

Наказателното преследване затвърждава митовете, създавайки усещане за преследване на истината, за прикриването й. Това само засилва хаоса в главите на хората и засилва митовете, които са им внушили съмняващите се в тези факти.


А бихте ли приели да се наказва със затвор отричането и омаловажаването на комунистическите престъпления ?
 
Аз съм готов да отнеса същото нещо и към престъпленията на комунизма. Никога в живота си не бих препоръчал съмняващите се в тези престъпления да бъдат преследвани от закона. Това само би влошило ситуацията. Трябва да се просвещава, да бъдат показвани документалните факти, да се преподава историята по-подробно и с тези факти – ето това е необходимо.
 
Има ли, според вас, опит за политическа злоупотреба с жертвите на геноциди и какъв е начинът да почетем и пазим паметта на жертвите?
 
За съжаление, когато се стигне до тези въпроси, много често се намесват политически съображения. А това е лошо. Когато говорим за историята, за фактите, за събитията, политическите съображения трябва да бъдат премахнати.

А тук те много често се намесват и ето че по някаква странна причина се получава, че уж левите осъждат Холокоста, а десните – не. Пълна глупост. Ние с Вас отлично разбираме, че нацисткият режим беше толкова ляв, колкото и сталинският. Неслучайно тяхната партия се наричаше национал-социалистическа работническа партия. Те бяха сродници. И едните, и другите бяха леви. И никаква политика в това няма, а има само престъпления.

А във връзка с политическия уклон в обсъждането на тези въпроси, възникнаха още няколко явления. В Евросъюза е забранено публичното демонстриране на нацистката символика, а щом е така, хората, преживели комунистическото управление, започнаха да искат да бъде забранена комунистическата символика. Именно защото има забрана на едната символика. Мисля, че ако нямаше забрана на нацистката, никой не би повдигал въпроса за забрана на комунистическата символика.

Това е естествена реакция на народите, които преживяха престъпленията на комунизма, и те изпитват чувството, че западното обществено мнение напълно пренебрегва тези престъпления и ги отбягва и затова те имат желание да възстановят нарушения баланс.

А резултатът се получава нелеп. Символиката сама по себе си нищо не означава. Тя въобще не говори за привързаност към тези идеи. Стига се до комични ситуации. У нас един от принцовете се появи на карнавал в нацистки мундир и беше осъден от общественото мнение. Та нали на карнавал човек може да се преоблече всякак, дори като самия дявол!

Стига се до някакъв фанатизъм в тези въпроси, когато вече не може тази символика да бъде показана за каквато и да е цел, дори с цел да бъде осъдена. Това е пълна глупост, нещо напълно излишно. Аз често виждам младежи с шапки със сърп и чук или с лика на Че Гевара. Съжалявам тези деца, защото те не знаят, че носят на себе си знаците на масови убийства. Това е жалко, но да им се забранява да го правят, означава да се предизвика напълно противоположна реакция. А това не бива да се прави.


--------
 
* На 18 май 1944 г. под предлог, че са сътрудничили с нацистите, съветските власти депортират народа на кримските татари в Узбекистан и съседни райони на Казахстан и Таджикистан. През юни са депортирани и кримските българи, гърци и арменци. За разлика от останалите депортирани през 1943-1944 г. общо 61 народи и етнически групи, на които е разрешено да се завърнат в родините си през 1956 г., кримските татари се завръщат едва след 1989 г. Тяхното национално движение за завръщане през 60-те години на миналия век се превръща в част от съветското правозащитно движение.
 
** Освен Владимир Буковски в Крим бяха легендарни съветски политически затворници и дисиденти като Наталия Горбаневская, Мустафа Джемилев (сега председател на Меджлиса на кримските татари), Сергей Ковальов, Василий Овсиенко, Александър Подрабинек, Александър Лавут, Людмила Алексеева и много други.
 
*** Пьотър (Петро) Григоренко (1907-1987) е украинец, генерал-майор от съветската армия, дисидент, осъдил съветската интервенция в Чехословакия през 1968 г. През 1967 г. подкрепя борбата на кримските татари за завръщане в родината им и я активизира. През май 1969 г. става обществен защитник на арестуваните при масовите вълнения в Узбекистан кримски татари, заради което е арестуван и изпратен в психиатрична болница. След международна протестна кампания е освободен през 1974 г. През 1976 г. става член на Московската хелзинкска група. Същата година заедно с други правозащитници протестира с открито писмо срещу оклеветяването на Владимир Буковски в “Литературная газета”. През 1977 г. е лишен от съветско гражданство. Живее и умира в САЩ. Паметникът на Григоренко е издигнат от благодарните татари през 1999 г. и едва по-късно е легализиран.
 
**** Рудолф Върба (Валтер Розенберг) е словашки евреин, който на 7 април 1944 г. успява да избяга от концентрационния лагер Освиенцим (Аушвиц) заедно с Алфред Вецлер. 32-те страници описание на лагера и газовите камери, което съставят Върба и Вецлер, са първата достоверна информация за лагерите за изтребление, която достига до западните съюзници в началото на май 1944 г. Светът научава какво се случва, когато части от доклада Върба-Вецлер са прочетени на 15 юни 1944 г. по BBC World Service и са публикувани в Ню Йорк Таймс на 20 юни. В следващите дни световни лидери, между които папа Пий ХІІ, президентът Рузвелт и шведският крал Густав V, призовават адмирал Хорти да спре депортациите на унгарски евреи.  На 7 юли адмирал Хорти нарежда депортацията да бъде спряна. До този момент в Аушвиц са изпратени 437 000 унгарски евреи, прекратяването на депортацията спасява други 200 000.
-----------------------------------------------------------------------------------------
170  "Не хлебом единим жив человек..." / Кино, музика, литература, театър... / Re:Българска поезия -: Май 26, 2012, 07:10

СЛОВЕНКАТА

Радой Ралин


Аз мислех си, че никога отново
след битките, след дългата война
не ще забие туй сърце сурово
пред погледа на някаква жена.

Но ето, аз попаднах в град готичен,
словенски град, разграбен, разрушен.
Но ето, аз съзрях едно момиче
и завървях подире му смутен.

И сякаш всичко в мен се преобърна,
и сякаш вече нямаше война,
и пак животът мирен бе се върнал:
пред мен стоеше чудната жена.

Тя бе една такава снажна, здрава,
словенска самородна красота!
В очите и шумеше буйно Драва,
в косите й — хайдинските жита.

Но нямах време да мечтая само!
Нали на път ще бъдем утре пак?
И спрях я. Заговорих я… И двама
по улиците скитахме до мрак…

Разказвах и за моята България
и исках да я водя у дома.
Тя смееше се само и не вярваше…
И все пак ме целуваше сама.

Тя знаеше: България далеч е…
Не се напуска лесно роден кът…
Ще си останем само с тази вечер,
а аз ще си поема своя път.

И утре, щом потегли ешелонът
по чужди градове, далеч оттук,
тя може би за мен сълзи ще рони,
а може би ще се целува с друг.

Със спомени съм пълен от войната.
Един от тях остава светъл, чист.
Словения… Градчето непознато…
Словенката със чудните очи.
171  Под лупа / България. Строители и рушители / Re:Убийствено червено -: Май 19, 2012, 20:23
1944 г. и червените разстрели
 Баба Верка: "Кучища влачеха месо по нивите"


http://www.epochtimes-bg.com/2008-01/2008-04-11_09.html
172  Под лупа / Македония, България / Re:Народни Будители -: Май 17, 2012, 22:23
СЪВЕТИТЕ НА ЕКЗАРХ ЙОСИФ И ПОСЛЕДНИЯТ МИ РАЗГОВОР
С НЕГО


Симеон Радев




Екзарх Йосиф. Портет от Иван Мърквичка, 1910 г.


...За него (Екзарх Йосиф – бел. ред.) съм писал неведнъж с възхищение, което годините постоянно увеличават. И със своята личност, и със своето дело той заема едно от най-големите места в новата българска история. Българщината в Македония е създадена от вековете. Големи дейци с безсмъртни имена я пробудиха след дългото робство. Но той е, който я организира върху положените основи. В продължение на тридесет и шест години, от деня, в който той стъпи на своя престол, до фаталната Междусъюзническа война, след която трябваше да го напусне, той посвети на нея своя живот. С какъв далечен взор в бъдещето, с каква мъдрост в начинанията, с какво постоянство пред трудностите, с каква твърдост пред опасностите, с какъв такт в своята дипломация той изпълни мисията си – ще каже историята. За тия, които са имали привилегията да го познават отблизо и са способни да видят неговата огромна дейност, той блести с ненадминато величие. Величие, трагично в своя край; той плака преди смъртта си над разрушенията на своето дело в Македония, както пророк Йеремия над съсипните на Ерусалим.

Още дете, бяха ме учили у дома, както и в училището, да гледам на него като на духовен глава на целия български народ и въплъщение на единството му. Стипендиант на Екзархията в лицея, аз виждах в него и своя благодетел. Това ми чувство растеше всеки път, когато имах щастието да говоря с него. Екзарх Йосиф обичаше да беседва с млади хора, у които забелязваше жив ум. Покойният Неврокопски митрополит Борис ми е разказвал, че, ученик в семинарията в Цариград, през летните ваканции бил викан при него на остров Принкипо. Екзарх Йосиф проявяваше особено благоволение към мене. През празниците и в неделя, след службата в параклиса на Екзархията, той влизаше в салона и там приемаше по-важните лица, дошли като богомолци. Щом отидех да му целуна ръка, поставяше ме надясно от него. Случваше се да ме вика при себе си, когато другите си отидат. Разпитваше ме за моето учение, за книгите, които четях, даваше ми съвети. Свършил в Париж освен правото и литература, той познаваше отлично френските класически писатели. Особено драго му беше, че и аз съм ги изучил добре. Много от книгите, които взимах от Екзархията, бяха ми препоръчани от него. Той приказваше с мене не като с младеж, а като с възрастен човек, оказвайки ми доверие.

Еднъж ме пита дали съм чел Ернест Ренан. Отговорих му, че още не. „Имам всичките му книги, каза той. Не ги отварям. Не щада ми размътят ума.”

Верен с всичката си душа на Православието, Екзарх Йосиф завиждаше на папата, че е начело на едно духовенство от монаси, предани на неговите заповеди. „Това е, казваше той, l'Eglise militante (войнствующата църква). А какво мога да правя аз с едни свещеници, хора женени, на които главната грижа е семейството?”

Разказваше ми и за своя начин на работа:

„Когато има да взимам важни решения, раджоните (той употребяваше италианската дума „раджони” вместо „аргументи”) деля надве: за и против. Всеки един раджон преценявам поотделно и после в едната или другата смисъл, по съвкупност. Така трябва да прави всеки човек и при всяка голяма стъпка в живота.”

Той ми даваше и други съвети от практическия живот: „Когато правиш нещо, знай, че то няма да остане тайна; когато пишеш писмо – че ще попадне в чужди ръце.”

Екзарх Йосиф знаеше, че съм посветен в Революционната организация, и не ме осъждаше за това. Знаеше също, че съм посветил в нея някои ученици от семинарията. И в това не ме осъждаше. Но той виждаше мисията на тази организация не така, както тя си я беше дала. Припомням си много добре думите му:

„Революционната организация трябва да бъде възпитателка на българите в Македония в дух на свобода и готовност за борба, без обаче да ги хвърля в опасни действия. Ние не сме готови да повдигаме македонския въпрос сега. Македония не ще може да се освободи освен чрез революция, но трябва най-напред да се
довърши националната организация чрез църквата: навсякъде владици, училища, интелигенция. Това още не е всичкото. Трябва да се създаде българска имотна класа в градовете, където гърцизмът разполага с голяма икономическа сила, каквато ние нямаме на изток от Струма.”


Няма съмнение, че аз не бях още в състояние, поради възрастта си, да разбера пълното значение на тия думи. Но те останаха в ума ми и ми спомогнаха по-късно да преценя от тая страна македонското революционно движение.

През лятото на 1898 година положих последните си изпити. Моята първа длъжност беше да съобщя това на Негово Блаженство. Отидох и да му изкажа признателността си за благодеянието му да ме постави в лицея, за щастието, което ми е дал да разговарям с него, и за съветите как да ръководя живота си. Екзархът ме изслуша с видимо удоволствие и ме попита: „Сега какво желаеш?” – „Бих Ви помолил да ме назначите учител по френски език в някоя от гимназиите.” Екзарх Йосиф ми каза: „Не, аз имам за тебе друго предназначение. Искам да те изпратя за четири години в Париж да учиш там това, което аз учих: две години литература в Сорбоната, две години в юридическия факултет. В тия четири години ще свикнеш да се срещаш с друг род хора, ще се учиш и
от тях. Ще навикнеш на европейски отношения. Когато се завърнеш от Париж, ще те подстрижа и ще те изпратя за две години в някоя духовна академия в Русия. Там ще изучиш църковния ред и основите на православието. На колко си години?” – „Деветнадесет.” – „Като свършиш учението си в Русия, ще дойдеш при мен. Ще те ръкоположа епископ на двадесет и петата ти година. Аз имам нужда от човек, който да може да посреща чужденците, които се интересуват по българския въпрос, и когото да мога да пращам при посланиците.”

Отговорих: „Много съм трогнат от предначертанието на Ваше Блаженство, но нямам нужното призвание.” Той ми каза: „Ами аз имах ли го? Но българският народ се беше пробудил, имаше нужда от водители и аз му се посветих. Призванието ми дойде по-късно. И на теб ще дойде.” – „Не вярвам, Ваше Блаженство, че ще ми дойде.” – „Тогава ще вървиш в България. Там е твоето поприще.” Стана, отвори една касетка, взе оттам петнадесет наполеона и ми ги връчи: „За първите ти нужди.” Целунах му ръка, той ме целуна по челото и така се разделихме.

На другия ден се качих на един български параход на път за Бургас. Като излизахме от Босфора, слънцето захождаше. Последните му зари правеха от небето, от морето и от бреговете феерия от багри. Пътниците бяха всички излезли на кувертата да гледат. Аз не исках нищо да виждам. Цялото ми същество беше опиянено от радостта, че ще видя България, и в сърцето ми за никакво друго чувство нямаше място.
173  Под лупа / Песни и танци на народите / Re:За заплахата, пред която сме изправени -: Май 09, 2012, 06:26
Парламентът на Кувейт прие закон, предвиждащ смъртно наказание за обида на Аллах, съобщават местните медии. 40 депутати са подкрепили законодателната инициатива, а 6-има са гласували „против”. За да влезе в сила, законопроектът трябва да бъде одобрен от правителството и подписан от емира на Кувейт. Според документа всеки човек, който отправи обида към Аллах, Корана, някои от пророците и съпругите на пророка Мохамед, може да получи смъртно наказание. Независимо от това обаче, ако подсъдимият се разкае пред съда, той може да избегне смъртното наказание и вместо това да бъде осъден на 5 години затвор или да заплати глоба в размер на 36 000 щатски долара. Лице, уличено в повторно извършване на подобно престъпление, вече не може да разчита на снизхождението на съда. Подобен закон действа в Пакистан. По думите на християнските свещеници, той се използва срещу християните с цел оказване на натиск. Така например за обида на пророка Мохамед през 2010 г. беше осъдена на смърт християнката Азия Биби – майка на 5 деца. В момента тя е в ареста в очакване на екзекуцията.
174  "Не хлебом единим жив человек..." / Църквата / Re:Червеното православие -: Май 04, 2012, 15:40

Греховната любов между БПЦ и руската църква не е от вчера.

http://www.extremecentrepoint.com/?p=11467

Защо греховна? Саможертвена... Ухилен
175  Под лупа / Актуални / Re:Афиш - дата и час -: Април 27, 2012, 21:29
Anamary, благодаря за снимките, а също и на Галя. Към 19.30 часа дойде и Уорлик - без всякакав антураж от дебеловрати или тънковрати гардове с традиционните слънчеви очила, така характерни за родните политици - нареди се скромно на опашката, купи книгата и си взе автограф.
176  Под лупа / България. Строители и рушители / Re:Из пътя на България -: Април 26, 2012, 08:35
8.

Съвместните усилия на ген.Маринов и Стойчо Мошанов дават резултат: на 5 септември СССР обявява война на България, която му дава достатъчно основания да настани дивизиите си на наша територия. С това и последната възможност да избегнем катастрофата се проваля. А тази възможност не е била съвсем нереална. Неискреното поведение и хитруванията на дребно провалят възможността Мошанов да влезе навреме  във връзка със земеделския водач Гемето /д-р Г.М. Димитров/, който е близък с англичаните и по това време е бил също в Кайро. Земеделците са били единствената сила, която е можела да спре комунистите чрез едни свободни избори. Връзката се осъществява, но... едва след като съветските войски навлизат в България. Дори и след съветската инвазия, Чърчил предлага 25% съюзнически интереси в България при октомврийското си посещение в Москва, срещу само 10% за Румъния. Елизабет Баркър сочи, че Молотов се е опитал да се спазари с Идън, като поискал 90% за България /Ел.Баркър, „Британската политика в Югоизточна Европа през ВСВ”/. За Мошанов, „полезния идиот”, два пъти по-„полезен”, защото е свършил работата си безплатно, остава единствено потупване по рамото в отечественофронтовска България. Скоро обаче, поради преминаването му в редовете на опозицията, срещу него започват да се сипят обвинения. „Полезен”, „полезен”, ама вече не чак толкова...

На връщане към родината Стойчо Мошанов се отбива в Анкара, където дава отчет за мисията си на тамошния съветски посланик Виноградов. В резултат на която той и страната, която представлява, получават няколко „фини” шамара за безгръбначното си поведение. Първо Виноградов му съобщава, че английския пълномощен министър Хюджесън е побързал да го информира за мисията на Мошанов още часове след първото му посещение в Турция през август и така „предотвратил оплитането си в некоректност срещу съюзна държава”. Веднага след тази подигравка /”виждате ли, ние знаем всичко”/, съветският посланик пуска „патицата”, че се готвил десант на турски войски в България, който бил избягнат поради съветското нахлуване. Несъмнено този вариант е бил отработен от сталиновата пропаганда. Чърчил наистина е държал на съюзнически десант от Турция, но нито правителството на Иноню, нито още по-малко партньорите му от „голямата тройка” са били склонни да реализират такава операция. Но десантът чудесно служи за плашило, което по-късно се размахвало от комунистите навсякъде. Накрая Виноградов изпраща бедния посредник по живо, по здраво, като му изказва съжаленията си, че „Радио София престанало да дава хубавите български песни, които той/Виноградов/ толкова обичал да слуша: прекалено претоварили програмата с руски песни”. Сарказъм,  превърнал се в  реалност в продължение на десетилетия...

Мисията на Стойчо Мошанов, предварително обречана на неуспех поради нежеланието му да я изпълни с подобаваща сериозност, свършва като личен негов провал и като катастрофа за България. Бившият председател на парламента, който си е позволявал да води независима политика от цар и премиер, сега е изпаднал до положението да пише унизителни писма до съветския наместник Гошо Тарабата с молба да му се даде възможност да опрадвае постъпките си, понеже вече го смятат за англоамерикански агент. Пише мемоари, подплатени с червени и розови кръпки, само и само да докаже, че е поставял съветските интереси по-високо от Българските. Още по-катастрофални са последиците за България: цветът на воинството й  - 30 хиляди души - е изтребен в безсмислени операции срещу доскорошен съюзник, интелигенцията и по-заможните и будни хора – също поне толкова – избити без съд или от „народен” такъв, страната – окупирана и превърната в марионетка,  дълги години не получаваща  международно признание.

Кога ли ние, българите, ще се научим, че единственият начин да ни уважават, е да се стремим към истинска  независимост? Независимост на лично, местно, национално ниво. Без такава независимост и самостоятелност всякакво демократично и либерално законодателство се превръща във фарс, обслужващ или диктатура, или все по-разрастваща се бюрокрация...

Край
177  Под лупа / България. Строители и рушители / Re:Из пътя на България -: Април 25, 2012, 08:14

7.

Полезните идиоти на окупацията

Още с образуването си кабинетът Муравиев се натъква на бойкот от страна на отечественофронтовците. И нищо чудно – надеждата им да вземат властта е свързана главно със съветските танкове. Никола Петков заявил на поканата за участие, че ще преговаря само посредством представителите на БКП. Последните пък – Найден Николов и Минчо Нейчев – след като приели програмата на новото правителство, категорично отказали да се включат в него по нареждане в последния момент от централата им. Социалдемократите на Гр.Чешмеджиев послушно се присъединили към ОФ-линията, въпреки че Кръстю Пастухов обещал лично да подкрепя кабинета. Най-важният пост обаче – Министерството на войната – останал в ръцете на бъдещите превратаджии. Генерал Иван Маринов направил всичко, за да отложи скъсването с Оста и обявяването на война на Германия. Уж за да подпомогне изтеглянето на Корпуса и да не остави българските части в Македония в ръцете на немците, а всъщност за да даде на СССР повод за нападение срещу България. В Кайро Стойчо Мошанов прави всичко възможно, за да провали преговорите със съюзниците, докато „евентуалното навлизание на съветските войски не създаде едно ново положение” /както безсрамно телеграфира на своето правителство, чакащо от него бързи и решителни действия/. Така двама българи, представители на славни фамилии /бащата на Маринов е български опълченец, първият офицер, обявил се срещу русофилския преврат на 9 август 1886 г. и герой от няколко войни за национално освобождение/ се превръщат в полезните идиоти, от които болшевиките изпитват крайна нужда. Единият го прави от явен интерес, вторият – с надеждата да намери място под новото, изгряващо от Изток слънце. Впрочем, тези пагубни надежди са били споделяни и от много български политици, които са смятали, че „Русия”, която не се е обвързала предварително с договорки пред своите балкански съюзници, ще бъде по-благосклонна към българските интереси. Тази трагична заблуда е намерила израз в техните действия, намерили израз в наивната патетика на поета /попаднал под ударите на закона далеч не само заради липса на свобода на словото/: „Терорът долу, съюз със СССР”.

Терорът, истинският и безпощадният, ще започне именно с този съюз. Но засега той остава само призрак на хоризонта, а Стойчо Мошанов се опитва да се надлъгва с британските си партньори в Кайро и да предлага преместването на преговорите в Москва, докато съветската окупация не го освобождава от непосилната задача. Формално погледнато, Мошанов е изправен пред труден избор: и да приеме, и да отхвърли предложенията за примирие, той неминуемо би станал мишена за атаки, които българската общественост никога не е спестявала на своите представители. След време, когато вече е в редовете на опозицията, Ст.Мошанов ще бъде обвинен от комунистите, че ... агитирал пред англичаните да спрат доставките на оръжие за партизаните! Но Мошанов не прави и минималното: редовно и често да известява своето правителство /независимо дали е съгласен или не с неговата политика/ за състоянието на преговорите и за възможностите, които се откриват. Вярно е, че съюзниците, главно британците, са настроени отначало зле към българската делегация, че споменават за гръцки претенции /напълно „разбираеми” предвид особения апетит на южните ни съседи/ за присъединяване към тяхната територия на горите, водите и природните богатства на Родопския басейн, ведно с Мадан и Ортакьой/Ивайловград/ , но самият Мошанов е наясно, че условията по това примирие няма да са окончателни, че тяхното оформяне зависи от мирния договор, който ще се подпише по-късно.  Тук въпросът е друг и той е да се отнеме възможността съветските войски да навлязат в България  по силата на военновременните закони. Английската политика, която Мошанов признава, че е „най-гъвкавата” от векове е преследвала не само непосредствените си интереси, но се е стремяла да създаде така наречения санитарен кордон от малки независими държави, които да служат за буфер  срещу най-опасната континентална сила – било Испания, било Франция, било Германия.  Сега такава сила е комунистическа Русия и Чърчил би направил всичко възможно да я присъедини България към Гърция и Турция, даже и с цената на известни отстъпки. Но Мошанов дори не се се опитва да повдигне тези въпроси – за него главна задача остава да провали мисията и то по начин, който би изкарал съюзниците виновни за нейния неуспех. Задача, която си е поставил още в Турция и към която „полезният идиот” се стреми със всички средства.

/Следва/
178  Под лупа / Из медийните дебри / Re:Из българските медии -: Април 25, 2012, 00:07
Smaragda, благодаря за линка. Усмивчица

Готовността на ГД да хариже цяла Пиринска Македония съгласно договора от Блед на Тито /по нареждане на московското началство или в ожидание на височайшата му благословия/ е достатъчна характеристика за същността на този измислен герой.
 
179  Под лупа / Из медийните дебри / Re:Из българските медии -: Април 23, 2012, 09:09
Какъв "национален коменизъм"!? Какво самосъзнание??? Дянко Марков се самозаблуждава.  Хората още помнят "помакедончването" в пиринско. Рзправата с всички интелектуалци и историци като Мутофчиев....
    Явно близостта на ГД с Тито е по внушение "от горе" и по указание, а после като се усещат ,че Тито хич няма намерение да им играе по свирката, а само да отхапе по-голямо пърче от баницата му се карат (на ГД) и то пред Джилас!? Ъ?.......  Но защо ли се раздуват такива очевидно несъстоятелни тези? Преди месеци "последният лов" ( на канарчета ли?) за който напомни Смарагда, преди това други подобни оправдателни за управляващите  помпозни статии? А и самото заглавие "КГБ призна"...? Няма нито една дума в текста, която да потвърждава това.  А и кога ли въпросните служби са потвърждавали каквото и да е Ъ?
    Не мога да проумея защо се пишат такива статии?  Твърде грежливо и олстойно е писано за да се предположи, че е самодейност или желание за евтина сензация? Или  е теза, която лесно може да се обори и да се твърди какви "некоректни писания" се правят  за злепоставяне на левите сили?....

STB2, подобни статии са нещо обикновено днес. Чуто-недочуто, четено-недопрочетено: взима се на едро, дава му се сензационно заглавие, поръсва се с измислици и се предоставя на жадната за евтини сензации публика.

Тезата, че ГД е пълен послушник и изпълнител на сталинските указания като цяло, трудно може се опровергае. Акциите на БКП неотклонно следват зигзагите на съветската политика. Така например през април 1940 г., когато още не са изтекли медените месеци на пакта Рибентроп-Молотов, позивите на ЦК, разпространявани в България гласят: "Англофренските военнолюбци се опитват да превърнат Балканите в театър на войната, за да нападнат Германия и после СССР. Долу капиталистическите разбойници!"

Когато Тито почина, по радио "Свобода" /руския аналог на "Свободна Европа"/ съобщиха, че ГД го бил спасил навремето от сталинските чистки. След това от други места пак съм чувал подобни твърдения. Дали това отговаря на истината, не мога да кажа.
180  Под лупа / България. Строители и рушители / Re:Из пътя на България -: Април 22, 2012, 11:26
6.

След като пристига отново в Цариград, Мошанов научава от английския посланик, че ще трябва да продължи за Кайро, където ще се проведе конференцията между българската делегация и съюзническата комисия. Мисията Мошанова е станала вече толкова неблагонадеждна, че никой не изпитва особено желание да го придружи до крайната дестинация. Един след друг посочените от самия него или от все още изпълняващия функциите си министър Драганов имена се отказват от разни причини. Сред тях е и индустриалецът Киселов, който урежда тайна среща на Мошанов още в Турция с представители на американското военно разузнаване. На нея гражданинът на САЩ Блек, познат на Мошанов от София като директор на Американския колеж, го моли да не избързва с подписването на примирие, което щяло да внесе разкол между съюзниците. Англия щяла да настоява за големи репарации и дори присъждане на територии, както при Версайския мирен договор, което Рузвелт нямало да допусне. Мошанов пише, че бил изумен от чутото, което "съвпадало със собствените му страхове". Доста съмнително поведение на упълномощен да подпише бързо примирие, за да се избегне обявяването на война от съветска страна. Нещо повече, Мошанов в мемоарите си дава да се разбере, че е смятал предстоящото съветското нахлуване за неизбежно, което дава пълно право на Л.Тошев да ги нарече "странни". Доколко споделеното от Блек отговаряло на действителните намерения на американското правителство, е отделен въпрос. /Взимайки под внимание полските събития по това време, не е изключено да е съществувало известно напрежение между САЩ и Великобритания. Практичен до крайност човек като Рузвелт винаги е бил склонен да отстъпи което и без друго не притежава, за да получи нещо реално в замяна/. Но е много характерно за действията на Мошанов, че не известява собственото си правителство за американските предупреждения. В крайна сметка, нищо не го е карало да продължи мисията си, с която не се е чувствал морално обвързан. Още повече, че Драганов вече му бил намерил заместник - дипломата Станчов.

Интересно е, че в своя сказка пред избрана аудитория две години по-късно, Мошанов говори съвсем обратното на това, което се опитва да внуши със спомените си. "Безспорно, че кабинетът Муравиев бе един непопълнен кабинет. Но той в най-критичния момент, с рекордна бързина, в пет работни дни, направи крутия завой във външната ни политика, без сътресения, почти без жертви. Кабинетът Муравиев скъса дипломатическите отношения с Германия, той, а не ОФ обяви война на Германия? В същото време СССР обяви война на България. Това беше най-трагичното недоразумение за българските демократи" /"Външната политика на Демократическата партия", 1946 г., стр.60/. А за това "грагично недоразумение" един от главните виновници е именно Мошанов. Още от самото начало на мисията си в Кайро той се стреми да протака преговорите, да отложи получаването на условията по примирието, използвайки позволени и нетодам ползволени средства от дипломатическия арсенал. Стига се и до куриоза да откаже продължаването на мандата му от новото Муравиево правителство, в което влизат негови близки по убеждения люде, включително и чичо му Никола Мушанов.

/Следва/
Страници: 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 [12] 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 ... 46
Powered by PHP Powered by PHP Powered by SMF 1.1.16 | SMF © 2006-2009, Simple Machines | Sitemap Валиден XHTML 1.0! Валиден CSS!