Из българските медии

[Милен]

Една статия от тук http://www.mediapool.bg/show/?storyid=123469&srcpos=6 и подборка от коментарите и дебата след нея:

България копнее да бъде перманентна имперска периферия
Георги Каприев, сп. Foreign Policy – България

Териториите на българската държава са били постоянно периферия на някоя от големите империи. И дори в периоди на държавен суверенитет, политическото мислене тук се формира от този факт. Казано направо: във всички епохи политическата и културна нагласа както на българските елити, така и на масовия поданик е “периферна”.

На пръв поглед империите, за които говорим, са Римската империя, продължила в Източната римска империя, наричана също Византия, наследена от Османската, а може би и Съветската, и – защо не – Американската империи. Но да бъдем по-предпазливи, що се отнася до последните две.

Основното в имперското самочувствие е идеята, че Империята е Светът. Населението извън този свят се таксува като варвари, които следва да бъдат цивилизовани, най-вече за тяхно благо. Отстрани може да изглежда комично, но Константинополските императори докрай остават убедени, че тъкмо те са владетелите на вселената, а останалите управници са само допуснати и търпени от тях. Тази им увереност не се разколебава дори когато Византия се оказва състояща се от общо три града, лишени от сухопътна връзка помежду им. Колкото и да е странно, това им поведение е било взимано малко или повече предвид и от владетели, много по-мощни в този момент. Късното атакуване на Константинопол от османците, едва след превземането на фактически всички територии на империята и нейните сателити, свидетелства точно за това.

Превземането като присъединяване, като оказване на благоволение остава основен белег на имперското. Главната цел на империята винаги е била поддържането на вътрешния мир, а това става и главният аргумент за абсолютното политическо доминиране на центъра над периферията. Pax romana – римският мир, колкото и непродължително да е било неговото действително удържане, остава неизменна цел на всяка империя, която по дефиниция е над-етническо или над-национално държавно образувание.

Влиянието на центъра се установява най-вече чрез благоустройство. Обичайната имперска идеология тълкува налагането си по-скоро като културно и цивилизоващо и едва след това като политическа хегемония. Целта е да се създаде социален уют и възможност за стопанска и културна инициатива и самореализация на периферията.

Културата и изкуството на периферията по правило се различават от тези на центъра, доколкото абсорбират локалните културни особености. Ако обаче културният продукт на периферията също е в състояние да влияе върху центъра, то икономическият продукт на периферията даже няма какво да бъде коментиран – обикновено центърът зависи пряко от него. Това е източникът на специалното имперско самочувствие на провинциалните елити, тяхното задоволство и самодоволство.

Затова титулуването на СССР или на САЩ като “империи” е проблем: те никога не са били Света, доколкото неизменно са били длъжни да се съобразяват с реална своя опозиция или даже опозиции. Тяхната експанзия по правило е завладяване или колонизиране, свързвани по-скоро с военно и полицейско насилие, а не със социален уют или мир. За стимулиране на каквито и да било свободни инициативи от страна на периферията в такива случаи е почти смешно да се мисли, понеже целта е унифицирането. Най-сетне при тях става дума за доминирането на един етнически елемент над останалите, както и да звучат официалните им идеологии. Съвременните “империи” трудно се вместват в определението за империя.

България като периферия

Имперският модел по тези земи несъмнено се въвежда от Рим при неговата експанзия в тях. По това време там за никаква България и дума не може да става. Въпреки това може да се твърди, че основата на типа имперско присъствие е поставена именно тогава.

Тълкуването на България като периферия на Византия може да изглежда поне де юре проблематично, доколкото – с изключение на времето между 1018 и 1085 г. – тя е самодържавна. Фактически обаче, това не е точно така. Наистина, има няколко периода – от Крум до Петър включително, управлението на Асеневци, на Самуил, на Иван Александър, в които Българското царство ясно заявява претенции за самостоятелност и независимост от Константинопол. И най-агресивните владетели от тези времена, обаче – Симеон, Калоян, Иван Асен II, се опитват не просто да задминат, а да превземат Константинопол и да седнат на Цариградския имперски трон като ромейски василевси. Още средновековното сравняване на Търново с Цариград пък е толкова клиширано, че и до днес никой не се сеща, че то значи, че България е била най-послушният копист на византийския политически и културен модел. Българската държава и официалната й култура изграждат себе си като максимално точна репродукция на ромейските, в което се е откривало особено достойнство.

В средновековна България се превеждат писанията на византийски историографи, които на места се допълват или просто изменят по достоен за отбелязване, често куриозен начин. Знаменателно е, обаче, че не се появява нито един оригинален текст на универсална история. Тази липса доказва само едно: че естественият универсален център, без какъвто е немислимо изготвянето на средновековна световна история, е тъкмо и само Константинопол, и че това никога не е било подлагано на съмнение.

Несъмнено, българското самопреживяване като имперска периферия кулминира в почти петвековното съществуване в рамките на Османската империя, която по своята политическа идеология практически съзнателно повтаря модела на Византия. Заслужава си да очертаем профила на социалното присъствие и самосъзнание на българите през този период, независимо от националистическата митология, активно развивана през последните около 200 години.

Безотговорната свобода на елитите

Центърът – Цариград – изцяло поема отговорността за съхраняването на мира (българското население почти 400 години не е участвало във военни действия) и политическото управление на империята. Липсата на интерес и амбиции в тази сфера сред българите може сравнително точно да се изчисли по броя висши имперски чиновници от български произход, сравнен с този на останалите иноверци. Лесно се доказва, че е нищожен. Българите или поне техните елити са се чувствали освободени от отговорност в макро-политически план и са се посвещавали на неща, далеч по-приятни и изгодни.

Политическата структура на Османската империя предполага сравнително широко местно самоуправление и дава ред права (включително юридически) на официално признатите църкви. Българите ползват щедро тези възможности. Слабата управленска компетентност стимулира разгръщането на “прочутите” български прагматизъм и индивидуализъм с присъщото им центриране около индивида или максимум семейството и тяхната пряка изгода. Не е случайност, че гражданското общество в България има гротесков характер както през XIX, така и през XX и в началото на XXI век.

Стихията на българите през този период са производството и търговията, както и – въпреки популярните хленчове – културният градеж. Те оптимално ползват не само ресурсите на вътрешно-имперския пазар, но и възможностите за експанзия извън неговите рамки.

И в икономиката, и в културата българската имперска (византийска и османска) периферия се специализира във функцията си на посредник. Тя “естествено” се нагърбва с ролята на преводач и асимилатор на силните влияния, идващи както от страна на латинския Запад, така и от Изток. Както средновековното, така и пост-средновековното българско изкуство свидетелства на висок глас за това. Високото културно самочувствие на българската периферия – оправдано или не при всеки отделен случай – се гради тъкмо върху самоосъзнаването й като продуктивен посредник.

Дебатът около началото на т.нар. “българско възраждане” рядко взима предвид едно историческо събитие – кърджалийското време (1781-1812). Тогава цяла Румелия пламва от набезите на банди, с които централното правителство не съумява да се справи. Българското население се вижда принудено както да мигрира към градовете и да емигрира, така и да се заеме със собствената си защита. Кърджалийското време поставя под въпрос основната привилегия, следваща от принадлежността към империята: съхраняването на мира, осигуряването на социалния уют. Тогава центърът се проваля поради неспазване на основния си ангажимент.

Няколко десетилетия по-късно на българите се налага да вкусят плодове от своята култивирана през вековете политическа неопитност. Упованието в “Дядо Иван” е израз на надеждата, че Руската империя ще припознае като своя собствена периферия “Задунайската губерния”. Но не става така. Българският елит скоро се вижда принуден да стане политически активен и отговорен – и той го прави, макар и със съмнителен успех. Политическата длъжност се схваща и практикува най-вече като извор на лично и фамилно обогатяване. Тя се осъществява така, сякаш някакъв (велико-силен) център продължава да е ангажиран с макро-политическия процес и да го гарантира. От тази перспектива може да бъде описана цялата политическа история на България в последните 128 години.

Апетитите за причастност към една реална империя (Русия) или наследилата я псевдо-империя (Съветския съюз) се съревновават по комизъм с ламтежа за периферно включване към първоначално победоносния Трети райх. Парламентарната реч на Богдан Филов от 19.11.1941 г. е трогателен пример в това отношение. Както тогава, така и след войната българските управници се опитват да съвместят задачи, трудно съвместими поради факта, че Третият райх и СССР не функционират като класически империи и отказват да поемат изцяло задълженията на центъра. Въпреки това България продължава да се държи по отношение на тях като имперска провинция.

Спокойно може да се твърди, че след падането на комунистическия режим българските правителства и техните поданици масово замечтаха да “опериферят” САЩ. Щеше да е смешно, ако не беше драматично, че както преговорите за встъпване в Европейския съюз, така и общите нагласи и очаквания, свързвани с членството в него, се форматират в същия ключ.

България копнее да бъде перманентна имперска периферия.

Публикуваме статията от най-новия брой на списание “Foreign Policy”– България, който вече е на пазара. Заглавието е на Mediapool.

[Милен]

Относно:    Поздравления
Автор:    Вишински
Получено на:    16 Ноември 2006 14:33

Не помня от години да съм чел толкова професионално, грамотно, интелигентно и най-важното! - напълно вярно написана статия! Това е надежда! В България все пак има и умни хора! Браво на автора, наистина съм много впечатлен!

Относно:    Статията
Автор:    Радко
Получено на:    16 Ноември 2006 14:37

Статията е един от малкото примери за дезавуиране на националната комплексарщина на българите. Колкото по-скоро се случи такова оголване, толкова по-скоро ще станем част от нормалността. Ако издържим на цялата истина, която би се разкрила, разбира се.

Относно:    Хубава статия
Автор:    ктн
Получено на:    16 Ноември 2006 14:43

Още веднъж доказва, че не сме граждани, а поданници.

Относно:    Врели-некипели
Автор:    Историк
Получено на:    16 Ноември 2006 14:54
Горната статия е свободно съчинение на тема "България и великите империи".

Единственият смислен извод от горната статия е, че големите империи възникват и изчезват, а България все си я има.

Относно:    Странно и обезпокояващо...
Автор:    Weinberger
Получено на:    16 Ноември 2006 15:03

Странно и обезпокояващо е да се наблюдават известни признаци на опошляване по фронтпейджа на mediapool.bg

Имам предвид илюстрацията към тази статия, както и към по-раншната за Протеста на ЕС-страните срещу общите правила за смесени бракове. И двете не отговарят на балансирания досегашен стил на mediapool.bg

Това съвсем небрежно и незлобливо казано.

От съвсем друг калибър е невежеството, което блика от горната статия, пък ако ще да е била публикувана в "Марсианските хроники за междупланетарна политика". На незапознатостта с основни положения в българската история и политика през последните 150 г. в едно днешно задокеанско списание (ако става дума за онова Foreign Policy) няма какво много да се чудим (макар че обвързаността му с Фондацията Карнеги и нейното минало би трябвало да е заявка за по-качествен дискурс).

По-странно е когато текст като горният излиза от перото на уж социализиран в българска научна и обществено-историческа среда индивид.

За горната статия имам само едно имперско (Отоманско) понятие - боза.

Относно:    МАЛШАНСЪТ на България
Автор:    Захариса
Получено на:    16 Ноември 2006 15:04

..."Обичайната имперска идеология тълкува налагането си по-скоро като културно и цивилизоващо и едва след това като политическа хегемония."...

Каква култура и цивилизация сме получили от Русия, след това от СССР, та до днес - отново от Русия?! Спиртосани лицемери!!!

Ако не бяха Чехов, Толстой и Тургенев, отдавна да съм си НАЛОЖИЛА да ги изтрия от съзнанието си!

Отказвам да дочета статията и да стана съучастник на автора в усилията му да докаже, че видите ли, ама не е само Русия-СССР-Русия дето ни съсипа и съсипва..., ние просто сме си такива...гьотверени!

Относно:    ...
Автор:    nik
Получено на:    16 Ноември 2006 15:09

Не мога да кажа дали статията е добра или не е добра, тъй-като не съм специалист. Струва ми се, обаче, че, доста от констатациите в нея, могат да бъдат оспорени.
Според мен, много важно е да бъдат изчерпателно изяснени внушенията, които, така или иначе, пресладва статията.

Относно:    Великолепна статия.
Автор:    Canada Dry
Получено на:    16 Ноември 2006 15:26

Поздравления!

Относно:    да уточня
Автор:    Weinberger
Получено на:    16 Ноември 2006 15:18
Боза и то стара и прокисната, макар и налята, както е прието днес в модерно бидонче с постмодерен етикет.
И нещо особено мило от т.н. "професор":

...т.нар. “българско възраждане”...

Дяволът е често пъти в детайла - пък бил този детайл и просто едно съкращение или едни кавички... За едни то е Възраждане с главна буква, за нашия постмодерен професор, то е т.нар. "възраждане"

Бозата почва да ферментира. Виждам наоколо първите проснати тела с възхитено-умилен поглед.

Относно:    До находчивия "Радко"
Автор:    Weinberger
Получено на:    16 Ноември 2006 15:39

Автор:    Радко[/b]
Получено на:    16 Ноември 2006 14:37
Статията е един от малкото примери за дезавуиране на националната комплексарщина на българите.

Че що не "дезавуираш" направо и цялата трагична, мъчителна - и възвисяваща, и героична, и често пъти трогателна национална история, бе чоджум?

С един удар гледай да решиш въпроса, какво ще му се церемониш!

Относно:    много са спорните моменти...
Автор:    коментатор
Получено на:    16 Ноември 2006 15:41

Много са спорните моменти в статията.

Първо. Не съм съгласен толкова лесно да се признае някакво наложено от вековете обезличаване на България като перманентна имперска периферия. Не сме имали историческия шанс да се издигнем до империя. Но това се отнася и до ред други държави. Те едва ли биха признали така лесно собствената си малоценност - пък и дали имат такова чувство.

Второ. Няма вечни империи, няма и вечни имперски периферии. И ако това е правило, ние ли трябва да сме му изключението?

Трето. Не може по презумция понятието "малка държава" да изключва някакъв вид имперски претенции. Защо да не се говори за Щвейцарска империя - във финансовия смисъл на думата, например.

Относно:    Относно споровете за "възраждането"
Автор:    Вишински
Получено на:    16 Ноември 2006 16:03

Много точно и правилно авторът използва термина "т.нар. “българско възраждане”".

Така си е. В България "Възраждане" с главно "В" няма. Не е имало.

Но, да оставим възраждането. Да се замислим за друго. През 15, 16,17 и 18 век се извършват великите географски открития. Неведнъж съм се питал защо островите Зелени нос не са български? Защо Ангола никога не е била българска колония? Защо Кортес се казва Кортес, а не Костадин, например?

Защо? Какво е пречело?

Относно:    до цар
Автор:    Вишински
Получено на:    16 Ноември 2006 16:23

"Ако беше така както казва, защо сега не пишем на гръцки? смятам че народ, който е утвърдил една от основните световни писмености и то под носа на Византия, не може да се нарече "периферен""

Написаното издава дълбоко невежество. Ние действително пишем на гръцки - българската азбука е видоизменена гръцка такава. С времето са добавени нови букви, които липсват в гръцкия - "Я", "Ч", Ш", Щ", Ъ" и пр. - но в основата си това е гръцката азбука. Та нима норвежците например пишат на своя азбука? Старата латинска азбука си е, нищо че са добавени 10-тина нови символа (пресеченото "О" например).

Би ли детайлизирал относно " народ, който е утвърдил една от основните световни писмености и то под носа на Византия"? И как е станало така? Да си чувал за "Сборник земеделски закони"? На каква писменост са писани тези закони и кога? Къде е бил разпространяван този сборник? От кого и за кого? Били ли са родени тогава братята Кирил и Методиий или не? А защо братята отиват в централна Европа? По собствено желание или ги изпраща някой? Кой?

Не може човек да има знания на равнище учебник по история за 4-ти клас и да си позволява да има мнение дали даден автор е мухльо. Изключително арогантно е.

Относно:    Бедний Гошо Каприев
Автор:    June
Получено на:    16 Ноември 2006 16:32

...

Относно:    Още за червените глупотевини в статията
Автор:    уточнение
Получено на:    16 Ноември 2006 16:47

Авторът сякаш не е чувал че от обявяването на Независимостта до нападението на България от марксистка Русия през 1944 България е Царство със силно изявена Независима политика. Да, Цар Борис и политиците му са лавирали между по-големите сили в една много сложна обстановка - диверсанти от червенофашистка соц Русия, съюз на Русия с кафявофашистка соц Германия, съюз на Русия с Великобритания и САЩ и т.н. Въпреки това през този период България е имала Изключително изявена Самостоятелна политика предвид сложните условия.

След като си получава Добруджа и достъп до териториите си по Беломорието и в Македония България отказва на Хитлер да войва с Русия и протака обявяване на война на Великобритания и САЩ.

Обявяването на война от малка България на война на Англия и Америка също може да се разглежда като Самостоятелност и може би е било. Твърде вероятно е също това да е било осъществено от московските агенти в България. Точно в същия дух по-късно московските агенти осигуряват България да откаже примирие с Англо-Америка и така да "оправдае" нападението на Москва на 5 септември 1944 и новото поробване на България

Толкова за самостоятелността на България и болшевъшките.

Относно:    Захариса
Автор:    Вишински
Получено на:    16 Ноември 2006 16:52

Не, Захариса. Твърдо не. Турците в България никога и на никого не са пречили да плува с кораби в морето. Ако наистина е бил такъв гнет, такъв терор - ами, ето ти го морето. Свобода сред безкраен простор! Казваш си - "Свобода или смърт", вземаш един кораб и тръгваш сред морето. По-добре смърт сред вълните, отколкото безчестие - е, поне, ако е било така, както ни баламосват. Обърни внимание, никой не е спирал българи с кораби да ходят до Яфа на хаджилък например, от което хората масово се възползват.
Представи си Португалия в началото на 16-ти век. Още ги няма Бразилия, Мадейра, Ангола и Мозамбик...те ще дойдат много по-късно. Една безкрайно бедна, изсушена от слънцето сиромашка страна. В която само до преди 150 години са царствали маврите. И се хващат 30-тина души, отчаяни от бедност. До един неграмотни, само капитанът може да смята до сто и да пише. И се качват на един кораб, който е пред разпадане. Отчанянието им ги прави смели. Тръгват нанякъде - и те не знаят накъде. И откриват Мадейра.
Е, не е ли имало в България 30 такива мъже по онова време? Пак толкова бедни, пак толкова отчаяни?
Ами, явно е нямало. Иначе да бяхме изпреварили португалците с 3 месеца.
Ами Кортес? Да не е бил благородник случайно, прочут мислител и мъдрец? Или Балбоа? Били са алчни и безкрупулни нехранимайковци. Всчки писмени свидетелства за тях говорят едно - много алчни, много злопаметни, много пресметливи, много жестоки, много ограничени. И това нима им е попречило? Не им е попречило.

Затова ти казвам: успеем ли да си отговорим защо Ангола не е била българска колония - ще разберем много неща.

Относно:    Elementarnii Vishinski!
Автор:    echnaton
Получено на:    16 Ноември 2006 16:59

Mnogo prosto zashto Portugali, Ispania,Holandia a po-kasno Anglia i Franzia sa krastosvali okeanite i sa pravili otkritia- imali sa izlaz kame okeani, a ne kam vatreshni moreta!

Относно:    echnaton
Автор:    Вишински
Получено на:    16 Ноември 2006 17:01

Италия през средните векове е може би най-проспериращата европейска страна. Жителите й се радват на стандарт и богатства, каквито останалите европейци могат само да сънуват. Докато в Ирландия се колят един друг за къшей хляб, в Италия заможните семейства викат художници в домовете си да рисуват жените им.

Е, кой жител на Сиена спред теб е бил готов да зареже благополучието си и да хукне да се дави в морето и да открива Мозамбик? За какво му е бил Мозамбик?

Великите открития се правят от най-бедните и недоразвити по онова време в Европа нации - португалци, испанци и англичани. Заможните Франция и Холандия се вклюват много по-късно.

Така че - зарежи ги тези басни за турското робство. Това са глупости.

Относно:    echnaton
Автор:    Вишински
Получено на:    16 Ноември 2006 17:07

Съветвам те да застанеш пред картата. И да разгледаш внимателно Черно море. Видя ли го? Синьото бе, с форма на бъбрек? Ха така! А сега открий Каспийско. Турни си пръста в средата на Черно море и движи пръста на изток. Докато пак стигне до синьо. Е, това е Каспийско.

Е, ако България беше там - аргументът ти щеше да е железен. Правилно! В Каспийско море с кораб можеш да стигнеш само от единят до другия бряг.

От Черно море обаче с кораб можеш да стигнеш до която и да е точка на земното кълбо, е стига да е на брега на море, естетсвено. Точно така са правили и древните гърци - с кораби са пристигали преди 3000 години по нашето крайбержие и са се заселвали.

Относно:    Пробутва ни се старо клише!
Автор:    Mickey
Получено на:    16 Ноември 2006 17:07

Намирисва на малко по-напудрена статия от фраза като:" Какво искаш от държава била 500 години под турско РОБСТВО!" Използват се истини за извеждане на УДОБНА ТЕЗА! Подобно може да се напише за много ЕС-държави! Мисля, че се цели внушение за примиренчество! (но този път насочено към по-интелигентна аудитория)

Относно:    Вишински
Автор:    Безпартиен
Получено на:    16 Ноември 2006 17:26

За съжаление сте съвсем прав. Не сме нищо от това, което изброявате. Понякога се замислям, че нямаме световноизвестни имена като Шопен, Сметана, Дворжак, Калман и т.н. с които се гордеят поляци, чехи, унгарци. Всичките ни велики българи май са съвсем слабо известни зад границите ни. Оказа се и, че не сме нито толкова трудолюбиви, нито пък толерантни към различните от нас. Единствената ни утеха май са само все по-епизодичните успехи в спорта. Там наистина имаме постижения. Друг е въпросът на каква цена.

Относно:    Захариса
Автор:    Вишински
Получено на:    16 Ноември 2006 17:31

Захариса, испанците са под мюсюлманско робство 800 години!

Това не им пречи 150 години по-късно да владеят половината свят.

В Британския музей няма нито думичка за България. За какво ли не се говори там, какво ли не е показано. Какво ли не и какво ли не и какво ли не. Яд ме е да го кажа, но нищо за нас няма там.

С болка го казвам - ние не сме дали нищо на света. И нека да не се оправдаваме, че някой ни е пречил.

Относно:    Статията
Автор:    Космополит
Получено на:    16 Ноември 2006 17:51

Щях да призная известна полезност на статията, ако тя наистина се противипоставяше на патриотарските опити за култивиране на изкуствена историческа гордост. А тази гордост служи на примитивите като допълнителен аргумент за хленчене от днешното състояние на нещата и ражда бесен популизъм. Статията, обаче не само че не прави внушения в тази посока, а напротив - по същество е антиевропейска и атакува верния цивилизационен избор на България.

Да се твърди, че днес политическите елити на България се стремят да бъдат периферия на ЕС е грубо изопачаване не само на процесите, довели за пръв път от десетилетия до възможността България да избира свободно цивилизационната си принадлежност, но и неразбиране на същността на ЕС (бих я нарекъл анти-имперска), която доведе до качествено нови отношения и уникален просперитет в Европа. Такова твърдение, както и поставянето на равенство между "империите" СССР и САЩ, са любим подход знаме на кого. Друг фрагмент - тезата на автора , че през последните 128 години "политическата длъжност се схваща и практикува най-вече като извор на лично и фамилно обогатяване", е любима теза на национал-популистите и по-подходяща за Ганковото кафене, нежели за "Форийн афеърз". През тия 128 г. сякаш не е имало стотици хора, загинали по време на политически преврати и други големи и по-малки метежи, само заради идеите си (кой за правилна, кой за неправилна кауза), не е имало Паница и Олимпи Панов, Стамболийски, правителства на Багрянов и Муравиев, "Народен" съд и политическа емиграция. Авторът смята, че заемането на управленски длъжности е преценявано от гледна точка на обогатяването, но едновременно с това заявява, че българите не са проявявали интерес и амбиции за политическото управление на Отоманската империя. Защо ли българите са се чувствали "освободени от отговорност в макро-политически план и са се посвещавали на неща, далеч по-приятни и изгодни", при положение, че политиката е най-голямата далавера?
 
Имам много други бележки, но администраторът няма да пусне толкова дълъг постинг. Пък и май не си струва да се коментира. Само ще кажа, че е съсвсем елементарно злободневни кръчмарски тези да бъдат обличани в псевдо-научни дрешки. Особено когато обслужват ретроградни тези.

Относно:    Бедни...
Автор:    Weinberger
Получено на:    16 Ноември 2006 18:09

Бедни вишински!
(съзнателно с малка буква и в множествено число)

Техният тукашен кудкудякащ глас е гласът на унищоженото самосъзнание за достойнство и чест, за което така често и с болка пише покойният Христо Огнянов. Гласът на националния нихилизъм, с който е имало да се борят още дедите ни (вършили са го за жалост с недостатъчна последователност, иначе явления като "Вишински" днес щяха да са от сферата на екзотичните изключения)

Няма да развивам тезата за платците на подобен дискантен хор. Това го е имало винаги, знае се добре - има го и днес. Тукашните са вероятно "волнонаемни", на нулева ставка, така да се каже. От което подпяването им не става нито по приемливо, нито по пленително.

Оплаквачките на нестаналите уж мукаят техни предци да прекосят моретата, не знаят или им е внушено да забравят милионите наши сънародници-гурбетчии, напуснали с риск не по-малък от моряците-мореплаватели с по едно вързопче опустошената родина Македония, оставили може би за винаги баща и майка и преуспели и доказали се като човеци и предприемачи отатък океаните. Става дума наистина за една диаспора, която бе маргинализирана от идеологически пазванти и чиито постижения - материални и духовни са книга с девет печата за вишинския хор.

Този хор, който се прави, че не знае, че България е имала своите Симеон Радев, Димитър Талев, Никола Танев, К. Щъркелов, Пенчо Славейков, Дебелянов и Яворов, Панчо Владигеров и Борис Христов... е толкова жалък, че мизерията на хленченето му напушва на ведър и жизнерадостен смях.

Относно:    Българската "имперска" интелигенция
Автор:    logo
Получено на:    16 Ноември 2006 19:54

Авторът е преподавател е по история на философията в Софийския университет.

В статията си той е изразил провинциалния манталитет на създадената през годините на перестройката и идеологическа подчинена на Партията интелигенция, която по онова време изкарваше хляба си с тълкуване на речите на Тодор Живков и критика на “буржоазната” философия, а днес – с наукообразна и безсмислена работа по проекти, финансирани от чужди фондации и правителства. Тези хора нямат собствено мнение, самочувствие и интереси, те “изследват” и пишат за това, за което “империите” дават пари. Интересно е дали някой е поръчал тази статия или пък авторът се е улисал и решил да прояви творчество и самоинициатива след някоя бира повече в “Яйцето” (ресторанта) на Университета.

Голяма част от постсоциалистическата българска интелигенция много харесва изразената тук от Каприев идея за България като (културна) провинция защото е в унисон с нейната творческата импотентност и обществена безполезност, както и с постоянната грижа да си намери спонсор и “проекти”, от които да изкара някой лев (ако може – долар), с липсата на патриотизъм, национално и културно самочувствие и вроден рефлекс да бъде идеологически придатък и прислужник.

На такива хора империите за им много нужни. За да ги хранят.

Относно:    Weinberger
Автор:    Вишински
Получено на:    16 Ноември 2006 20:48

Случайно да ти прави впечатление, че последният ти постинг е тотално неадекватен? Че няма никаква връзка нито със статията, нито с постингите на останалите хора.

Като искаш да си говориш как краставицата има 99% вода - говори си. Кажи си, че те силно вълнува някакава измислена твоя тема и си македноствай и възрожденствай по нея колкото си искаш. Явно доказваш някому нещо, силно подозирам - на самият себе си. Доказвай си го. Но не ме намесвай в неадекватностите си. Някак си е глупаво чрез псевдо-отговори към мен да пласираш някаква неадекватна към дискусията тема, която очевидно вълнува само теб.

Относно:    смешен ставаш...
Автор:    Weinberger
Получено на:    16 Ноември 2006 21:07

Смешен ставаш бай Вишински, все по-смешен.

Което хич не е лесно на фона на предишните комични твои и на адептите ти (от хора "Вишински") разсъждения от следобед. За калпавото и нефелно пусто българско племе (дето хич не му хрумнало да опъне платна и да припне с вълните по света да гони Михаля). За празното му и безплодно съществуване, дето не могло да създаде барем една империийка като за пред хората или един колонизатор от класа да роди...

Тюх! Добре че току се пръкне някой я вишински, я каприев или калпазанлиев та да направи една безмилостна ревизия на племето, че иначе току виж - да се окаже в преразход...

Относно:    Trixi
Автор:    June
Получено на:    17 Ноември 2006 10:41

Проф. Каприев, набор 1960, произвел в умопомрачителен напън горния текст е историк, културолог и философ. И живее в България, преподава там.

Относно:    Изследване на Историята
Автор:    Лазар
Получено на:    17 Ноември 2006 11:13

За първи път виждам такъв наплив от мнения по статия, която не се отнася пряко до гадостите на деня. Всъщност авторът е доразвил теорията на Арнълд Тойнби за универсалните държави по отношение на България.
Това е академизъм за сметка на болното ни национално самочувствие. Ако не сме такива "периферни" комплексари, не само че ще се отнасяме спокойно към историята си, но и ще гледаме трезво към бъдещето си. Интересно ми е дали авторът може да проектира тезата си 100 години напред. Няма да сме живи дотогава (съжелявам да чуете това мили форумци, но ако имаме нещо, каквото и качство да е, като историческа визия за тогава ще е по-лесно да "преглънем" мегаломанщината си и да намерим друга народна спойка.

Относно:    Ранни спомени (не по С.Радев)
Автор:    Вишински
Получено на:    17 Ноември 2006 11:31

През 1974г. бях много малък. И тогава гледах филма "Сватбите на Йоан Асен".
За моето детско въображение филмът беше силно впечатляващ. Седмици наред след него размахвах дървена сабя и сечах магарешки тръни. Всичко много ме впечатли. Само едно нещо ме ядосваше - защо лошите византийци се обличат точно като българите? Ето го злият византийски имепартор - облечен е точно като Иван Асен. Колко е нахален само! Много, много години по-късно разбрах истината - Иван Асен се е обличал като византийски император. Иван Асен се е мъчил да го имитира и да му подражава. А не обратното.

Вземете портретът на Симеон. Нали се сещате - на трон седи величествен цар, с корона и жезъл и ни гледа строго. Картината е внушителна. А на нея какво е изобразено? Незнаен византийски владетел е изобразен. И правилно - Симеон не е можело да изглежда по друг начин. Точно така е изглеждал.

Защо пиша това? Не са ли банални неща? Пиша го, защото искам да докажа, че българската култура е част от византийската култура. Ние сме дали своя сериозен принос по утвърждаването и разпространението на тази култура по света. Не може да има спор, че ако по тези земи не е била България, а някакво готско княжество например, византийската култура е щяла да има много по-малка относителна тежест в тогавашния свят. Че и в днешният.

Извод? Че има с какво да се гордеем - че сме неотделима част от велика световна цивилизация. И обратното, тръгнем ли да доказваме, че нямаме нищо общо с тази цивилизация, че сме нещо отделно, че сме велики, че си имаме нещо само наше - ще попаднем в същото това блато, което сме натикани сега от разни кретени, наричащи себе си историци. Тези фалшификатори на историята подменят факти и ценности и обричат поколения българи на невежество и исторически комплекси. И насила ги завират при някакви конски опашки и прочие чергарщини. По-точно - под опашките.

Относно:    Вишински - късносредновековния фешън
Автор:    June
Получено на:    17 Ноември 2006 11:59

Обличат се и двамата не само еднотипно, но и подобно на други владетели в Югозападна Европа, по простата причина, че по това време разцъфва търговията на платове, модата, дрехи, обувки, бижута и венециански и генуезки търговци обикалят Диаспората с ентусиазма, с който обикалят и Централна и Югозападна Европа, т.е. Свещената римска империя. Фешън сред аристокрацията и благородниците, сред дворовете и висшите чиновници.

Направи си труда да видиш в някой друг албум по темата, колко идентични облекла имат владетелите по това време. И докато западните са владетели - било крале, било графове и князе, обединени около центъра Рим и папата в Свещената римска империя, с относителна автономност и явяващи се наистина периферия на този център, зависими от него няколко века, по това време България е независима държава, с цялата й комплексна история и култура, с драматичната й зависимост и опити за независимост от околното й пространство - както на юг, така и на север.

Относно:    Лазар
Автор:    June
Получено на:    17 Ноември 2006 12:06

Тойнби не помага на Каприев, напротив, Каприев злоупотребява с Тойнби като универсалист, за да изгради повече от съмнителни тези за историята ни, игнорирайки специфичността и комплексността й. Тъпо е да се редуцира по този, при това нескопосан начин, едно толкова сложно културно, социално, историческо и политическо образувание каквото се явява държавата и, разбира се, народността.

Относно:    До патриот
Автор:    Лазар
Получено на:    17 Ноември 2006 12:35

Добре, ама това вече го правим доста време, а народът ни "пресъхва". Пък и ЕС си е една развиваща се към универсална държава общност. Независимо от спирачките от време на време. А за държавниците - това си е омагьосан кръг: кои днешни държавници виждаш да градят условия за развитие на утрешните държавници. Аз виждам само зараза, от която, ако останем само в рамките на настоящата си държавност страната ще боледува поне още 128 години. Все ми се струва, че българското семейство е шанса за българщината ни. Но не съм чувал някой да го е изследвал. Но професионално.
Щото аз имам един гаден спомен. На гости ми бяха едно германско семейство. Хубави хора. Интелигентни. Обичат мазно свинско с кисело зеле и т.н. Както и да е, пием ракия и замезваме с "руска" салата. Въобще, върви един хубав разговор за корените, за децата, за семейството ... Мен естествено ме избива на патритизъм и започвам в народен стил, на английски, да преразказвам 1300 години история. Германецът (човекът наистина е много учтив, образован и високопоставен в едно министерство) ме слушаше с разбиране, но в един момент ме попита, колко поколения обхваща моето родословно дърво. Оказа се, че неговото започвало от преди близо 500 години. Това е то "семейния" разговор.
Щото ние все за държавата приказваме, а уж българинът е бил патриархален - семейството му е първи приоритет (в общественото съзнание и написаното от нашите класици). Както и да е, аз знам повече за държавната история, отколкото за корените си. Ако децата ми приличат на мен и както се готвят да се запилеят по света - покрай дедите си ще забравят и страната си.

Относно:    Статията
Автор:    tochno mnenie
Получено на:    17 Ноември 2006 12:45

Противно на мнението на автора, съм твърдо убеден, че териториите на българската държава в периода от VІІ век до наши дни никога не са били периферия нито на Византия нито на Османската империя. През ІХ век, когато България приема източното православие за официална религия, в чиято власт са влизали земи до днешна Хърватска, вече се е водила голямата битка за надмощие между източното православие и католицизма а по-късно и между католицизма и протестанството. Границите ясно се различават днес, а именно: днешна Гърция, България, с някои изключения народите на бивша Югославия и Русия са държавите които очертават зоната на православното християнство. От Хърватска и Словения нататък католицизма определя другата периферия на духовно влияние. Така, че през това време от нашата история ние твърдо не сме били периферия на духовно влияние. Още нещо много важно, което правилно е засегнато от няколко души-славянобългарската писменост ни направи ЦЕНТЪР а не периферия на влияние спрямо източните-югоизточните славяни, моля ви светите братя Кирил и Методи са включени в дългия списък на "Великите българи" и напълно естествено считам, че тяхното дело е най-великото, което се е случило в нашата история. Ако преминем във времето на мракобесието на османското робство по нашите земи, пак включвайки обширни земи, които днес не ни принадлежат, не сме били периферия на османците, тъй като през някои периоди тази империя се е простирала до земите на днешна Унгария.

НАПИСАНОТО от този човек е може би най-убедителното доказателство за ниското ниво на образование в България в най-ново време. Това, че в продължение на 45 години сме били в един блок със други соц.държави, на който сме били южна граница, не означава, че през целия ни период на съществуване сме били нечия периферия, а още по-малко като хора с периферно мислене.

Относно:    след кафе
Автор:    June
Получено на:    17 Ноември 2006 13:07

Това тук е истински бисер, един от многото, разбира се, но преведен, предизвиква смях и искрено недоумение у мнозина... "Третият райх и СССР не функционират като класически империи и отказват да поемат изцяло задълженията на центъра."

Относно:    патриот-Лазар
Автор:    June
Получено на:    17 Ноември 2006 15:08

Има и друго обяснение.

На практика в различни периоди са унищожавани църковни регистри с кръщелни свидетелства, когато се палят и ограбват селища по време на робството и съответно местните малки или по-големи църкви. Допълнително архивите в конаци и областни управителства, водени много стриктно всъщност и пазени заради оданъчаването и преброяване на населението също са унищожавани по време на въстания при палене на конаци или по време на Руско-турската война. Голяма част от архивите изчезват обаче и при трагичните разкъсвания на земи от България, със съответното местене на администрацията ту в български, ту в чужди - сръбски, гръцки, румънски - ръце. Само за 65 години, които обхващат годините 1880-1945 са унищожени архиви, съхранявани със столетия (минимум 2). Допълнително оказва влияние асимилирането на населението в загубените области, основна черта на който процес е унищожаване на актове за раждане, с посочена българска идентичност или църковни свидетелства поради същата им функция. На практика става така, че има родове от Чипровци, Панагюрище, но и Пловдивско, Македония и Западните покрайнини, които могат да си проследят родовете до 16-17 век. А мнозинството хора, особено ако са и по произход от родове на бежанци, губят следите си след 1850-1800 г., ако изобщо ги откриват. И разбира се - изгарянето около и след 1944-1945 на църкви и кметски архиви довършва цикъла от унищожаване на собствената идентичност и родословие.

Каузалност, историческа, трагична...

[Милен]

Поредната (последната) авантюра

То се случваше близо четири години и половина. Седя пред монитора, тракам по клавиатурата, получавам десетки мейли дневно, трябва да реагирам, да сътворявам разни текстове и пейджове, а най-вече - да публикувам нещата, които са ми изпратили различни стойностни хора от всички краища на страната и света.

Сам.

Не знам дали съм се справял, най-вероятно съм надробил сумати глупости. Много рядко някой е чел след мен - както си е професионално - втори редактор, пък после коректор... Сега например като активирам публикации с близки дати от 2003, 2004 или 2005 под рубриката Yesterday, констатирам колосално количество клавиатурни и други технически грешки. И ме е срам, срам, срам... Бързо се залавям да оправя колкото виждам и мога, най-често това е за сметка на актуалните публикации.

Но там стои като един орк насреща ми някакво препятствие, някакво чудовище, неподвластно нито на Пръстена, нито на Толкин. Просто не стига времето, не стига спонсорството, не стига нищо.

Не стига.

А срещу теб са сенките от Мордок с всичките си партийни, подпартийни, надпартийни и непартийни псевдоними.

На 52 съм. Почти 10% от своя живот посветих на Още инфо. На повечето от вас това не им пука - и правилно. Нали хората трябва да се кефят, а не да се тюхкат в съчувствие на проекти, затъващи в посткомунистическото блато.

Истината, истината, нищо друго освен истината, ама и малко добро настроение. Всъщност - колкото може повече и по-добро. По-пъстро и всякакво. Това е цялостният проект. Ама с настроението не го докарваме засега...

Приятели, стартирам четвърти вестник от 2002 насам - "Още" - след "14 декември", "Седем" и "Знание". Това е невероятен авантюризъм в този безумно кратък и ужасно гаден период от време. Гордея се с дързостта си. Забъркал съм твърде свестни момчета в проекта "Още" и споделяме заедно и изцяло риска.

За мен е последен.

Това ще е вестник с гражданско финансиране. Няма никакъв бизнес. Има производствени разходи плюс (твърде) скромна издръжка за неколцина сътрудници във високотехнологичен режим, при който се пестят пари.

"Още" ще излиза, докато може да бъде балансиран финансово. Няма да завлича печатници с дългове или автори с неплатени хонорари - това е друга бира.

Още инфо оцеля четири години и половина по чудо! Да го затъркаляме ли и на хартия?

Искате ли го?
Успех, Любо!

[Милен]

По конкретен повод, а донякъде и pro domo sua:

Ще се преборим за популярността, която заслужаваме


Силвия СТЕФАНОВА

Близо 85 хиляди души са посетили интернет-изданието на в.”Седем” през миналата година. Това ни прави и доволни, и не. Равносметката ни е, че вестникът има много по-широка потенциална аудитория, особено в градовете. Но тя  не знае за съществуването му.  Това е и разбираемо, и не.

Факт е, че върху “Седем” продължава да тежи ембаргото на цялата официозна и контролирана от коалицията на БСП,  НДС и ДПС публичност. Факт е също така, че и през 2006 националните електронни медии, които не скриват претенциите си да правят “обективна” журналистика, продължиха да цензурират от всекидневния си преглед на печата анализите, разследванията, темите и авторите на в.”Седем”. Обясненията, които неведнъж звучаха в ефира на Нова телевизия например, че те не правели преглед на печата на седмичници бяха опровергани от практиката на самата телевизия.  От Би Ти Ви, БНТ и БНР не идва ни вопъл, ни стон по въпроса. Същото важи и за останалите. Страхът и забраната да се говори за журналистиката на “Седем”, да се споменава името на медията и да се канят за участие в публицистични предавания  хора от нейния авторски състав и екип са толкова явни, че  предизвикват съжаление. Колегите пазят своите работни места и заплати. Но всичко изведнъж се променя, когато трябва да се кажат на широката аудитория някои факти за битието на лидера на “Атака” например, както се случи в последните дни преди президентските избори. Тогава медии, вестници и агенции се надпреварваха да развяват публикация на в.”Седем”. Но без да споменават нито името на нейния автор, нито името на изданието, публикувало я шест месеца по-рано.  Сигурно тогава тези факти не са били важни?!

Опитите да се намали влиянието на “Седем” са целенасочени и явни. Но това не е просто страх и цензуриране върху публичността.  Свидетели сме на случващ се опит да бъде оперирано от смисъл, дълбочина и различност общуването между медия, “политическа класа”, интелектуален елит и общество. Защото е факт и той отлично се знае и от послушната колегия, и от нейните ментори, че по страниците на в.”Седем” редовно пишат и има защо да бъдат четени и чути редица личности.

Използваме края на годината, за да благодарим поименно на повечето от тях.
<...>
Благодарим ви! И през 2007 ще бъдем заедно. С вас и с нашите читатели.

Но тогава – обещаваме ви, ще се преборим за популярността, която заслужаваме.[/list]

http://www.sedembg.com/page2.htm

[Natali]

Днес за първи път след празниците имам време да се зачета из българския печат и ме порази това интервю. Толкова точно казани неща не бях очаквала, просто все едно, че ги казвам аз, толкова са близки до моите усещания за ставащото в родината ни. Силата на интервюто от една страна е в концентрирания изказ, с който са изразени най-злободневните български проблеми. Още по-голяма сила му придава фактът, че са казани от чужденец. Чудя се какво да подчертая по-напред, то всичко вътре е за подчертаване.

................................................

Статуквото на комунистическата номенклатура е проблем за политическата култура в България казва д-р Щефан Апелиус, автор на книгата “България – Далечният Изток на Европа”

интервю на Весела Илиева
 
5 Януари 2007

................................................
 
Заглавието на книгата ви “България – Далечният Изток на Европа” вероятно провокира читатели, историци и критици и въздейства двузначно, негативно. Защо избрахте именно него?

Може би намерението ми е да провокирам. Днешна България е била 500 години под турско робство. Влиянията на онова време все още се усещат в страната. И, разбира се, България стои географски, териториално на границата на Ориента. Много германци, които са живели в България, възприемат страната като ориенталска, каквото и да влага всеки за себе си в това. Между другото, аз не влагам нищо негативно в понятието “Далечен Изток”.  Непринуденост и импровизация характеризират живота в България и са част от нейния чар.

Успяхте ли да изградите за себе си един комплексен образ за България преди и след 1944 г.?

България е държава с велика култура, с множество съвременни, начетени и мили хора. Колко тясно е била свързана в историята си с Германия, знаят малцина или само експерти в днешна Германия. Целта на моята книга е да възбуди интерес и любопитство към България. И да даде на вече интересуващи се за България германци информация, която не познават.

Казвате, че изследователската ви работа в България не е била лека, защо?

За тази книга изследвах интензивно една година архивите в Германия. Следваха дълги пътувания и изследвания в българските архиви. За мен беше важно да си изградя представа на място за миналото и настоящето на България, да опозная страната и жителите й. И тази картина беше силно положителна, що се отнася до старата култура и днешните български граждани. Големи проблеми имах само с инстанциите, но и там попадах на изключително мили хора, които ми помагаха при работата. Най-големите проблеми бяха на правителствено ниво – там стоях пред заключени врати.

Анализирате прецизно процесите и типично българските феномени на комунистическата диктатура. Какво отличава режима у нас в сравнение с другите комунистически страни – по време на Сталинизма и Живковизма?

Комунизмът в България е кървава система. Превратът и налагането на комунистическата диктатура протичат по-брутално отколкото в други страни в Европа. В България се разчистват “стари сметки” по особено жесток начин. Загиват хиляди абсолютно невинни хора. При това Георги Димитров не носи сам отговорността -  напр. Червенков, Югов и всички от кръга им са само някои от имената, които могат да се споменат.

Живковият режим се отличава със специфичността на управление на клана на фамилията Живков и приближението му. Можем да го наречем управление на едноличен владетел, на късносредновековен тиран, който в архаичен модел на управление елиминира всички от обкръжението си, които му се сторят опасни или изпаднат в немилост. Мога да сравня тогавашния комунистически модел на диктатура със севернокорейския днес. Разбира се, развит в неазиатски условия. Северна Корея, например, е аналогично на България брутално комунизирана, откъсната от корените на историята си след Втората световна война и след Корейската война от СССР и Китай - с всички последици на сталинистката идеология и практика.

Разбира се, ние всички сме деца на своето време, да се прави сравнение изисква задълбочено изследване на каузалността и особеностите на всеки режим в съответните исторически условия. Интересен е паралелът с династиите – Живков също има своите проблеми в клана си, избира дъщеря си за свой наследник. Вероятно самоубийството на Людмила Живкова е бил голям удар за диктатора. Интересно беше за мен да констатирам, че неговата дъщеря се радва и днес на особен респект в широки прослойки.

Комунистическите концентрационни лагери в България и българската система на Държавна сигурност – къде са аналозите със структурите в останалите страни от комунистическия блок и къде се различават?

Същата лагерна система съществува в СССР по време на Сталинизма. След Втората световна война в завзетите от Червената армия държави, напр. ГДР, се изграждат подобни лагерни мрежи. Но те не просъществуват дълго, за разлика от България. Няма специални екзекуционни лагери – масовите убийства в България не се извършват в специални екзекуционни лагери какъвто е Куропати край Минск, например. Но концентрационните лагери, лагерите за наказателен труд изпълняват и тази цел – да се елиминират хора, врагове на режима или случайно попаднали  в тях. При тежките условия на труд и вследствие на насилието над затворниците измира огромно число български граждани, затворени за превъзпитание в българския ГУЛаг.

Погрешно е да се смята, че там са затваряни “асоциални” лица. 15 години след налагането на комунизма достатъчна причина да бъдеш завлечен в неизвестност и се озовеш в трудово-поправителен лагер е облеклото (къси поли, джинси), прическата (символ на западен уклон) или музиката и книгите, с които те открият. Българската ДС държи в ръцете си държавата. Всъщност тази структура се радва на особени привилегии. Тя е като октопод, който достига с изнудване, подслушване и своеобразни механизми за манипулация много по-широки прослойки от населението, има по-развити механизми в това отношение от ЩАЗИ. Българските комунисти не пропускат нищо, за да се докажат пред “големия брат” в Кремъл – те са по-бързи, по-брутални във всяко отношение. Не случайно КГБ предпочита да работи с ДС.

Срещнахте ли една реформирана България през 2001 г., когато посетихте за първи път страната като изследовател?

Изглеждаше по-скоро сякаш промяната е настъпила не през 1989 г., а едва по време на управлението на ОДС, осем години по-късно от останалите източноевропейски държави. Разбира се, през 1989 г. промените са въведени от висшите функционери на БКП и то с цел да се свали Живков от власт. Този факт може да се интерпретира по-скоро като тайна операция, бягство напред в бъдещето за наследниците на БКП, за семейните им кланове – и тук откривам асоциации с аферата Волфганг Шнур в ГДР.

Дойдох в една държава, в която във всички области имаше някакви тайни, но нямаше книги със състоятелна информация, които да позволят разбиране за държавата и хората. Жаждата да науча повече за България  ме подтикна да започна изследванията си. По-късно научих, че след 1944 г. в комунистическа България е унищожена изцяло историята ви, а след това и преформулирана, фалшифицирана. Този факт ме направи още по-любопитен. От друга страна, исках да разбера какви следи са оставили германците, живели в страната ви, каква България са преживяли те. Беше изключително изживяване да изчитам стотици стари писма, в които се натъкнах на аналогични комуникационни проблеми между българи и германци, между другото, каквито и днес съществуват на моменти в диалога между двете съвременни култури.

През последните 5 години се наблюдава интензивно реставриране и интегриране на стари политически актьори и представители на семейните комунистически кланове обратно в управлението и обществото. Комунистическата аристокрация, с различните й структурни особености и йерархия, се позиционира окончателно в европейския модел на България.

Опасно ли е това и доколко и как ще се отрази на европейското бъдеще на България? Или тези стари-нови актьори в “клановата” икономика ще се приспособят, за да запазят статуса си и ще останат неразделна част от българския капитализъм?

Много точно назовавате нещата – вие сама ми давате отговора. Клановата икономика – едно много уместно понятие – е наистина основен проблем в България. Принципът на удовлетворяване и протекциониране на “наши хора” е силно развит в тези структури.  И той се среща по всички нива на обществения, икономически, политически и дори академичен живот – от Софийския университет до което и да е министерство или до службите за градоустройство и комунални услуги, примерно. Това прави невъзможна конкуренцията на пазара, намалява качество на услугите и стоките. В административен, обществен и икономически аспект в България се онаследяват позиции, не се печелят при равнопоставени условия между равноправни конкуренти. В това отношение наследниците или елитът на комунистическите и комсомолски организации и семейни кланове са в преимуществена позиция.

Това статукво се отразява зле и на политическата култура. Ненаказването на нито едно престъпление на реалния социализъм оставя впечатление за позитивност и ненаказуемост на комунистическата система. Демокрацията в България е всъщност един вакуум. Той се появи след срутването на системата и няма с какво да се запълни. Тепърва ще се изучава демократичната традиция, ще се преосмислят и прилагат модели на практика. Поради тази причина политическата образованост и култура е от основно значение. Възпитание в демократичност.

В България програми в тази насока се провалят, тъй като хората, включително от демократичните партии, са някак си прекалено горди да приемат опита от чужденци. С това се пропускат според мен големи шансове. Да вземем например мъжете и жените, които работят в държавната администрация. Те щяха да научат, че държавата, служители на която са, не е магазин за самообслужване. А че демократичните структури, вкл. администрацията имат за цел да служат на гражданите и това е единственият им ангажимент, единствената им задача. Корупция и рецесия в администрацията са не нещо абстрактно неправилно, а по принцип нещо абсолютно чуждо на модела на една развита демокрация.

В книгата си разглеждате под лупа и българската мафия. Къде са корените й, какъв е генезисът й, кои са лицата? Какви възможности има за борба срещу организираната престъпност в ЕС? От помощ ли ще бъдат опитът и примерите с италианските системи на неаполитанската и сицилианска мафии?

Това е една много комплексна тема, с множество трудни въпроси. Корените и генезисът на мафиотските организации са в Народната република, в България преди 1989 г. Бандите за организирана контрабанда на автомобили съществуват цели 20 години  със съгласието на Живков, например. Същото се отнася до наркотрафика и проституцията. Прави впечатление, че много от българските босове на мафията са били служители на МВР и ДС преди 1990 -91 г. Също отличителен белег представляват структурите от състезатели и спортисти в мафиотските организации. Сравнение между българската мафия и руската е също удачно. Лично аз се надявам на силна политическа воля в ЕС относно борбата срещу организираната престъпност в България.

Старата система на ДС пази добре своите тайни. Разбира се, сега имаме новия закон за архивите на службите, който позволява относително широк достъп до документите, но въпреки това този закон не е желаният от българската демократична общественост и от ЕС.  Той спира пътя до основни фигури и отговорни лица на ДС, които и по време на прехода, а и днес заемат политически и дипломатически постове. Ще остане ли ЕС задоволен от настоящия български закон?

По отношение на бивши сътрудници на службите за сигурност в бившата ГДР е възможно да се получат данни и през официалните страници в интернет на съответната служба за работа с архивите на ЩАЗИ. Съществуват дори публикувани листи с каталожни номера на документите, по азбучен ред и т.н. Достъпът е широк. Както сама знаете, той е широк за изследователи,  жертви, граждани. Понастоящем подобна прозрачност в България е немислима. Българските документи трябва да станат напълно достъпни. Няма да бъде възможно България да се демократизира и интегрира в ЕС, докато престъпления се замитат под килима, а престъпници остават не само ненаказани, но заемат и актуални постове в политика, икономика, дипломатически среди. Това, от което се нуждае България, е една независима служба, подобно немската. Разбира се, с новата ситуация в ЕС рамковите условия се променят, но България е тази, която трябва да покаже, че има волята за реформи. Тук е от особено значение как се занимават с този проблем опозицията, гражданските организации и свободните медии.

Вие сте социалдемократ, от дълги години сте член на ГСДП и като политолог се занимавате интензивно с историята, проблемите и програмите на работническото движение. Като партиен изследовател как преценявате БСП – преименуваната пряка  наследница на тоталитарната Българска Комунистическа партия?

До днес БСП не е провела сериозна рефлексия над миналото си. 17 години вече не е поета отговорността от страна на БСП за престъпленията на комунизма и комунистическата партия. БСП се дистанцира от тоталитарното минало, за да се оневини. Структурно и идеологически тя е неразделена от него – старите кадри са в нея, старите идеологеми съществуват.

Няма работа над миналото, няма извинение към българския народ, няма извадени на светло престъпления. Няма осъждане от БСП на тоталитарния режим. И няма компенсации за жертвите, съд за престъпниците. Аз бях шокиран, когато научих за приемането на БСП в Социалистическия интернационал – в БСП стоят и днес необезпокоявано хора, служили с пълно съзнание на диктатурата на комунизма, стари живковисти или тогава по-млади функционери, протежета на клановете в йерархията. Да не говорим за децата на номенклатурата, вкл. децата на Живковия клан и тези на комунистическата дипломация по време на Студената война. Днес те се представят за реформаторите на тези среди. Но не са. Те пренасят своите послания и на Запад.

Когато чета, че в София имало социално-либерално правителство, всичко в мен се бунтува – това е възможно най-голямата трагедия – размиването, фалшифицирането на понятия и категории.  Чета как описва един Анжел Вагенщайн, например, битието в България преди и след 1944 г. – това е страшно – ресоциалистическа фразеология, която обаче се налага и на Запад – защото лобитата на тези хора са силни – те не са се променили, те само запазват с всички средства позициите си при нови условия.

Защо автентичните, старите български социалдемократи, бяха изоставени от европейските социалдемократи след 1989 г.? Защо не бяха подпомагани те, а чрез програми и фондове на фондации като “Фридрих Еберт” бяха легитимирани българските комунисти?

Аз съм на мнение, че “Фридрих Еберт” свърши въпреки всичко добра работа в България. Трябва да имате предвид, че и при подкрепата на БСП функционерите в БСП се пазеха и не позволяваха голяма намеса на фондациите във вътрешнопартийните им работи, специално на “Фридрих Еберт”. Другояче казано – БСП взима парите по програмите и се отказва от добрите съвети и модели на фондацията. Да се демократизира една подобна партия като бившата комунистическа е труден процес и ще отнеме още дълги години.

Въпреки неуспеха, считам за принципно правилно решението да се реформира бившата държавна тоталитарна комунистическа партия в модерна социалдемократична. Старите социалдемократи не бяха консолидирани. Това наложи решението. Моето лично желание е в бъдеще фондация “Фридрих Еберт” да се ангажира с повече граждански проекти. И да изпрати в България свои служители, които да имат способността да анализират бързо и конструктивно действителността в политическата обстановка и в БСП. Да се запознаят и осветят биографиите на политическите актьори в социалистическите среди в новия член на ЕС. Надявам се и в това отношение моята книга да е полезна.

*Очаквайте втората част на интервюто

**Д-р Щефан Апелиус е изследовател в областта на работническото движение, националсоциализма и пацифизма. Допълнително работи по проекти на източноевропейски студии и изследвания в областта на социалдеморкацията. Автор на единадесет книги, десетки научни студии и публицистични анализи, той  работи като публицист и съавтор в докумантални продукции на телевизиите WDR и BF. Член е на менторната програма на фондация “Фридрих Еберт”, на немската Асоциация за външна политика, немската Асоциация за източноевропесйки студии, немския Академичен съюз, на борда на директорите  на фондация “Фриц Хайне”.



--------------------------------------------------------------------------------

[Stoni]

[b]По отношение на бивши сътрудници на службите за сигурност в бившата ГДР е възможно да се получат данни и през официалните страници в интернет на съответната служба за работа с архивите на ЩАЗИ. Съществуват дори публикувани листи с каталожни номера на документите, по азбучен ред и т.н. Достъпът е широк. Както сама знаете, той е широк за изследователи, жертви, граждани. Понастоящем подобна прозрачност в България е немислима. Българските документи трябва да станат напълно достъпни. Няма да бъде възможно България да се демократизира и интегрира в ЕС, докато престъпления се замитат под килима, а престъпници остават не само ненаказани, но заемат и актуални постове в политика, икономика, дипломатически среди. Това, от което се нуждае България, е една независима служба, подобно немската. Разбира се, с новата ситуация в ЕС рамковите условия се променят, но България е тази, която трябва да покаже, че има волята за реформи. Тук е от особено значение как се занимават с този проблем опозицията, гражданските организации и свободните медии. [/b]

Bravo Natali...ot tuk mogat da se razmestqt seriozno plastovete...no narodnata volq q nqma...te q ubiha hitro...ubiha poriva kuvarno, hladnokrqvno i sega se smeqt grqmoglasno v gluhite ve4e horski o4i i u6i..

[chernokozhevv]

Напразна е надеждата на г-н Шефан Апелиус, че една комунистическа, тоталитарсоциалистическа партия като БКП-БСП може да се реформира и да се превърне в наистина модерна социалдемократическа партия. Бивши комунисти няма. Рекомунизацията в България е тотална. Управлението днес е съсредоточено пак в ръцете на хора от клана на Андрей Карлович Луканов като Румен Овчаров и Румен Петков. БСП по принуда имитира дясна политика за пред ЕС, за да остане колкото се може повече във властта. Откъдето впрочем никога не си е отивала вече повече от полувек. Дано времето на уждемокрацията в България най-после свърши!

[Милен]

Прав си Вихрене със забележката си. Но от няколко срещи с учения, мога да споделя мнение, че човекът приема влияние и при всичките си специфични позиции и виждания може да се очакват сериозни приноси от него в някои области. Затова заслужава подкрепа и внимание.

По историческата част от изследването му няма какво много да се каже извън очевидното. Имах възможност да се запозная с компютърния ръкопис и стъкмих за една вечер две страници забележки (субективни, лични мнения, но все пак основаващи се на определени източници, а не породени от тежък сън след обилна вечеря от свинско с кисело зеле, наложено с резлив пелин, да речем). Та, две страници забележки за периода 1878 - 1915. Нататък се отказах да записвам. Разговорите с автора не дадоха нищо повече (книгата и без това беше вече в печатницата) освен яснота по въпроса, как той вижда своята роля и задача. Няма какво да се впускам по-подробно в това, защото виждам, че е публикувано негово интервю с подробно изложение точно на тези неща.

Разбира се, че подходът му търпи критика в повече от едно отношение. И тази критика му е направена достояние не от един човек. Но такова е положението. Из песни слов не въйкинеш, както казват специалистите по питейния одеколон и питателните ръкави на шуби (ако не се разбира, каква алюзия е това, питайте, да не обяснявам излишно). Важното е, според мен, че по една или друга причина (същинската може би не е много радостна за нас като българи, но по-важен е резултатът от предстоящата му работа) той се е заел да описва и съвременния хал на Татковината. И го описва доста точно, безмилостно за бандитската многобройна клика сграбчила държавицата от десетилетия. Това, което прави и тепърва предстои да направи по въпроса за убитите по особено жесток начин нещастници по българските граници, е безспорно важно и неотлагателно. Дано да му окажат съдействие колкото може повече хора в БГ, чиято помощ ще му е нужна, и които по този начин малко нещо ще "изкупят" в един по-общ смисъл големите грехове натрупани спрямо сънародници на г-н Апелиус от българи (и спрямо наши сънародници и то в още по-голям размер, а и не само по границите - също! ).

[Милен]

Проф. Янко Янков, юрист и публицист: Кметът на Елин Пелин е третата жертва на досието “Кирилов”

Може да съм следващият, макар да доказах, че не съм агент
ЛЮБА КУЛЕЗИЧ

Проф. Янко Янков е роден през 1944 г. в с. Клисурица, обл. Монтана. През 1967 г. записва българска филология в СУ, но впоследствие завършва право. Започва работа като изследовател в БАН и преподавател в Юридическия факултет. Арестуван е през 1984 г. за нелегална антикомунистическа дейност. Пуснат е от затвора през 1989 г. Основател е на партия "Либерален конгрес" през 1990 г., от която е избран за депутат в VІІ ВНС. Обявен е за агент на ДС с псевдоним "Кирилов" и след 14 години прокуратурата доказва невинността му. Преподава политически и правни учения, психология и философия на правото в Пловдивския университет. Автор на 36 книги с публицистика и научни изследвания.

Проф. Янков, оказахте се пълен съименник на убития кмет на Елин Пелин Янко Николов Янков. Според публикация на в. "Поглед" имената ви са свързани с досие на агент на ДС, което дълги години беше приписвано на вас, а всъщност е принадлежало на убития. Това съвпадение достатъчно ли e, за да се разследва нова версия за покушението над него, както предлага "Поглед"?

­Cъжалявам, че става въпрос за погубен човешки живот. Но се опасявам, че разплитането на тази история може да коства още няколко. Убитият кмет на Елин Пелин е третата поред жертва, свързана с разбулването на агентурното досие "Кирилов", което с години бе приписвано на мен. И аз се борих срещу манипулацията повече от десетилетие. Имаше и неуспешен опит за убийство на още един човек. Страхувам се, че няма да е последният.

­ Кои са първите двама?

­ Следователят по делото, разследващ истината за досието на агент "Кирилов ­ военният прокурор Димитър Пашов. Това разследване стана по мое искане, защото най-напред през 1990 г. първата комисия за архивите на ДС "Тамбуев" приписа на мен досието "Кирилов". После същото направи и комисията "Андреев". Но аз никога не се примирих с тази лъжа. Цели 14 години съм настоявал с по 4-5 писмени искания да получа достъп до тази документация в архива на МВР. Защото бях категоричен, а и фактите го доказаха, че става дума за фалшификация. Но едва през 2003 г. получих официален достъп до документите. Само 2 седмици след това лъжата беше тотално разобличена от експертите и се образува следствие, което да установи авторите на фалшификацията. Димитър Генадиев беше експерт с 35­ годишен стаж специално по графология. Експертизата му, публикувана в интернет, бе категорична относно несъвпадането на моя почерк с този на агент "Кирилов". Разследващият военен прокурор Димитър Пашов от своя страна изрично бе записал, че е разпитал множество свидетели по случая. Но стана така, че само за две седмици и двамата умряха от инфаркт миналата година. Аз се обърнах към прокуратурата с твърдение, че инфарктите са предизвикани с медикаментозни средства. От папките по делото, останали след смъртта на Димитър Пашов, липсваха протоколите от извършените от него разпити. Следователно, става дума за укрити доказателства. В крайна сметка военната прокуратура призна, че досието "Кирилов" е фалшификат и че аз съм засегнат и опетнен от него. Но го приписват на "неизвестен извършител", тъй като не искат да открият истинския. Освен това, за да се подсигурят срещу по-нататъшно разследване, се позовават на изтекла давност. Опасявам се, че убитият кмет на Елин Пелин Янко Николов Янков, който също е свързан с мистерията на това досие, е само второто є дъно. И всъщност е третата жертва в процеса на разбулването й.

­ Защо беше толкова важно, според вас, да бъдете публично злепоставен, като ви се припише тайното минало на агент "Кирилов"?

­ Беше важно, защото още по време на Кръглата маса обявих, че тя е замисъл и агентурна реализация на ДС. Публично казах същото за Великото народно събрание. Както и за СДС, в което тогава участвувах и го опознах отвътре. Трябваше всъщност да бъда елиминиран като човек, в когото много хора разпознаваха автентичен опозиционер. Първоначално службите ме допуснаха до участие на политическата сцена, за да придавам легитимност на фалшивата опозиция. Все пак съм един от малцината, излежали дълга присъда за антикомунистическа дейност. Моето радикално поведение обаче доведе до неутрализирането ми чрез агентурен компромат. Освен това моят антикомунизъм беше далеч от агресивното, отблъскващо антикомунистическо говорене, което се лансираше в публичното пространство и фактически настройваше обществото. Тъкмо като алтернатива на т.нар. "пещерен" антикомунизъм моите привърженици се увеличаваха. По време на едни от изборите забраниха участието на създадената от мен партия "Либерален конгрес", тъй като на практика тя заплашваше фалшивите опозиционери от СДС. След това аргументите за забраната отпаднаха, но какво от това. Най-ефикасният начин за неутрализирането ми обаче се оказа манипулацията с досието "Кирилов". Но на всяка цена искам да подчертая, че обикновените хора никога не повярваха в нея. Уязвяваха ме политици, които всъщност са били подставени лица на службите.

­ Кога разбрахте за съвпадението между вас и кмета на Елин Пелин Янко Николов Янков?

­ Много мои приятели и познати се удивляваха, че аз като юрист съм абониран за "Държавен вестник", но четях не официалния раздел, а неофициалния, където има обяви. Първо забелязах, че има много хора с името Янко Янков. След специална справка във фирмените регистри открих, че има няколко човека със същото име. И се сетих, че подобна уловка да ми бъде приписано агентурното минало на някого от тях може да е хрумнала на службите още през 1990 г., когато се появих активно на политическата сцена. Възможно е обаче въпросното досие "Кирилов" да е и чиста фалшификация, а да не е принадлежало на никой друг Янко Янков. Във всеки случай бях убеден, че това не съм аз.

­ Но защо тогава някой ще има интерес да посегне върху живота на кмета на Елин Пелин Янко Янков, след като не е ясно дали точно неговото агентурно минало е приписано на вас?

­Не бях миналия декември в България, но ми е известно, че още в средата на месеца в Общинския съвет на гр. Елин Пелин е постъпило искане да се обсъди агентурното минало на кмета Янко Николов Янков във връзка с публикация във в. "Телеграф" с агентурните списъци на комисията "Андреев". Там под № 101 фигурира тъкмо той с псевдонима "Кирилов". Нито една от медиите не обърна внимание за това депозирано искане, направено доколкото знам от Огнян Чипев ­ един от хората, които са се занимавали с екологични проблеми около "Кремиковци" и гр. Елин Пелин. Общинският съвет е насрочил разглеждането на този въпрос, но само няколко дни преди това кметът е убит. Предполагам, че е дал анонс, че ще разкрие някакви истини именно във връзка с досието "Кирилов" и с досиетата въобще, както и с възможните манипулации. Но за да се пресече такъв развой, нещата са прехвърлени на икономическа плоскост ­ интереси, имоти, алчност и пр. Задачата всъщност е да продължават да изглеждат чисти идеолозите на прехода, които сега претендират да бъдат демократичен партньор на Запада. Защото аз съм убеден, че ДС е още жива и че все още има екзекуционна власт.

­ Имате ли информация покойният Янко Янков да е знаел, че през всичките тези години всъщност се спекулира със съвпадението на имената ви?

­ Имам информация, че след съгласието на Общинския съвет в Елин Пелин да обсъди искането за осветяване на миналото му, той с лекота е казал: "Това не съм аз, а професорът". Което означава, че е имал психологическата готовност да прехвърли върху друг евентуалните обвинения и разкрития. Значи е знаел, че казусът с еднаквите имена съществува. Може и да е бил притискан преди това от заинтересовани в някоя сделка лица, че един ден ще стане ясно, че не аз, а именно той е агентът "Кирилов". И когато това вече е било неизбежно заради насроченото обсъждане в Общинския съвет, бил е ликвидиран, за да му се запуши устата.
­
А вашето име появи ли се също в списъците на комисията "Андреев"?
­
Да. И поисках да ме запознаят с документите, както беше редно по закон. Не бях допуснат, но по-късно той самият каза, че никой от комисията не е виждал досието "Кирилов" и че се позовават на информацията от службите. Неговата теза беше, че не са виждали самите папки на много от имената в списъка и че са се позовавали на данните на МВР. Едва министър Петканов даде достъп до досието "Кирилов" през 2003 г., вероятно от страх да не бъде уличен, че е работил навремето за вкарването ми в затвора. И две седмици по-късно беше доказано, че то е фалшификат. Но този достъп беше даден и след опита за убийство на експерта-криминолог Богдан Кръстев. Само той не се поддаде на натиска, упражняван върху други негови колеги и с пълномощно от мен продължи да настоява да получи папката. Тъкмо защото остана твърд, беше направен опит да го бутнат под влак в метрото. Но той оживя и обвини министър Петканов, че прикрива досието на агент "Кирилов". Така започна разплитането на историята, тя стигна до прокуратурата, но двама души все пак си отидоха.
­
Нещо не ми се връзва, проф. Янков. Твърдите, че приживе кметът е казал, че не той, а вие сте човекът с агентурното минало. Но от друга страна настоявате, че той е щял да разкрие някаква особена тайна, свързана с досието му. Няма ли разминаване във версията ви?
­
Работата е там, че убийството му става само три дни преди насроченото питане в Общинския съвет. А имам информация, че е бил готов да направи изявления в тази сфера. Не е било ясно какви ще бъдат те. И, както виждате, разследват се съвсем други версии за разстрела ­ икономически, любовни и пр. Общинският съвет обаче е трябвало да разглежда не неговите икономически интереси и сделки, а неговото политически чисто минало. Но точно това обстоятелство сега се подминава от разследващите.

­ Но логиката дотук диктува, че по-скоро вие би трябвало да сте мишена на покушение, след като продължавате да настоявате за разкриването на "неизвестния извършител"?

­ Така е. И не е невероятно аз да съм бил нарочен за мишена, а не съименникът ми. Т.е. отново да са ни объркали и да е станала грешка в изпълнението. Мои добри познати от прокуратурата ми подсказаха за подобна възможност. Не че є се доверявам напълно. Но не е изключено обръчът около мен да се свива и аз да съм следващият. Дори и да не е така, очаквам още екзекуции при всеки реален опит да бъде разкрита истината за същинските престъпления на прехода. Категоричен съм, че фалшификацията с досието на агент "Кирилов" не е единствена. Затова и не вярвам, че нещо сериозно ще бъде направено от бъдещата комисия според последния закон за достъп до архивите на ДС. Пак ще бъдат сложени "свои хора", а единствено гражданска комисия е в състояние да се справи с тези Авгиеви обори. И само абсолютният достъп до архивите ще осветли фактите, а не пак някаква комисия да ми дава достъп, когато и за което тя реши.

­ Нали си давате сметка, че някои ще ви обявят за луд?

­ Добре, нека съм луд. Бях луд и когато казвах, че комунистическият режим ще си замине и ме хвърлиха в затвора. Бях луд, когато казвах, че Кръглата маса е съглашателско котило. И че СДС е инспириран от службите. Имаше време, когато ме интересуваше общественото мнение. Сега ме интересува истината. Винаги съм казвал, че тя ще изплува на повърхността макар и като удавник.

­ Според вас нещо ще стане ли ясно за смъртта на кмета Янков?

Има шанс да стане, ако медиите са на мястото си. И се подхване и версията, която обсъждаме в момента. http://www.monitor.bg/main/article?sid=&aid=107419&eid=952

[Милен]

Тази нощ бе рилаунчван блогът "Де Зората".

Препоръчвам го на всеки, който се интересува от познатата публицистична тематика, защото сега може да чете материалите в, според мен, доста по удобна за потребителя форма.

Новият адрес е:

www.de-zorata.de/blog

Покрай другото обръщам внимание на една от новостите - горе вдясно има сносна търсачка за ключови думи.

[Милен]

От намиращия се в печат нов брой на VAGABOND

Letter From Berlin

Българи или македонци?
Нови загадки пред Европа
Milen Radev

Току що  в кръга на европейските народи бяха приети за дълго изключените от него българи и румънци. С повече или по-малко вълнения обществеността на Запад свиква с факта, че от свободата на придвижване и на работа рано или късно ще се възползват и хиляди граждани на тези страни. Допълнително объркване предизвикват обаче съобщенията, че през последните години и двете държави регистрират засилен интерес за придобиване на тяхно гражданство от съседни, намиращи се извън Евросъюза страни. В случая с Румъния, желаещите са преди всичко молдовци, в България – по-голямата част от новополучаващите гражданство са македонци.

В неофициален разговор по коридорите на администрацията за миграционен контрол, но и във Външно министерство в Берлин не крият известно безпокойство от това, както се смята, заобикаляне на строгите ограничения на пазара на труда и на граничния режим за неграждани на общността. Дори специалисти не са съвсем наясно с историческите и правни аргументи, с които един македонец обосновава днес стремежа си да стане български гражданин. Какво остава за редовия германец, привикнал от десетилетия да възприема цялото население на някогашна Югославия като единен и различен от съседите си народ. А сега се оказва, че част от същите тези бивши югославяни имат претенции за граждани на съседна България.

Едва ли има други две държави в Европа, чиято далечна и по-близка история да е така тясно свързана, та дори да е идентичнаю В България и Македония се славят едни и същи национални герои, хората се просълзяват от едни и същи народни песни и разказват на децата си един и същи приказки. В двете държави се танцуват едни и същи танци и се готвят същите гозби. В радост или беда хората от двете страни на границата възклицават и ругаят с еднакви цветисти изрази. Единственият българо-македонски речник, издаден в Белград през 1968 г. е уникален в световната езикова практика – около 85 % от понятията в него са идентични и на двата езика. В граматиката на българския и македонския практически няма разлики, за много от филолозите по света македонският език е просто кодифициран диалект на българския.
 
Въпреки цялата тази близост до скоро отношенията на двете страни бяха белязани от подозрителност и зле прикрита враждебност. Македония обвиняваше България в териториални аспирации и в опити да изземе нейното минало. В България не можеха да преглътнат, че в Македония се отрича историческата принадлежност на населението към българската нация и се оспорват общите културни корени.

500 г. в границите на турската империя Македония е била земя населена с пъстро етническо множество. Понятието македонец по онова време обозначава просто жител на тази географска територия. Македонци са и местните турци, и гърци, и албанци, и евреи, и българи, които според повечето тогавашни преброявания на населението съставят най-многобройната етническа група.
Възраждането на българската национална култура в края на турското владичество започва на територията на днешна Република Македония. В по-ново време България присъства в Македония на три пъти – при прогонването на турците през 1912 – 1913 г., през 1915 – 1918 г. и през 1941 – 1944 г. И трите пъти това става по време на война. И трите пъти българската армия е посрещана от населението с трогателни и масови сцени като освободителка. След Първата световна война по-голямата част от Македония попада в границите на Сръбското кралство. Много са свидетелствата за жестоката асимилаторска политика на държавата, която обявява македонците за сърби по националност. Може би затова немалко хора посрещат Титова Югославия с надежда за по-добро. През 1944 г. се учредява федерална република Македония,  а за гражданите й се създава отделна националност – македонци. По това време се кодифицира и днешният македонски литературен език.

Днес населението на Република Македония се състои от около 60 % македонци и 40 % албанци – мюсюлмани. Според българското законодателство само македонец може да поиска български паспорт като се позове на това, че поне един от неговите “възходящи” роднини е бил българин. До сега за потвърждаване на българския произход бяха нужни официални документи, като акт за раждане извлечение от регистър, а при тяхната липса бе достатъчно и удостоверение, издадено от Държавната агенция за българите в чужбина. В Народното събрание неотдавна минаха на първо четене промени на Закона, които ще облекчат режима за даване на гражданство.  Според новата редакция, която среща силна парламентарна съпротива, ще е достатъчно да се представи като доказателство и документ, издаден от “организация на българи зад граница”. Някои виждат в новото положение сериозен риск от масова злоупотреба и от корупция.

 С всяка нова година броят на молбите стремително нараства. От всичко 25 000 чужденци, получили българско гражданство през последните 5 години, почти 11 000 са от Македония. На международна конференция в София през есента разузнавателното отделение на Генщаба на армията предвиди, че през следващите години 100 хиляди граждани на Македония  ще поискат български паспорти.

Бъдещето ще покаже, доколко тези цифри са реални. В София се спори дали главният мотив на новите български граждани е лично осъзнатото национално чувство или ги привлича повече възможността за свободно пътуване, която вече дава българският паспорт. Страната, в която са родени, още дълги години ще бъде извън границите на обединена Европа. Но това не пречи, представители на древна Македония да пресичат още от сега границите на Съюза вече като български граждани.

[Natali]

Милене, ти развълнува сърцето ми, но този път не толкова с текста (ясно е, че македонците са българи, а напоследък взеха и открито да си го признават :wink: ), а със снимката. Ако сега можеш да ми разкриеш и технологията на сушенето на тези пиперки, цена няма да имаш... макар и на парите на Александър Македонски. Кажи в кой край на Македонско да тичам, за да обменя опит с местния кооператив?!   :lol:

[Милен]

Текстът е предназначен за английскоговорящи неориентирани в балканските потайности деца на природата, така че нас той не може да ни развълнува. Виж - с пиперките е друго нещо. Попаднаха ми случайно на тази страница с оригинални стари снимки от Македония:
http://www.galenfrysinger.com/macedonia.htm
http://www.galenfrysinger.com/macedonia.htm

Втората ме много съмнява, че е достопочтеният някога български град Дебър.

Впрочем, нашите турци тук продават напоследък чудни пиперки - прави, стройни, червени, направо плачат за печене - в торбички по 500 г за 0,99 Е

Ама вие по вашите планини май турски зарзаватчии не садите?

[Natali]

Текстът е предназначен за английскоговорящи неориентирани в балканските потайности деца на природата, така че нас той не може да ни развълнува. Виж - с пиперките е друго нещо. Попаднаха ми случайно на тази страница с оригинални стари снимки от Македония:
http://www.galenfrysinger.com/macedonia.htm
http://www.galenfrysinger.com/macedonia.htm

Втората ме много съмнява, че е достопочтеният някога български град Дебър.

Впрочем, нашите турци тук продават напоследък чудни пиперки - прави, стройни, червени, направо плачат за печене - в торбички по 500 г за 0,99 Е

Ама вие по вашите планини май турски зарзаватчии не садите?

В последното ти изречение се съдържа една твърде примамлива идея. Имам тук един съгражданин от ислямско-турски произход. Винаги изтупан, с костюм, ходи като гламав из града и поздравява наред, а в азиатските му очета един такъв... опасен блясък на стар мераклия.

Аз, понеже съм миролюбив човек, макар и умерен антиислямист, нямам нищо против поздравите му, но като го видя с един червен фес на главата като от времето на турското робство, не само че спирам да го поздравявам, но му отпервам наум и една българска цветиста.

Та си викам, ако го посея този в двора, дали ще поникнат пиперки? Склонна съм към всякакви експерименти, така че не ми пускай такава муха в главата, току-виж населението на града ни намаляло с една единичка.

[Stoni]

4e kvo mu e na fesa...fes kato fes...predpolagam 4erven:)))))))6te izleznat 4erveni 4u6ki:))