"От връх Пирин планина... Македония плаче..."

[07007]

Да, стенограмата наистина е забележително интересна. Няма как да не е такава, защото тогавашният български патриарх Кирил е забележителен, т. е. много, много добър историк. Познава изключително добре българската история, а и "македонската" като част от нея. Научните интереси на патриарх Кирил обхващат областта на българската културно-национална и църковна история и предимно борбата на българския народ за независимост и национално обособяване. Издирва исторически факти, обнародва извори, извлечени от различни чужди архивохранилища. Научните му трудове, значителни по обем и съдържание, са написани на основата на огромен документален материал и са важен принос за историята на българската църковно-национална борба.

Аз не знам дали и не казвам, че сегашният Синод трябва да признае македонската автокефалност. Статията беше писана през 2001 г., когато този въпрос беше много актуален. Актуален е и днес. Признанието ще стане и формулата още навремето Кирил дава. Днес е важно без много шум те да си помагат, да се подкрепят взаимно като братски... Нека е факт признаването, за което в стенограмата се говориПубличното признаване ще дойде след време, когато му дойде времето. Доколкото ми е известно Светият Синод и да иска не може самостоятелно да го направи. Вместо да помогне това може повече да навреди. Има там някакви правила, за които специалистите по църковно право могат да кажат. Схизмата за БПЦ продължава цели 70 години и е свалена едва през 1945 г., но от всички Църкви едновременно.

[Berov]

Проблемът от едната страна на признаването на МПЦ (Скопие) от останалите поместни православни църкви е тясно свързан с проблема за името. Трябва да се знае, че държавата Македония признава единствено МПЦ (която не е призната от никоя др. православна църква за канонична). От друга страна сблъсъкът на интереси е много голям, за да се реши проблема набързо, ако се признае МПЦ за канонична, ще трябва да следва и Киевската патриаршия и Молдова и... т.н. Наистина май не му е дошло времето, защото сигурно ще се намерят "ултраправославни", които ще се трепят един друг, за да доказват един на друг кой е по-православен, като забравят, че преди всичко са християни и трябва да братолюбстват. Темата е дълга - аз от доста време се занимавам с анализ на новия македонски Закон за правна положба на црква, верска заедница и религиозна група (от септ. 2007), в сила от 1. май 2008. Скоро може би ще довърша и една публикация на немски по този въпрос. Стенограмите от Собранието са доста показателни за позицията на държавата. Горките депутати в Скопие са също толкова религиозно неграмотни както софийските. Хабер си нямат. И те тръгнали да търсят традиции, запазване на нации и кой знае какво друго, но не мислят за бъдещето на религията в страната си... позната картинка от посткомунизма... (екскурс: в Клисурския манастир миналата година са били въдворени пет монахини от Македония) - така, че все пак има някаква позиция по въпроса... можеха и да са им отказали..., както  са им правили проблеми с визите

Реалните дългосрочни изходи според мен са около три:

1) след около 50 години МПЦ да е призната за канонична. Просто ей така. Не зная дали ще стане?

2) след десетилетие - две на някаква следваща среща на всеправославен събор да се повдигне въпроса за каноните от 4. Всел. Събор (Халкидонски) и да се приложи правилото за изначалната каноническа юрисдикция - т.е., който пръв е бил в Охрид, нему да бъде дадена Архиепископията - по тази линия сърбите трябва да си заминават, стресът ще остане между нас и Цариград. Компромисът би могъл да се направи, че поне в началото МПЦ да се съгласи да бъде автономна канонична архиепископия при БПЦ. Това едва ли ще стане - правителствата в Македония искат своя автокефална църква (аналогиите в българската история са абсолютни).

3) Нещата да продължат така, както са за около 100-200 години. След което поради липса на догматически различия да бъде призната МПЦ.

* би било възможно да се намери компромис, като на част от територията около Охрид да се остави Архиепископията. Останалото да е в "канонична" МПЦ.

БПЦ към момента, пък и в следващите десетилетия ще има достатъчно свои проблеми, за да може да има изобщо възможност да погледне натам. Наистина жалко. Но знаете ли, какво е едно или две столетия за църковната история... едно нищо. Прашинка от вечността.

[Berov]

Вижте тук: Митот за 23 октомври

http://jasnesumjas.blogspot.com/2008/10/23.html

[07007]

Правилно този "македонец" се пита защо трябва да честват този ден - 23 октомври. Само дето е пропуснал да цитира точно Христо Татарчев:

"Разисква се на дълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището "прямо присъединение на Македония с България", защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили, аспирациите на съседните малки държави и на Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България, а в краен случай, ако това не се постигне, че ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи."

Някои ден ще научи тази и много други истини, съзнателно потулвани десетилетия.

[07007]

Употребата на илинденските идеали и илинденци
за изграждането на Вардарска Македония като югославска република (1943-1946 г.)

Веселин Ангелов

Известно е, че опитът през 1942-1943 г. единствено чрез шепата подчинени на ЮКП македонски комунисти да се реши въпросът за мястото на Вардарска Македония като република във федерална Югославия, се натъква на неуспех. След 6 месечен престой изпратеният в областта пълномощник на ЮКП с неограничени пълномощия Светозар Вукманович-Темпо разбира, че това може да се реализира успешно, като в движението за влизане на Македония в югофедерацията се привлекат неангажирани с комунистическото движение и популярни сред населението личности, участници в Илинденското въстание от 1903 г., бивши активни дейци на ВМРО. Впуска се в изпълнението на този замисъл и на 8 август 1943 г. докладва, че комунистическите партийни организации вече са постигнали важен "успех" - привличането "на позициите на народоосвободителната борба" на голям брой от старите илинденски борци. "Открито се обявиха за нашата борба, но това все още не е организационно затвърдено. Сега взехме мерки за тяхното организационно събиране в Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония" - се хвали Темпо.
Въпреки Темповите хвалби твърдението му за привличане на "голям брой" илинденци е невярно. Известни са причините за този неуспех. "Трябва да се държи сметка за... голямата омраза към Югославия и многобройностга на българофилските елементи" - пише в писмо до ЦК на ЮКП инструкторът Драган Павлович. "Македонският народ невероятно се страхува от връщането на Югославия" -предупреждава инструкторът Добривое Радосавлевич в друго писмо до ЦК на ЮКП. Според него самото име ЮКП е сигнал за обръщане на гръб за всякаква комунистическа агитация сред населението на Вардарска Македония. За излизане от ситуацията Радосавлевич предлага да се използват заветите на Илинден, илинденци, лозунгите за обединение на Македония на преден план, за сметка името на партията.
В щаба на ЮКП приемат, че приобщаването на "македонците" към Югославия може да се реализира, като в движението за влизане на областта в югофедерацията се привлекат популярни сред населението и несвързани със Сърбия и компартията личности. Сещат се, че най-успешно за реализиране на умело прикритата зад югосла-визма просръбска кауза може да се окаже привличането на участници в Илинденското въстание от 1903 г., на дейци на ВМРО и "македонци" от България. Чрез пропагандата, че крайните цели на новата "македонска" борба са реализацията на илинденските идеали и идеалите на Гоце-Делчевата ВМРО за освобождение на всички "македонци". В ход е гигантска и добре замислена манипулация.
Доказателство за възприетата нова тактика е обявения в началото на октомври 1943 г. обширен манифест към македонския народ, в който се твърди, че "македонските народни борци, новите илинденци - партизаните", са надъхани "с идеалите на македонските революционери" Гоце Делчев, Даме Груев, Пито Гули, Никола Карев.
Тръби се, че за подпредседател на АВНОЮ е избран Димитър Влахов, представен като "един от най-видните участници в илинденската апопея, най-близък съратник на Гоце Делчев и деец на ВМРО". Истина обаче е, че освен самозванеца Влахов, всички усилия на Титовия пълномощник Темпо и подчиненият им македонски покраински комитет да бъдат привлечени илинденци и видни дейци на ВМРО са безплодни. В крайна сметка и независимо от трудностите на 2 август 1944 г. в манастира "Св. Прохор Пчински" се провежда извеството Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ), което провъзгласява създаването на македонска република като съставна част от югославската федерация. В оповестените учредителни документи и в манифеста този акт се представя като резултат от свободното самоопределяне на "македонците", като реализация на "отдавнашна" мечта на "македонския народ" още от времето на Илинден за създаване на своя "свободна македонска държава".
Не може да се отрече, че всичко в споменатия манастир е предварително и старателно подготвено. Наред с портретите на Сталин, Тито, Чърчил, Рузвелт, на видно място се откроява портрета на Гоце Делчев. Сред специалните лозунги в прослава на федерална Югославия, Тито, АСНОМ, Англия, САЩ и СССР, има и посветени на Гоце Делчев, който е обявен за "първобореца на македонската народоосвободителна борба, на Илинден, МКП и народоосвободителната армия на Югославия и Македония."
Не е трудно да се отговори на въпроса колко от учредителите са илинденци. Най-точен за това, изглежда, е бъдещият главен редактор на в. "Нова Македония" българският комунист Васил Ивановски, който чистосърдечно посочва: "В залата преобладаваха униформените и въоръжени делегати на македонските единици от югославската народоосвободителна армия и от политическите работници от освободените територии."
Учредителното събрание се открива с химнът на ВМРО и на освободителната борба на македонските българи "Изгрей, зора на свободата" - последното му официално звучене на този химн в пределите на Вардарска Македония за повече от пет десетилетия след това. Сега умело се използва, за да се внуши, че всичко, което става, е в името на свободата, за която са се борили илинденци и много борци на ВМРО. Във връзка с това не е случаен и фактът, че най-напред думата се дава на представения като виден ветеран от Илинданската епопея- учителя от Велес, комуниста Панко Брашнаров.
Чрез словото си съвременникът на Илинденското въстание трябва да внуши на присъстващите няколко твърде важни за архитектите на новата държава неща: "огромната радост", че се ражда "нова, светла и свободна македонска държава"; че хилядите паднали за свободата на Македония можели вече да почиват в мир, защото и те виждали "изгрева на свободата", че била осъществена "идеалната дружба на старите илинденци", т. е. "съратниците" на Гоце Делчев, с "днешните илинденци - младата македонска войска", че свободата била "резултат от тригодишни кървави борби", следствие на които се стигнало до "днешния втори, славен Илинден, последен Илинден".
С нарочни телеграми стотиците хиляди македонски българи, емигрирали по известни причини от Егейска и Вардарска Македония в България и Америка, се наричат "емиграция на македонския народ" и се информират, че събранието се провежда на Илинден, че по този начин "символично се съединявал духът на Илинденската епопея с делата на днешната кървава борба на македонския народ. Чрез четените три доклада се внушава, че най-после се осъществили мечтите на илинденци и "македонския народ" за свобода и независима държава. Думата "Илинден" в тях е най-често срещаната и е изписана с главни букви. Внушава се че "днешният Илинден" е "продължение на илинденските традиции", за да дойдел "новият Илинден". Специално място в уводната част на приетия манифест се отделя на Илинденското въстание от 1903 г. Живите участници в Илинденското въстание от 1903 г. се поучават, че мястото им е сред "новата генерация илинденци", които са реализирали идеалите, за които те са се борили. Приема се и решение за обявяване на Илинден - 2 август за "народен държавен празник" на македонската държава.
Съвсем предвидливо Панко Брашваров е избран за подпредседател на Президиума на АСНОМ. Оповестява се, че друг виден илинденец и съратник на Гоце Делчев - намиращият се по това време в Москва Димитър Влахов е избран в президиума на АВНОЮ и много скоро ще пристигне в областта, за да се включи активно в делата по реализацията на илинденските идеали.
Видно обаче е, че става въпрос за твърде символично, съмнително и недостатъчно илинденско присъствие, чрез което македонците да бъдат убедени, че ветераните от национално-освободителните борби подкрепят "новите илинденци". Тъкмо поради това се правят опити за привличане на действително видни и заслужили участници в национално-освободителното движение. Пример за такъв опит е поканата от 21.VIII.1944 г. на Ченто към видния деец на ВМРО и съратник на Иван Михайлов до 1934 г., адвокатът Йордан Чкатров, да се включи "в освободителната борба на македонския народ". В специалното си писмо до Чкатров Ченто го убеждава, че ситуацията в Македония и нейното освободително движение се развиват в благоприятна за нея светлина, че в интерес на всички е да се води борба "за доброто на македонския народ" и че тои непременно трябва да се включи в нея.
Обръщение с подобно съдържание се отправя и от Емануил Чучков до световноизвестния хирург проф. д-р Александър Станишев "като македонец от Кукуш". По това време той е министър на вътрешните работи на България.
Усилията за привличане на илинденци и видни дейци на ВМРО продължават и след "освобождението". На заседанието на Президиума от 27.Х.1944 г. за народни представители се кооптират намиращите се все още в България Павел Шатев, бившият народен представител в българското народно събрание Александър Мартулков, Туше Делииванов, посочен като "член на ВМРО от Кукуш" и др.
С телеграма от 26.Х.1944 г. до К. Мильовски - представител на македонското правителство в правителството на ОФ в София, Темпо нарежда веднага да изпрати в Скопие Мире Атанасов, Петре Шанданов, Шакир (Кръсте Гермов), Алексо Мартулков, Туше Делииванов, П. Шатев и др.
Веднага трябва да се каже, че става въпрос най-вече за ограничен брой родоотстъпници, предимно лявоориентирани бивши членове на ВМРО, включително и илинденци. Един от мотивите им да преминат в лагера на сърбокомунистите, е подмамването им с обещания за постове и привилегии в новата държава.
В края на ноември 1944 г. в. "Нова Македония" обявява, че на път за Главния щаб са "старите ветерани - революционери" - Ал. Мартулков, П. Шатев, Кръстю Геров (Шакир войвода), Перо Шанданов и др. В обширен коментар се набляга на мотивите, накарали ги да предприемат това "пътуване". "Гемиджията" Павел Шатев твърди, че най-сетне е създадено "едно истинско народноосвободително революционно движение", което е донесло "свободата на македонския народ", на която много се радвал. Войводата Геров заявява, че е дошъл в освободена Македония, защото вече е убеден "в истинската свобода на Македония".
След идването на Лазар Колишевски (от средата на септември 1944 г.) компартията постепенно завзема всички лостове на изпълнителната и законодателната власт. Твърденията, че се изпълняват заветите на Илинден бързо се изоставят. В държавните дела на републиката Брашнаров, Шатев, Влахов и др. сочени като заслужили дейци от националноосвободителните борби все по-често ще са само безгласни букви.
Факт оттогава са редица нови конфликти и задълбочаване на пропастта между съществуващите две течения - комунистическо и автономистко. Те са причинени от засилващата се сърбизация в армията, от назначаването на сърби в администрацията, от завръщането на сръбските колонисти, от разрешението за откриване на сръбски училища, от нескритите апетити за връщане на Македонската православна църква под опеката на Сръбската православна църква, от сърбизирането на новоизграждащия се македонски литературен език чрез насила натрапваната Вук-Караджичова сръбска азбука. От множеството убийства без съд и присъда на невинни граждани на републиката и проведените десетки монтирани процеси срещу измислени "народни неприятели".
Кооптирането на сърби ознаменува и затвърждава една постепенно засилваща се тенденция, целяща разширяване влиянието на просръбското крило в състава на АСНОМ. Това се прави и по пътя на добре премерени кадрови промени по време на избора на новия Президиум и неговото председателство. Ченто запазва председателския пост, но двамата му предишни заместници са отстранени. Първият подпредседател Панко Брашнаров остава само член, а мястото му заема запазилият пълно мълчание по време на заседанието Лазар Колишевски. Повод за свалянето на Панко Брашнаров от заместник-председателския пост е непреклонното му становище против завръщането на сръбските колонисти. Вторият подпредседател Емануил Чучков под формата на издигане по възходяща линия се изпраща в Белград за член на АВНОЮ.
В края на 1945 г. възниква и първият най-сериозен конфликт по повод на това, че компартията се отдалечава от гръмките обещания за последователно реализиране на илинденските идеали. Конфликтът е между Колишевски и главния редактор на в. "Нова Македония" Васил Ивановски, който напуска републиката демонстративно и връщайки се в София на 1.XII.1945 г., пише специално писмо до лидерите на българската компартия Г. Димитров и Васил Коларов, в което пояснява подробно как са се развили редица събития в републиката през 1944 -1945 г.
"В какво се състоят работите"- пита сам бившият главен редактор на в. "Нова Македония" и сочи: "В корена на всичко се крие стремежът на ръководството (на МКП - б. авт. ) да подбие българофилски(те) чувства в македонския народ (които след девети септември отново се засилват) и да насочи чувствата и симпатиите на тоя народ към другия братски народ - сръбския. За постигането на тая политическа задача се отива дотам, че се работи за изнасилване и изменение на народностния характер на македонците като нация: искат да я направят етнически по-близка до сърбите, макар че в това отношение и поради някои исторически връзки тя стои много по-близо до българите. Това е станало вече линия, определен курс, по който вървят една група хора, овладяли ръководството, без да искат да знаят, че туй дава обратни резултати."
Ръководителите на македонската компартия отхвърляли "революционното минало на македонския народ". "За тях Гоце е един българин само, Илинден трябва да престанем да го празнуваме, за тях историята на Македония почва, откакто те се забориха за нея" - продължава той и съобщава, че нямали доверие на произхождащите от България дейци.
Много от своите твърдения Ивановски преповтаря и доразвива в в своята автобиография, писана на 20.XII.1945 г. и в едно изложение до ЦК на БРП(к) от юли 1948 г.
Потвърждава, че бил разочарован от Колишевски заради отрицателното му отношения към Гоце Делчев и старите кадри и отказа му през 1945 г. да се чества Илинденското въстание, което станало под натиска на Милован Джилас. Той смятал Илинденското въстание от 1903 г. за българско въстание и постоянно изтъквал, че първото заседание на АСНОМ от 2.VIII.1944 г. било погрешно свързано с тази историческа дата. Той отричал и ролята на Гоце Делчев като "организатор и вдъхновител на македонската национална революция". Делчев бил само "един българин без значение за Македония".
Главно направление в дейността на македонското правителство и на Македонската комунистическа партия до края на 1946 г. е провеждането на политика на дебългаризация на Вардарска Македония. За постигането на така желаната от сърбофилите дебългаризация се използват процесите по съда за защита на македонската национална чест, множеството "народни" съдилища, назначаването на сърби и недопускането на пробългарски настроени лица до управленски и други постове в републиканската администрация, поощряване завръщането на сръбските колонисти, тоталният терор. Помагат забраната на българския език, повсеместното изгаряне на българската книжнина, заличаване на всички други следи за българско присъствие, издигането на "китайска" стена с България с цел преустановяване на всички контакти с живеещите в нея стотици хиляди (над 900) македонски българи.
В отговор на залелият републиката тотален терор се заражда организирана съпротива. Най-голямата организация, разкрита от ОЗНА се именува "Демократичен фронт на Македония - Илинден 1903".
Разкритите през 1945 г. - 1946 г. нелегални организации за съпротива срещу сърбокомунистическия режим хвърлят в паника активисти на македонската компартия. По указания от Белград се предприемат много по-енергични и решителни стъпки по пътя към все по-трайното и окончателно присвояване на "фирмата" Илинден и имената на най-видните дуйци на ВМРО и въстанието от 1903 г. Прави се всичко възможно да се премахне всякаква българска следа. Затова в Белград и Скопие се радват на услужливостта от страна на ръководството на БРП(к). Достига се до ликвидирането на МНИ, Македонските братства, Македонската банка, организацията на македоно-одринското опълчение и Илинденската организация, защото "тази организация, макар и сега да се намира в упадък, все пак служеше за свърталище на хора с кристализирано шовинистическо съзнание" и защото през 1945 г. българската опозиция се опитала, чрез няколко души членове на ръководството на Илинденската организация, да разпространява един меморандум, с който се искало "Независима Македония" под протектората на западните империалисти".
За най-голям успех на Скопие в усилията си да ликвидира всякакви български следи, връзки и т. н. по отношение на Илинденското въстание следва да се считат българският отказ, включително и в учебниците по история, от въстанието като за българско, а най-вече от тотолното момакедончване на неговите ръководители и предимно Гоце Делчев, чийто кости по най-угодлив начин са предадени на Скопие.
По същото време стотици илинденци и дейци на ВМРО от републиката пълнят македонските затвори и лагери. Според Ефтим Гашев само през 1946 г. в централния Скопски затвор лежали около 1000 главно неосъдени затворници, а в Идризово само в старата сграда 800. От споменаваните от него имена е видно, че преобладаващото мнозинство от затворниците са видни дейци на ВМРО и илинденци.
През 1946 г. някои от малцината илинденци, привлечени да участват в изграждането на новосъздадената република разбират фалша на прокламираните при създаването на републиката гаранции за осъществяване заветите на Илинден, за свобода, демокрация и зачитане правата на всички населяващи Македония народности. Разбират, че усилията на управляващите са насочени единствено към дебългаризацията на Вардарска Македония, към преследване и унищожаване на всичко българско.
Малко познато в това отношение е едно подробно изложение за положението в Македония, предназначено за съветското и българското ръководства, написано от Панко Брашнаров и Павел Шатев през есента на 1948 г. с надеждата, че ще стигне до всемогъщия по това време Йосиф Висарионович Сталин.
Според двамата илинденци става въпрос за "престъпления, неправди, терор и насилия по отношение на отделни лица и групи в цяла Македония и навън от нея".
"Това, което ръководителите на бивша Югославия не можаха да направят за 30 години, ние, новите ръководители, го направихме за 3 години" - се хвалел в тесен кръг Милован Джилас. Подобни думи, мнения и заключения на теоретиците на ЮКП се оправдавали и се приемали от ЦК на КПМ "за правилни - комунистически", а когато се отнасяло за македонски дейци и борци за освобождение, те се наричали "националисти, недорасли или изкуфели старци, които не трябва и не заслужава да се слушат и уважават".
Кулминационен момент в изложението на двамата участници в Илинденската епопея е следващото им заявление, съдържащо голяма доза възмущение и излял се от душите им глас на една неопровержима историческа истина. "На тия фарисеи - сочат с болка те, им е потребно да вдигат шум и се крият под комунистическа покривка - прикритие и свободолюбие. За това им е потребно пред света да дигат паметник на Гоце Делчев в Скопие. Потребно им е да основат комитет за илинденски пенсии, потребно им е да правят "тържества" за Илинден (ден на голямото македонско въстание от 1903 год., наречено Илинденско, поради това че беше вдигнато на самия ден св. Илия - 2 август 1903 год., в Крушево), като трибуна да се ругае всичко българско, макар и да е исторически факт, че илинденците са се чувствували и са действували всякога и навсякъде като хора с българско съзнание."
Споменатите фарисеи отпускали илинденски пенсии, за да имат "инвалиди, старци на държавни ясли, които трябва да се издържат, за да не падне блесъкът на свободолюбието и признателността на КПМ". В същото време не давали възможност на илинденци "организирано да манифестират и проявяват своето борчество и своя принос към освободителното дело. " Те забранявали "всякаква организация на илинденци в народния фронт като отделна група". И това се вършело умишлено от ЦК на ЮКП, с цел "да се задуши и да не излезе на бял свят истинският лик на македонския народ, да не излезе наяве оня животоспособен и борчески елемент, който изнесе на своите плещи илинденската епопея и народоосвободителната борба".
"Горното се потвърждава от добре известното на всички екзекутиране на 12 души в Скопие, 53 души във Велес, 43 души в Куманово - без всякакъв съд, избити от органите на ОЗНА по директива и заповед на Александър Ранкович" - продължават да споделят своя гняв, възмущение и протест Шатев и Брашнаров.
Твърде късни и напразни са опитите на двамата илинденци да променят нещата, като сигнализират за това, което става в републиката, на българското и съветското комунистически ръководства. Изявите на двамата илинденци станат известни на ОЗНА. Спрямо тях са приложени сурови репресивни мерки. Панко Брашнаров е изпратен на "превъзпитание" в Голи Оток - полужив, тежко болен от сърце. На кораба му бил нанесен жесток побой и бил докаран на сушата окървавен на 3.VII.1951 г. Пренесен в болница в безпомощно състояние, на 13.VII. с. г. почива.
Трагична е съдбата на Павел Шатев. Той е докаран тайно в Битоля, където е поставен в пълна полицейска изолация. Оставен без връзки със семейството си, умира на битолското сметище на 30.І.1951 г. и е погребан като неизвестен.
Най-доволни от постигнатото във вече утвърдената по сърбокомунистически образец сателитна и васална Титова република са в Белград. Оттам не скриват задоволството си от постигнатото. Обобщение за стореното след употребата на Илинден, илинденските идеали хи символи, на шепа илинденци и имената на най-видните дейци на ВМРО е споменатата хвалба на Милован Джилас от 1947 г., че това, което ръководителите на бивша Югославия не са могли да направят за 30 години, те, новите югославски ръководители, са го направили за 3 години.

(Ангелов, Веселин. Премълчани истини. Лица, дъбития и факти от българската история (1941-1989), С., 2005, с.344-353; също в: България и Македония, бр. 3, декември 2003 г.)

[Милен]

По молба на Теодор ето тук едно дискретно указание към целия "Алманах Македония", за чието представяне в Пловдив беше писала Мира. За това какво съкровище е този алманах от 1931 г. едва ли е нужно да напомням в тази тема. Оригинален екземпляр от старото издание се продава междувременно за по над 600 - 800 лева...

Колко струва новоиздаденият не знам точно, май не се и продавал, а само връчвал по заслуги, така ми разказваха неотдавна...

Така или иначе - оттук може да се изтегли сканиран в чудесно качество като pdf файл целият над 1000 стр. том с всички илюстрации и пр. Но са 614 MB!

"Алманах Македония" - "La Macedoine" - "Almanakh Macedonia"

http://www.webdesign-eu.com/shefa/almanach_macedonia.zip

[aleph]

http://www.globusmagazin.com.mk/default.asp?ItemID=4CF4017BD9872D468D8CD1ED6B2781BF

ПЕКОЛОТ НА ГОЛЕМАТА ВОЈНА ВО МАКЕДОНИЈА



Во Првата светска војна во бугарската, српската и грчката војска биле мобилизирани и присилени да се убиваат меѓу себе 200 илјади Македонци. Во војната загинале 50.000 Македонци, а македонската држава треба да им подигне споменик кој ќе сведочи и предупредува на тоа страшно време

пишува: Виктор Цветаноски

„Гладот и недостигот на покрив над главата ни беа најголемите непријатели. Војуваш во ров, седиш и стоиш, јадеш и спиеш во ров, полн со кал, вода и снег. Едно време заврши храната. Поручникот Златев, родум од Стара Загора – Бугарија, ни рече: ’Излегувајте од ровот и собирајте лисја, киселец, див лук и корења, инаку сите ќе испоумреме’. Без никаков страв ги напуштивме проклетите дупки и јадевме се' што ќе ни излезеше пред очи. Се вративме во рововите и го замоливме поручникот да даде заповед за напад. Не толку за да ’победиме’, отколку да ја одземеме храната на Французите и ’Арапите’ (во рамките на француската војска имало и војници од африканските колонии, н.з). Тој не' послуша, но притоа ни рече: ’Може да атакуваат само доброволци’. Се пријавивме 150 души, а бевме вооружени со по една карабина со штик и со по 30 до 50 бомби. На дадениот знак за напад излеговме од ровот и со повици ура се нафрливме врз ровот во кој се наоѓаа војниците - црнци. Тие ни отворија оган од сите страни . Од 150 нападот го преживеавме само 11 души“. Ова потресно кажување што ќе го забележи во своите спомени Македонецот Васил Танев Качоров најдобро ја илустрира драмата што ја преживувале војниците за време на Првата светска војна на Македонскиот фронт. Тој цели три години со Единаесеттата македонска дивизија ќе биде вкопан во рововите на Кајмакчалан и кај Добро Поле, Битолско.

n МОБИЛИЗАЦИЈА Во Првата светска војна во трите армии - бугарската, српската и грчката - кои војувале една против друга биле мобилизирани околу 200 илјади Македонци, во српската околу 50 илјади, во бугарската меѓу 100 илјади и 120 илјади и во грчката околу 20 илјади души. Само во Единаесеттата македонска дивизија, која била под бугарска команда, се бореле над 30.000 Македонци.

Три години рововите биле единствениот дом на над еден милион и 200 илјади војници спротивставени на Македонскиот фронт кој се протегал од Дојран се' до Преспа. Од едната страна се наоѓале војските на Велика Британија, Франција, Србија и Грција, а од другата на Германија, Австро-Унгарија и Бугарија. Големата војна, како што ја нарекуват, која заврши пред точно 90 години, говори за лудоста на тие што ја започнале и Европа ја претвориле во голема кланица во која загинаа околу 20 милиони луѓе.

А периодот кога беше водена таа војна и само неколку години пред тоа двете Балкански војни се најкрвавиот дел од македонското минато. Тие години се подраматични и од славната илинденска епопеја, попогубни од сите дотогашни војни и по бројот на загинатите и по страдањата на населението. Ако малку се ѕирне во тоа што е оставено како пишан документ од тоа време или, пак, ако се слушнат усните кажувања на синовите и внуците за несреќните судбини на нивните татковци и дедовци зафатени од виорот на војната, ќе се види дека тие години се случувала невидена драма. Немало македонско семејство што не било засегнато од пустошот на тоа време. Впрочем, одгласите од Првата светска војна ги слушаме и денес во Мариово и Битола кога ќе експлодира некоја заостаната бомба.


Многу мака видовме. На 48 часа еднаш леб ни даваа. Јадевме зелена трева, раскажува Никола Андонов (во средина) од кавадаречкото село Конопиште за животот во австроунгарскиот логор

ЖРТВИ Досега никој не успеал да ги изброи македонските жртви, ниту, пак, можел да го направи тоа, зашто тие што ги бележеле имињата на загинатите ги заведувале или како Бугари, или како Срби или, пак, како Грци. Меѓутоа, многумина не успеале да ги запишат во воените дефтери, па така не се знае каде гнијат нивните коски, каде им се гробовите за нивните потомци да им запалат свеќа. Во еден англиски документ се спомнува дека само во една битка кај Градско во 1915 година меѓу македонски единици и француската војска загинале околу 2.000 Македонци. Само во еден напад на македонска единица на фронтот кај Дојран го завршиле животот околу 600 наши луѓе. Се проценува дека вкупната бројка на загинати војници, на ликвидираните цивили и на умрените од разни болести донесени од војниците изнесува околу 50.000 лица.

Секоја војска што ќе поминела низ Македонија вршела масовна мобилизација на младите момчиња. Србија тоа го започнала со започнувањето на војната со Австро-Унгарија, испраќајќи ги неискусните регрути во првите редови во битките што ги водела против модерно вооружената австроунгарска армија. Меѓутоа, ниту еден Македонец не сакал да војува за туѓи интереси. Од вкупно 80 илјади лица, колку што требало да бидат мобилизирани, близу 28.000 избегнале да се јават. Биле организирани и посебни канали за бегство во Бугарија.

n БУНТ А тие што не можеле да ја избегнат мобилизацијата протестирале и размислувале како да побегнат. Тогаш дошло и до познатиот бунт на македонските регрути во Крагуевац на 15 април 1914 година, кога не сакале да се заколнат дека ќе му служат на српскиот крал Петар Караѓорѓевиќ. Се побуниле околу стотина регрути, главно од Штипско, Кочанско, Радовишко. Веднаш биле уапсени 18 од нив, а потоа тепани за да кажат кои биле организатори на бунтот. Санто Кузманов од Кочанско, еден од учесниците во бунтот, кој ги преживеал сите тортури, раскажува: „Затворениците беа многу измачувани, Блаже Гугутков и Атанас Мечкаров не се вратија, беа убиени. Крсто Костов од село Моинци исчезна без трага, Сократ Адамов, Наско Калајџиев и Јоцо Кочанец беа набиени од тепање. Илија Ордев, Стојан Манев и Христофор од Свети Николе не ги видовме повеќе, исчезнаа без трага во Крагуевац. Иста судбина доживеа и Глигор Врбички од село Тркање, го затворија и потоа исчезна без трага“.

И Бугарија вршела масовна регрутација во Македонија откако решила да влезе во војната во 1915 година. Според наредбата, во бугарската војска требало да се регрутираат сите мажи од 18 до 30 години. Се очекувало да се јават околу 45.000 регрути, но биле регрутирани само 16 илјади. Додека траела војната страдал и народот кој западнал во невидена сиромаштија. Сиромашните умирале од глад, можеле да јадат само пченка, но неа ја немало.

ЛОГОРИ Според бугарски извори, во австроунгарските заробенички логори имало околу 9.000 Македонци. Од нив 3.000 биле ослободени по барање на Софија која била сојузник на Австро-Унгарија, а потоа испратени на фронтот. Еве што ќе раскаже Никола Андонов од кавадаречкото село Конопиште за логорскиот живот како австроунгарски заробеник во 1914 година: „Не' истераа дури во Галиција, таму некаде на руската граница. Многу мака видовме. Леб ни даваа еднаш на 48 часа. Јадевме зелена трева. Не' тераа на работа гладни. Ќе си наберам трева и како стока јадам. Сол имаше. Сол и трева сите ќе лижеме цел ден. Кога видоа дека многу умираме, ни забранија да береме трева. Ако командантите те видат да береш трева, ќе те тераат сто или двесте метри гол да одиш. Дури да отидеш таму, дури да ти дадат алишта, ќе измрзнеш. А таму беше многу студено. Студено, мраз и ветер. Мора да одиш гол, инаку ќе те отепаат, не не' есапеа за ништо“.

Андонов раскажува дека во заробеничкиот логор од глад и од ќотек секој ден умирале по 20-30 заробеници. Ќе собереле по триесетина умрени и сите во една дупка ги закопувале. Во сето тоа само една особина била добра кај Австроунгарците - ниту еден не закопале без сандак, без да му стават крст со име и презиме на умрениот, од кое место и од која земја е. „Одејќи така еден ден низ гробиштата го најдов еден наш селанец. Беше умрел, а јас не знаев. Го најдов на крстот напишан. ’Дело Ничев од с. Конопиште, Македонија‘. Веднаш им пишав писмо на домашните. Стигнало по два месеца. Нека си знаат, да не го чекаат повеќе“. Така, Никола Андов додека бил жив им ги пренесувал на помладите сеќавањата на логорските денови. Тој подоцна како заробеник работел во една фарма кога животот му бил многу полесен и кога се сликал за спомен.

ЦЕНЗУРА За големата трагедија на Првата светска војна, за тоа што се' преживувале македонските војници на фронтовите, за нивната грижа за своите сведочат и околу триста писма и картички што на македонската јавност и' ги претстави Институтот отворено општество - Македонија. Иако сите писма на прв поглед личат едно на друго и, главно, содржат поздрави до своите најблиски, секое од нив крие посебна голема војничка драма преживеана од тие млади луѓе во тие страшни времиња кога биле присилени да се борат за туѓи држави и за туѓи интереси. Писмата се од војници од Кратовско и од Пробиштипско. Еден дел од нив се напишани на специјални војнички картички, на кои стои предупредувањето што смеат, а што не смеат да им напишат војниците на своите домашни. На војничката картичка, која за таа пригода ја изработила бугарската држава, на предната страна, до местото за адреса, отпечатено е следново предупредување: „Да се пишуваат само приватни работи. Картичката ќе биде уништена ако содржи информации од војната“. Слична е и содржината на српската воена картичка на која, исто така, категорично е нагласено: „Можат да се пишуваат само приватни вести. Картичката ќе биде уништена ако се изложуваат војнички работи“. Војниците не можеле да го напишат дури ни тоа дека некој нивни соселанец загинал или, пак, дека е ранет во борбите. Можеле само да кажат дека се прекомандувани во некоја друга единица за домашните да знаат на која адреса да им пишуваат.

Македонецот Христо Поп Антов, кој работел во бугарската Цензорска комисија, во своите спомени запишал дека еден човек прегледувал најмалку од 700-800 до илјада писма во денот. Нивна работа била да водат сметка војниците да не пишуваат работи од фронтот што можеле да ја возбудат војничката душа и да не пишуваат дека тие таму гладуваат, дека мизеријата е голема, а офицерите се однесувале лошо, дека тој и тој умрел, тој и тој од нашите војници е убиен - за да не се создадел хаос во селата. „Добро, ама тие и на тоа му ја нашле слабата точка. Кога сакаа да кажат дека некој загинал или умрел велеа: тој и тој си отиде кај него. Селаните знаеле дека тој умрел и тие велат дека отишол кај него“, подвлекува Поп Антов во своите спомени.


Последиците од Првата светска војна се присутни и денес во Мариово. Шлемови од војната поставени на кладенец во селото Бешиште

ЗАБОРАВЕНИ Сите оние кои на еден или на друг начин биле жртви на Големата војна се заборавени. Македонската држава никогаш не се сети на нив. А тие луѓе заслужуваат многу повеќе, нивните внуци и правнуци треба да знаат за воената голгота што ја преживеале. Помина девет децении од тој пекол, сеќавањата на нив бледнеат. А тие се наши луѓе кои не треба да се заборават, да се избришат од нашето помнење. Ако ништо друго, треба да им се подигне споменик кој ќе сведочи и предупредува на тоа страшно време за да не се повтори.

Директорот на Институтот за национална историја, Тодор Чепреганов, вели дека многу држави направиле споменик на незнаениот јунак, а тоа треба да го направи и Македонија и на тој начин да им се оддолжи на сите оние што загинале во сите востанија и војни, без разлика што не биле тие војни наши, туку се воделе за туѓи интереси. „Македонци учествувале во сите војски, и во бугарската и во српската и во грчката, дури биле присилени да се борат меѓу себе браќа и роднини. Тоа е најголемата македонска трагедија“, вели Чепреганов. Тој додава дека во последно време малкумина историчари се занимаваат со Балканските и Првата светска војна. „Тој дел од нашето минато не е докрај расветлено и ќе мора да се доистражи“, нагласува тој.

Александар Стојчев, млад историчар, кој го истражува учеството на Македонците во Првата светска војна, го дели истото мислење. „Многу македонски војници биле погребувани како припадници на други војски, некогаш и во заеднички гробници. Единствен начин да им се оддолжиме е државата да им подигне споменик, на кој ќе се напише дека тие војувале во разни војски, дека биле доведувани во ситуација да пукаат едни против други и да гинат за туѓи интереси“, вели тој.

Војничка Чума го сотре Гарниково

Од сто семејства, останале само петнаесет


Поповите не можеа да превтасаат со закопувањето, вели Ристо Ристов

По чумата што ја донеле војниците во тиквешкото селото Гарниково изумреле околу 900 луѓе. Од сто семејства со над илјада жители останале само 15. „Во 1918 година, кога се скина фронтот, есенско време беше, стана еден голем помор, кога почна, не знаеше да престане. Сето тоа го помнам. Бев голем. Сега ми е како пред очи. Близу до селото имаше отепано многу војници, кај Крушите и Чаирот. Така останаа. Никој не ги закопуваше. Еден месец останаа незакопани. Имаше селани кои одеа од убиените војници да земат алишта, ќебиња, пушки, часовници, кошули, чизми, ќе ги соберат во куп, ќе ги заврзат и да не ги види никој, ќе ги донесат дома. Неочекувано, кучињата збеснаа и така бесни шетаа низ селото и полето, напаѓаа луѓе и стока. Од заразната клима се разигра лоша болест низ селото. Секој ден нема да помине, а да не умрат двајца-тројца. Поповите Јован и Петре не можеа да превтасаат со закопувањето. Имаше денови кога на гробиштата се изнесуваа неколкумина. Се чекаше да се закопа првиот што е донесен, а потоа да му дојде редот на другиот, на третиот, на четвртиот, да му препеат. Луѓето бегаа од мртвите. Немаше кој да ги закопува. Ако роднини имаше умрениот, ќе го закопаат, ако немаше, така остануваше повеќе дена каде што умрел“, своевремено ќе раскаже Ристо Ристов, преживеано момче од Гарниково, кој тогаш имал 13 години.

Роднини присилени да пукаат едни во други

Братски довикувања преку линијата на фронтот


Љубомир Терзиовски, мобилизиран во српската војска, стравувал да не го види меѓу мртвите својот брат Венедик, кој се борел на спротивната страна

Рововите на Македонскиот фронт биле и сцена на која се одвивале и многу војнички и човечки драми. Браќата Митре и Петре од мариовското селото Старавина за време на Првата светска војна биле на позициите на Македонскиот фронт кај местото Соколот, војувајќи еден против друг, цели три години. Едниот бил војник во бугарската војска, другиот во српската. Еден од друг биле оддалечени неколку стотици метри, а од околните ридови го гледале родното село. И двајцата ги мобилизирала српската војска во 1914 година. И двајцата војувале против Австроунгарците кога Петре бил заробен во битката на Дрина. Подоцна бил ослободен од логорот од Бугарите, кои есента 1915 година го испратиле на фронтот кај Кајмакчалан. Токму таму на спротивната страна се наоѓал неговиот брат Митре, кој ја преживеал голготата на српската војска во Албанија и стасал на Крф. За тоа дека на фронтот пукале еден во друг се дознало откако завршила војната. Како ги завршиле животите браќата од Старавина не се знае, не се знаат ниту нивните гробови. За трагична судбина на Митре и Петре, за тоа дека на фронтот пукале еден против друг се дознало откако завршила војната од нивните соселани кои, исто така, биле на позициите со нив и имале среќа дома да се вратат живи.

Еден бугарски офицер во дневникот што ќе водел на фронтот ќе забележи една друга македонска судбина на браќа кои биле во спротивставените војски на фронтот. Едниот пукал од рововите на бугарската, другиот од рововите на српската војска. Меѓутоа, за разлика од Митре и Петре, тие дознале дека се еден наспроти друг на оддалеченост од стотина метра. Околу полноќ, кога ќе молкнеле оружјата, често се довикувале, распрашувајќи се за домашните. Тој нивен разговор го слушале војниците од обете страни. Чекале да дојде полноќ за да видат што ќе си кажат браќата.

Љубомир Терзиовски, учител од Македонски Брод, кој водел дневник од фронтот бил мобилизиран од српската војска, а неговиот брат Венедик во бугарската. „Додека траел фронтот, татко ми користел секаква можност да дознае за судбината на својот брат Венедик. Кога на фронтот имало директни судири и пробиви од едната или од другата страна и кога ќе наиделе на убиени или ранети бугарски војници, внимателно го загледувал секој мртовец за евентуално меѓу нив да не го препознае својот брат“, раскажува синот Растислав Терзиоски.

Трагични судбини

Се вратил дома кога му давале помен

Јандре Пендовски бил регрутиран од српската војска и војувал во Балканските војни и на Македонскиот фронт. Тешко бил рануван двапати, еднаш се лекувал во Алжир, тогашна колонија на Франција, еднаш во Марсеј. Домашните мислеле дека е загинат, зашто од него немале никаков абер шест години. Сметајќи дека е загинат, решиле да му дадат помен. Заклале овен и зготвиле манџа и, според обичаите, отишле на гробишта да раздаваат. Откако попот го отпеал опелото, седнале да ручаат. Истиот ден Јандре се вратил во селото по седум години војување. Дошол дома, но никого не затекол. Седнал под старата црница и чекал да дојде некој. По извесно време се појавило едно дете, а Јандре го прашал каде се луѓето. „На Јандрета Пендовски му изнесуваат година на гробишта, па сега ручаат“, му одговорило детето. Јандре погледнал натаму и го замолил детето да отиде на гробишта. „Кажи им да остават малку од јадењето за да се најаде и Јандре. Тој се врати дома“.

Во почетокот никој не верувал, мислеле дека се вратил од мртвите. Со плачење дотрчале неговите, го прегрнувале и плачеле од среќа. „Го познавав дедо Јандре. Беше мој подалечен роднина. Малку зборуваше, во војната преживеал многу стравотии, па беше нервно растроен. Раскажуваше за лекувањата во Алжир и во Марсеј, за разнесувањата на болните и патувањата со бродовите. Често ми велеше: ’Не знам колку пати сум закопан во земја од гранати’. Ми ги покажуваше раните. Умре рано“, вели Александар Ивановски.

Швајцарец известувал од фронтот

Срцето на Рајс почива на Кајмакчалан



Срцето на Рудолф Арчибалд Рајс, швајцарскиот известувач од Македонскиот фронтот во Првата светска војна, вљубеник во Македонија, близу осум децении почива на Кајмакчалан. Познатиот Швајцарец починал десетина години по крвавите борби од природна смрт и негова претсмртна желба била да биде погребан на врвот на Ниџе Планина во Мариово. Му ја исполниле неговите српски пријатели. Малата вазна со срцето е сместена во малата црквичка крај осамената костурница, која е подигната на местото каде што се воделе жестоки битки и каде што денес ретко кога стапнува човечка нога. Сакал да биде заедно со многуте млади момчиња кои ги оставиле коските на фронтот, да биде крај другарите кои ги гледал како гинат, како што изјавил пред смртта.

Бил стручњак по криминологија и истовремено дописник на повеќе европски весници. Ги сакал Мариово, Битола, Скопје, ја сакал Македонија. За него Кајмакчалан е суров, но величествен. „Одвреме-навреме, кога ќе разведри, излегува пред очите една прекрасна панорама на цела Македонија - од Скопје до Солун. Тоа е Кајмакчалан, крадец на кајмакот“, пишува швајцарскиот воен известувач во една своја репортажа. Рајс е роден 1875 година во покраината Баден во Германија. На 22 години станал доктор по хемија, а ги познавал и тајните на фотографирањето, што му помогнало од боиштата да испрати илјадници фотографии. Објавил повеќе од 600 воени извештаи кои претставуваат автентично сведоштво за пеколот што траел четири години. Издал и 16 книги. По војната живеел во Белград, а извесно време и во Скопје, во селото Душановци, денешна Гази Баба, каде што изградил куќа во која престојувал шест месеци годишно.

[Милен]

Много важен дебат в news.bg

С каква цел се заблуждава българската общественост?

Виктор Канзуров

http://news.ibox.bg/opinion/id_121645796

Още онзи ден, когато ми се обади Виктор за да ми обърне внимание върху статията на Георги Коларов се възмутих от необмислените писания, по-същество вредящи на уж подкрепяния в нея Любе Бошковски - пиша това с извинение към Теодор Дечев, че трябва да критикувам неговия колега по медия Георги Коларов (допускам и проста необмисленост от негова страна, а не съзнателно намерение да навреди на доскорошния обвиняем от Хага) - но това ми бе моменталното впечатление и то не се е променило до днес, колкото и да препрочитам текста на Коларов (където даже и Васил Станилов е замесен)

[Милен]

Нека събера тук продължението на дебата от предишния постинг за да е на едно място историята.

Първо в нюз.бг Иван Коларов написал следната статия:

Добре дошъл, Бранко!
http://news.ibox.bg/columnist/id_739427226

(в която прелива от кеф задето Бранко и Гоце се срещнали така мило и се целунали в устата)

Нашият приятел Виктор Канзуров отговори на Иван КОларов със следното:

С каква цел се заблуждава българската общественост?
http://news.ibox.bg/opinion/id_121645796

Днес Коларов отговаря с един текст, изпълнен с нелепи упреци и долни инсинуации срещу Виткор. Текст, който според мен минава всяка граница на приличие, за логично мислене и аргументиране, да не говорим:

За пълзящия македонизъм и “назначените” българи в Скопие
http://news.ibox.bg/material/id_1187026447/#clist

Под двете последни статии съм си казал на няколко пъти пространно мнението.

[Teodor Detchev]

Това е моят принос в дискусията "Коларов - Казуров" в нюз.бг, който най-вероятно ще бъде обнародван утре сутринта. Така както гледам, главният редактор Милослав Йосифов не се шегува, че ще отвори специална македонска рубрика.

КАКВО Е ПРИЧИНИЛО СТАРИТЕ РАНИ В БЪЛГАРО – МАКЕДОНСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ И ЗАЩО ТРЯБВА ДА ПОНЕСЕМ БОЛКАТА ОТ ЧОПЛЕНЕТО ИМ ?

Теодор Дечев*
Доктор по социология

Граничещата с конфликт дискусия между Георги Коларов и Виктор Канзуров, отново повдига някои много важни принципни въпроси по отношение на нашето поведение спрямо Македония и нейните жители, които обикновено квалифицираме като братя. Като се абстрахираме изцяло от личния мотив в дискусията между двама българи със здрави македонски корени, стигаме до поредица въпроси, които са ключови за нашето отношение към Македония. Две основни групи въпроси са:

- имаме ли ясна представа за различните настроения сред македонската общественост спрмо България и българите. Изяснили ли сме за себе си нюансите в тези отношения ?

- след като е ноторен факт, че в Македония има и силна симпатия към нас при едни хора и силна антипатия, граничеща с ненавист у други, каква е пропорцията между тези нагласи и какви са преходните нюанси между тях ? Каква е пропорцията между хората, които се чувстват българи и хората, които категорично отхвърлят българския си произход ? (Разбира се, тук не коментираме албанското население и малките национални малцинства – турци, власи, циганите – наричани в Македония “гюпти” и други).

Същностната страна на спора “Коларов – Канзуров” се движи общо взето в тези коловози и това е сиптоматично. Според мен, воденето на адекватна политика от българска страна по отношение на Македония, без да си дадем достатъчно изчерпателни и честни отговори поне на тези две групи въпроси е Невъзможно.

И преди съм застъпвал тази теза и сега продължавам да смятам, че ние и до сега не сме успели да изясним как точно са се отчуждили “долните” от “горните” българи ? Нашите македонски братя, братовчеди и прочее роднини наистина по мистериозен начин успяват да ни намразят. Или поне част от тях.

Продължавам да смятам, че една от причините е, че след Втората световна война, България остава в Сталиновата орбита, докато Югославия, макар и управлявана от комунисти е ... страна по плана Маршал.

Терорът над хората с българско съзнание в Македония по времето и на Кралска и на Титова Югославия, изглежда не трогва особено голяма част от днешните македонци, макар че е травмирал достатъчно по-старите поколения.

Звучи еретично, но според мен голяма част от жителите на Македония са приели, че създаването на НР Македония (впоследствие - СР Македония) в крайна сметка е в по-голяма степен придобивка за тях, отколкото нещастие. Ама бил македонският измислен език ... Измислен – измислен, но на основата на един от регионалните диалекти. Дали на достатъчно голяма част от братята ни от Повардарието не им е било поне мъничко приятно, че един от местните диалекти е издигнат до статута на официален език ? Според мен, твърде много хора не са имали нищо против.

За разлика от повечето български журналисти и от всички коментатори на националния въпрос на ниво квартално кафене, аз не претендирам да съм изтънчен специалист нито по отношение на българската, нито на македонската народопсихология. Въпреки това, струва ми се, че имам достатъчно основание да формулирам хипотезата, че днешните граждани на Р. Македония смятат, че в исторически план сме ги изоставяли няколко пъти. Тук ще се спра на поне шест случая, които със сигурност се третират по такъв начин от достатъчен брой наши братя от двете страни на Вардара. Бих изброил поне шест хипотетични възможности:

- Първо, при учредяването на Екзархията. Както знаем, тя е нещо като "България в проект". В първата “демо версия” на Екзархията, от македонските предели, Н. В. Султанът включва само Велешка епархия. За останалите трябва да се провеждат плебисцити - според турската “демократична терминология” - истилямлъци. Има доста данни, че непосредствено след 1870 г., македонците са били със сериозното съмнение, че сме ги изтъргували или че ще ги изтъргуваме на Вселенската Патриаршия (тоест - на гърците) срещу официалното признаване на Екзархията и съответно - вдигане на схизмата.

За същото впрочем правят внушение и пропагандаторите на католицизма, при това с видим успех.

Втората голяма вълна на унията, идва точно в Македония, веднага след даването на фермана за Екзархията. Католическата пропаганда в този момент си изиграва картите доста умно и успява да привлече изцяло на своя страна “титуляра” на Екзархията в Солун – дядо Нил и да си спечелят симпатиите на фигури като Натанаил Охридски.

Затова и след като урежда отвеждането на първия архипастир на католиците униати у нас - дядо Йосиф Соколски в Русия, където не го пускат от Киевско - Печорската лавра и след Освобождението, Петко Славейков хуква към Македония да оправя гноясалите проблеми на нашата Света Българска Екзархията и най-вече - да тушира в максимална степен подозренията на македонските българи.

Знаем, че като един от най-ярките български националисти, дядо Петко е бил готов да изпрати човек на доживотно заточение в Русия и да направи какво ли още не, само да запази Македония в българските предели. Нали и вестникът му се нарича "Македония" ? Запазена е значителна по обем кореспонденция на Петко Славейков с Екзарх Антим І и с неговия секретар – бъдещият Екзар Йосиф І, в която той описва всички свои трудности и перипетии по време на “македонската му мисия”. Тази кореспонденция е добре позната и на нашите историци и на скопските историчари. Естествено, близките до властта македонски изследователи спекулират колкото могат с този факт.

Спекулират и с факта, че въпреки пълният успех на плебисцитите, които султанът хитро насрочва чак през 1874 г. (за да могат до тогава дейците на Екзархията и македонските българи “да се попържат в собствен сос”), създаването на Княжество България и на Източна Румелия отново спира издаването на необходимите владишки берати и това се правръща в проблем, с който ще се занимават чак правителствата на Стамболов и на Константин Стоилов. Ние отлично знаем, че никой от дейците на Българското Възраждане не е искал да “продава” македонските Българи на Фенерското гръцко духовенство, та дори и срещу официално признаване и вдигане на схизмата, но фактическата истина е едно, а слуховете, страховете, спекулациите и внушенията с повече от 140 годишна история – нещо съвсем друго.

- Вторият път е след Съединението. Преживели звездния си миг с акта на Съединението, нашите политици, в това число и Стефан Стамболов, отлагат за неопределено време пренасянето на съединисткото движение на територията на Македония. Това предизвиква в крайна сметка конфликта между Стамболов и негови близки съратници от Македония, в частност – сблъсъкът с Коста Паница. Същият Паница, на когото можем без колебание да сложим етикета "най-приближеният на Стамболов екзекутор" по време на и контрапреврата срещу детронаторите на княз Александър І.

Дейността на Паница по потушаването на броженията след контрапреврата е описана доста подробно от Симеон Радев, макар и смекчено и с деликатни премълчавания. А истината е, че бруталността му е страшна и далече не всякога основателна. Когато Стамболов забавя темпото на по-нататъшното обединение или още по-точно – сменя революционната тактика с еволюционистка, македонските му съюзници побесняват. Руснаците усещат, че в лагера на опонента им се е явила нова разделителна линия и почват да правят внушения, колко са загрижени за освобождението на Македония. Резултатът е известен.

Между другото, спомените на дейния участник в хода на Берлинския конгрес - генерал Анучин (а и не само те) показват, че включването на Софийско и на “най-добрия град за живеене в България” по днешни данни - Варна в границите на Княжеството е била буквално изтъргувана срещу изваждането на част от Македония, която се е предвиждало да бъде придадена към Източна Румелия. В един от първоначалните варианти на границата на Източна Румелия, днешната Пиринска Македония, както и Овчеполието, Щипско, Кочанско са в състава на Източна Румелия.

Софийски санджак обаче е в ... Турция, както и Варна, която не е превзета от руснаците. "Крепостният четириъгълник" в Североизточна България като цяло остава в ръцете на турците, дори когато руснаците опъват палатки край Сан Стефано. На края се налага лично Бисмарк да даде ултиматум на турците да напуснат Варна, ако не искат усложнения.

Самата турска делегация на Берлинския конгрес моли английската делегация, границата между Турция и Княжеството да минава ... по река Янтра. Англичаните отхвърлят подобен абсурд, но поддържат, че градът Варна трябва да остане в турски ръце. Замяната по метода "танто за кукуригу", дава Варна и Софийския санджак на България, но запраща Румелийска Македония в Турция. Такива са фактите и съвсем не само по данните на генерал Анучин.

Както се вижда, за хората, които се чувстват българи, този далечен спомен остава като тъпа болка в лявото предсърдие. От страна на българофобите, тези не много популярни в днешна България факти, съвсем свободно могат да се интерпретират като предателство на “горните” българи към македонските българи.

Има още един сюжет с оставеното на произвола на съдбата Кресненско - Разложко възстание, но ще го прескоча за да не досадя на читателите.

- Третият път е като че ли след Илинденското възстание. След като възстанието тръгва съвсем на зле (вали сняг, а населението е скрито в планините и умира от студ и глад), Главният щаб на възстанието в Битолски окръг се обръща към Княжество България с директна молба за въоръжена намеса. Документът е широко известен и обнародван, както в България, така и в Македония.

България, естествено не влиза във война с Турция - обратното щеше най-вероятно да е предсрочният край на българската държавност. Щяхме да си повоюваме едновременно с Турция, Сърбия и Гърция. Документирани са официалните изявления на сръбската дипломация, че ще воюва с България ако София подкрепи възстанниците. Що се отнася до Гърция, тя не остава само на ниво декларации. Гръцкото духовенство в Македония от най-висок ранг и гръцки андартски паравоенни формирования, направо участват в потушаването на възстанието. Владиката Германос Каравангелис е нарицателен пример за вдъхновител и дори физически изпълнител на гръцкия терор в Македония по време на Илинденското възстание.

Но всички тези рационални съображения не означават, че в паметта на македонците не е останало съмнението (да не кажа убеждението), че сме ги зарязали на произвола на съдбата. Някои дори го казват на глас - и тогава и днес ...

- Четвъртият път са събитията около Балканските войни. Македонският максимализъм, към който се придържат и двамата най-големи представители на Македония в българската политика – д-р Никола Генадиев и Андрей Ляпчев, не може да проумее смисъла на идеята за дележ на Македония на спорна и на безспорна зона. Всъщност, до ден днешен и в българската литература непрекъснато се повтаря за “престъпната идея за дележ на Македония”. Нито македноските дейци на времето, нито повечето днешни български историци и анализатори желаят да вникнат в контекста на проблема и в неизбежността на предприетото от правителството на Иван Евстратиев Гешов през 1912 г.

Готов съм в следващ текст да дам подробно обяснение защо това е бил единственият спасителен вариант през 1912 г., затова моля читателите да не “изяждат с парцалите” тези мои еретични разсъждения на мига, а да изчакат обясненията, които ще последват.

Дележът на Македония на “спорна” и “безспорна” зона през 1912 г. не е разбран от никой от македонските дейци. Най-различни дейци на Вътрешната организация и на легалната емиграция в “горна” България, включая братът на основателя й Христо Матов - Милан Матов и цяла плеяда други дейци на БМОРК / ТМОРО / ВМОРО, са ни оставили доста писмени свидетелства по въпроса.

Отделен въпрос е, че не всички дейци на освободителните борби в Македония са смятали присъединяването на Македония към България като единствена алтернатива. Всички дейци и ръководители на БМОРК / ТМОРО / ВМОРО са категорични за българската си принадлежност, но това не означава, че за тях присъединяването към Княжеството / Царството е без алтарнатива.

Христо Татарчев пише, че идеята за автономия на Македония е била тактика, но според мен - не за абсолютно всички деятели в Македония. Трябва да се прави разлика между българското народностно съзнание на хората (както и на възникналите покрай освободителните борби своеобразни български елити) в Македония и желанието им да бъдат в рамките на българското Княжество, впоследствие - Царство.

Създаването на две български партии по време на Хюриета – откровено “присъединителските” Български конституционни клубове и федералстки настроената Народна федеративна партия (българска секция) е едно от най-нагледните доказателства, че още тогава автономиската алтернатива не е била само тактика.

Разбира се, хората с федералистко мислене като Сандански, Чудомир Кантарджиев и Димо Хаджидимов са били малцинство, но ги е имало. Димо Хаджидимов написва брошура със заглавие “Да сме наясно с българското съзнание на серчани”, но съвсем не се изживява като поборник на присъединяването на македонските предели към България. И той и другарите му за определен период изживяват своята федералистка утопия – в това число в рамките на “отоманския проект” на младотурците.

Честно казано, ако не беше толкова щастливо случилото се и блестящо защитено Съединение, нищо чудно да бяхме доживели в един момент и някое "Румелийско" самосъзнание на картата на българското землище.

- Петият, особено болезнен път е след Първата световна война. Загубата на надежда и огромните изселвания, създават много песимистични настроения в Македония, а и сред македонската емиграция в България. Терористичният сръбски режим отблъсква част от населението от ВМРО - запазени са доклади на разузнавачи на ВМРО, в които се съобщава, че населението се моли да не се изпращат чети в Македония, защото сметката плаща то. Като прибавим и самоизтреблението вътре във ВМРО, картината не е никак розова.

Нова рана отварят Нишките споразумения между България и Кралска Югославия и съпътствалото ги изявление на Стамболийски: "ние не щем Македония - нека Ви е халал. Само ако може, вземете и македонците и направете от тях мирни и почтени граждани ...". Има в това изказване и капитулация и тънка ирония - един вид, оправяйте се с ВМРО, като сте толкова “курназ”, но за македонците е останало само капитулантското тълкувание. За Тодор Александров - също. И главата на Стамболийски хвръква в буквалния смисъл на думата ...

- Шестият път е след 09 септември 1944 г., когато си плюем на петите от Македония, след това влизаме обратно, гонейки немците и пак си заминаваме по живо, по здраво, оставяйки лугьето на милостта на изроди като Темпо, Колишевски и Михайло Апостолски. Ние знаем защо е трябвало да напуснем Вардарска Македония, но това не изличава болезнените спомени. Към това можем да добавим и гениалното помакедончване в Пиринска Македония от 1946 г., което едва ли е отекнало само в България. Ще да се е чуло и в тогавашната Н. Р. Македония.

За това, че още през 40-те години, македонците са готови да се оправят сами и без нас свидетелстват и някои документирани спомени, съхранявани в архива на БАН. По време на правителствената криза, довела до падането на правителството на Добри Божилов, възниква идеята да бъдат привлечени трима младежки лидери – единият от тях е енергичен поборник на българската кауза в Македония. Последният поисква портфейла на министър на външните работи, за да може да подготви ... автономията на Македония извън Царство България. Интересен сюжет !

- Могат да се откроят и други случаи, отворили рани в македонската душевност (пиша това без ирония), но и само шест стигат.

Какво повече да се каже - горното е точно това, което се нарича "научна хипотеза". Тя подлежи на проверка, доказване или отхвърляне. Работя над тези проблеми отдавна, отнасяйки написаното към “текстовете за чекмедже”. Дискусията “Коларов - Канзуров”, на която отдавам сериозно значение поради знаковия й характер ме провокира да публикувам идеи и хипотези, които бих предпочел да извадя на бял свят в по-далечно бъдеще в по-завършен и обоснован вид. Но може би им е дошло времето.

Ако Виктор Канзуров е прав, че само 5 процента от хората в Македония (без да се смятат албанците !) са с българско съзнание и няма надежда за промяна на положението, трябва да направим буквално следното:

- Да третираме Македония както останалите страни от Западните Балкани, без каквито и да са синдроми на "истинската майка пред Соломоновия съд". Да вярваме на всеки македонец, който иска български паспорт, че е от български произход и с българско съзнание, но любезно да го каним да се закълне на публична церемония пред трикольора при получаването на заветния “бугарски пасош”. Имената на новите българи да публикуваме в Държавен вестник, да не би някой в Скопие да не разбере ...

- Да обявявим, че щом хората с българско съзнание са само пет процента, то те са национално малцинство и да започнем по най-последователен и дори агресивен начин да настояваме за спазването на правата им – да искаме конституирането им като малцинство, да искаме за тях училища, вестници, радио и телевизия, както за турците, власите и циганите в Македония. Да не говорим за албанците - те са направо държавотворен народ, според Охридските споразумения ...

- Да престанем да се кахърим за европейското членство на Р. Македония и да искаме Копенхагенските критерии (или каквито нови се измислят) да се прилагат срямо нея с цялата им строгост - наравно със строгостта, с която ще се прилагат спрямо Албания, Сърбия, Косово и държавата с неясно бъдеще - Босна и Херцеговина. С една дума - да отложим във времето членството на Р. Македония, наред с целите Западни Балкани.

Всички читатели, които малко от малко ме познават, знаят че с цялата си същност се противопоставям на подобна политика. Но това би била рационалната политика, ако Виктор Канзуров е прав за петте процента. Това което крепи надеждата ми за бъдещето на българо-македонските отношения е убеждението ми, че Виктор Канзуров не е прав в това си твърдение. Не смятам по никакъв начин, че той е “пълзящ македонист” или “назначен българин”, но съм сигурен, че оценката му е свръх песимистична. На другия полюс е оценката на Георги Коларов.

Канзуров не е прав, защото той пише за тези пет или дори по-малко процента, които твърдо и афиширано се смятат за българи. Но премълчава някак си за колебаещата се част. За тези, които са напълно объркани от всевъзможните химерични спекулации с македонската идентичност и които наистина не знаят на кой Господ да се кланят.

Някой може да ме обвини, че съм станал един същи български проф. Цвиич, но в Цвиичовите твърдения е имало някакво рационално зърно, разбира се – изопачено от сръбския шовинизъм. "Аморфната маса", за която говори Цвиич е съществувала и в края на 19-ти век, съществува и сега. Работата е там, че Цвиич смята, че тази маса не се е самоопределила, а ние знаем че това просто са по-конформистки настроените жители на Македония.

Тези хора още в края на 19-ти век са били уморени да плащат кръвен данък заради правото си да се самоопределят. В един момент им се е приискало да ги оставят на мира и са решили, че самосъзнанието не е най-важното нещо в живота. Изтормозени от терора на пропагандите – гръцка и сръбска, капнали от „толерантното управление” на Османската държава (както го наричат някои наши автори), наситили се на „фактическата си автономия” (каквато проф. Пламен Цветков смята, че българите са имали със създаването на Екзархията), те предпочитат да  станат Цвиичовата „аморфна маса” и чакат да видят кой ще надделее, за да се запишат в победилия състав.

На мен ми е крайно неприятно да чопля тези болезнени въпроси. Предполагам, че други изобщо биха си мълчали за тях, но това са съвсем адекватни хипотези, обясняващи днешното абсурдно положение. Подчертавам – хипотези. Но, за съжаление – правдоподнобни хипотези.

На края възниква един въпрос. Какво точно трябва да правим, за да постигнем желаното сближение с нашите братя от двете страни на Вардара, без да накърняваме деликатната им душевност ? Ако се вярва на препоръките на Виктор Канзуров, комай ще трябва да преминем към дълбоко конспиративна и нелегална борба. На повърхността да викаме, че Бошковски е потомък на Александър Велики, а тайничко и заговорнически да го подкрепяме – него или други политически фигури, които смятаме за добронамерени към България ?

Очевидно не можем да формулираме и да провеждаме “ad – hoc” и “по усет” политиката си по отношение на повече от един милион души, които са разделени между спомените за българския си корен, възпоминанията за благите времена на Титовия режим, радужните мечтания по Велика Македония и халюцинациите за Александър Велики.

Трябва да се формулира адекватна, целенасочена и добронамерена политика. Формулирането на тази политика, трябва да започне с даването на отговори на двете групи въпроси, дадени в началото на този вече пре-дълъг и дано не досаден текст. Господ да ни е на помощ и на нас и на братята ни в Р. Македония.

* Изразените мнения в текста са абсолютно лични. Те по никакъв начин не ангажират Съюза за стопанска инициатива (ССИ), на който авторът е заместник председател или УНСС и НБУ, където преподава.

[Милен]

Чудесен, фундаментален текст, Тео! Интелектуално удоволствие и емоционална мъка носи четенето му...

[cveta]

Уважаеми, проф. Теодор Дечев,
Благодарна съм Ви, че ни предоставихте удоволствието да прочетем  страници от вашата голяма бъдеща книга, която ще слее името и собствения ви живот със съдбините на България. Има много историко-политически анализи, но малко от тях  могат да са така откровени ,  задълбочени   и  с оригинални  идеи, при това написани в покоряващ есеистичен стил. Във вашия текст мислите за историческата ни участ  звучат като споделяне, като болка и разум на един истински син и предстоящ държавник. Винаги ме възмущава факта, че умни , ерудирани и силни мъже като вас   не са на правилните места в управлението на нещастната ни държава, а   там са се настанили едни кретени  и хитреци, коити си нямат понятие от държавност. От това , че вие не сте министър, губи  България, губим всички ние, защото не се оплзотворява огромен капацитет, който би могъл да помогне   да  се изправи на крака държавицата ни .   Едно нещо не ми стана ясно от текста ви. Накрая заключавате, че трябва да има добронамерена политика  спрямо Македония, но защо тогава отхвърляте идеята да се помага на Македония за влизане в ЕС и изобщо да се загърби въпросът за това членство.  ЗАщо това да е вредно за България? .А иначе сте прав , че всичко е загубено и че трябва да се гледа на българите там  като на задгранично малцинство . Наричате ги "нашите братя" , но трябвало да се кълнат, за да получат български паспорти. Какво толкова им е безценното на БГ паспортите, та трябва да се унижават хората? Че те на нас не ни служат за нищо , ние не се кълнем, пък да  го искаме от гордите македонци. Щели да  пътуват с Бг паспорти из Европа. Да не би ние да пътуваме?  Е, някои си пътуват и какво от това.Бих ви помолила да пускате от време на време  още страници от вашия ценен и оригинален труд. Ще е удоволствие да сме първите читатели.

[Teodor Detchev]

Най-после, текстът за македонските рани, който форумците от “Де зората ” познават, излезе на бял свят в НЮЗ.БГ, където македонската тема винаги предизвиква огромен интерес, а на моменти бурни дебати.

Така например, новината за нападките срещу Милен и неговата статия, поместен в “Гнездото на осите”, вчера сутринта вече имаше 9 100 прочитания – факт, който не се нуждае от коментари. (Съобщението на НЮЗ.БГ по този въпрос е на адрес: http://news.ibox.bg/news/id_1847735769 ). Скандалът около истеричното поведение на известен брой македонски писатели и дипломати, по естествен начин се вписа в развихрилия се спор между Виктор Канзуров и Георги Коларов. След като и моя милост добави, каквото можа (на адрес: http://news.ibox.bg/material/id_1344648756/#clist ), редакцията на НЮЗ.БГ, без много да му мисли прекръсти рубриката си “Пресечни точки” в “По оста Скопие - София” (http://news.ibox.bg/section/id_74 ). Това е основна рубрика, анонсирана на “фронт пейджа” на НЮЗ.БГ

Очаквам всеки момент НЮЗ.БГ да публикува пълния текст на статията на Милен по македонските дела. Както се вижда, колкото и скептични да сме по отношение на обществените дебати в България, дискусията по отношение на Българо – Македонските дела се задълбочава и медийният интерес към нея расте в геометрична прогресия. Всъщност, той комай никога не е стихвал, но сега може би са се създали условия дискусията да излезе извън сянката на г-н Божидар Димитров и други, абонирани за истината от последна инстанция по македонския въпрос автори.

Както форумците ще видят, ако отидат на въпросния адрес в НЮЗ.БГ аз съм си позволил да се включа в дискусията за да поясня, че оригиналното заглавие на текста е:

КАКВО Е ПРИЧИНИЛО СТАРИТЕ РАНИ В БЪЛГАРО – МАКЕДОНСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ И ЗАЩО ТРЯБВА ДА ПОНЕСЕМ БОЛКАТА ОТ ЧОПЛЕНЕТО ИМ ?

Разбира се, редакцията е в правото си да променя заглавията на текстовете, които помества по разни свои съображения. Както виждаме, текстът е поместен под видоизмененото заглавие:

ЗА МАКЕДОНСКИТЕ РАНИ, ИЛИ ЗАЩО НИ МРАЗЯТ МАКЕДОНЦИТЕ

Само по себе си, новото заглавие не изопачава смисъла на текста, ако не броим пълният член на македонците. От така написаното заглавие излиза, че авторът, сиреч моя милост смята, че ни мразят ВСИЧКИ македонци. Това не е така, аз имам достатъчно наблюдения, които по недвусмислен начин сочат, че далече не всички граждани на Р. Македония ни мразят, без значение дали се смятат за македонци, българи или пък принадлежат към албанската общност.

Смисълът на моите занимания се свежда най-вече до това да се опитаме да дадем някаква диагноза на причините за негативните нагласи сред определени среди във Вардарска Македония. Ние не можем да си затваряме очите и да твърдим, че всички ни обичат, че всички милеят българското и ако не днес, то утре България и Македония ще плеснат с ръце и ще се прегърнат.

В този смисъл, в спорът между Канзуров и Коларов, смятам, че единият е твърде песимистичен, а другият твърде оптимистичен. Себе си не слагам точно по средата, защото истината най-вероятно ще се окаже някъде по-близо до един от двамата автори. Всъщност, Канзуров е прав като се опитва да ни предпази от заблуди, че във Вардарска Македония е в ход някаква мощна ребългаризация (има симптоми за такъв процес, но те са далече от демонстрирания от някои български политици и публицисти голям оптимизъм). От своя страна, Георги Коларов е прав дотолкова доколкото той твърди, че по отношение на България актуалните властници от поредното македонско ВМРО са яйца от същата кошница, в която ще открием и Бранко Цървенковски с неговия латентен титовизъм и про-югославска носталгия.

За нас е изключително трудно да “измерим” съотношението в нагласите спрямо България и българите (факт е, че съществува и диспропорция в отношението къв официална България и към българите въобще), по простата причина, че е изключително трудно, да не кажем невъзможно да се проведе представително КОЛИЧЕСТВЕНО изследване, което да покаже спектъра на различните мнения, които битуват в македонското общество. Симптоматичен е фактът, че при преброяването на неселението в Македония, отделна позиция за българин не съществува. Ако се чувстваш такъв, трябва сам да попълниш, че си “бугарин” в раздела “други”, върху услужливо оставеното празно място с многоточие ...

Искат или не, изследователите трябва да работят с така наречените качествени методи, които съвсем не са лоши, но не дават така обичаните от публката чисълца в колонка.

Моето категорично лично убеждение е, че ние трябва да се занимаваме с миналото, за да получим отговор как да се държим в бъдещето, а не за да поучаваме македонците от позицията на по-големи братя и сестри. Щом има негативни настроения срещу нас, трябва да разберем корените им – дали са от средновековието, от 19-ти век, от 30 –те години на двадесетия век или от безотчетните дни през есента на 1944 г. Или от по-късен период. Или от всичките периоди, взети заедно.

Започнем ли да разбираме мотивите на жителите на Вардарска Македония, ние вече ще имаме много по-ясна идея как да подхождаме към тях – заедно и поотделно. Със сигурност ще се окаже, че мотивите на враждебността са в едни случаи явно неоснователни, в други случаи – ирационални, в трети случаи – пресилени и хиперболизирани. Но ние трябва да ги отчитаме ако искаме наистина да се сближим с братята си във Вардарска Македония по начина, по който им се иска на крайните оптимисти.

Предложеният текст е начало на дискусия, той формулира хипотези. Той няма за цел да налага на някого категорично мнение – той иска да провокира разсъждения, а не декларации. Затова ще следя написаното във форума с по-голям интерес от който и да е друг път до сега.

Накрая, но съвсем не последно по значение, бих искал да отговоря на въпроса на Цвета.

Цвета написа:

“Едно нещо не ми стана ясно от текста ви. Накрая заключавате, че трябва да има добронамерена политика  спрямо Македония, но защо тогава отхвърляте идеята да се помага на Македония за влизане в ЕС и изобщо да се загърби въпросът за това членство.  ЗАщо това да е вредно за България? .А иначе сте прав , че всичко е загубено и че трябва да се гледа на българите там  като на задгранично малцинство . Наричате ги "нашите братя" , но трябвало да се кълнат, за да получат български паспорти. Какво толкова им е безценното на БГ паспортите, та трябва да се унижават хората? Че те на нас не ни служат за нищо , ние не се кълнем, пък да  го искаме от гордите македонци. Щели да  пътуват с Бг паспорти из Европа. Да не би ние да пътуваме?  Е, някои си пътуват и какво от това.Бих ви помолила да пускате от време на време  още страници от вашия ценен и оригинален труд. Ще е удоволствие да сме първите читатели”.

Не отхвърлям необходимостта да се помага на Македония в европейската й интеграция, а казвам, че ако излезе, че хората с българско съзнание в Македония са под 5 процента, както твърди Виктор Канзуров (според него, хората с българско съзнание са не повече от пет процента от населението БЕЗ албанците), то ние наистина трябва да се замислим, дали не трябва да третираме Македония наравно с Албания, Сърбия или дори Косово ...

В текста обяснявам, че не мога да приема твърдението на Канзуров, защото смятам, че той визира единствено непреклонните българи – тези като този наш сънародник, който иска да издигне паметник на Тодор Александров в частния си имот. Но за всички е ясно, че проявите на българско съзнание, а дори и на симпатия към България и българите са много по-нюансирани. Затова и смятам, че няма да стигнем до подобно тъжно положение. Или поне ми се иска ...

Въпросът за българския паспорт и клетвата е все в същия контекст. Българското законодателство предвижда безалтернативно даване на българско гражданство на всеки, който е с български произход. Това означава, че въпреки разтакаването, административните простотии, проявите на корупция и прочее, когато един македноски гражданин, името на който не е е албанаско, поиска българско гражданство – той го получава, рано или късно.

Българското гражданство не е просто едно тескере, един “бугарски пасош”. То предполага много по-широк кръг от права и възможности. В крайна сметка, българското гражданство значи буквално и европейско гражданство. Затова, мисля че българската страна е в правото си да изисква някакъв символичен акт на лоялност при придобиването на това гражданство. В много държави, такъв акт е тържественото връчване на съответните лични докумени и клетвата пред знамето, герба или някакъв друг символ, включително и в присъствието на висши държавни ръководители.

Тук не става дума за никакво унижение, а за много сериозно ВЗАИМНО уважение. Не е унижение Държавният глава (който и да е той – народът го е избирал, какво да се прави) да ти връчи личните документи. Не е унижение, а дори е прагматична необходимост, името ти да бъде обнародвано в Държавен вестник, като нов български гражданин.

Аз не държа всички македонци, които получават българско гражданство да преливат от патриотизъм. Чувството им към България може (пък и трябва) да се развие и след формалния акт на придобиване на българско гражданство. Но очевидно е, че не е приемливо да искаш българско гражданство и едновременно с това да крещиш “бугари - татари”. Не че татарите не са и те хора, но всички вникваме в негативната конотация в конкретния случай.
Не възразявам дори, когато новите български граждани не афишират в Македония тази си “придобивка”, но ми изглежда прекалено да им помагаме в укриването на този факт.

Накрая благодаря сърдечно за комплиментите. Цвета както винаги е незаслужено разточителна на тях. Министър едва ли ще стана. Когато вече си бил на някакъв ръководен пост или ти се отваря апетит за още или разбираш, че и без това може. Аз изглежда се развивам по втория сцeнарий – не изпитвам никакво желание “да съм начало и начело”, както се пееше в песента на “Щурците”. Разбира се, човек не бива да се зарича, всичко става, но в момента и депутат и министър са ... непрестижни професии ... 

Книгата върви много бавно и темпото едва ли ще се ускори, но обстоятелствата наложиха да се извади мъничко нещо от чекмеджето.

[cveta]

Г-н   Теодор Дечев,
 задължена съм Ви за вниманието и отговорите. Сега е непрестижно да си министър, но точно хора като Вас могат  да преобърнат общественото мнение. И не само могат, а са и длъжни , ако милеят за страната ни. Така че аз се "подмазвам" пред бъдещия държавник, защото от всичките ви изяви получих сигурно , ама съвсем сигурно усещане  за огромния Ви  капацитет и съоветното мислене. Предполагам, че занимавайки се с история Вие имате ясна представа за това какви и кои са истинските държавни мъже. Даже очаквам в удобен  за Вас момент да поставите на обсъждане тази тема - кои са  най добрите и най - некадърните урравници на България и какво дължи нацията на тези две категории. Това е не просто  необходима, а задължителна класификация, защото ще е урок за днешните претенденти.

[Teodor Detchev]

Драга Цвета,

Въпросът за достойнствата на държавните ни мъже и жени наистина е от особено значение, когато анализираме случилото се в критични за България моменти. Истината е, че идеални хора няма и иконични образи като на Апостола на свободата са изключителна рядкост. Всеки един политик има тъмни и светли моменти в биографията си.

Тук няма да се впускам в подробности, но само ще разкажа, че моите изследвания и анализи понякога поднасят изненади. И в нашия форум, както навсякъде има прояви на стереотипно мислене и на "форумно приемливи" твърдения за определени категории политици. Аз не съм голям любител на историческите и политическите стереотипи, клишета и стандартни етикети, затова се опитвам да оглеждам действията на всеки политик от всякакви ъгли.

Затова, а не от любов към оригиналниченето и не заради предстоящата он-лайн дискусия с професор Пламен Цветков, в съвсем скорошно време ще предложа някои заключения, които поне за мен реабилитират до голяма степен Иван Евстратиев Гешов като министър председател и поборник за обединението на България. Всъщност, Вие познавате някои от моите разсъждения по въпроса, макар и в съвсем синтезиран вид.

Може би, най-трудно ще говорим за най-некадърните политици - всеки си е мислил, че прави нещо за общото благо. Пък и трудно се прави разграничение между некадърност и злонамереност, между служенето на някакви химерични идеали и простото служене на чуждестранен работодател ...