За заплахата, пред която сме изправени

[dimitar]

They May Not Want The Bomb
And other unexpected truths.

http://www.newsweek.com/id/199147/output/print

[Astronomy]

Поредният ислямски абсурд – В Иран и манекените по витрините ще носят забрадки

Иранската нравствена полиция забрани демонстрирането на дамска мода, ако пластмасовите женски манекени са без хиджаб

Нравствената полиция в Иран се зае със следващата стъпка от борбата с упадъчното влияние на Западната цивилизация – въвеждане в ред съгласно устоите на Исляма  на външния вид на пластмасовите манекени по витрините на магазините за дрехи. Пазителите на ислямския морал са забранили на собствениците на модни магазини да излагат дрехите на манекени без хиджаб – ислямското покривало за глава, което в някои случаи остава открити само очите на жената, съобщава BBC News, цитирайки информация на иранската осведомителна агенция IRNA.

За мъжките манекени пък е забранено носенето на вратовръзки и папийонки, а женското бельо, подобно на някои други арабски държави, ще се продава само от жени-продавачки, за да се пресекат всякакви форми на разврат.

По-рано иранските власти “осакатиха” и представянето на модните колекции на местните моделиери, припомня руското радио “Свобода”. Миналият септември беше забранено използването на модните подиуми по време на ревю, а на моделите бе препоръчано “да използват минимално козметика и грим, и да се движат така, че нищо да не отвлицча вниманието на зрителите от самата дреха”.

“Дрехите трябва да скриват линиите на тялото на модела, като косите им също трябва да се скрити от очите назрителите. Забранява се носенето на къси и прилепнали облекла, които не съответстват на културните ценностти на Исламе и Иран”, се посочва още в документа.

В допълнителните инструкции се посочва, че съпровождащата ревюто музика също трябва да е съобразена с исламската и иранската култура и да не провокира “недостойна походка или други неприлични движения” от страна на моделите.

Самите модни ревюта в Иран бяха разрешени едва преди 3 години, като преди това дрехите бяха демонстрирани само върху манекени по витрините, а разрешените десени бяха само черното и останалите тъмни цветове.

По-късно на жените бе позволено да носят и по-светли и ярки разцветки, но главите им трябва да са покрити от забрадки, а дрехата трябва да скрива всяка част от фигурата им. Голяма част от населението смята, че държавната политика по отношение на модата е излишно консервативна, но не се забелязват никакви признаци за либерализирането й в близко бъдеще.

Носенето на по-тесни панталони и връхни дрехи по западна кройка често става причина за проблеми на жените по улиците дори на столицата Техеран, които са изпълнени със цивилни офицери от нравствената полиция. Гол лакът може да стане причина за арест и солена глоба, като същото може да сполети представителките на нежния пол дори за изскочил изпод забрадката кичур коса.

Наказания заради прозападния си външен вид отнасят и мъжете. Правителствените чиновници и консервативните законодатели непрекъснато тръбят за негативното влияние върху младежта на западните модни списания и телевизионните канали за мода, които показват сателитните телевизии. В тази връзка министърът на културата Сафар Харанди обеща налагането на репресивни мерки и срещу разпространяването в страната на рок и рап-музиката, които според правителството също вредят на иранските ценности.

[Astronomy]

Иранската телевизия: На жените е забранено да използват козметика

Ръководителят на иранската държавна телевизия Eзоталла Заргхами заяви в интервю за вестник "Etemad, че използването на козметика и грим e против традициите на ислямски закон (Шериата). Отсега нататък, жените, които се появяват в телевизионни програми, няма да може да използват козметика.Преди да постъпи в държавната телевизия, Eзоталла Заргхами е служил в Революционната гвардия.

Той бе назначен на висок пост от аятолах Хаменей. Заргхами също така настоява, че програми с участието на жени трябва да се водят от жени журналисти.

Заргхами също така лобира за на намаляване на музикалните спотове по време на телевизионна програма, позовавайки се, че това е опитът на загниващото западно общество.

Заргхами споделя: "Вижте какви кратки, спокойни и висококачествени музикални спотове има в западните екшън филми. Аз не твърдя, че ние трябва да ги копираме, но те определено има на какво да ни научат."
Администрацията на Заргхами контролира 8 телевизионни и 15 радио канала. Иранската държавна телевизия в различните периоди на своето съществуване се отнася  различно към жените и как те трябва да изглеждат на синия екран. През последните години, те не показват своята коса, факт който бе компенсиран от  прекомерната употреба на грим, нещо на което изглежда е дошъл края.

[Милен]

За тази смехория някъде намушкват, опожаряват и вандалстват:

"Сакън, поспрете малко, че взеха да ни се изчерпват девствениците...!"

[Astronomy]

Михаил Новак написа това във външния форум на Медиапул

"Един от нас ще отиде в ада и това няма да съм аз", заявява професор - мюсюлманин от най-престижния религиозен университет в ислямския свят - "Ал азар" на среща в Индонезия с учени християни в американския университет в Джорджтаун.

Това е една прекрасна квинтесенция на културното ниво на исляма. Много от пишещите поставят християнството и исляма на една плоскост и ги разглеждат, просто като две различни възприятия на Божественото. Факт е че и двете религии имат различни интерпретации и разклонения, но също е факт, и че основата на възникването им е коренно различна. Фундаментите им също са коренно различни, както и методите за достигане на целите също. Това което най-често убягва от вниманието на апологетите на исляма е културната среда в която последния се заражда и съществува и до днес.

В семитско номадските родови отношения ролята на Бащата оплодител и върховен авторитет  е крайъгълния камък около който се формират началните богословски тези на исляма. Същото се случва и с християнството, но благодарение на бързото му разпространение в една доста по-плуралистична културна среда като гръко-римската успява да формулира различни плуралистични философски конструкции и така създава тезисите и културните рамки на които се гради днешната ни култура. Най-важни за нас са тезите на плурализма и гражданското общество където самостоятелни върховни и единствени авторитети няма. Бога на християните е Светата Троица. Което ида де покаже, че множествеността и  демократичността е предпоставена в самата същност на християнството.

За да стане по-ясно - един пример. Тройното разделение на властите е почти пряко следствие от развитието на тринитарната теология, процес започнал още в 3-4 век. , време в което исляма все още не е съществувал. Подобни процеси на осъществяване на възходящи религиозни конструкции в цялостния живот на ислямските общества няма. Там всичко се свежда до единния авторитет на Бащата, многообразието е забранено или немислимо (нещо в което бях обвинен от г-н Иван Иванов?!) Всичко извън волята на Бащата е забранено или лошо.

Разбира се поради много причини, най-вече исторически, исляма остава за дълго, а защо не и до днес в контекста на авраамичния монотеизъм, който е строго патерналистичен и консервативен по отношение на каквото и да било артикулиране на нови идеи, до този момент непознати или не взлизащи в ценностната му система. В така формиралите се отношения, винаги ще съществува дълбинен източник от който двете култури ще черпят идеи и ще търсят оправдание на едно или друго свое действие. На разположение на западната демокрация винаги ще бъдат плуралистичните и контрадиктивни  тези на Евангелието, нещо което позволява едновременното съществуване на консервативни и плуралистични тези и механизми в обществения живот. В същото това време когато на исляма се налага да влезе в пряка или непряка полемика със западната култура, единствените АРГУМЕНТИ и тезиси на които може да се опре се намират в една архаична и не съвсем демократична спрямо нас култура.

Очевиден факт е че най-деспотичните и тоталитарни режими се появиха именно в такава среда. Комунистическата идеология не прави никакво изключение. Същия модел на абсолютния авторитет какъвто е на разположение в исляма , в болшевизма намери израз в образа на  „Бащата на народите”, който „оплоди” не един и два народа с безумието си.

В заключение на всичко написано, макар че може още много да се каже по темата, ще споменем, че не моя грешност генерализира, а това се върши от вас, адептите на безпринципния либерализъм, който без да се старае да вникне във различията на ценностните системи и да разбере, че това което сега се случва с исляма, е пряко следствие от невъзможността религиозните му постулати, да намерят  адекватен израз в 21 век.

[Милен]

Прочетох препоръка към това есе на Ан Апълбаум, за която е писано и на други места в този форум. Позволих си да го преведа, тъй като ми се стори важно да се чуят разсъдливите думи на тази жена от повече хора и у нас. В допълнение на публикуваното вече от Х. Бродер например.

Кули от страх в Швейцария

Една страна казва “не” на повече минарета

Ан Апелбаум

Ан Апълбаум е известна американска публицистка и политическа писателка. Нейните книги са бестселъри, а обемистата й «История на Гулаг» е христоматийна за всеки, който се интересува от престъпленията на комунизма в Съветска Русия. Носителка на наградата Пулицър. Колумнист на Вашингтон Пост, постоянен автор на Уол Стрийт Джърнъл, на Файненшъл Таймс и Економист. Тя познава много добре Източна Европа и професионално - като многогодишен кореспондент, и лично - като съпруга на полския политик Радек Сикорски. Следният текст на Ан Апълбаум е от Вашингтон таймс. Въпреки търпящата оспорване нейна - в някои случаи прекомерна, може би американска – умереност, когато описва размерите на ислямската експанзия в градовете на Западна Европа, той е важен като пример на рецепция на европейската проблематика отвъд океана.


Преди няколко седмици се намерих в пешеходната зона на швейцарско селце, всъщност – предградие на Женева на име Нион. И все пак то си изглеждаше като село. Със замък на хълма и дори някакви римски развалини. Магазините бяха малко на брой, но красиви, а изгледът от брега на езерото – прекрасен. На шир и длъж не се виждаше никаква джамия. В грижливо поддържания градски парк не срещнах жени, омотани в бурки.

Това, което описвам за Нион, важи за по-голямата част от Швейцария. Тя е държава с много малко джамии – не повече от 150 в цялата страна, включително миниатюрните «молитвени помещения» - и на практика без бурки и фереджета, и почти без забрадени жени. Огромното мнозинство на швейцарските мюсюлмани са от Турция и от Косово, а жените от тези култури в по-голямата си част не следват консервативните порядки в облеклото, разпространени в страни като Афганистан и Саудитска Арабия.

Въпреки това жителите на градчета като Нион неотдавна гласуваха с решително мнозинство – 57,5 процента – в полза на референдум, който забранява строителството на минарета към джамии на територията на цяла Швейцария. Това решение се коментира в Европа и особено в Съединените щати като доказателство за швейцарския сляп фанатизъм и за растящата там религиозна нетолерантност. Това обаче не е вярно. Или поне не е съвсем вярно. По-важното е, че това решение е доказателство за съществуващ страх, но страх не от «чужденците», не от «непознатия» като такъв, а страх съвсем конкретен.

Малко са доказателствата, че сепаратисткият, политически екстремен ислям се развива стремително в Швейцария. Но швейцарците четат вестници и гледат телевизия. И стават свидетели на това как сепаратистки и политически екстремни форми на исляма набират сила във всяка европейска държава с голяма мюсюлманска общност: Великобритания, Франция, Германия, Холандия, Испания, Дания, Швеция. Във всички тези страни зачестиха съдебните дела и обществени скандали, свързани с принудителни бракове, с обрязвания на момичета и с «убийства на честта». Не липсваха и терористични атентати. Нека си спомним само бомбите в Лондонското метро, взривения влак в Испания, убийството на холандския режисьор Тео ван Гог. И да не забравяме, че заговорът за 9/11 се роди в Хамбург.

Има много обяснения за този феномен (едно от най-добрите може да се намери в новата книга на Кристофър Колдуел «Размисли върху революцията в Европа»), но обобщени те се свеждат до една теза: Поради грешките, допуснати от европейците и от съжителстващите с тях мюсюлмански имигранти, двете групи не са се интегрирали взаимно през последните десетилетия. Две или три поколения след своето преселване в Европа, все още някои от европейските мюсюлмани живеят в свои си, затворени общности. Често те посещават отделни учебни заведения. А едно ограничено, но много гласовито малцинство открито отказва да се съобразява със законите и обичаите на страните, които са ги приели.

Никое европейско правителство не е намерило решение как да се справя с този феномен. Онези, които се опитват, най-често се сблъскват с ограниченията на собствените гаранции за граждански права и традиционни законови норми. Датчаните решиха да намалят броя на брачните партньори, довеждани в Дания по линията на режисирани, често пъти принудителни бракове и усложниха процедурите за всички датски граждани, желаещи да сключат брак с чужденец. Французите, съзнавайки, че забрадките са се превърнали в символ за определени политически симпатии в някои от френските училища, решиха да ограничат правата на учащите се да носят каквито и да е религиозни символи в училище – включително еврейската кипа.

Така че в резултатите на неотдавнашния референдум няма нищо специфично швейцарско или особено изолационистко. Подобен въпрос, поставен по подобен начин, би довел вероятно до подобен резултат в която и да е страна на Европа. Всъщност страхът от ислямския екстремизъм формира в много по-голяма степен цялата европейска политика, отколкото официално някой е готов да признае. Ръстът на крайно десните партии в недалечното минало винаги е свързан със страха от ислямския екстремизъм. Опозицията на турското членство в Евросъюза – което би означавало на практика, че турците биха имали право да се заселват и работят във всяка страна-членка – се дължи на същия набор от страхове, макар че почти никога няма да чуете отговорно лице да го каже гласно.

Точно така стоят нещата и с референдума за строителството на минарета. Никой не изговаря за какво става дума всъщност, но всеки си го знае. Колкото и несправедлив да им се вижда такъв референдум на стотиците хиляди обикновени, добре интегрирани мюсюлмани, за мен няма съмнение, че швейцарците гласуваха със «за» по една причина: защото нямат кой знае колко много ислямски екстремисти. И защото не желаят да ги имат.

Превод и бележка: Милен Радев

[Rhino]

Нещо старо, но ценно от Бродер. Благодаря много на Милен, че изкара името му на светло, защото преди аз (а предполагам, че се съм единственият) не бях чел нищо от него.


Ислямът в Европа през 2067 г.

Има достатъчно знаци, че мюсюлманските общности ще променят коренно живота на Стария континент, за добро или за зло
"Шпигел-онлайн", Хенрик М. Бродер

Немското сп."Шпигел" стана тази седмица на 60 г. и прогнозира каква ще бъде Европа след още шест десетилетия. Тогава е възможно президентът на ФРГ да се казва Махмуд Ватан-Садр, порнокината и стрийптийз баровете ще са забранени, а около джамиите в радиус от 1 км няма да се продава свинско месо.

Случващото се днес е само междинна спирка по пътя между вчера и утре, един кратък поглед, не повече и не по-малко.

Точно затова федералният президент на Германия Махмуд Ватан-Садр има право в своята новогодишна реч (2067 г.) да се върне 60 години назад. Тогава в Берлин една опера на Моцарт ("Идоменей")завърши с отрязването на главите на Исус, Буда и Мохамед. Това беше определено като победа на светската култура над религиозната нетърпимост и беше отпразнувано с шампанско и добро настроение.

Участниците в това "парти" обаче не разбираха какво всъщност се случва около тях. Ето няколко примера:

В Амстердам холандският Червен кръст покани хората на "Коледна трапеза", на която се предлагат само храни "халал", тоест без свински продукти.

В Англия повечето работодатели се отказаха от коледните украси на офисите си, за да не обидят чувствата на нехристиянските си работници.

В Австрия пък стана известно, че майките на двама мюсюлмански ученици протестираха срещу използването на знака плюс, тъй като това бил християнски символ и дразнел децата им.

В името на пророка

Докато гореспоменатите примери са от сферата на вицовете и фолклора, вече има и достатъчно знаци, които показват, че не сме далече от подобна тенденция. Британската служба за статистика публикува списък с предпочитаните имена в Обединеното кралство през м.г. Повечето родители предпочели да нарекат синовете си Джак, но на пето място вече е Мохамед, преди Хари, Уилям, Джеймс и Джордж. Още през 2005 г. името на пророка изпревари тези на двамата британски принцове.

Консервативен политик от Швейцария направи плакат, на който пише: "Момичета, защитавайте се от сексуални маниаци с помощта на забрадките!" Неизказаното, но напълно ясно послание е, че мюсюлманите не притесняват жени, които носят забрадки, а жените, които не носят такива, сами са си виновни, ако станат жертва на сексуално нападение.

Знаци на стената

В същото време една евангелистка църква в Германия започна кампания срещу това магазините в неделя да бъдат отворени, което доскоро беше забранено в голяма част от ФРГ. Църковните служители излязоха с призива "Ние винаги сме били отворени в неделя". Целта е да се спре осезаемият отлив на хора от неделната служба заради покупките.

Една години преди това, през декември 2005 г., ръководителят на Централния ислямски институт в Германия Салим Абдула съобщи, че за пръв път за една година над 1000 немци са приели исляма. Особеното е, че 62% от новите мюсюлмани в Германия са жени, от които голяма част са от академичните среди и са добре образовани. Само малка част от тях преминала към исляма заради брак с мюсюлманин.

Всички тези "знаци на стената" бяха регистрирани, но никой не си взе поука от тях. Нито дори когато холандският правосъден министър Пит Хайн Донер обясни, че приема като нещо нормално едно евентуално въвеждане на Шериата в Холандия, ако за това гласуват по-голямата част от гражданите на страната, което е нещо нечувано.

Свещеният петък

Както когато разреши частичната свободна продажба на дрога, декриминализира аборта и легализира евтаназията, Холандия е отново в авангарда на Европа. През пролетта на 2007 г. мюсюлманска общност от Южен Ротердам иска автономен статут, за да решава сама въпросите на семейството, възпитанието на децата и обучението. Докато медиите се чудят дали да обърнат достатъчно внимание на това, към искането се присъединяват общности от други градове. Холандският пример намира последователи в Германия, Австрия, Италия, Дания, Швеция, Норвегия, Англия и Франция. Събитията изпреварват европейските правителства. На тях не им остава нищо друго, освен да уредят в закон това, което вече на практика се случва.

Във всички западноевропейски страни, без Исландия, Финландия и Швейцария, мюсюлманските общности получават "автономен статут", с което на практика ръководят самостоятелно своите общности. По въпросите на съвместния живот между мюсюлмани и немюсюлмани отговарят т.нар. "Кооперативни съвети", които търсят пътища и компромиси в интерес на двете страни.

В училищата, където мюсюлманските ученици са 50%, което на практика става факт в повечето големи градове в Европа, момчетата и момичетата вече се учат разделено съответно от учители и учителки. В обществените басейни вече са въведени отделни етажи за мъже и жени. Освен "неделната проповед" вече съществува и "петъчната молитва", като в някои страни има идеи рожденият ден на пророка Мохамед да бъде обявен за държавен празник.

Не безпокой мюезина

Ако обаче се погледне от друга страна, няма нищо лошо в това, че на 1000 метра от всяка джамия няма да се продава свинско месо. Всеки съветник по здравословно хранене ще ви каже, че то е вредно за здравето. Не може ли едно отворено общество да приеме, че при строежа на дадена църква нейната камбанария не трябва да се извисява по-високо от минарето на джамията? И камбаните не трябва да безпокоят мюезина?

Дали отказът от носенето на провокативни дрехи като бикините, предизвикателното поведения на конкурсите за мис, които са трън в очите на фундаменталистите, не носи и нещо добро? Дали това не е приемлива цена, за да се предотврати безкрайната война между културите?

Нима забраната на порнокината, стрийптийз баровете и казината няма да доведе до това нашите градове отново да станат красиви, чисти и сигурни?

Може би отговорът е в латинския израз "Tertium non datur" - "Трети път няма". Опитът от последните десетилетия обаче ни учи, че почти винаги има повече от две възможности. Дори забравата може да води към спасението. Човек просто трябва да иска да извърви този път. (Със съкращения)

[Милен]

Опасният танц с мадам Толерантност

Последната книга с есета на Хенрик М. Бродер се нарича "Критика на чистата толерантност". С непримирима сила и убедителност, в най-добрите традиции на европейското Просвещение чрез своите полемични есета той буди потъналите в благополучна дрямка свои европейски съграждани.

Конкретните примери от общественото всекидневие, остроумните, безмилостно точни анализи и неконвенционалните, политически "некоректни", но винаги логични и обезпокоителни изводи на Бродер го превръщат в един от цивилизованите, умерени, неподдаващи се на подозрения в каквито и да са "-изми" гласове на здравия разум в Европа.

Ще цитирам самия автор от обложката на сборника:

"При четенето на тази книга, скъпи читателки и читатели, у Вас може да се създаде впечатлението, че не съм кой знае какъв привърженик на чистата толерантност, че по-скоро се застъпвам за целенасочената нетолерантност. Впечатлението Ви е вярно. Смятам, че толерантността не е добродетел, а слабост, докато нетолерантността е насъщна необходимост на днешното време."

Следват откъси от книгата "Критика на чистата толерантност".


В публичния живот на Германия съществува една смела личност, която неуморно предупреждава: "Вашата толерантност вкарва всички ни в беда!" Това са думи на социоложката от турски произход Неджла Келек. С тях тя  се обръща към винаги и всичко разбиращите "мултикулти-хуманисти". Онези, които проявяват разбиране дори за браковете с малолетни и които обясняват "вноса" на невести в Германия от родината им с особеностите на културните традиции на мигрантите. Едва когато младата брачна двойка се появи в някоя немска служба по гражданското състояние за да регистрира сключения в чужбина брак и чиновникът забележи, че булката няма и 12 години, се намесва прокуратурата. На нея тепърва й предстои да изяснява валидността в Германия на брак, сключен да речем в провинция Тракия, част от която днес влиза както в Гърция така и в ЕС, но в която за такива случаи продължава да важи ислямски закон от 1914 г., когато цяла Тракия е все още част от Османската империя.

Тъй стигаме до въпроса на въпросите днес: Какво може да допуска една либерална, толерантна демокрация и какво трябва да забранява? В хоризонтално организирани общества, в които вегетарианци и канибали дискутират на равноправна основа за предимствата и недостатъците на своите режими на хранене и в които на всяка жена е позволено сама да решава дали иска да облича бурка или предпочита бикини, в общества, в които понятия като "добро" и "лошо", "правилно" и "погрешно" са подменени с "различно", "мултикултурно" и "релативно" горният безобидно звучащ въпрос се превръща в квадратурата на кръга.

Толерантността изисква да се приемат и екстремни възгледи. Част от мултикултурния репертоар са и монокултурите, които се отличават с това, че ако имаха власт, не биха търпели друга култура около себе си.

"Отличителният белег на либералните, светски общества трябва да бъде уважението към различните култури, включително към традиционалистките, религиозни култури - дори към нетолерантните сред тях", пише Ноа Фелдман, доктор на ислямските науки и професор по право в Харвард.

Вън от елитните академични среди обаче, самият здрав разумът налага да не предоставяме на подобни култури правото да се ширят и развиват. Ако пък стесняваме все повече и повече границите на допустимото може да задушим до смърт обществото, което уж искаме да пазим. От друга страна една тотална демокрация ще колабира по същия начин, по който би рухнал градският транспорт, ако всички, които притежават кола решат да я ползват в едно и също време.

До къде би водила подобна практика може да се види в интернет форумите, където всеки идиот, който не прави разлика между "образувание" и "образование", но умее да натиска клавишите на компютъра, има не само собствено мнение, но може и да го разпространява. Отмяната на привилегии, като например достъпа до публичност, не води автоматично до демократизация на обществения дискурс, а до свеждането му на нивото на неграмотността.

Култура е, когато отсечете главата на съседа си и от нея направите ваза

Горният процес се ускорява от егализирането (приравняването - бел.прев.) на отделните култури за сметка на цивилизацията. Култура е, да отсечеш главата на съседа си и от нея направиш ваза. Цивилизация е, когато за това деяние те вкарат в затвора и никога вече не излезеш от него. Но докато понятия като "култура" и "мултикултура" са днес на висока почит, "цивилизацията" е подложена на презрение, защото тя отменя културните различия и ги заменя с цивилизаторска дисциплина. Докато "произходът от дадена култура" се използва много често като смекчаващо вината обстоятелство, цивилизационният прогрес установява по същество задължителни за всички правила. Без значение дали сте за селянин от Анадола или философ от бреговете на Рейн, не ви се полага нито снизхождение, нито предимство заради произхода, ако посегнете на щерка си. Затова и не може да съществува понятие "мултицивилизационен". Има само "мултикултурен".

Това обстоятелство върши работа на странстващи проповедници, приказващи глупости и страстно почитани заради това. В разговор с изтъкнат немски журналист Далай Лама заяви: "Без нас хората, Земята би се чувствала много по-добре. Човекът е най-големият вредител на Земята. Без хората, на Земята не би имало и войни, както и оръжия за масово унищожение, които заплашват целия живот на планетата..." Тук мъдрият Далай Лама дълго и сърдечно се посмя на своята шега, която изрече с пълната си сериозност.

В началото на 2003 година популярният социално ангажиран немски певец Константин Векер посети Ирак "за да се ангажира със символичен знак" срещу предстоящата интервенция на Съюзниците. Нещо, което тогава вършеха мнозина, не проявявали никакъв интерес към каквито и да е знаци през 23-те години властване на Садам Хюсеин. На нашия певец много му харесало в иракската столица: "В Багдад цари пълна забрана на мобилните телефони, а по улиците не си смазан от вездесъщата реклама", съобщи той възхитен на родната публика. След завръщането си в Германия този бард каза, че го влече обратно към Багдад, защото "...ние тук на Запад сме безнадеждно обременени от незначителни неща, а там, в Багдад видях живот, концентриран върху истински значимото..."

Толерантността към предполагаемо по-слабия често пъти е свързана с възхищение от финалните и тоталитарни решения. Земята би била по-щастлива без човеците, по улиците на Багдад не ви смазва рекламата, (най-много да ви смаже от бой някой от джелатите на Садам). А на хоризонта ви очаква зарята на истинския живот, концентриран до най-насъщно важното.

Същите хора, които не биха издържали в бунгалото си на Маледивите без климатик и един ден, които пият само преварена вода и могат със завързани очи да ви различат сирене Crottin de Chavignol от Chaubichou du Poitu само по миризмата, същите тези наши съвременници се прехласват пред очарованието на дивата, елементарна простота. За тях фундаменталистите са хора, които "все още знаят какво са идеали", които "не се боят от нищо, докато ние пълним гащи щом полицията ни засече на жълт светофар". С такива мотиви се обяснява проклятието на чистата толерантност.

Може би някой си спомня служителката на British Airways, на която през октомври 2006 г. администрацията на компанията забрани малко сребърно кръстче, окачено на врата й. Правилата за униформата на BA предписвали носенето на религиозни символи да става под униформата, невидими за клиентите. Жената отказа да се подчини и бе уволнена. Не й помогна и аргументът, че мюсюлманските й колежки от авиолинията необезпокоявано носят на работа фереджета - видими за всички клиенти. Отговорено й бе, че това е съвсем друг случай, че това са "символи, които не могат да се скрият под униформата".

"Мохамед" вместо "Джек"

Толерантността към фундаменталисткия начин на живот и неговите символи е най-напреднала във Великобритания. Това е свързано и с демографските изменения, които британците много добре осъзнават. Щом междувременно "Мохамед" измести "Джек" като най-популярно име сред новородените на Острова, е повече от разумно да се готвиш за бъдеще под знака на полумесеца и да подкрепяш въвеждането на Шариа като алтернативно право паралелно с британското. Така постъпи през 2008 г. главата на Англиканската църква - Кентърберийският епископ. Той обоснова искането си с нуждата от "избягване на социални напрежения".

И британското правосъдие бърза да не изостане от духа на времето. В средата на юни 2008 г. ислямският проповедник Абу Катада бе освободен  от депортационния изолатор като му бяха наложени следните строги ограничения: да носи електронна маркировка за местоположение, да напуска къщата си в луксозен лондонски квартал за не повече от 2 часа на ден, да не ползва джиесем или компютър за достъп до интернет. Съдът формено забрани на проповедника "да влиза във връзка с Осама бин Ладен". Абу Катада се смята за посланик в Европа на именития терорист.

Предисторията на този йорданец е показателна. Той влиза в Англия през 1993 г. с фалшив паспорт на Емиратствата и е признат година по-късно за политически бежанец. Бързо се прославя в ислямската общност на Острова като проповедник и произносител на присъди (фатуа), които позволяват убиването на осъдени от него гяури. Когато е арестуван през 2001 г. по подозрение в подготовка на бомбен атентат, у него намират  170.000 паунда в брой. Освободен е по липса на доказателства, укрива се, отново е арестуван през 2002 г. по подозрение, че е подготвял нападенията на 9/11 и пак е освободен през 2005 г.

Странната самоомраза на Запада

Тъй като междувременно е осъден задочно в Йордания за участие в терористични атентати, британските власти го вкарват в депортационния изолатор, откъдето 3 години по-късно го освобождава правосъдието на Нейно величество, както споменахме по-горе.  Според съдията, Абу Катада нямал шанс за "справедлив процес" в Йордания, а показанията срещу него там може би били изтръгнати след изтезания. Абу Катада получи право да се върне при жена си и децата си, а други 11 екстремисти, задържани в британските затвори сега се позовават на неговия прецедент.

Но това не е всичко. Абу Катада, който никога през живота си не е работил и не е плащал данъци, получава от социалната каса инвалидна пенсия от 8 000 паунда годишно заради болки в гърба, които не му позволявали да си търси работа. Това е минимално допълнение към 45-те хиляди паунда, които получава жена му под формата на пари за безработица, детски надбавки и жилищна помощ, за да може семейството да си позволи живота в къща на стойност 800 000 паунда в луксозния лондонски квартал Уестенд. Няма как, такава толерантност спрямо предполагаеми терористи е задължителна, за да не се наруши някой принцип на правовата държава.

По същото време, когато британският съд освобождава Абу Катада, тъй като се съмнява в принципите на йорданското правосъдие, стана известно, че ислямска групировка, наречена "Обединени вестоносци на Аллах" е подала жалба пред йордански съд срещу Геерт Вилдерс, холандския т.н. "десен популист" и продуцент на филма "Фитна". В него той описва художествено и впечатляващо насилието над жената в ислямските култури, основаващо се на Корана. Съдът вече допусна жалбата за разглеждане и тъй като Геерт Вилдерс едва ли ще последва доброволно призовката за съд в Аман, може да очакваме по иск на йорданските власти Интерпол да се заеме с издирването му.

"Обединените вестоносци на Аллах" призоваха и към бойкот на холандски фирми. Две от тях "Zwanenburg" (месни консерви) и "Frieslands Foods" (сирене), побързаха да публикуват в йорданските вестници обяви, с които се дистанцират от Вилдерс и от неговия филм "Фитна". Говорител на "Обединените вестоносци на Аллах" обаче веднага вдигна мизата: това не било достатъчно, фирмите трябвало да се извинят с обяви и в холандската преса...

Ще кажете - хубава история, нагледна и в същото време страховита. Пред очите ни на либералното общество му извиват ръцете с неговите собствени инструменти. Свидетели сме как то загива поради собствената толерантност. Но защо става така? Какво кара британците - и все още малко по-умерено и германците, и французите, и холандците - да подпалват сами покрива над главата си, да опожаряват сами къщурката, в която са се устроили така уютно?

Можем наистина само да гадаем за отговора на този въпрос. Но тъй като дори икономиката, а и психоанализата са спекулативни науки, чиито представители, могат винаги постфактум да ви направят най-точните прогнози, ще опитам да дам и аз едно обосновано спекулативно обяснение.
 
Толерантността е менителница без покритие с бъдещо действие, оферта към победителя на утрешния ден: Днес аз те толерирам благородно, запомни това добре и утре, когато властта е твоя, да ме пощадиш и ти.

Всичко се подчинява на утопията за тоталния мир

В такъв начин на мислене няма нищо ново. Лозунгът "lieber rot als tot" ("по-добре червени, отколкото мъртви" - бел. прев.) на западното движение за мир по време на Студената война бе израз на същите настроения. Това бе основата и на искането, Западът да се разоръжи едностранно. Всичко се подчиняваше на утопията за тоталния мир. Който си позволяваше да критикува всекидневната деспотия бе не само класов враг, не, той бе и опасност за световния мир и трябваше да бъде неутрализиран. Ето защо в страните на реално съществуващия социализъм най-важната цел бе "мирът", а не "свободата".

Мир се постига относително лесно. Най-лесно това става чрез потисничество. И в Третия райх, и в СССР можеше човек да си живее мирно живота. Свободата обаче трябва да бъде извоювана, при нужда използвайки и насилие. Какво виждаме днес? След като се оказва невъзможно да бъде отклонен Иран от неговия атомен курс, се призовава Израел да даде пример и прояви едностранно ядрено въздържание. Защо пък да не обмислим идеята да се премахне и полицията, та с добър пример да впечатлим злодеите и победим престъпността?

Има и втори източник на криворазбраната толерантност към тоталитарното начало: Неудобството - не, не на културата, за което пише Зигмунд Фройд, а неудобството на цивилизацията. Тя ни налага ограничения, тя ни възпира да дадем воля на варварина вътре в нас. Толерантността противоречи на човешката природа, така както й противоречи актът на разделяне на плячката.

Човек го върши само, когато може да разчита, че това ще му донесе определено предимство. За едни толерантността е инвестиция, която някой ден ще се изплати, за други тя е средство за постигане на цел: след като Маркс, Ленин, Сталин, Мао и Улрике Майнхоф не успяха да прекроят обществото по "наш" тертип, може пък това да се удаде на Осама бин Ладен и на Махмуд Ахмадинеджад. Заканите на иранския президент не се възприемат като нещо заплашително, защото той изразява в слово надеждите на фрустрираните и неудачниците копнеещи за съвременен Робин Худ, който да осъществи вместо тях всичките им мечтания за грозно отмъщение. Не от всекиго става Че Гевара или поне Оскар Лафонтен. На повечето им е нужен някой, който вместо тях да поведе битката и да си го изкара на цялото общество.

"Започва да прозира една странна самоомраза на Запада, в която има нещо патологично. Западът се стреми похвално да се отвори изцяло и прояви разбиране за чужди ценности, но у него няма вече обич към самия себе си."

Тези думи писа папа Бенедикт XVI, когато още се наричаше само Йозеф кардинал Рацингер.

Превод и бележка: Милен Радев

[Милен]

За новоспечелени почитатели на Хенрик М.Бродер: още преди време бях пуснал в немскоезичната секция на "Де зората" няколко от неговите есета:

http://www.de-zorata.de/forum/index.php/topic,852.msg22156.html#msg22156

Част от тях съм бил (което вече бях забравил) даже превел тогава.

[Владо]

"Започва да прозира една странна самоомраза на Запада, в която има нещо патологично. Западът се стреми похвално да се отвори изцяло и прояви разбиране за чужди ценности, но у него няма вече обич към самия себе си."

Тези думи писа папа Бенедикт XVI, когато още се наричаше само Йозеф кардинал Рацингер.

Именно тази самоомраза, която мнозина възприемат като същност на западната цивилизация ни бива налагана, като естествен цивилизационен избор...

[валери]

яка работа, че тя толерантноста се оказва подводен камък и Рим бил толерантен към всякакви религии обаче не преценил колко гладни били вварварите.

[Smaragda]

Така е. Всяка цивилизация загива, щом дойдат варварите.Толерантност означава проява на търпимост, но и отстъпчивост. Който зачита чуждото мнение, религия, насърчава или подкрепя нещо би трябвало да знае доколко и на каква цена да бъде отстъпчив.Иначе рискува да бъде покорен от тези, към които е толерантен и да приеме на практика възгледи и поведение, които не споделя.

[Anamary]

Милен беше един от първите, които светкавично реагираха на вестта за този чудовищен акт, разтърсил демократичния свят.

Как е разпространено видеото:
Иконата на иранските протести: Неда Ага-Солтан
http://opinions.bpost.bg/story-read-20215.php

Клипът е направен с мобилен телефон от анонимен мъж, който всячески се опитва да запази самоличността си в тайна от иранските власти. Знаейки, че цензурата контролира социални мрежи като Facebook и YouTube и ако публикува видеото там ще заплаши себе си и семейството си, мъжът го изпратил по електронната си поща на свой близък приятел извън Иран, който пък незабавно препратил файла от едва 2МВ до Voice of America, The Guardian и до петима свои приятели в Европа, които били он-лайн в момента.

Текстът към писмото бил кратък: „Моля Ви, позволете на света да научи!“ Един от тези петима приятели, иранец в Холандия, първи публикува видеото в интернет, използвайки Facebook, като призовава абонатите си в социалната мрежа да разпространят клипа възможно най-бързо.

40-секундното видео е качено и в YouTube, като по странни причини и без обяснение е свалено от редакторите. Упоритостта и многобройността на хората, опитващи се да го публикуват там, носи успех и сега клипът е гледан стотици хиляди пъти.

Излъчен е в повечето световни медии и превръща една безименна жертва на режима в икона на иранското протестно движение.

[Anamary]

От есперантски източници
http://vascont.wordpress.com/2009/06/23/neda-iran/




Нейното име беше Неда.

Беше 25-годишна и пълна с живот.

Мечти имаше в главата си, любов в сърцето си.

Беше иранка.

Нейната вина беше да пита на улицата какво е станало с гласа ú на изборите.

Странно: Neda означава „глас”…

Много други, подобно на Неда, търсят днес своите права на живот в територията, чието име е Иран.

[Милен]

Неджла Келек: Ролята на жената в исляма е да бъде орна нива за мъжа



Милен Радев

През последните няколко години на обществената сцена в Германия се появиха няколко ярки фигури – учени, общественици, публицисти, самите те с мюсюлмански и турски религиозно-културни корени, които с дълбоко познаване на темата и с голяма загриженост предупреждават за последиците от късогледото, криворазбрано „либерално” отношение в Германия към все по-откритите прояви на екстремен ислямизъм в мигрантските общности, към асоциалните форми на отказ от интеграция в обществения модел на страната. Имена като социоложката Неджла Келек, като адвокатката Сейран Атеш – която след заплахи с убийство от нейни събратя по вяра неотдавна трябваше да се оттегли от публичен живот – като мюнхенския социолог д-р Айдън Фъндъкчъ станаха популярни в страната като независими, компетентни и смели свидетели и анализатори на трупаните с години проблеми в съжителството на коренното население с част от мюсюлманския дял на близо седемте милиона чужденци в Германия.

Преди всичко родената в Турция Неджла Келек си спечели симпатии за своята активна дейност в защита правата на жените в традиционно патриархалните мюсюлмански семейни отношения, но и силни нападки от страна на т.н. мултикулти – „хуманисти” и на левите среди, откъснати от реалностите в мигрантските квартали на големите германски градове. Неджла Келек е автор на няколко големи научни полеви студии, проведени с академични институти на Евангелската църква в Хамбург. Публицистичните й работи се ползват с голяма популярност, а книгите й „Чуждата невеста” и „Загубените синове” станаха бестселъри и й донесоха реномирани награди. В първата – частично автобиографична - тя се занимава с проблема за домашното насилие в мюсюлманска среда – главно спрямо дъщерите и жените в семействата, с проблема за насилствените бракове.

Тема на втората й книга е възпитанието на синовете в традиционното, културно изостанало, мюсюлманско турско семейство – без обич, но с пердах, без активно и добронамерено напътствие в живота, но с внушаване на йерархичния, патриархален принцип на заповед и подчинение. Много от тези синове, потискани от една страна от бащите си, но на които е разрешено да бъдат всевластни дерибеи по отношение на жените в семейството, се превръщат, според Неджла Келек, когато отраснат, в агресивни, трудно поддаващи се на интеграция в западното общество, бомби със закъснител.

Неджла Келек критикува остро част от немския културен и политически истаблишмънт за боязливата му, примирителна и нерешителна позиция при отстояване на основни човешки права и фундаментални ценности на западната демокрация. През 2006 г. Келек стана обект на уникална за Германия публична петиция на бременска професорка по „интеркултурно образование” (за чиято близост с илямистки кръгове се чу по-късно) и кьолнски психолог, подписана и от 60 учени-изследователи на миграцията. Всички те протестираха – неизвестно пред кого – срещу „прекалено голямата обществена роля и популярност”, която имала тяхната, междувременно така известна, колежка. Неджла Келек отговори в медиите с аргументирано писмо, от което ще цитираме кратък пасаж:

„... Според Макс Вебер всяко действие е средство към дадена цел. Ето защо аз проявявам голямо разбиране за това, че 60 учени-изследователи на миграцията са си направили труда да напишат въпросното писмо. Те просто се боят за финансирането на своите изследвания. Те забелязват, че вече не могат да празнословят без никой да им противоречи за възходящия път, по който мигрантите били поели напред към модерния свят. Междувременно и последният ни съгражданин, и политиците, и всички решаващи фактори се убедиха, че институтите на въпросните дами и господа специалисти по миграцията вършат на всички ни мечешка услуга...”

Текстът, който следва е по повод разгорял се през 2009 г. дебат около ирано-германския писател Навид Кермани. На него му бе присъден културният приз на провинция Хесен, който се връчва поравно на по един представител от трите големи монотеистични религии. След протест на християнски архиереи заради презрителни за християнството изказвания на лауреата наградата му бе отнета. След бурни протести предимно в левите медии обаче, след обяснения на самия Кермани и срещи с католически и евангелски представители и полугласни негови извинения, наградата му бе присъдена и връчена отново.

Неджла Келек реагира на случая със следния текст във вестник „Ди Велт”:

*  *  *

Силни страсти вълнуват интелектуалните и ислямски среди на Кьолн след като медиите публикуваха подробности около присъждането, последвалото отнемане и повторното присъждане на културния приз на Хесен на автора Навид Кермани. Отначало и аз самата бях на страната на симпатичния колега, попаднал под ударите на мощни религиозни авторитети и изигран от журито на конкурса, начело със самия премиер на провинцията.

Журито очевидно бе объркало присъждането на награда с партийно кадруване и политическо балансиране на пристрастия. Неговата реакция на скандала заприлича на опит за ограничаване на щетите при процедура по несъстоятелност. И колкото по-дълго продължаваше публичното възмущение от формата и начина, по който бе постъпено с Кермани, толкова повече дебатът се отдалечаваше от същността на конфликта.

Мнозина се изказаха по въпроса как била присъдена и отнета наградата, но почти никой не говори за това в какво всъщност се състои спорният момент.

С интерес например бих искала да науча защо номинираният отначало за мюсюлмански лауреат проф. Сезгин е отказал да си подели наградата с един евреин – заместник председателя на еврейската общност в Германия д-р Саломон Корн. Дали аргументацията му наистина е била, че се отказва от наградата, само защото не харесвал коментарите на Корн за израелските действия в Газа?

Оказа се, че освен Централният съвет на еврейските общности никой в Германия не намери позицията на мюсюлманина Сезгин за проблематична. Но пък цялата германска общественост веднага се зае бурно да осъжда позицията на двамата ръководители на католическата и на евангелската църква кардинал Леман и Петер Щайнакер, изказали се против удостояването на Кермани с културната награда. Тези неловки и необосновани действия в началото на дебата пропиляха възможността за критика по същество на схващанията на Кермани.

А тъкмо рядката възможност за разглеждане в детайл на някои ислямски позиции не би трябвало да се пропуска. Нуждата от изясняване на тези въпроси е крайно наложителна и не ми се ще Кермани да се изплъзне така лесно, а дебатът да заглъхне в задънена улица. Затова се взрях малко по-внимателно в предмета на спора.

Като стипендиант на фондацията Масимо Навид Кермани получава възможност да се запознае с християнски културни паметници в Рим и пише по-късно есе за своите впечатления. Само по себе си това е оригинално и забележително, тъй като не се случва често мюсюлманин и ислямолог да анализира публично християнското учение и изкуство. Кермани заслужава признание, защото с труда си той запълва една болезнена празнина: дебатът между исляма и християнството е улица, която се поддържа главно едностранчиво от Запада.

Описанието на неговото гостуване при монахините в един от римските манастири обаче се отличава преди всичко с живописно празнословие вместо с интеррелигиозно просвещение. Усукани изречения, украсени с арабески омотават читателя така, че той усеща съдържащите се в тях злонамерени послания едва със закъснение. Те въздействат като бавна отрова.

Така например още в началото на есето Кермани решава, че е драматургично много ефектно да опише как неговият католически спътник се изпикал с вдъхновение в храстите край входната порта на манастира. Това далеч не е единствената и съвсем неслучайна подмолна подигравка, която авторът стъкмява по адрес на християнството.

Нататък, когато разглежда късно античната икона на Св Богородица (цитат: „Защо ли всъщност я наричам Дева, след като въобще не вярвам на това?“), също както и по-рано, когато описва платното „Разпятие“ на Гвидо Рени, му идва наум все едно и също нещо – собствената представа за исляма. А като се изправя пред образа на Исус, Кермани с облекчение констатира: „Този Исус не е никакъв Божи син, той не е дори негов пратеник.“

Такава гледна точка не оставя у него място за каквото и да е съмнение в учението на Корана и съответно отпада всеки шанс за задълбочен анализ както на символичната сила на кръста така и на значението на образа на Богородица. Има едно кьолнско издателство за туристическа литература, което си прави реклама с мотото „Човек вижда само това, което познава“. Кьолнският автор Кермани пък вижда само това, което иска.

При това тъкмо критичният дебат, свързан с девичеството на Мария, би бил сериозно предизвикателство за един мюсюлманин. Но Кермани си остава в плен на традиционното ислямско мислене. Цитат: „За мен девствеността не означава нищо друго освен: чистота – или, по същество, изрядност, отсъствие на опитност.“ Не се ли сблъскваме тук с проекция на неговото ислямско схващане за девицата, която върху белия чаршаф трябва да докаже на мъжа или на родáта, че е „чиста“, тоест недокосната, „лишена от опитност“?

Всеки може да се отнася към непорочното зачатие на Мария както си ще, но в нашия случай, препоръчаният като представител на „интеррелигиозния диалог“ учен-ислямолог, се оказва непоколебимо заседнал в ислямския монолог. Дори и без сериозни изследвания на него би трябвало да му просветне, че в двете религии девичеството има съвършено различно значение.

Точно тук е мястото, откъдето при добро желание от негова страна би могъл да започне ползотворен критичен дебат. Предпоставка за това е обаче самият Кермани да е готов за критичен преглед на ислямските позиции, дефинирани от безпрекословния авторитет на писанието.

В ислямската традиция и история понятието за девственост въздига в идеал телесната непокътнатост и сексуалната несамостоятелност на жената. „Вашите жени са орна нива за вас. Качвайте се на нивата си, когато пожелаете“, е казано в Корана (2,223). По традиция недокоснатостта е задължителен елемент от брачния договор, „докоснатата“ жена се смята за „безчестна“, а „неопетнената“ - за „чест на мъжа“, която мъжът трябва да защитава и пази.

Коранът дава категорично предписание: „Онези, които не намират възможност да се омъжат, трябва да останат целомъдрени, докато Бог ги възнагради благосклонно“ (24,33). В позитивен план цялата култура на свенливост на исляма може да бъде изведена от това отношение към девствеността.

Не е тук мястото да се обобщава християнско-теологичната дискусия за ролята на Богородица. За мен обаче недокоснатостта на Мария съдържа в себе си и независимостта й от мъжа, правото да може да живее и без сексуалност – както монахините. Дисциплинирането на нагона е предпоставка за цивилизацията и за духовността. Но за мюсюлманина Кермани това е една съвършено недостъпна представа.

Съгласно постулатите на исляма жена, която не е „орна нива“ за мъжа, не би трябвало въобще да съществува – тя би била перманентно дяволско изкушение за мъжките нагони. Съвсем логично е, че Кермани възприема съзнателно приетото и живяно от монахините сублимиране като нещо враждебно на тялото, съвсем в духа на виждането, че на жената не й е съдена друга роля, освен да е брачна орна нива на мъжа.

Ето защо за Кермани монахините са „затворнички“. За мюсюлманина, както и за исляма, тяхната форма на самоотказване изглежда богохулна. Със своята статия Кермани „се изпикава пред портата на християните“. Това не остана незабелязано.

Кермани бе обявен за жертва на християнската враждебност и маргинализиране. Медиите в Германия го величаят за победител и възторжено приветстват като герой на „интеррелигиозния диалог“. Без основание, смятам аз.

Приносът му към същия този „интеррелигиозен диалог“ се ограничава до банални фрази, разбира се формулирани елегантно. По своята същност те трябва да ни убедят в едно – че лошото в исляма е само рефлекс на отношението на Запада към него и че ние трябва да гледаме на всичко много по-диференцирано. И при Кермани същият рефлекс, да се търсят проблемите винаги у другите, си е просто вроден.

Книгата му за Германия и нейните мюсюлмани „Кой е Ние?“ е красноречив пример за това. Според ситуацията в нея той мени ролите, говори ту като вярващ, ту като учен, веднъж смята значението на исляма за преувеличено, после за принизено, ту се прави на обиден, ту проявява великодушие, но във всеки един момент се изтъква като „Аз, Кермани, с главна буква“. Излиза, че щом Кермани е успял да преодолее всичко, което ни разделя, тогава по присъщата му самомнителна логика „Аз съм Ние“ това задължително ще се отнася и до мюсюлманите като цяло.

При това като член от 3 години на свикания от правителството в Берлин консултативен орган Ислямска конференция Кермани имаше чудесната възможност да даде своя принос за вътрешномюсюлманския и интеграционния диалог на мюсюлманите с германската общественост.

За съжаление, макар и член, той не се появи на работните срещи на Ислямската конференция. Още по-жалко е, че той не участва в дискусиите за основните ценности, тъй като там щеше да му се наложи да вземе позиция – да се противопостави на ислямските съюзи или да ги подкрепи.

Неговите постмодерни виждания за исляма, една религия, чието модернизиране тепърва предстои, щяха сигурно да оживят нашия дискурс. Вместо това Кермани произвежда мъгляви мисловни облаци, реещи се високо-високо, угодни на всекиго и на всичко. Особено нагледно това си проличава в книгата му от 1999 г. „Бог е красота. Естетическото преживяване на Корана“. Всъщност става дума за своеобразен частен, неангажиращ културен мистицизъм, който макар и да има тук-там допирни точки със социалната и политическа реалност, отхвърля и отрича социалното измерение на религията като социална дейност.

Ето как позициите на нашия автор съвпадат с ислямските съюзи, с учените-изследователи на миграцията и с привържениците на етиката на убежденията. Затова всички възнасят Кермани, защото той славослови една религия без чувство за отговорност.