Асен Чилингиров и неговите трудове на ползу...

[Милен]

Асен Чилингиров

е роден през 1932 г. в София, от 1965 г. живее в Берлин.

Завършил история и история на изкуството (д-р фил.), 1967-71:
научен сътрудник в Института за защита на паметниците на културата в Берлин, 1971-1998: научно-изследователска дейност, свързана с многобройни пътувания в Гърция (с Атон), Македония, Сърбия, Румъния, ФРГ, СССР, Швейцария, Италия и Албания;
над 500 научни публикации в областта на средновековната история и изобразително изкуство, както и участия в много международни конгреси и конференции в България, ГДР, фРГ, СССР, Швейцария и Италия;
член на редакционния съвет и на авторския колектив при издаването на 7-томната Енциклопедия на изкуството (Lexikon der Kunst, Лайпциг 1971-1992, 5 издания), член на редакционния съвет (зав. сектор България/Македония/Албания) и на авторския колектив на 11-томната Енциклопедия на средновековното изкуство (Enciclopedia dell'arte medievale, Рим, 1985-2000)
1973-1998: лекции по история на българското изкуство в Лайпцигския университет и в Хумболтовия университет в Берлин[/list]
Главни трудове: Изкуството на Българското средновековие (Die Kunst des christlichen Mittelalters in Bulgarien, 1979, C.H.Beck, Мюнхен и Union-Verlag, Берлин, З издания) и Културна история на България (Bulgarien, Kulturgeschichte, Prisma-Verlag, Лайпциг, 2 издания: 1986 и 1987); последни трудове на бълг. език: Църквата „Св. Герман" до Преспанското езеро, Берлин, 2001; България/Византия/Русия, сборник статии, Берлин 2002; Готи и гети, сборник статии, София, 2005.

[Милен]

Следват няколко текста на Асен Чилингиров, които се публикуват тук с любезното разрешение на автора.

Специфична трудност при интернет публикациите на неговите текстове е неимоверната наситеност, особено на научните отпратки и библиографични бележки с най-различни, най-често неподдаващи се на браузерово изобразяване шрифтове (с този проблем Асен Чилингиров се справя в книжните си публикации чрез детайлна и сложна самостоятелна предпечатна подготовка на своите текстове).

Ето защо част от обясненията под линия неминуемо остават нечитаеми или частично неразбираеми - защото изискват изобразяването чрез шрифтове като OhridCyr, Greek и пр., което никой браузер не може да изпълни. най-добри резултати все пак се постигат с IE или Firefox, които поне предават Palatino Linotype.

Все пак за придобиване на първа представа (за тези, които не познават още печатните издания на Асен Чилингиров) за рядко срещната методична работа на автора с източниците и достъпа му до понякога напълно неизползвани в българската професионална литература източници, си направих труда под първата статия "Филипопол - Филипи" да дам забележките му под линия в пълен обем.

[Милен]

За някои въпроси от историята на ранното християнство по нашите земи

Филипи и Филипопол

Асен Чилингиров

В Деянията на апостолите, а и в Посланията на апостол Павел до римляните и до филипяните, се съдържат някои подробности, които не съвпадат с възприетата от гръцката и римокатолическата църкви тяхна интерпретация (1). Нещо повече: те представят началото на християнството в Европа не тъй, както е прието и от източната, и от западната църкви – а колкото двете и да имат различия помежду си, по отношение на свързаните с него събития те показват пълно единомислие и това засяга невярната интерпретация на фактите и тяхната манипулация.

Според разказа в Деянията на апостолите (16,9-40), пред апостол Павел се явява като видение един „мъж-македонец“, който го моли: „Ела в Македония и ни помогни!“ Павел разбира, че Господ му повелява да проповядва там Евангелието и още на следващата сутрин се отправя заедно с апостол Сила за Македония. Двамата се качват на кораб, след един ден те са на о-в Самотраки, а на следващия ден пристигат в пристанищния град Неаполис (днес Кавала). От там двамата отиват във Филипи, „първия град на Македония – римска колония“. Събитията, последвали пристигането на двамата в града са описани подробно в разказа от Деянията на апостолите (2). Те са свързани с първата проповед, която в следващия съботен ден апостол Павел изнася пред събралото се множество жени „при реката“. Там той покръства една от тях на име Лидия, с което поставя началото на първата християнска община в Европа. Там произлиза също и първият конфликт на апостолите с местните власти: господарите на една обсебена от зъл дух робиня, когото Павел прогонва, хващат двамата и ги отвеждат на тържището, където е седалището на княза (в гръцкия текст е казано „άρχντας“). Двамата биват наклеветени пред местните началници (в гръцкия оригинал те са наречени „στρατηγοί“, а българският, респ. „църковно-славянският“ превод им дава названието „воеводи“), че бунтуват народа и по тяхна заповед на Павел бива нанесен публично побой, след което него и Сила оковават във вериги и хвърлят „в тъмницата“. През нощта става земетресение, от което вратите на тъмницата се разтварят и оковите на затворниците падат. Тъмничарят е силно впечатлен от това събитие и иска да бъде покръстен заедно със семейството си. На сутринта, уплашени от произлезлите събития и от това, че Павел и Сила са римски граждани и следователно не могат да бъдат съдени от тях, началниците идват в тъмницата да се извинят пред тях и ги извеждат от града.

За верността на разказа за първото пътуване на апостол Павел в Европа, както и за неговото изпълнение на задачата, която му е поставена, а именно да посети страната на македонците и да помогне на нейния народ, като му предаде благата вест на Христовото учение, ние нямаме никакво основание за съмнение. По-късно, в своето Послание до римляните (15,19), Павел изрично потвърждава изпълнението на тази своя задача с думите, че „предал учението на Христос чак до Илирик“ (3). Съмнение предизвиква само интерпретацията на този разказ, тъй както тя е възприета и установена от традицията на римокатолическата и на гръцката православна църква. Според тази традиция пътуването на апостолите Павел и Сила е до малкия и незначителен град Филипи, отстоящ само на 15 клм от Кавала. Противоречие между разказа и неговото тълкувание намираме обаче още при споменаването целта на пътуването: страната на македонците, а не административната единица, носеща името Македония (4), където, според всички коментатори на текста, протича мисионерското пътуване на апостол Павел. Но   противоречие съдържа и първото изречение, в което се казва, че Филипи бил „първият град (πρότο πολίς) на Македония – римска колония“ – а това не е вярно, защото първият град в страната на македонците не е Филипи, който не е и първият град, посетен от апостол Павел в Европа, защото този град е Неапол/Кавала, нито пък първият град на провинцията Македония, който е Амфиполис. Ако туй противоречие и да е забелязано от някои историци (5), които го тълкуват като преувеличаване значението на града във връзка с мисията на апостол Павел, другите обстоятелства, свързани с това и със следващото негово пътуване до този град, както и противоречията, които те водят след себе си, остават от изследователите незабелязани или само умишлено премълчани. А това се отнася преди всичко за институциите на римската администрация – седалището на княза и затвора, каквито не е имало в малкото градче Филипи (6), – но преди всичко реката, спомената в разказа, която играе важна роля при първото и второто пътуване на апостол Павел (гл. 20, 6). При първото си пътуване Павел и Сила отиват в съботния ден „при реката край града“, като се надяват да намерят там юдейски молитвен дом; там те срещат жената на име Лидия, която е и първата, възприела от апостол Павел на европейска земя светото кръщение – тук не трябва да забравяме за значението, което християнската традиция отдава на първенството, съдържащо се в титлите „първомъченик“, „първоапостол“ или „първозвани“. Тази жена, заедно със семейството на тъмничаря, стават членове на първата християнска община в европейския континент. Но реката играе важна роля и при второто пътуване на апостол Павел в Македония. Когато той научава, че юдеите искат да го убият по време на пътуването му за Троя, той се отказва да замине по море и избира значително по-дългия речен път през Македония, качва се във Филипи на кораб и отплува (7) за Троя, където пристига след петдневно пътуване. Всичко това се съобщава в разказа за Деянията на апостолите просто и ясно. Само че при Филипи няма – а не е имало и в миналото – никаква река, по която да са плували кораби и която междувременно да е пресъхнала! През цялата античност и чак до средновековието на Балканския полуостров има само две плавателни реки – Дунав и Марица (гр. Εϋρος, бълг. Хебър), от чието име произлиза и гръцкото название на нашия континент. И както е добре известно, на тази река се е намирал Филипопол – или по български език Пловдив. И от този град се е пътувало по реката пет дни до Троя – колкото време е било нужно и на апостол Павел за завръщането му.

Макар и още първият изследовател, посветил на град Филипи обширна монография, гръцкият автор Мерсидис, да отбелязва в своя труд, че в миналото имената на Филипи и Филипопол нерядко са били смесвани (8 ), в случая с двете пътувания на апостол Павел не може да става и дума за случайна грешка (9). Апостол Павел предприема пътуването си в „страната на македонците“, а не на гърците или на римляните – при това той явно е бил в състояние да прави разлика както по отношение на населението, така и по отношение на земите, в които то е живеело. А в този смисъл Филипи не отговаря на целта на пътуването му, защото след „най-страшната битка от Цезарианската епоха и изобщо от цялата античност“ (10), както някои автори наричат станалото при Филипи в 42 г. пр. Хр. сражение между войските на убийците на Юлий Цезар, Касий и Брут, от една страна, и на Октавиан Август и Антоний, от друга страна, градът и цялата му околност, били напълно опустошени и биват отново заселени с римски колонисти. И проповедта на апостол Павел „край реката“ не е била пред римляни, а пред местни жители и конфликтът, в който той и Сила са замесени, е с представителите на провинциалната римска власт, каквито е имало в големия град Филипопол – за разлика от малкото градче Филипи, в което не можем да търсим нито княз, нито съдилище и затвор. Но Филипопол се намира в съседната провинция, Тракия, а не в Македония, макар и да носи името на македонския император. И какво общо могат да имат траките и македонците с Христовото учение, за което в богословската литература се твърди, че апостол Павел проповядвал на юдеите, гърците и римляните, но не и на населението в централната част на Балканския полуостров?

Въпросът какъв е етническият произход на македонците и траките и коя територия са населявали е стар колкото историческата наука – но тъкмо Херодот, който пръв от историците го поставя, дава също така и съвсем ясен отговор на него (11). И след повече от две и половина хилядолетия спорове, това, което той казва по този въпрос, е единственото нещо, което се знае с положителност за тях, а то е, че етническият им произход и езикът, на който са говорили, са били различни от тези на гърците и че са населявали различни територии – макар че има автори, които да твърдят и че езиците им били твърде близки, и дори че македонците говорили на някакъв гръцки диалект, както и че земята, на която живеели, била гръцка (12).

Но и разказът за първото пътуване на апостол Павел в Европа в Деяния на апостолите, също както и неговото послание до филипиняните показват съвсем недвусмислено разликата в отношенията на апостола с римската власт и с местното македонско население: между апостол Павел и „филипяните“ се създават особено сърдечни и близки отношения, които той изрично отбелязва в посланието си до тях  – такива отношения не са засвидетелствувани от него спрямо жителите на никой друг от градовете, които той посещава. А и жителите на Филипопол не са забравили посещението на апостол Павел в своя град и са пазили спомена за него в продължение на много столетия, като го отбелязват в свой ръкопис чак през ХІІ век – това е една кратка приписка на полето в така наречения «Христинополски апостол» от първата половина на ХІІ век (14) . И в тази приписка, която е и най-старият стигнал до нас извор за българското име на града, предадено като Плъ‘п'дивъ, съответният текст се свързва именно с посещението на апостол Павел в него: „Апостолъ многы печали приимъ въ Верии и въ Плъ‘п'диве Македоньскемь“ (15).

Противно на твърденията на католическите и православните богослови и историци на църквата, мисионерската дейност на апостолите Павел и Андрей протича главно сред негръцкото население на Балканския полуостров, където още в самото начало на тази дейност, преди средата на първия век, възникват значителен брой християнски общини. Докато в центровете на античната култура Атина и Солун апостол Павел среща силно противодействие от „образованите елини“, сред „необразованото“ местно население проповедите му намират голям отзвук. Начело на християнската община както във Филипопол (Пловдив), така и в Сирмиум (Срем) и в Томи (Кюстенджа) още преди средата на първи век застават епископи, при това от най-тесния кръг ученици на Христос, които християнската църква отбелязва като „седемдесетте апостоли“. Във Филипопол (Пловдив) първият епископ е свети Ерм (Hermas според латинската транскрипция) (16),  комуто апостол Павел в своето Послание до римляните, написано не по-късно от 52 година сл. Хр., изпраща своите поздрави (17),  също както до Епе(ме)нет (18 ) и Андроник (19), първите двама епископи на Сирмиум (20) – към Андроник апостол Павел се изказва дори с особено почитание, като на негов сродник и съзатворник, повярвал в Христа преди него. Към тези три главни центрове на ранното християнство в западната, североизточната и югоизточната част на Балканския полуостров ще се прибавят през ІІ и ІІІ век също така и седалищата на епископи, респ. митрополити в Сердика, Адрианопол и Хераклея, като по такъв начин северозападната, централната и източната част на Балканския полуостров ще бъдат в значителна степен християнизирани.

Очевидно непосредствено свързано с посещението на апостол Павел във Филипопол/Пловдив е и ръкополагането на първия му епископ, Ерм (21). Но и неговото име е подложено – също както името на епархията му – на манипулации с цел да се заличи или поне да престане да се свързва с Филипопол. Макар и всички църковни календари, почиващи на най-надежните за християнската историография извори, а именно списъците на 70-те апостоли, приписвани на св. Иполит Римски и Доротей Тирски, както и Месецеслова на император Василий ІІ от края на Х век, да отбелязват името му и неговия ранг като „епископ на Филипопол“, както и дните 4 януари и 31 май за честване на паметта му, в по-ново време без никакви основания се правят опити името му да се свърже с Филипи (22), а в официалния списък на епископите на католическата църква то се придружава с въпросителен знак (23). В никой от синаксариите не се казва по какъв начин апостол Ерм се е озовал във Филипопол и каква е връзката му с апостол Павел, който му изпраща изрично поздрави в посланието си до римляните. При това старата християнска традиция му приписва и авторството на книгата Пастирът (Et virgines in domum meam), която до края на ІV век се счита за канонична и е неотменна част от Новия Завет. През V век тя обаче се изключва от състава на каноничните книги и всички нейни преписи на гръцки и латински език се унищожават. Едва в средата на ХІХ век бива открит нейният коптски превод и от него се прави нов латински превод, издаден в пълния му текст заедно с френски превод едва след Втората световна война (24). Но свързването на книгата Пастирът с името на апостол Ерм и идентифицирането му като неин автор почиват на сведенията, които е дал за него един друг бележит раннохристиянски автор и учен, Ориген, а по-голямата част и от неговите съчинения биват унищожени през V век, включително неговата История на църквата, от които до нас са стигнали само отделни цитати. И макар че изследвания и коментарии за книгата Пастирът се появяват в обобщаващите богословски съчинения на католиците и на протестантите още в началото на ХХ век, в които за нея се отделя едно от централните места в старохристиянската литература, в същото време продължават да се препечатват справочниците, в които името на апостол Ерм се придружава с въпросителен знак относно времето и мястото на неговото епископство (25) или с бележката, че бил епископ във Филипи и то след като ни са известни имената на всички епископи в този град, между които неговото име не се среща (26).

Колкото и да изглежда странно, потвърждение за апостолската дейност на Павел във вътрешността на Балканския полуостров ние срещаме тъкмо в коментариите на един от главните и най-усърдни разпространители на елинизма сред българското население, гърка Теофилакт Охридски, архиепископ Български (1089-1126?). В своите бележки за Посланието на апостол Павел към Римляните той пише: „[апостол Павел казва:] ‘...тъй че разпространих Благовестието от Йерусалим и околността дори до Илирик’. Искаш доказателства за това, което говоря ли, казва [апостол Павел]? Виж големия брой на моите ученици – от Йерусалим до Илирик, който е покрайнина на това, което днес се нарича България. Той не казва ‘възвестих’, а ‘разпространих Благовестието’, за да покаже, че неговата проповед не е била безплодна, а успешна. За да не помислиш, че е вървял направо по главния път, като чуеш ‘от Йерусалим ... дори до Илирик’, той казва ‘и околността’, което ще рече, че е обиколил с проповедта си народите и на север, и на юг...“ (27)

Голям брой сведения за широкото разпространение на християнството в централната и северната част на Балканския полуостров намираме и в агиографската литература, а и в историческите извори, ако и те да се съдържат в издания, станали вече библиографска рядкост (28 ). Потвърждават го също така и  резултатите от археологическите изследвания, особено в последните десетилетия, макар и все още  да не са напълно обработени и да оставят някои важни въпроси от хронологията нерешени – на първо място въпроса за времето и причините за разрушаването на многобройните църковни паметници по цялата територия на Балканския полуостров, построени между средата на ІV и края на V век (29).

Силните гонения на християни в централната и източната част на Балканския полуостров при императорите Деций и Диоклециан в края на ІІІ и началото на ІV век, за които сме осведомени от достоверни свидетелства на историческите извори, не са в състояние да спрат разпространението на християнството нито в този район, нито в останалата част от полуострова. Ако и жертва на гоненията да стават множество членове на християнските общини главно в провинцията Хемимунт, в района на Адрианопол (Одрин), както и в Малка Скития (Добруджа), голям брой местни жители-християни намират убежище от гоненията отвъд Дунав и повечето от тях се завръщат по родните си места още след Миланския едикт на Константин Велики (313 г.) и особено през втората трета на ІV век (30). По това време апостолическата църква на префектурата Илирик, която след административната реформа на Диоклециан обхваща една от четирите части на империята, заема първо място по влияние сред християнските църкви. А столицата на префектурата, Сирмиум/Срем, е резиденция на императора и седалище на архиепископ – един от четиримата архипископи, под чието върховенство са подчинени всички диоцези на римската империя.

Това привилегировано положение на църквата в Илирик ще се промени само в течение на няколко десетилетия. По време на т. нар. «ариански спор», който през втората четвърт на ІV век разкъсва християнството на два враждебни лагера, тази църква се стреми да играе примиряваща роля. От нея изхожда една нова форма за Символа на вярата, която трябва да доближи доколкото е възможно схващанията на крайните ариани и православни (31). Император Констанций ІІ, чиято цел не е поощряването на нито една от спорещите партии, а постигането на единство в църквата, приема като предмет за обсъждане предложения от църквата на Илирик и одобрен от църковен събор в Сирмиум през 367 година «Сирмиански символ на вярата», който да замени силно оспорвания предимно от голям брой източни епископи «Никейски символ на вярата». Последвалите този събор преговори на императора с представители на различните църковни партии имат за следствие одобрението на компромисната сирмианска формула дори от страна на най-крайните привърженици и противници на «Никейския символ на вярата» и Констанций ІІ свиква на следващата 368 година два църковни събора – в Селевкия, за източните епископи, и в Римини, за западните – които трябва да обявят за законно постигнатото споразумение. След оживени спорове с някои от крайните привърженици на арианската теза източните епископи приемат компромисния Сирмиански символ на вярата. В Римини обаче съборът не протича съобразно очакванията. Макар че малко преди неговото откриване православните епископи, включително някои от непреклонните застъпници на Никейския символ на вярата, са дали съгласието си за приемане на компромисната формула, папа Дамас успява да убеди повечето от присъстващите епископи да отхвърлят Сирмианския символ на вярата и да изключат от събора несъгласните с това делегати, включително всички епископи от Илирик. Съборът изпраща многочленна делегация да информира императора с това негово решение. Констанций ІІ, който се чувства лично засегнат от тези действия на западните епископи, не допуска делегацията да дойде в Константинопол, дава нареждане всички нейни членове да бъдат отведени в малкото градче Нике при Адрианопол, където биват подложени на натиск да потвърдят с подпис своето съгласие под Сирмианския символ на вярата. По същия начин биват заставени и останалите делегати на събора в Римини да потвърдят приемането на компромисния символ на вярата, на който вече се дава названието Символ на вярата от Нике – за разлика от Никейския символ на вярата. След тази процедура Констанций ІІ, въз основа на подписите на почти всички епископи, счита своята цел за постигната и на 1 януари 361 година, в деня на своя 25-годишен императорски юбилей, обявява единството на църквата.

Последвалите събития обръщат обаче хода на събитията на 180 градуса.

Смъртта на Констанций ІІ на 3 ХІ 361 година и краткото, но важно с последствията си управление на неговия наследник Юлиян (361-363), който ще бъде наречен «Отстъпник», дават нова насока на историята. След провалилия се опит на този император да премахне привилегированото положение на християнството и възстанови равноправието на всички религии, православната партия взима връх и за кратко време успява да се наложи над останалите църковни партии. Символът на вярата от Нике вече бива наричан полуариански (след 381 година ще се нарича «ариански») и се замества с Никейския символ на вярата, като в течение само на едно десетилетие са изключени от църквата един подир друг всички епископи от северните провинции на Илирик, както и от провинциите Мизия, Хемимунт, Тракия, Родопа и (Малка) Скития. Това разделение на църквата бива утвърдено на Втория вселенски църковен събор в Константинопол през 381 година, който ще зациментира разделението на църквата – седем века преди нейното окончателно разделение. През следващите десетилетия от православната църква ще бъдат изключени и повечето от църквите в Мала Азия, обвинени за привърженици на монофизитската ерес, а много от техните членове в течение на следващите две столетия ще приемат исляма.

Ако и църквата в Илирик да запазва своята независимост с подкрепата на император Теодосий ІІ (408-450), който поради това бива обявен от православната църква за привърженик на арианството, след неговата смърт натискът срещу „еретическата църква“ на Илирик се засилва. След като още в началото на последната четвърт от ІV век започват гонения срещу отделни групи „еретици-ариани“ (32), тези гонения се разрастват в края на V и началото на VІ век във въоръжени походи срещу населението в централната и западната част на Балканския полуостров и с разрушаването на по-голямата част от неговите църкви (33), като същевременно се засилва и натискът срещу неговите църковни водачи – в 516 година епископите от Източен Илирик биват закарани насила в Константинопол и хвърлени в затвора, където главите на църквите на Никопол в Южен Епир и Ниш умират (34). Юстиниан І (527-565) успява да усмири за няколко десетилетия размириците между православните и еретиците и учредява независима архиепископия за църквите в централната и западната част на полуострова, но тя не просъществува дълго след смъртта му, а влизащите в нейния състав диоцези продължават да се считат за независими от Константинопол и Рим, като отказват да вземат участие на следващите църковни събори.
На „еретиците-врагове на православието“ в Мала Азия и на Балкана се дават различни названия и се залепват всевъзможни етикети, с които се цели да се покаже, че те нямат нищо общо с християнството и водят началото си от някакви източни езически учения. Самите „еретици“ обаче не само твърдят, че са последователи на Христовото учение, но и подържат, че техните учители са получили това учение непосредствено от апостолите, на първо място Павел и Андрей и техните най-близки сътрудници. Независимо от названието, което им дава православната църква, като ги нарича манихеи, фундагиагити, маркионити или масалиани, а по-късно и богомили, те считат себе си за съвършени християни и ако в редки случаи възприемат някакво друго название, то е свързано само с имената на техни учители от най-тесния кръг на апостолите. В този смисъл и най-многочисленото християнско общество извън православната църква възприема названието павликяни (35). Макар и от страна на православната църква да се разпространява легендата, че основателите на това движение са били Павел и Йоан, синове на манихейката Калиника от Самосата в Месопотамия, последователите му отхвърлят категорично това твърдение и настояват, че следват Христовото учение, което техните деди получили непосредствено от апостол Павел.

И тъкмо тук ние се натъкваме отново на въпроса за Филипи и Филипопол.

Това, което създава най-големи затруднения на изследователите на павликянското учение, е въпросът за връзката му с България. След като не само малоазийските, а и българските павликяни свързват своето учение с апостол Павел, нито един изследовател не може да разбере как са се появили такива последователи на апостол Павел във Филипопол/Пловдив, с който град апостол Павел няма нищо общо, а във Филипи, където апостол Павел е идвал, и то два пъти, няма и никога не е имало павликяни (36). Наистина, според някои автори (37), следващи сведенията на Теофан Изповедник (38 ) и Патриарх Никифор (39), павликяните в Пловдивско били преселени там от император Константин Копроним още през VІІ век, но тези сведения трудно могат да се съчетаят със сведенията на Петър Сицилийски, чиято Историята на ересите на павликяните и манихеите се счита за главния и най-достоверен извор за павликянското учение. Според този автор арменските павликяни не само твърдели, че тяхната църква е македонската и е основана от апостолите Павел и Сила (40), но и един от техните главни учители и реформатор на тяхното учение, Константин, който от 653 до 684 година застанал начело на тяхното религиозно общество, приел името Силуан, т.е. Сила, и бил считан от последователите си за реинкарнация на този апостол, докато неговият наследник Симеон взел името Тит, и бил считан от своите съмишленици също за реинкарнация на едноименния ученик на апостол Павел. За основа на учението си и двамата възприемат единствено евангелията и посланията на апостол Павел, а при учението за реинкарнацията на душите следват християнската гностика, сочеща и за нея като изходна точка учението на апостол Павел (41).

Отговор на тези въпроси историографията не дава, също както не дава и на въпроса защо Петър Сицилийски, посвещава труда си на първия български архиепископ, заел своя престол след основаването на българската архиепископия в 870 година (42), докато повечето съвременни автори застъпват становището, според което ересите се появяват в българските земи едва при засиленото развитие на феодалния строй, последвало покръстването на българите в 865 година, като социално-политически движения. А това показва, че въпросите, свързани с разпространението на християнството в България, не могат да се считат за напълно изяснени и налагат още много допълнителни изследвания.
БЕЛЕЖКИ 
 (1) Литературата за Деянията на апостолите и за Посланията на апостол Павел е огромна и почти необозрима, макар и да представя почти без изключение официалното становище на католическата, протестанстската и православната църкви. Последните специални изследвания, в които се предлага и по-старата литература, са: Die Apostelgeschichte, übersetzt und erklärt von Josef Zmijewski (=Regensburger Neues Testament, begründet von Alfred Wilkenhauser und Otto Kuss, hrsg. v. Jost Eckert und Otto Knoch), Regensburg: Verlag Friedrich Pustet, 1972, от гледна точка на католическата църква, и Die Apostelgeschichte, erklärt von D. Hans Vonzelmann, Tübingen: J.C.B.Mohr (Paul Siebeck), 1972 – от гледна точка на протестантската църква. Доколкото те и двете представят официалното становище на съответната църква, в тях, както и в също така необозримото число справочни издания по Новия Завет, не може да се очаква отговор и дори поставяне на неудобни въпроси. – като напр. въпроса защо църковните общини в цялата сфера на дейността на апостол Павел, с изключение на твърде малкия район в южната част на Балканския полуостров, включена в началото на V век под непосредственото влияние на Константинополския патриархат, от края на ІV век се считат за еретически, а голяма част от тях преминават само няколко века по-късно към Ислама.
  (2)  Вж. Библия сиреч книгите на Свещеното писание на Ветхия и Новия Завет. Издава Св. Синод на българската църква, София 1991, с. 1348 сл.
   (3)  Ако това сведение и да противоречи на установеното в историографията от векове убеждениие, че християнството е намерило привърженици само сред гръцкото население на Балканския полуостров, докато „заселилите се през VІІ век «славяни» и малко подир тях «прабългари-татари» са били убедени езичници и смъртни врагове на християните“, негово потвърждение намираме не само при археологическите изследвания, сочещи непрекъснато строителство на църковни сгради по цялата територия на нашите земи, а и от историческите извори, при това и от сведения на гръцки автори, имащи всички основания да отричат християнството на българското население преди неговото „покръстване“ в 865 година. Така именно един от най-усърдните разпространители на елинизма сред българското население, гъркът Теофилакт Охридски, архиепископ български (1089-1126?) в своите съчинения между другото коментира писмото на апостол Павел до римляните (Migne PG, 124, кол. 5448-20 – срв. ГИБИ ІХ,2/1994, с. 233): „...тъй че разпространих Благовестието от Йерусалим и околността дори до Илирик.“ Искаш доказателства за това, което говоря ли, казва [апостол Павел]? Виж големия брой на моите ученици – от Йерусалим до Илирик, който е покрайнина на това, което днес се нарича България. Той не казва „възвестих“, а „разпространих Благовестието“, за да покаже, че неговата проповед не е била безплодна, а успешна. За да не помислиш, че е вървял направо по главния път, като чуеш, от Йерусалим ... дори до Илирик’, той казва ,и околността’, което ще рече, че е обиколил с проповедта си народите и на север, и на юг“ – текстът е според превода на Ил. Илиев в ГИБИ). Не по-малко интересно е сведението, което дава за българите един друг грък, заемал Охридската архиепископска катедра – Димитрий Хоматиян (ок. 1216 – ок. 1234): „...[мизийците], които народът обикновено знае и като българи ... прогонени някога от ръката и мощта на Александър от Олимп при Бруса [...] след много години преминали с голяма войска Дунава и завладели всички съседни земи: Панония и Далмация, Тракия и Илирия, а и голяма част от Македония и Тесалия“ – Димитрий Хоматиян, 27 юли, Памет на св. наш отец архийерарх и чудотворец Климент, епископ на България в Охрид: (Александър Милев, Гръцките жития на Климент Охридски. Увод, текст, превод и обяснителни бележки, София: Издателство на БАН, 1966, с. 175). Вж. също и известието на Филосторг: „Урфила довел в ромейската земя многоброен народ от отвъддунавските скити, наричани някога гети, а сега готи, които поради своето благочестие избягали от собствените си земи“
  (4)  След окончателното присъединяване на това, което е останало от македонската държава в началото на ІІ в. пр. Хр. към римската империя (168 г. пр. Хр.), страната бива разделена на 4 части, които в 148 г. отново се обединяват в една преторианска провиция под названието Македония. При административната реформа на Диоклециан (284-313) провинцията Македония се разделя на две части, Makedonia prima и Makedonia secunda, при което деление някои нейни райони се включват в съседните провинции.
  (5)  Вж. напр.: Johanna Schmidt, Philippoi (Φίλιπποι), в: Paulys Real-Encyclopädie des classischen Altertumswissenschaft, Bd. 38/1938, кол. 2206-2244. Авторката обръща също внимание на сведението, че градът е римска колония, говорещо, че то е по-късна интерполация, направена с цел да се предаде по-голяма достоверност на разказа за конфликта на апостолите с римската власт. В действителност по време на пътуванията на апостол Павел по Балканския полуостров всички по-големи градове имат статута на колония, а това се споменава само за Филипи.
  (6)  По време на археологическите разкопки през 1937 година биват открити „останките от затвора във Филипи“ и от тогава се включват в екскурзоводната програма на смирените поклонници, макар и малко по-късно да се оказва, че този „затвор“ в действителност е бил водният резервоар (цистерна) за съседния езически храм.
  (7)  В гръцкия текст е казано: ¹me‹j då  ™xepleÚsamen met¦ t¦j ¹mέraj tîn  ¢ζύmwn ¢pÕ Filίppwn, ka˜ ½λqomen prÕj aÙtoÝj e„j t¾n Tr£da (Novum Testamentum Graece edit. E. Nestle et K. Aland, Stuttgart: Würtenbergische Bibelanstalt, 251963). В българския превод на Библията се казва: А ние отплувахме от Филипи след дните на Безквасниците и в пет дни стигнахме в Троада при тях, дето прекарахме седем дни  – Библия сиреч книгите на Свещеното писание... (вж. бел. 2), с. 1353. Но както на това място, така и на някои други места в установения от църковната традиция текст, при някои преводи тихомълком се правят «малки» поправки. Така в превода на Тилман, възприет от германската католическа църква за официален (Die Heilige Schrift des Neuen Thestamentes, übersetzt von Fritz Tillmann, Leipzig: St. Benno-Verlag, 1951) не се казва „absegeln“ (отплавахме), както в почти всички останали немски преводи а „abfuhren“ (отпътувахме).
  (8 )  Σταυρός Μερτζίδης, Όι Φίλιποι. ”Eρευναι καί μελέται χωρογράφικαι, Κωνσταντινοπόλεος, 1897, с. 96 сл.
  (9)  Освен Филипопол и Филипи, още два града са носили през античността името Филипопол, респ. Филипополис, от които единият се намира в провинцията Арабия и е основан в 244 г  сл. Хр. от римския император Philippos Arab, а другият е във Фригия и също не може да има връзка с пътуването на апостол Павел. За смесване имената на Филипи и Филипопол при разказа от Деянията на апостолите не пише нито този автор, нито бележитият френски историк Пол Люмерл в обширната си монография за Филипи и неговите архитектурни паметници: Paul Lemerle, Philippes et la Macédoine orientale à l’époque chrétienne et byzantine. Recherches d’histoire et d’archéologie, Paris: E. de Boccard, 1945 (=Bibliothéque des Écoles françaises d’Athénes et de Rome, 158).
 (10) Вж. Johannes Kromayer und Georg Veith, Heerwesen und Kriegsführung der Griechen und Römer (=Handbuch der Altertumswissenschaft, Abt. 4, Teil 3, Bd. 2), München: C.H.Beck, 1928, c. 435.
 (11) Както е известно, Херодот още в първата книга на своята История определя съвсем ясно различията между тези народи и гърците, както и границите на населяваната от тях територия – срв. Herodoti Нistoriae, rec. Carlos Hude, Oxonii, 31927, I, 57-58, V, 3,2; бълг. превод: Херодот, История І-ІІ, Превод от старогръцки П. Димитров, под редакцията на Георги Михайлов, София: Наука и изкуство, 1986.
 (12)  Вж. напр.: Otto Hoffmann, Die Makedonen, ihre Sprache und ihr Volkstum, Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht, 1906; Albert Thumb, Handbuch der griechischen Dialekte, I, Heidelberg: Winter, 21932, c. 9 сл.; Jean N. Kalléris, Les anciennes Macédoniens. Ètude linguistique et historique, 2, 1, Athéne, 1954 (=Collection de l’Institut Français d’Athènes 81). По този въпрос срв.: Ганчо Ценовъ, Народността на старитѣ македонци, София, 1938 и G. Sotiroff, The Language of Constantine the Great (Elementa nova pro historia Macedono-Bulgarica, Regina, Saskatchewan/Canada: Lynn Publishing Co., 1986).
 (13) „...Аз твърде много се зарадвах в Господа, задето вече отново почнахте да се грижите за мене.[...] Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява. При все това добре сторихте, като взехте участие в моята скръб. А знаете и вие, филипяни, че в начало на благовестието, когато излязох из Македония, нямаше нито една църква, която да ми даде, или от която да приема нещо, освен вас еднички; защото и в Солун, и веднъж, и дваж ми пращахте за нужди. Казвам това, не че искам да ми давате, но търся плода, който се умножава във ваша полза.“ – Послание на апостол Павла до филипяни, 4, 7-17, в: Библия сиреч книгите на Свещеното писание...  (вж. бел. §5), с. 1448. Според апостол Павел Солун е извън Македония: „когато излязох из Македония... ...и в Солун, и веднаж, и дваж ми пращахте за нужди.“
 (14) Части от Христинополския апостол се съхраняват в Историческия музей на Лвов и Библиотеката на АН на Украйна в Киев – за него вж. Aemilius Kaŀužniački, Aktus epistolaeque Apostolorum palaeoslovenice. Ad fidem codicis Christinopolitani sæculo XII-o scripti, Vindobonae, 1896. Преглед на литературата в Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР XI-XIII вв. Москва: «Наука» 1984, с. 101-103.
 (15 ) Тази приписка за първи път обнародва E. Kaŀužniački, Zur Geschichte der bulgarischen Benennung der Stadt Philippopel, в: Archiv für Slavische Philologie, Bd. XVI, Berlin 1894, с. 594-596: „Сию поyщать wт Аqинъ, видıвъ ихъ прıже и ходивъ сквозı ª. А съказани еписюлиª се сть: АпЃлъ многы печали приимъ въ Вери и въ Плъ‘п’дивı Македоньскıмь и въ Корин'qı, разоyмıª же, лико подъª стрЃсти въ Селоyн'и ªкоже и въ инıхъ градıхъ, да боª с­, да не, слышавъше, Селоyнªне, пакостьни боyдоyть wт неприªзни сотонины, оy„вıдıвъ же, ªко и мьртвыхъ зıло желıють, сего дıлма поyщаòь Тимо‘qеª съ епистолию сею к ни„мъ“. Въз основа на нея, вместо да я свърже с пребиваването на ап. Павел във Филипопол, той вади заключението, че и „Филипи се наричал по тракийски език «Плъпдив»“. Това негово заключение възприема също и Живка Велкова – Živka Velkova, Die Namen Plovdivs im Laufe der Jahrhunderte, в: PULPUDEVA. Semaines Philippopolitanes de l’histoire et de la culture thrace 1, Plovdiv, 4-19 Oktobre 1974, Sofia: Editions de l’Academie Bulgare des sciences, 1976, c. 175: „Im Text wird betonnt, daß es sich um das makedonische Philippi zum Unterschied vom thrakischen am Hebros handelte“.
 (16)  Гръцкият текст на Новия Завет прави разлика между имената Хермес и Ерм, което деклинирано се предава като ۥEρμ©ν – срв.: Novum Testamentum Graece (вж. бел. §6), с. 424. Макар че етимологията и на двете имена да изхожда от една и съща първоначална форма, в езика на местното балканско население това име се явява последователно като Ерм, респ. Герман, за разлика от гръцкото Хермес.
 (17) 16, 14: „Поздравете Асинкрита, Флегонта, Ерма, Патрова, Ермия и другите с тях братя“.
 (18 )  16, 5: „Поздравете моя възлюбен Епенет, пръв повярвал в Христа в Ахаия“.
 (19) 16, 7: „Поздравете Андроника и Юния, мои сродници и съзатворници, които са чутовни между апостолите и които още преди мене повярваха в Христа“.
 (20) Данните за дейността на Епе(ме)нет (Epænetus episcopus sirmiensis I) и Андроник (Andronicus episcopus sirmiensis II) са подкрепени от документи, събрани от Даниел Фарлати: Daniele Farlatus,  Ecclesia Sirmiensis olim metropolis, в Illyrici Sacri, VII, Ecclesia Diocletiana, Antibarensis, Dyrrhachiensis et Sirmiensis cum earum suffragantes, Appendix, Venetiis: Apud Sebastianum Coleti, 1817, c. 449-612. За Епенет/Епеменет (Epænetus/'EpainetÒj) вж. с. 465-469; за Андроник – с. 469-482. Въпреки, че за автентичността на тези данни не съществуват никакви съмнения, в списъка на светците, почитани от българската православна църква, за същия св. Епенет се твърди, че бил епископ на Картаген (?!), а за св. Андроник – че „благовествал в разни страни и бил епископ в Панония“ – Жития на светиите, София: Синодално издателство, 1974, с. 358 и 254. Очевидно  авторите на този труд не са знаели, че римската провинция Долна Панония се е намирала в префектурата Източен Илирик със столица Сирмиум, който е бил от ІV век седалище на автономен архиепископ, докато Горна Панония, включваща днешна Чехословакия, се е намирала в Западен Илирик и е била под върховенството на Западната църква; през римската епоха Горна Панония няма епископ и едва в 972 г. папа Йоан ХІІІ учредява епископия в Прага.
 (21) Преглед на старата литература за св. Ерм при Otto Bardenhewer, Geschichte der altkirchlichen Literatur, I Vom Ausgang des apostolischen Zeitalter bis zum Ende des 2. Jahrhunderts, Freiburg i.B.: Herder, 1902, 21913, репр. Darmstadt: Wissenschaftliche Buchgesellschaft, 1962,  с. 465-475, от гледна точка на католическата църква, Adolf von Harnack, Geschichte der altchristlichen Literatur bis Eusebius, I Die Überlieferung und der Bestand, 1. Halbband, Leipzig: J. C. Hinrichs Verlag, 21958, c. 49-58, 475, от гледна точка на протестантската църква, както и Robert Joly, Hermas – Le Pasteur, Introduction, texte critique, traduction et notes, Paris: Les Éditions du cerf, 1958 (=Souces chrétiennes Nr. 53). Сведения за него се дават във всички православни и католически синаксарии, изхождащи от Менология на Василий ІІ, където изрично е споменато, че е бил епископ във Филипопол – Menologium græcorum Basilii Porphyrogeniti imperatorus jussu editum... в Migne PG, 117, Parisis 1848 (репринт Turnholti (Belgium): Typographi Brepols Editores Pontificii, 1966), кол. 144 В/С. За православните синаксарии вж.: Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae édit. H. Delehaye (=Propylaeum ad Acta Sanctorum novembris), Bruxelles, 1902, index и Архиепископъ Сергiй (Спасскiй), Полный Мѣсяцесловъ Востока, I Восточная агиологiя, Владимiр: Типо-Литографiя В. А. Паркова, 1901, репр. Москва: Церковно-научный центр «Православная энциклопедия», 1997, с. 595 (Ермъ), IІ Св­той Востокъ, часть первая, Изданiе второе исправленное и много дополненное, Владимiръ: Типо-Литографiя В. А. Паркова, 1901, репр. Москва: Церковно-научный центр «Православная энциклопедия», 1997, с. 4 (4. январь, Соборъ свв. 70 апостоловъ), 68 (8. мартъ), 102 (8. Апрýль), 163 (31. май), 344 (5. ноябрь). Интересно е какво се съобщава за него на руските читатели в интернет: „Римский гражданин, но по происхождению грек. Жил в конце I века. Был епископом в Филиппополе Фракийском. О Ерме упоминается апостолом Павлом в Послании к Римлянам: приветствуйте Асигкриста, Флегонта, Ерма (Рим. 16, 14)“. – Как ще е живял в края на І век, когато ап. Павел му изпраща поздрави в Посланието до римляните, което е писано не по-късно от 52 г.? И откъде знае авторът на този текст, че бил римлянин от гръцки произход, след като името му в гръцкия текст на Новия Завет не се дава в гръцка, а в латинска транскрибция? Но за него пише и в Жития на светиите (вж.. бележка 20), с. 268, под 31 май: „Св. Ерм е един от 70-те апостоли на Иисуса Христа. Споменат е в посланието на св. ап. Павел до Римляни (Рим. 16:14). Бил е епископ във Филипопол (Пловдив), както това се вижда от списъците на 70-те апостоли, приписвани на св. Иполит Римски и Доротей Тирски. Св. ап. Ерм свършил мъченически живота си. Той оставил твърде поучителната книга «Пастир»“.
 (22) Вж. напр. Vollständiges Нeiligen-Lexikon, hrsg. v. Johann Evangelist Stadler, II, Augsburg 1861, репр. Hildeshеim/Zürich/ New York: Georg Olms Verlag, 1966, c. 674.
 (23) Pius Bonifacius Gams, Series episcoporum ecclesiae catolicae, Regensburg: Josef Manz, 1873 (репр. Graz: Akad. Druck- und Verlagsanstalt, 1958), c. 427.
 (24) Robert Joly, Hermas – Le Pasteur...  (вж. бел. 21) – преводи на други езици или други издания на латинския текст не ми са известни.
 (25) Вж. напр. The Catholic Encyclopedia, VII – Robert Appleton Company Online Edition 2003: „First or second century“ –
http// www.newadvent.org/cathen/Hermas/htm .
 (26) За епископите на Филипи вж. P. B. Gams, Series episcoporum ecclesiae catolicae (вж. бел. 23).
 (27) Migne PG, 124, кол. 5448-20 – срв. ГИБИ, ІХ,2, София, 1994, с. 233; тук се цитира преводът на Илия Илиев.
(28 )  Основните изследвания и сборници на документи във връзка с историята на християнството на Балканския полуостров са: Michaelis Le Quien, Oriens Christianus, in quatuor patriarchatus digestus; quo exhibentur ecclesiæ, patriarchæ, cæterique præsules totius Orientis; Opus Posthumum, tomus I-III, Parisiis, 1740 (репр. Graz: Akademische Druck- und Verlagsanstalt, 1958) и Daniel Farlatus, Illyriciim  sacrum, І-VІІ, Venetiis, 1751-1819 – по-късно непрепечатван. Някои от тези сведения са предадени в изследването на Jacqes Zeiller, Les origines chrétiennes dans les provinces Danubiennes dans l`Empire Romain, Paris 1918 (=Bibliotèque des Écoles Françaises d’Athènes et de Rome publiée sous les Auspices du Mimistére de l’Instruction publique, fasc. 102), където се дава и подробна библиография за източниците.
 (29) Опитът да се припише на „готите“ и „славяните“ разрушаването на такъв голям брой монументални и солидни църкви – досега разкопаните по цялата територия на Балканския полуостров, включително Гърция, са са над 200 – не е убедителен, а това не се потвърждава и от историческите извори, които свидетелствуват само за грабителски нападения.
 (30) Вж. Philostorgius, Kirchengeschichte. Mit dem Leben des Lucian von Antiochien und den Fragmenten eines arianischen Historiographen, hrsg. von Jos. Bidez, besorgt von Fr. Winkelmann, Berlin: Akademie-Verlag, 31981, c. 173-4. Срв. ГИБИ І/1954, с. 30.
 (310 Основното различие между възгледите на «православните» и «арианите» е по отношение естеството на Бога Отец, Бога Син и Светия Дух, както то се изразява в Символа на вярата (Християнското верую). Според «православните», Светата Троица е единосъщна, т.е. Бог Отец, Бог Син и Светият Дух са от едно и също естество, докато според «арианите» Бог Син и Свети Дух имат различно естество от това на Бога Отец, който единствен е извън времето и пространството. Според Сирмианската формула на Символа на вярата естеството на Бога Син и Светия Дух е подобносъщно на естеството на Бога Отец., а Илирийската църква твърди, че е наследила Христовото учение направо и непосредствено от апостолите. От тук се вижда, че разликата в схващанията на «православните» и «арианите» е качествена, а не количествена и следователно не може да се каже, че компромисната формула на Илирийската църква е „полуарианска“, а още по-малко, че е „арианска“, което обозначение за нея ще срещнем не само в трудовете на «православните» богослови от ІV и V век, но и в повечето от съвременните трудове по история на църквата, независимо от това становището на коя от църквите те представят – на православната, католическата или протестантската.
 (32) Първото изгаряне на група от 26 ариани на 26 март 378 година по нареждане на папа Дамас и императорите Валенс и Грациан, за което сме осведомени от историческите извори, е последвано от масов бунт на местното «арианско» население, в помощ на което идват многочислени въоръжени отряди от народите отвъд Дунав, завършил с пълното поражение на римската войска при Адрианопол на 9 VІІІ 378 година и изгарянето на император Валенс. Вж. по този въпрос моята предварителна публикация в интернет: Кои са светите 26 мъченици, които църквата чества на 26 март? – http://oshte.info/004/000105//03/2103/05.htm .
 (33) По същия начин централната власт на империята преследва и привържениците на «еретиците» в Мала Азия. През следващите три века, особено при управлението на императорите Константин Копроним (741-775), Михаил Рангаве (811-813), Лъв Арменец (813-820) и императрица Теодора (842-856), преследванията ще добият чудовищни размери – вж. подробности при Ignaz von Döllinger, Beiträge zur Sektengeschichte des Mittelalters. І Geschichte der gnostisch-manichäischen Sekten im früheren Mittelalter, München 1890 (репр. Darmstadt:  Wissenschaftliche Buchgesellschaft, 1968), с.9-15.
 (34) Вж. J. Zeiller, Les origines chrétiennes... (вж. бел. 28 ), с. 382.
 (35) Главни източници за историята и учението на павликяните са трудовете на Петър Сицилийски (Petri Siculi historia et refutatio atque everio hæreseos Manichæorum qui et Pauliciani dicuntur, Bulgariæ archiepiscopo nuncupata) и патриарх Фотий (Contra Manihæos). Макар и силно пристрастни, те предават много факти, спомагащи за разбирането на това учение.
Петър Сицилийски пише своята история въз основа на сведенията за павликяните, които придобива в тяхната страна при горното течение на Ефрат, където е изпратен от император Василий І, за да преговаря за размяна на пленници след войната между Византия и арабите в 867 г. Неговата книга е публикувана по единствения стигнал до нас ръкопис във Ватиканската библиотека за първи път в 1604 г., a най-доброто нейно издание е на Johann Carl Ludwig Gieseler, Petri Siculi historia Paulicianorum, I-III, Appendix, Gottingæ: Typus expressit Huthius, 1845-1849. Малък откъс от текста в български превод и с бележки от В. Тъпкова-Заимова вж. в ГИБИ, ІV, София  1961, с. 107-112. Обширно резюме в немски превод – при Döllinger (вж. бел. 33), с. 1-33.
Библиография за павликяните вж. при Димитър Ангелов, Богомилството в България, София: Наука и изкуство, 1969, с. 123 сл. Там са изложени и възгледите на автора за учението на павликяните и неговата връзка с богомилите.
 (36)  По този въпрос вж. преди всичко студията на Грегоар – Henri Grégoire, Les Sources de l’Histoire des Pauliciens. Pierre de Sicile est authentique et «Photius» un faux, в: Bulletin de la Classe des Lettres et des Sciences Morales et Politiques, 5e Série, XXII, Bruxelles, 1936, c. 102 сл.
 (37) Васил Златарски, История на българската държава през средните векове, І, 1, София/ Наука и изкуство, 21970, с. 267, Вж. също Петър Мутафчиев, История на българския народ (681-1323). Под редакцията на проф. Васил. Гюзелев, София: Издателство на БАН, 1986, с. 121.
 (38 ) ГИБИ ІІІ/1960, с. 269 сл.: „Император Константин заселил в Тракия сирийци и арменци, които докарал от Теодосиупол и Мелитена. От тях се разпространила павликянската ерес“.
 (39) Пак там, с. 301: „Константин почнал да укрепва градовете в Тракия, гдето заселил сирийци и арменци, които преселил от град Мелитена и Теодосиопол, и им подарил щедро това, от което се нуждаели“.
 (40) Вж.І. Döllinger, пос. съч., с. 3-5. Срв. също коментариите на Грегоар, пос. съч. (вж. бел. 36), по този въпрос.
 (41) Вж. Geddes MacGregor, Reincarnation in Christianity, Wheaton: The Theosophical Publ. House, 1985; немски превод: Reinkarnation und Karma im Christentum, München: Droemersche Verlagsanstalt Th. Knaur Nachfolger, 1990, и по-специално гл. V, Der Angriff auf Origenes, с. 68-86, където се предават изказвания по този въпрос на Климент Александрийски и Ориген, както и възгледите на албигойците.
 (42) Вж. коментариите на В. Тъпкова-Заимова към нейния превод на  откъсите от труда на Петър Сицилийски (вж. бел. 35).

[Милен]

Кои са 26-те мъченици

Асен Чилингиров, Берлин

На 26 март православната църква чества паметта на „26 мъченици, пострадали в Готия при царуването на Валенс и Грациан“. Годината не се отбелязва, но тъй като Грациан е коронясан за император едва на 22 ноември 375 година, а Валенс загива на 9 август 378 година, точната дата, на която тези мъченици са „получили своя мъченически венец“, както пише обикновено в църковните извори, трябва да търсим по времето, когато Валенс и Грациан заедно са били императори, т.е. в годините 376, 377 и 378. Но и обстоятелствата на тяхното мъченичество ни помагат да уточним годината на 378, в която по всичко изглежда те са загинали. Всички стари календари на православната църква отбелязват тези 26 мъченици, без да съобщават за източниците си, а понеже ги откриваме още в така наречения «Месецеслов на император Василий ІІ» от края на Х век, счита се, че те са възприети от най-старата църковна традиция още в края на ІV век. Ако разгледаме по-внимателно останалите съобщения в агиографските извори, ще останем учудени не от обстоятелствата, които са свързани с тяхното мъченичество, а от факта, че тези мъченици не са заличени от календара на православната църква, също както много други, загинали мъченически през следващите десет века по нашите земи. А за тези обстоятелства ние научаваме от единствения стигнал до нас, запазен като палимпсест (т.е. с изстърган текст, върху който по-късно бил написан друг текст) един единствен лист от календар на „еретиците-ариани“. Този лист, съхраняван сега в Амброзианската библиотека, публикува в 1831 г. кардинал Анджело Май в сбирката си от стари писмени източници (Scriptorum veterum nova collectio e vaticanis codicibus tomus V, с. 66-68 ), очевидно без да разбере за какво става там дума, без коментарии и с погрешно разчетен месец. В този откъс се съобщават имената на светци и мъченици, споменавани от арианската църква през месеците март и април. И именно сред тях откриваме някои от имената  на тези 26 мъченици, заедно с имената на други, по-добре известни ариани, като император Констанций ІІ (сина на Константин Велики, кръстен както своя баща едва на смъртното си легло и също като него приел светото причастие от ръцете на арианския епископ), а и на (арианския) епископ Доротей († 407), както и на по-малко известните 19 мъченици - ариански старейшини в Бер и 40 вдовици, също арианки. За тези 26 мъченици, загинали на 26 март, там се казва, че били изгорени от папата и императорите Валенс и Грациан в Готия. Къде точно се е намирала тази страна, ние научаваме от някои църковни документи, в които арианският епископ на Адрианопол (Одрин) носи титлата „епископ на Готия“. А какви са били по народност тези 26 мъченици, можем да отгатнем от техните имена, колкото и неточно те да са били транскрибирани с латински букви: поп Верко, Авив, Иской, Сила, Фильо, Ана, Ала, Лариса, Мика, Анимиса и Гатя. В православния календар на този ден също се споменават „Савинъ [Сава] воинъ готθинъ“ и „презвитеръ Ваθусiй [Батуш]“, и двамата споделили участта да бъдат изгорени.

За събитията, свързани с изгарянето на тези „еретици-ариани“, ние не знаем никакви подробности. Сведенията на историческите извори са единодушни само по отношение на главните факти, които те предават, но противоречиви, що се отнася до коментарите за тях. Безспорни са единствено данните, според които в 377 година император Валенс разрешава на значителен брой християни от местното население, напуснали родните си места поради гоненията на императорите Деций и Диоклециан в края на ІІІ и началото на ІV век и намерили убежище отвъд Дунав, да се завърнат в своята родина и да се заселят на юг от Стара планина, главно в района на Адрианопол. Малко по-късно сред това население настъпва голямо брожение срещу императора, което за кратко време се превръща в значителен по размери бунт. В помощ на разбунтувалите се идват техните родственици отвъд Дунав, наричани от историческите извори „готи“ - а какви са били тези „готи“, Паисий Хилендарски знае по-добре от повечето историци, които ги считат за германци: „Тук е явно, че българите по това време именували готи и конен народ и досега пребивават покрай Дунав в Тракия, а по онова време именували ги готи...“

На 19 август 378 година бунтовниците, заедно с притеклите им се на помощ техни роднини отвъд Дунав, нанасят при Адрианопол съкрушително поражение на римската войска. Император Валенс се опитва да избяга и се скрива в една къща в околностите на града, но бунтовниците го настигат и изгарят къщата, в която той се бил скрил, заедно с него.

Главният историк на тази епоха, Амиан Марцелин, оставил подробен разказ за битката и поражението на римската войска, не съобщава причините за бунта и оставя своите читатели в неведение относно повода за такава неблагодарност спрямо императора-благодетел, приютил под покрива на империята си десетки хиляди бедни и бездомни „готи“. Разказът на Амиан обаче започва с описанието на някои събития, които също остават неразбрани от читателя. А това е масовата психоза сред населението, което в самото навечерие на тези събития е изпълнено с омраза срещу Валенс и твърди единодушно, че императорът трябва да бъде изгорен жив - и по Божия воля ще бъде изгорен. Как и защо се създава тази психоза, историкът не ни съобщава. Той само добавя, че в същата година колелото на Фортуна, надарила римляните с безброй блага, се обръща и възвестява близката гибел на империята. Това, което ние знаем още от допълващите тази история извори обаче е, че избягалите заради своите убеждения от империята християни само няколко десетилетия по-късно вече биват третирани от „православната“ църква като еретици - а че нейните методи за налагане на истинската „права“ вяра не се различават твърде много от методите, с които по-рано са били преследвани същите тези християни от езичниците, научаваме от техните мартиролози.

Само три години след битката при Адрианопол, в 381 година, папа Дамас І (366-384), когото арианският календар споменава наред с императорите Валенс и Грациан като инициатор за изгарянето на „еретиците“, ще наложи по време на Втория вселенски събор в Константинопол обявяването на църквата в Илирик, Хераклея и Малка Скития за еретическа - а това е територията на целия централен Балкански полуостров заедно с черноморското крайбрежие. С тези събития се поставя началото на един от най-безславните раздели от историята на християнството, който ще достигне своята кулминация през ХІІІ век, когато много хиляди последователи на еретиците-българи в Южна Франция ще бъдат изгорени, а тяхната някога цъвтяща страна ще се превърне в прах и пепел.

[Милен]

Единосъщен и подобносъщен

Асен Чилингиров

Малко преди средата на ХIХ век руският църковен историк митрополит Макарий (Булгаков), автор на първата и досега все още считана за най-компетентна и най-подробна „История на руската църква“ (1), открива в Символа на вярата, даден на киевския велик княз Владимир Светославович при неговото кръщение, така както той се цитира в повечето стари преписи на руските летописи (2), вместо възприетата от Първия Никейски събор версия, която е приела и руската православна църква, един «еретически» вариант на текста, в който за второто и третото лице на Бога – Сина и Светия Дух – вместо «единосущен» е написано «подобосущен». Като обяснява това явление с някаква случайна грешка на преписвача или на съставителя на летописа, впоследствие грижливо изправена в късните преписи, той счита за изключено именно този «еретически» вариант да се е съдържал  в Символа на вярата, даден от гръцките духовници на киевския княз, за който той е уверен, че е бил без всяко съмнение православния. Без да даде някакво обяснение за произхода на този текстов вариант и неговото значение, той счита въпроса за приключен и предпочита да не се задълбава в него – което не прави и в следващото издание на своята книга (3).

Само няколко години след митроп. Макарий въпроса за «еретическия» вариант на формулата при Символа на вярата в руските летописи засяга и руският историк акад. М. Л. Сухомлинов, като обръща внимание и на някои други особености в летописния Символ на вярата, на чийто текст той намира и по-различен вариант в т. нар. «Изборник Святослава 1073 года» – руски препис от Симеоновия сборник, за който се приема, че е съставен в България около 913-914 година (4). Този текст е по-обширен и негов автор е византийският богослов Михаил Синкел (ок. 760-846), който е бил отначало ерусалимски, а по-късно и цариградски патриарх и чието православие не подлежи на съмнение. В него обаче се дава православният вариант, при който за светата Троица се казва, че е «единосущна», а не «подобосущна», от което, според Сухомлинов, следва, че в руската – а също и в българската – църква са използвани явно паралелно и двата варианта.

Чак половин век по-късно със същия въпрос се занимава и П. А. Заболотски, който в една своя статия, посветена на чуждестранните извори за т. нар. «Несторова хроника» (5) се спира и на съществените различия при двата варианта на Символа на вярата в руските ръкописи, като говори вече определено, че вариантът в руските летописи трябва да следва не само «полуариански» славянски превод, а и «полуариански» гръцки оригинал – без да поясни какво разбира под понятието «полуариански». На това твърдение на Заболотски се противопоставя П. Потапов в статия, също посветена на източниците на руските летописи (6), където твърди, че източник за текста на Символа на вярата в тях може да бъде само Символът на вярата в православната версия на Михаил Синкел, а думата «подобосущна» трябва да е само случайно недоразумение за което нито търси, нито дава някакво обяснение. Според него, във варианта от руските летописи може да има само погрешни думи, но не и погрешно учение, а тези погрешни думи трябва да са се появили в резултат от неправилния превод, при който думите όμοούσιος и όμοιούσιος са неволно и случайно смесени една с друга. А това се е случило, понеже, според него, Символът на вярата е преведен в Русия едва в ХІ век, а не е даден, както архим. Макарий счита, още при покръстването на Владимир. Естествено, Потапов не обяснява на своите благочестиви православни читатели защо руският преводач е трябвало отново да превежда този тъй важен богословски текст, след като по това време в Русия вече е съществувала и православната версия, която се предава в Симеоновия сборник, а за тази цел да се вземе за образец архаичен гръцки, и при това неверен текст.

С този въпрос, но вече от гледна точка на езикознанието, се занимава и известният руски филолог акад. Н. К. Николски, който в една своя студия отбелязва и наличието на тази «еретическа» формула в Символа на вярата, за която той пръв определя, че отговаря на «полуарианските» схващания за естеството на Бога-Отец, Сина и Светия Дух и обръща внимание на обстоятелството, че въпросният цитат трябва да произлиза от единствения стигнал до нас стар препис от Символа на вярата, като изказва предположение, че съставителят на летописа е допуснал грешка, използвайки „неправославен“ текст (7). Акад. Николски счита, че тази еретическа формула не може да се е съдържала в първоначалната форма на летописа и че летописецът я е взел отнякъде наготово. (8 ) Той не се занимава с въпроса по какъв начин може да е попаднал «еретическият» текст у съставителя на летописа, нито пък уточнява и пояснява кога той е възникнал и какво се разбира под «ариани» и «полуариани», а също каква връзка може да има даденият на княз Владимир при покръстването му Символ на вярата с една ерес, за която се твърди, че е изчезнала повече от шест века преди покръстването на русите.

Също така добре известният изследовател на руските летописи акад. А. А. Шахматов коментира подробно студията на Николски (9), като от своя страна изказва предположение, че именно този текст от Символа на вярата се е намирал в първоначалната версия на руските летописи, но е бил по-късно цензуриран и изменен и в този изменен вид се предава в останалите преписи и всички техни нови варианти (10). Нито Николски, нито Шахматов се занимават повече с този въпрос, не правят и никакви опити да открият произхода на тази версия на Символа на вярата, като оставят впечатление у читателя, че не знаят нищо за него, а и това не ги интересува.

В същия смисъл са и коментарите на немските преводачи на руските летописи Траутман (11) и Щурм (12) при които се преповтаря твърдението на руските изследователи, че руският преводач неправилно е разбрал и превел гръцкия текст, смесвайки думите όμοούσιος и όμοιονσιος, като вместо да употреби думата единосущьнъ пише подобносущьнъ. Единствен Г. Подскалски в труда си за богословската литература в древна Русия отбелязва, че за него е трудно обяснимо защо в Символа на вярата, даден на княз Владимир при покръстването му, два пъти се дава формулата «подобносущен» и то след като руският княз бива изрично предупреден да не се поддава на изкушения от еретици – дали причината за това не е просто механичното пренасяне на грешка в гръцкия оригинал, където е писано όμοιονσιος вместо όμοσίισισς? (13) По-предпазливо се изразява Д. Лихачов, като отбелязва, че текстът от Символа на вярата в руските летописи „малко“ („несколько“) се отличава от текста в Изборника на Светослав от 1073 година чрез употребения в него «полуариански» израз подобносущьнъ вместо единосущьнъ, „навярно понеже преводачът погрешно бил прочел όμοιονσιος като όμοιονσιος“ (14).

През следващите години и десетилетия в научната литература не се повдига въпроса за някакви възможни еретически влияния върху староруското християнство, „следващо правилния и единствен верен път на православието“. Едва при честването на хилядогодишнината от покръстването на Русия този въпрос отново излиза на дневен ред. В посветената на християнизирането на Русия своя книга „Падение Перуна“, съветският историк Аполон Григориевич Кузмин отново се връща на него, като изказва предположението, че руската църква трябва да е изпитала силни влияния на арианството, „запазило се по средното течение на Дунав и след падането на империята на Остготите в Италия и от там повлияло  в значителна степен върху ранното руски християнство“ (15).

Тази публикация дава повод на известния немски славист проф. д-р д-р Лудолф Мюлер (*1917), оглавлявал в течение на две десетилетия катедрата по славистика при университета в Тюбинген, да изследва веднаж за винаги изчерпателно този въпрос – също както по негово мнение той е разрешил още преди години веднаж за винаги и въпроса за участието – или по-точно „неучастието“ – на България в християнизирането на Русия.

Проф. Мюлер използва случая, който му се представя във връзка с честването хилядогодишнината от покръстването на Русия – международния симпозиум в Мюнстер през юли 1988 година – и изнася на него обширен и изчерпателен доклад , пет години по-късно отпечатан в протоколния сборник от симпозиума (17). Още в самото начало на доклада си проф. Мюлер отбелязва, че с него иска да допълни своята студия за йерархичния статут на руската църква преди 1039 година (18 ), където излага осем тези, с които е убеден, че оборва решително и окончателно всички изказвани преди това предположения и хипотези за покръсването на Русия от българската църква (19). За да не се създаде обаче впечатление, че руската църква може да е изпитала посредством България ариански влияния и по такъв начин, макар и индиректно, да се покаже, че тя е възприела и християнството от българската църква, той се счита задължен да анализира и изследва най-внимателно също и този въпрос.

Ако и повечето от изказалите се във връзка с тази тема автори да избягват да споменат каквито и да е подробности по «арианския» или «полуарианския» характер на еретическия неправославен израз в Символа на вярата, това съвсем не означава, че те не познават тези подробности – които би трябвало да са известни на всекиго, най-елементарно запознат с историята на християнската църква и с догмите на православието. Но явно не и на проф. Мюлер, въпреки че той е хабилитиран богослов. И вместо да се постарае да разбере кога, как и защо се появява понятието «полуариани («semiariani»), той посвещава по-голямата част от своя доклад, за да изследва доколко понятието «подобносъщен» е съвместимо или несъвместимо с догмите на православието. За него е маловажно от къде може то да е дошло – макар и според него то трябва да е възприето от руския летописец или от неговия протограф по-скоро съзнателно, отколкото несъзнателно. Той търси богословското му оправдание – в противовес на еретическата «арианска» форма на Символа на вярата, според която Бог Отец има различно естество от това на Сина и Светия Дух. И следователно понятието «подобносъщен» явно не е идентично на арианското «различен». При това, според проф. Мюлер, туй понятие може да се приеме като близко по смисъл до православното «единосъщен». Или поне непротиворечащо на него.

Разсъжденията на проф. Мюлер, които заемат по-голямата част от студията му, са наистина забележителни. Той анализира думите подобносущенъ и единосущенъ първо от тяхната филологическа страна, разглежда как думата единосущенъ се предава в другите «църковнославянски» текстове, като Супрасълския сборник и Синайския еухологиум и обръща внимание на обстоятелството, че при тези текстове за превод на думата όμοούσιος  няма единна установена норма. (20) Отбелязва и че при превода на όμοούσιος с подобносущенъ не се отрича единството на светата Троица, което се потвърждава по-нататък в текста на Символа на вярата с думите "едино божьство, едино естьство едино сyщьство" (21). 

Разбира се, съображенията на проф. Мюлер са абсолютно правилни и верни – от гледна точка на логиката. И, естествено, понятието «подобен» или «подобносущенъ» няма нищо общо с арианското понятие «различен» – но тази дума не означава и „половината от еднакъв“, защото между «еднакъв» и «различен» разликата не е количествена, а качествена. Това е също така естествено и разбиращо се от само себе си – от гледна точка на логиката. Но не и от гледната точка на православната догматика! И той, хабилитираният богослов, няма никаква представа къде попада със своите логически заключения! (22) А това е основният въпрос, довел до пълното разединение на християнството и разделянето му на православно и неправославно – осем века преди следващото разделяне в 1051 година, когато дотогавашната „православна“ църква се разделя още веднаж и вече окончателно на две враждебни помежду си църкви: източно-православна и римо-католическа.

*  *  *

В десетилетията, последвали обявяването на християнството за държавна религия в римската империя, християнските общини във вътрешността на Балканския полуостров – а това са значителен брой епископии и митрополии, подчинени на архиепископията в Сирмиум (23) – започват да играят вече важна роля в живота и в организацията на християнската църква. Много от тези епископии имат до това време вече дълга история, започнала още преди средата на І век. На първо място в списъка на епископите на Сирмиум (Срем), столицата на Илирик, е ръкоположеният още в 48 година ученик на апостол Петър св. Епеменет , последван от ученика на апостол Павел св. Андроник (25); и двамата са от 70-те апостоли на християнството (26). Не по-малко разгърната е църковната организация и в североизточната част на Балканския полуостров, известна под названието Малка Скития, където протича дейността на апостол Андрей (27).  В църковните архиви срещаме имена на голям брой църковни дейци, участвали в изграждането на църковната организация по българските земи, както и мъченици, загинали при гоненията срещу християни от ІІ до ІV век (28 ). А тази църковна организация е била тъй здраво изградена, че да може да се запази през последвалите векове, и то въпреки гоненията, на които нейните членове и старейшини са били подложени от разни страни до създаването на българската църква през ІХ век, но и дълго след това. На Първия Вселенски църковен събор в Никея през 325 година участват голям брой представители на църквата в българските земи – макар и подправените впоследствие протоколи и дневници на събора да не дават ясна представа за участието именно на тези представители (29). Обстоятелството, че следващите шест вселенски църковни събори стават на територията на Илирик говори най-ясно за голямото значение, което се отдава на неговата църква през тази епоха – много по-голямо, отколкото на Константинопол, но и на Рим. Това са съборите през 342 година в Сердика (т.е. в нашата София) и петте събора, състояли се в Сирмиум между 347 и 358 година, които не се зачитат нито от римокатолическата църква, нито от цариградската патриаршия като «вселенски» и не получават съответните им поредни номера, а от края на ІV век за църквата в Илирик не се казва вече че е апостолическа и седалището на нейния архиепископ Сирмиум не се споменава в официалните документи на източната и на западната църкви чак до последната трета на ІХ век.

Основният въпрос, поставен пред представителите на цялото християнство на Първия Никейски събор – въпросът за устройството и организацията на църквата, както и за нейната дейност – се сваля от дневния ред от известни ръководни среди на тази църква и бива изместен още по време на събора и през последвалите го десетилетия от поредица идеологически въпроси, целящи не обединението на християните около всеобщата църква, а тяхното поляризиране и елиминирането на голям брой действителни и потенциални противници на една върхушка, която ще узурпира за себе си правото да ръководи съдбините и дейността на всички християни. На първо място между идеологическите въпроси се поставя въпросът, отнасящ се до същността на Бог-Отец, Бог-Син и Свети Дух, който ще раздели християнството на два враждебни помежду си лагера. Според така наречения «православен» или «никейски» Символ на вярата», Бог-Отец, Бог-Син и Свети Дух са единосъщни и се изявяват като такива от началото на времето, т.е. те са без начало и без край. На тази теза се противопоставя, свещеникът от Александрия Арий с твърдението, че Бог-Син и Свети Дух са от напълно различно естество от това на Бог-Отец и са се изявили след него. Църквата в Илирик не участва в спора, като застъпва гледището, че следва традицията на Христовото учение, предавано от баща на син от много поколения и че първите членове на християнските общини са получили това учение непосредствено от апостол Павел (30). В този смисъл, според нея, Бог-Син и Свети Дух са подобносъщни на Бог-Отец, който единствен е извън времето и пространството. Или с други думи тяхното становище няма нищо общо с тезата на Арий, който излага своето учение едва през третото десетилетие на ІV век.

В средата на ІV век спорът за Символа на вярата и за същността на Троицата още повече се разгаря с издигането на най-радикалната теза на Еций (Aetios).

Вместо да се решат въпросите за църковната организация и за Символа на вярата, поставени на Първия вселенски събор в Никея, на съборите в Сердика и Сирмиум споровете по тези въпроси още повече се разгарят. На втория ден след откриването на събора в Сердика част от делегатите напускат града и отиват да заседават в Пловдив. Куриозното в случая е, че както за техния брой, така и за тяхното становище по спорните въпроси, сведенията са много противоречиви, макар и в крайна сметка да се свеждат до това, че отделилите се от останалите били «меншество» и «врагове» (31).

По време на ожесточените спорове между «православни» и «ариани» в средата на ІV век църквата на Илирик запазва своя Символ на вярата и го предлага по време на събора в Сирмиум през 347 година като компромис между становищата на арианите и православните, а след свикания от папа Дамас в Римини през 359 година събор на православните епископи император Констанций І заставя всички членове на отправената към него от този събор делегация, състояща се от православни епископи, да се подпишат под един компромисен Символ на вярата, съдържащ понятието «óμοιον» (подобен), известен в историята на църквата като «Символ на вярата от Нике», което име той получава от малкото градче Нике близо до Адрианопол, където тези епископи го подписват (32). Останалите православни епископи начело с папа Дамас не са съгласни с този компромис и обявяват Символа на вярата от Римини за «полуариански» – а от там и църквата на Илирик за еретическа и «полуарианска», което прозвище се заменя след Втория вселенски събор в Константинопол през 381 година с «арианска», като остава за нея и през следващите векове, когато тя бива изключена от православието. Точно по това време произлиза и първата сериозна конфронтация между «православни» и «еретици». За подробности по нея ние не сме осведомени от историческите извори. Известно е само, че на 26 март 376 година (33) биват изгорени на клада 26 еретици начело с поп Верко (34). По всичко изглежда, че това събитие дава повод за избухване на голямото въстание на местното християнско население, избягало в началото на ІV век отвъд Дунав и след обявяването на християнството за официална религия завърнало се в родината си с разрешението на император Валенс. С измяната на църковна политика в края на 60-те години на ІV век в ущръб на «арианите», започват масови гонения срещу това население, чиято връхна точка по всяка вероятност е изгарянето на «еретиците». Въстанието започва в Адрианопол, където начело са някои от водачите на новозаселилите се «еретици», чиито имена Амиан Марцелин предава като Suerid (Сърд?) и Colias (Коля); към тях се присъединява цялото местно население в централната част на Балканския полуостров, заедно със сродното му население отвъд Дунав и на 9 август 378 година нанася решителен погром над римската войска, водена от император Валент, който при бягството си бива настигнат от въстаниците и изгорен в къщата, където се скрива (35).

В края на ІV век седалище на православния архиепископ на Илирик става Солун, а титулярът му Анисий е обявен в 415 година от папа Инокентий І за папски викар и за посредник между него и всички останали епископи в Илирик. Епископите от Илирик не приемат попечителството на папата, нито по-късно попечителството на цариградския патриарх и запазват своята независимост и своята автономна архиепископия в Сирмиум въпреки всички опити на римокатолическата църква и на цариградската патриаршия да се наложат над тях – дори след като в 516 година някои от епископите в Илирик биват откарани насила в Цариград и хвърлени в затвора, където епископите на Никопол в Южен Епир и на Ниш умират. След ІV век болшинството от епископиите на Илирик не изпращат повече свои делегати на вселенските събори, като прекъсват всички свои връзки с Рим и Цариград – което съвсем не означава разпадане на тяхната църковна организация, както предполагат болшинството историци, след като не срещат никакви сведения за нея в архивите нито на римокатолическата църква, нито на цариградската патриаршия. Напротив, археологическите разкопки по цялата наша днешна територия, но и по земите далече на запад и на юг, ни дават многобройни свидетелства за особено оживена дейност на християнските общини в нашите земи тъкмо през този период. По  цялата територия на Илирик са открити голям брой развалини от значителни по размерите си църковни постройки, строени предимно през втората половина на ІV век – и почти без изключение разрушени през последните десетилетия на V и началото на VІ век. И за тях историците до сега твърдят, че били разрушени при „вражеските нападения на готи и славяни“ – и то макар, че тези нападения се извършват според сведенията на историческите извори едва от около средата на VІ век! Което означава, че някои историци смесват причините с последствията. А и на неосведомения читател изглежда много по-понятно, че «дивите варварски племена» през време на «великото преселение на народите» са имали за главна цел да разрушават камък по камък с голи ръце стотиците солидни и масивни сгради на «омразните християни». При това в историческите извори не срещаме никъде сведения за такива разрушения, извършвани от нападателите, на които се приписват всевъзможни жестокости срещу „ромейското“ население. Но затова пък срещаме сведения за силни и безмилостни гонения срещу арианите – като в хрониката на сирийския историк Йоан Малала (ХІV, 41) (36) . А в един български апокриф неговият анонимен автор дава изумителен по силата си израз на мъката и страданията на своя народ от жестоките преследвания, свързвайки го с надеждата, че един ден ще настъпи мирът, църквите ще бъдат обновени и порутените им олтари – отново изградени (37).

От друга страна е известно, че така наречените «готи», на които се приписва разрушаването на църквите, са изповядвали християнската религия – макар и като «еретици-ариани» или «полуариани», за каквито са били считани от «православната» църква. А до нас са стигнали и няколко паметника на тяхната църковна архитектура и монументалната им живопис. Това са църквите в Равена, където е бил дворът на Теодорих, оглавявал империята на «готите», чиито придворни строители и художници са работили след присъединяването на «готската» държава към Византия и за Юстиниян. Но също и в България до преди няколко десетилетия още са личали днес съвсем избледнелите и отчасти изпадали заедно с мазилката великолепни фрески на т. нар. «Червена църква» при Перущица. А това е един от центровете в района, където «еретиците-ариани» у нас са поддържали духовната и културната традиция на античността – по-късно гърците ще ги нарекат «павликяни» и «богомили», като ще твърдят за тяхното учение, че било пренесено от Изток, а не е запазено от първите векове на християнството и не следва учението на Христос, предадено им от първия негов апостол; за Запада това обаче е една и съща «българска ерес», срещу чиито последователи римокатолическата църква ще организира през ХІІІ век най-кървавите кръстоносни походи в историята, превърнали в прах и пепел цъвтящите градове на техните последователи в Южна Франция.

Именно като църквите в Равена и Перущица, тези великолепни паметници на едно много голямо изкуство, би трябвало да си представим стотиците разрушени храмове по цялата територия на Балканския полуостров на север до Истрос и Томи (Кюстенджа), на запад до Сирмиум (Срем), на изток до Несебър и на юг до Коринт, Епир и Тесалия. Но дори в Солун и Константинопол най-изрядните и великолепни християнски храмове от тази епоха са дело на «еретиците-ариани» – включително двете предшественици на Константинополската «Света София», подпалени и разрушени от неграмотните православни монаси-зилоти, както и едноименните на нея църкви в Солун, Охрид, София, Несебър, Никея и в много други градове, от които до нас са стигнали в най-добър случаи само мозаичните им подове и оголените им стени, ако и те не са били сринати до основи. Тях «еретиците-ариани» (или «полуариани») посвещават като свои катедрали на Божествената мъдрост. На тази Божествена мъдрост, както и на Божествената сила и на Божествения мир посвещава и привърженикът на арианите Константин Велики трите основани от него и завършени от сина му Констанций църкви – “Agia Dun£mhj, “Agia Sof…a и “Agia E„r»nh. Православната църква признава обаче за светци само хора от плът и кръв, осветени от делата им, но не и принципи, като тези, на които са се „покланяли“ арианите. И тя съчинява трогателната история за „Мъченицата София и нейните три дъщери, Вяра, Надежда и Любов“, подложени на ужасни мъчения от езичниците-римляни, като освещава църквите повторно и вече на тази «света София» посвещава великолепните храмове на «еретиците».

Конфликтът между «православни» и «еретици», започнал през последната четвърт на ІV век, ще достигне през VІ и VІІ век нова кулминация. Гоненията на «еретиците» и разрушаването на техните църкви са последвани този път от значително по-големи по размер и по ожесточение нападения от страна на солидарното спрямо своите сънародници отвъддунавско население, зад което застава една внушителна по размери конфедерация от населяващите Средна и Югоизточна Европа народи. Макар и възникналата през VІ век държава на тази конфедерация, империята на Теодорих, да се оказва нетрайна и да се разпада още в средата на VІ век, тя поставя край на Западната римска империя, а един век по-късно с етаблирането на българската държава в централната част на Балканския полуостров се завършва и един важен етап от историята.

БЕЛЕЖКИ

  (1) Исторiя христiянства въ Россiи до равноапостольскаго князя Владимiра, С.-Петербургъ 1846, с. 361.
  (2)  Полное собрание русских летописей, издаваемое постоянною историко-археографической комиссиею Академии наук СССР, т. І, Лаврентьевская летопись, вып. 1: Повесть временных лет, Ленинград 21926, кол. 112. В т. нар. Лаврентиевски препис от 1377 г. това понятие е дадено като „подобенъ сущенъ“, докато в Академичния препис е „подобносущенъ“, а в Радзивиловския – „подобесущенъ“.
  (3)  Исторiя русской церкви І, С.-Петербургъ 1889, с. 115 – препечатка: Макарий (Булгаков) Митрополит  Москжвский и Коломенский, История русской церкви, кн. І. История христианства в России до равноапостольного князя Владимира как введение в историю русской церкви, Москва: Издательство Спасо-Преображенского Валаамского Монастыря, 1994, с. 240-242: „Все прочие частности этого похода [в Херсон], равно и крещения Владимирова в Херсоне не подлежат уже ныне никаким недоумениям и спорам, и потому нет нужды разбирать ихъ каждую порознь. Не можем, однако ж, пройти здесь молчанием двух из них, которые, хотя и не отвергаются прямо, но как-то забываются или поставляются в тени нашими историками. Это, во-первых, внезапное исцеление великого князя Владимира от поразившей его слепоты – за истинное чудо принято было исцеление сие самим великим князем и всеми окружавшими его очевидцами; как истинное чудо изображается оно преподобным летописцем; истинным чудом, следовательно, должно быть признаваемо и нами. А во вторых, обстоятельный Символ веры, который преподан был Владимиру после его крещения. Мы думаем, что этот Символ есть действительно тот самый, который заповедан был просветителю России, и потому ест драгоценнейший памятник нашей церковнной старины, как договоры первых князей киевских с греческими императорами – драгоценнейшие памятники нашей старины гражданской. Ныне соглашаются, что помянутые договоры отнюд не выдуманы самим летописцем, а точно существовали, дошли до него в писмени – в подлинниках или в копиях с подлинников – и только внесени им в летопись. Почему же не сказать того же самого и об исповедание веры, которое вручено было нашему великому князю, без сомнения, на бумаге в руководство на всю последющею жизнь и которое, будучи привезено им в Россию, наверно, сохранено было им до конца жизни во всей целости, потом завещано детям как великая святыня, и таковым образом удобно могло дойти, хотя в копиях, до преподобного Нестора? Ныне сделалось известным, что этот Символ ест буквальный перевод греческого испо–ведания веры, написанного еще Михаилом Синкелом (умер ок. 835 г.)580 И мы вправе смотреть на этот Символ как на первый урок в православия, какой преподала нам православная Греция в лице просветителя нашего отечества. [580Сухомлинов. О древней русской летописи 65-68. Спб., 1856 /123].
   (4) М. Л. Сухомлиновъ, О древней русской лýтописи какъ памятнике литературномъ, в: Ученые записки Втораго отдýленiя Имп. Академiи наукъ, кн. 3, С.-Петербургъ 1856, с. 65-68 (= същ., Исследованiя по древней русской литературе, в: Сборникъ Отдýленiя русскаго языка и словесности Имп. Академии наукъ, т. 85/1908, № 11, с. 70-77).
  (5)  П. А. Заболотскiй, Къ вопросу объ иноземныхъ письменныхъ источникахъ Начальной лýтописи, в: Русскiй филологическiй вестникъ, Варшава XLV/1901,  № 1-2, с. 1-31.
  (6)  П. И. Потаповъ, Къ вопросу о литературномъ составе лýтописи, в: Рускiй филологическiй вестникъ, LХІІІ/1910, № 1, с. 1-18; LХІV/1911, № l, с. 81-110.
  (7)  Н. К. Никольскiй, Материалы для исторiи древне-русской письменности (Сборник Отдýленiя русскаго языка и словестности, С.-Петербургъ 1907, с. 5-8 и 21-24.
 (8 )   „Отсюда слýдуетъ, что лýтописная редакція извýстій о крещеніи св. Владиміра и о послýдующей его дýятельности не можетъ быть признана первоначальною, но заставляетъ предполагать, что лýтописецъ для своеге разсказа пользовался уже готовыми источниками, которые онъ приспособилъ къ условіямъ лýтописнаго повýствованія, дополнилъ и видоизмýнилъ“.
   (9) Разысканiя о древнейшихъ русскихъ лýтописныхъ сводах, С.-Петербургъ 1908, с. 155-156.
 (10) Срв. Повесть временныхъ летъ, подготовка текста Д. С. Лихачева, под редакцией В. П. Адриановой-Перец, ч. І, Москва/Ленинград 1950, с. 77-79 (ново издание Москва 1996).
 (11) Reinhold Trautmann, Die altrussische Nestorchronik,  Leipzig 1931.
 (12) Rauchspur der Tauben. Radziwill-Chronik. Aus dem Altrussischen übertragen und hrsg. von H. Graßhoff, D. Freydank und G. Sturm. Leipzig und Weimar 1986.
 (13) Gerhard Podskalsky, Christentum und theologische Literatur in der Kiever Rus’ (988-1237). München 1982, с. 20 сл.:  „Es ist schwer verständlich, wie sich in das von Vladimir abgelegte Glaubensbekenntnis für Gott-Sohn und Hl. Geist zweimal die Formel ,νοη ähnlichem Wesen' einschleichen konnte – und das, obwohl einleitend vor der Verführung der Häretiker gewarnt wird: liegt hier einfach ein übernommener Schreibfehler aus dem Griechischen (όμοιονσιος statt όμοσίισισς (edinosuščen) vor?“
 (14) Вж. бел. 10 – ч. ІІ, с. 349.
 (15) Аполлон Григорьевич Кузмин, Падение Перуна. Становление христианствя на Руси, Москва 1988, с. 119 сл.
 (16) Ludolf Müller, Gibt es Spuren eines arianischen Einflusses auf das Christentum der Kiever Rus’?
 (17) Millennium Russiae Christianae. Tausend Jahre Christliches Rußland 988-1988. Vorträge des Symposiums anläßlich der Tausendjahrfeier der Christianisierung Rußlands in Münster 5.- 9. Juli 1988, hrsg. von Gerhard Birkfellner, Köln/Weimar/Wien: Böhlau Verlag, 1993, с. 191-226.
 (18 ) Zum Problem des hierarchischen Status und der jurisdiktionellen Abhängigkeit der russischen Kirche vor 1039, Köln-Braunsfeld: Verlagsgesellschaft Rudolf Müller, 1959.
 (19) Осемте тези на проф. Мюлер за непрекъснатостта на йерархичната зависимост на руската църква от византийската след покръстването на русите гласят:

1.   Трудно можем да си представим, че византийците са освободили без важни причини от сферата на своето църковно влияние страната, която са свързали със себе си в църковно отношение посредством  кръщението на нейния княз и женитбата му с една багренородна принцеса. Такива причини нито са засвидетелствувани от изворите, нито могат по непряк път да се представят за вероятни.
2.   Силното участие на византийски строители при църковните постройки в Киев говори за нормални отношения между Киев и Константинопол.
3.   Византийските извори и преди всичко трактатите за преместване на епископи и Notitiae episcopatuum свидетелствуват за ранна [дейност] на гръцки йерарси в Русия.
4.   За същото свидетелствува Хрониката на Яхъя.
5.   Най-старите руски църкви носят имена, които са дадени по византийски пример.
6.   Също нумизматиката и сигилографията от времето на Владимир и Ярослав сочат към Византия.
7.   Според «Словото» на Иларион християнството в Русия е дошло от Гърция и между църковната политика на Владимир и на Ярослав няма прекъсване.
8.   От разказа за пренасянето на реликвите на Борис и Глеб може да се изведе заключението, че този разказ е възникнал по гръцко влияние и следователно гърците са взели участие в канонизирането на двамата братя.

Студията на проф. Мюлер беше повод за моя доклад „Агиографията на Борис и Глеб и проблемът за йерархичното подчинение на руската църква до 1039 година“, подготвен за Международния колоквиум в Мюлхаузен, ГДР, през февруари 1980 г., организиран  от Секцията по византология при АН на ГДР, но само няколко минути след началото му, думата ми беше отнета от председателя на конференцията, проф. Йоханес Ирмшер (ГДР) по настояване на съветската делегатка д-р Зинаида Удалцова, която с едно дълго изказване ме обвини, че не застъпвам възприетата от съветската наука теза и моят доклад няма място на такъв колоквиум. Няколко месеца по-късно аз прочетох пълния текст на доклада си по време на Международния симпозиум на Комисията  за изследване на славянските култури в средновековието и на Отдела за история на СССР, организиран от Националния комитет на славистите в ГДР и Университета Мартин Лутер в Хале, ГДР, 24 до 26 юни 1980, но докладът не беше отпечатан и изобщо отбелязан в протоколния сборник. Пълният му текст в български превод се отпечата значително по-късно заедно с други мои студии в сборник под заглавие: „България / Византия / Русия. Изследвания на средновековната култура“ І, Берлин 2002. В този доклад аз разглеждам изчерпателно тезите на проф. Мюлер и показвам тяхната несъстоятелност, което прави излишно отново да се връщам на същата тема. Затова тук давам в най-кратка форма възраженията си по т. нар. тезиси:

1.   Първият аргумент на проф. Мюлер е аргумент еx silentio – липсата на данни за участието на гръцки йерарси в църковния живот на Киевска Русия до 1039 година не говори в полза за него и то не е нещо разбиращо се от само себе си. Дори при покръстването на Владимир да са участвали гръцки йерарси – което е съмнително – киевският княз е имал не само основание да ги изгони след това, но и примера на българския княз Борис І. След женитбата си с Анна Владимир продължава да бъде титулуван от византийците княз (архонт) и не получава подобаващата се на императорски зет титла кесар. А в действителност при „сестрата“ на византийските императори Василий и Константин не се касае до багрянородна принцеса и за тяхна рождена сестра, а за тяхна братовчедка, т.е. «двоюродна» сестра, както се казва в руския и в гръцкия език, където при нейното име липсва необходимото допълнение «рождена». И тази сестра не е някой друг, а Анна, дъщерята на българския цар Петър и царица Ирина, сестра на князете Борис и Роман-Симеон, правнучка на княз Борис І и на византийския император Роман ІІ. Тази «сестра» на двамата византийски императори Василий и Константин кръщава своя първороден син Борис-Роман на имената на своите короновани предци и на двамата си братя – при това Борис-Роман е роден след кръщението на Владимир и след неговата женитба с Анна, така, че той е законен наследник на престола на киевските князе и след смъртта на Владимир в 1015 г. главната грижа на византийската дипломация е отстраняването на Борис-Роман и брат му Глеб-Давид, които имат също законни права и върху българския престол.
2.   Върху втората теза на проф. Мюлер имам подробна студия, Die Christianisierung Rußlands und Bulgarien, в: Tausend Jahre Taufe Rußlands. Rußland in Europa, Beiträge zum Interdisziplinären und Ökumenischen Symposium in Halle (Saale), Leipzig: Evangelische Verlagsanstalt, 1992, c. 423-468 – бълг. превод: Покръстването на Русия и България, в: А. Чилингиров, България/Византия/Русия. Изследвания на средновековната култура, Берлин 2002, с.129-158, табл. І-ХХІV, с която доказвам, че църковните строежи в Киев, но също и в другите руски градове през Х и ХІ век, са дело на български майстори-строители и художници и че са строени и украсени по подобие на български църковни постройки, като при тях липсват византийски образци и паралели.
3.   Именно историческите извори не свидетелствуват за ранна дейност на гръцки йерарси в Русия. В цитирания от проф. Мюлер протокол от синода на цариградската патриаршия от 1039 година, запазен в препис в библиотеката на Ескориал (G. Ficker, Erlasse des Patriarchen von Konstantinopel Alexios Studites, в: Festschrift der Universität Kiel zur Ehren des Geburtsfestes S. M. des Kaisers und Königs Wilchelm II., Kiel 1911, c. 42), действително се споменава името на киевския митрополит Теопемпт, но в протоколите от двата предшестващи синода, състояли се между 1031 и 1038 година, това име не е вписано, което означава, че по това време той не е заемал киевския митрополитски престол и трябва да е бил ръкоположен едва след смъртта на българския архиепископ Йоан Охридски (Дебърски) в 1037 година.
4.   „Свидетелствата“ на Яхъя противоречат на фактите и от това може да се съди, че са манипулирани. За дейност на „голям брой гръцки свещеници в Русия“ не разполагаме с никакви други сведения – дори и в гръцките извори. А в Русия няма запазени и никакви следи от гръцки книги и текстове преди ХІV век – за разлика от българските църковни книги, използвани, преписвани и разпространявани там без прекъсване от Х век до днес.
5.   Също и имената на църквите не говорят за непосредствено византийско влияние – тези имена срещаме и при българските църкви. Патронатът на св. София свидетелствува обаче за така наречените „ариански“ или „полуариански“ влияния, които руската църква получава от българската църква. Този патронат за първи път се среща при проектираната от Константин Велики и изградена след смъртта му от Констанций ІІ арианска катедрала в Константинопол, първа предшественица на построената от Юстиниан едноименна църква. Както тази църква, осветена от арианския епископ на Константинопол Евдокий Антиохийски в 361 година, така и втората едноименна църква на същото място, построена от Теодосий ІІ, биват разрушени от «православни» монаси като символи на «арианската ерес» – каквито са били строени и използвани от «еретиците» по цялата територия на Югоизточна Европа и дори Мала Азия, включително в нашата столица. През VІ век «православната» църква съчинява легендата за «Мъченицата св. София и нейните три дъщери Вера, Надежда и Любов» и преименува на тях постройките, изградени в чест на «Божествената мъдрост» – с която «православната» църква не желае да има нищо общо.
6.   Нито нумизматиката, нито сигилографията свидетелствуват за връзки на Киевска Русия с Византия. Монетите на Владимир и неговите синове са сечени по образец на български монети и с матрици, изработени от български майстори. Владимир не е получил от Византия нито право да сече монтети, нито царските атрибути, с които е изобразен на монетите – на тази тема съм посветил студията си: Монетите на киевските князе и монетите на българския цар Петър, в сборника България/Византия/Русия (вж. по-горе), с. 85-127.
7.   В «Словото» на Иларион не се говори, че Русия е възприела християнството от Византия, а проф. Мюлер тълкува по свой начин думите на митрополит Иларион.
8.   Тъкмо сведенията, с които разполагаме за синовете на Владимир Борис-Роман и Глеб-Давид ни предоставят главните доказателства за техния произход и за връзките им с българската царска династия, но от там и за връзката на руската църква с българската – противно на тезата на проф. Мюлер. Това е и една от основните теми на моята студия – Агиографията на Борис и Глеб и проблемът за йерархичното подчинение на руската църква до 1039 година. Да се оспорват тези сведения значи да се затварят очите пред фактите.

(20) L. Müller, Gibt es Spuren eines arianischen Einflusses... с. 208: „Auch für die Übersetzung von Ðμοούσιος gab es in altkirchenslavischer Zeit keine einheitliche Sprachregelung. Das Wort wurde übersetzt mit кyпьносyщии, кyпьносyщьнъ, кyпьне сyщьныи (alle drei im Suprasliensis), равьноестьствьнъ (Suprasliensis, Napis), единоестьствьнъ, единосyщьнъ (Euchologium sinaiticum)“.
 (21) Пак там: „Daß der Übersetzer von TS mit seiner Übersetzung des Wortes Ðμοούσιος nicht die Wesensgleichheit der drei Gestalten der Trinität ablehnen will, geht unter anderem aus dem an der letztgenannten Stelle sofort folgenden Satz hervor (§ 15), wo er sich klar bekennt zum Glauben an „die eine Gottheit der heiligen Dreifaltigkeit, die eine Natur, das eine Wesen“: μίαν θεότητα, μίαν φύσιν, μίαν οÙσίαν – едино божьство, едино естьство едино сyщьство. Er steht also klar auf dem Boden der nizänischen Orthodoxie mit ihrem Bekenntnis, daß Vater, Sohn und Hl. Geist eines Wesens sind“.
 (22) Макар проф. Мюлер да не успява да докаже „деветата теза против българското участие при покръстването на русите“, той дава не само още едно „девето“ доказателство в полза на тази теза, но със своето пледоайе срещу неправилното тълкуване смисъла на Символа на вярата на т. нар. «полуариани» той съдейства за реабилитирането на българската църква от обвиненията за нейните еретични възгледи. Ако и тази реабилитация да идва твърде късно след разрушаването на много стотици български църкви и избивансето на безброй български «еретици», изводите му са все-пак твърде утешителни за наследниците на потърпевшите. А неговата публикация излиза почти едновременно с публикацията на данните по процеса на руските историци-слависти през 1930-те години, с която десетките разстреляни и загинали по съветските лагери учени бяха също реабилитирани – макар тази реабилитация също да не е в състояние да възвърне живота им и да даде възмездие за нанесените щети на науката.
 (23) Материалите и документите за ранното християнство в Илирик са събрани в труднодостъпния осемтомен труд на Даниеле Фарлати за историята на църквата в Илирик: Daniel Farlatus, Illyriciim  sacrum,  Venetiis 1751-1819, а по-късно непрепечатван. Някои от тези сведения са предадени в изследването на Jacqes Zeiller, Les origines chrétiennes dans les provinces Danubiennes dans l`Empire Romain, Paris 1918 (=Bibliotèque des Écoles Françaises d’Athènes et de Rome publiée sous les Auspices du Mimistére de l’Instruction publique, fasc. 102), където се дава и подробна библиография за източниците.
 (24) Вж. Farlatus, lllyriсum sacrum I/1751, с. 248 сл. и VІІ/1817, с. 465-482. Фарлати дава и всички известни имена на епископи от края на ІІІ век (Irenaeus episcopus III) до средата на V в (Sebastianus episcopus XI), вкл. Photinus haereticus episcopus VI. Официалните издания на римокатолическата църква от ХІХ и ХХ век предават този списък в твърде редуциран вид, като дори не споменават св. Андроник – вж.:  Pius Bonifatius Gams,  Sеries episcoporum ecclesiae catholicae I, Regensburg: Josef Manz, 1873 (Repr. Graz : Akademischer Druck- und Verlagsanstalt 1957)  с. 378..
 (25) Farlatus, lllyriсum sacrum I/1751, с. 248 сл. и VІІ/1817, с. 469. Вж. също J. Zeiller, пос. съч., с. 31 сл.
  (26) Апостол Павел споменава имената и на двамата в Посланието до римляните (16, 5 и 7). Във всички стари документи те се посочват като „първи и. втори епископ на Сирмиум“ (Epaenetus episcopus Sirmiensis І и Andronicus episcopus Sirmiensis ІІ). Сирмиум/Срем е седалище на епископския, респ. архиепископския престол на Илирик, от края на ІV век Източен Илирик. Отчасти съзнателно, а отчасти и поради непознаване на историческите извори, мнозина историци в по-ново време споменават св. Андроник като панонски епископ и го свързват дори с Горна Панония и с Чехия. Докато Долна Панония (територията между Сава и Драва до завоя на Дунав) влиза в диоцеза на Източен Илирик, Горна Панония (северно от Драва и западно от Дунав) няма нищо общо с него и влиза в Залцбургския диоцез, а Чехия получава своята епископия при манастира на св. Вит и св. Вацлав в Прага с вулата на папа Йоан ХІІІ едва през 972 година (вж.ЛИБИ ІІ/1960,с. 317). Това погрешно идентифициране престола на епископа – от средата на ІV век архиепископа – на Сирмиум води до редица заблуждения при определяне местоположението на седалището на св. Методий, ръкоположен от папа Адриан ІІ в 870 година за „архиепископ на Сирмиум, на престола на св. Андроник“. А Сирмиум/Срем влиза в пределите на българската държава до разрушаването и завземането му от маджарите в 893 година, но през Х век е присъединен отново към българската държава до 1018 година, а след това влиза в границите на българската архиепископия.
  (27) За разпространението на християнството в Малка Скития вж. също J. Zeiller, пос. съч., с. 169-173, с библ.иография. За дейността на ап. Андрей научаваме само от цитати из съчиненията на Ориген, един от най-бележитите учени на късната античност, чиито съчинения в V век се обявяват за еретически и унищожават. Тези данни водят през ХІХ век до спекулации сред руските богослови, смесващи понятието (Малка) Скития със земите на скитите, простиращи се в Южна и Югоизточна Русия, като считат, че тези сведения се отнасят за разпространение на християнството и сред русите още през първите векове на нашата ера, за което не съществуват никакви основания. Напротив, църковната организация в Малка Скития и нейната дейност още през първите векове са изчерпателно документирани дори и след заличаването на много сведения за нея под предлог, че християнството и там било опорочено от еретически „лъжеучения“ – също както и по цялата останала територия на Европа и Азия, където е протекла дейността на апостолите, освен Рим, където единствено било изповядвано „чистото и неопорочено Христово учение“. За християнството в Мала Скития през първите векове на нашата ера и някои негови видни представители вж. също: B. Altaner, Kleine patristische Schriften, Berlin, 1967, c. 377 сл., 494 сл., 489 сл. и 503 сл. с библиография.
  (28 ) Вж. по-горе, бел. 20. Срв. също: Д. Цухлев, История на българската църква І, София 1910, с. 9-54.
  (29) Вж. Eduard Schwartz, Über die Bischofslisten der Synoden von Chalkedon, Nicaea und Konstantinopel, в: Аbhandlungen der Bayerischen Akademie der Wissenschaften, Phil.-hist. Abteilung, NF 12, München 1937 и E. Honigmann, The Original Lists of the Membres of the Council of Nicaea, the Robber-Synod and the Council of Chalcedon (Byzantion 16/1942-1944, с. 20-80).
  (30) Вж. във връзка с това писмото на папа Дамас и останалите 90 епископи, събрани на синод в Рим в 358 година, до илирийските епископи, чийто текст се публикува изцяло от Теодорет Кирски в неговата Църковна история: Theodoret, Kirchengeschichte, hrsg. v. L. Parmentier, Berlin: Akademie-Verlag, 21954, ІІ, 22. (=Die Griechischen christlichen Schriftsteller der ersten Jahrhunderte, hrsg. von der Kommission für Spätantike Religionsgeschichte der Deutschen Akademie der Wissenschaften zu Berlin); превод на немски с обширни коментарии: Theodoret von Cyrus Kirchengeschichte, aus dem Griechischen übersetzt und mit Einleitung und Anmerkungen versehen von Dr. A. Seider, München: Verlag Josef Kösel & Friedrich Pustet, 1926, с. 142-144. В това писмо папа Дамас и останалите епископи изказват своето доверие към илирийските епископи, че ще предават и в бъдеще чистото от чужди учения Христово учение, тъй както им е предадено от апостолите.
  (31) Тези спорове имат много аналогии в нашата съвременност и понятието «врагове» отговаря по днешните представи на понятието «ревизионисти». А ние знаем от собствения си опит през миналите десетилетия какво означават тези понятия, също както знаем, че за 16 века нравите не са се променили особено много.
  (32) За споменатите събития вж. преди всичко Църковната история на Теодорет Кирски (вж. бел. 26) – там се дава и пълният текст на Символа на вярата от Нике. Вж. също: Sozomenus, Kirchengeschichte, Hrsg. Jos. Bidez, eingeleitet, zum Druck besorgt und mit Register versehen von Günther Christian Hansen, Berlin: Akademie-Verlag, 1960 (=Die Griechischen christlichen Schriftsteller der ersten Jahrhunderte, hrsg. von der Kommission für Spätantike Religionsgeschichte der Deutschen Akademie der Wissenschaften zu Berlin) и Socratis Scholastici Historia ecclesiastica Libris VII – руски превод: Сократ Схоластик, Церковная история,  Москва: Росспэн, 1996 (същата и в интернетно издание) – вж. преди всичко гл. 31 до 37; след проведената от църквата цензура върху труда на Сократ от някои глави са останали само по няколко изречения, а най-важните подробности за съборите в Сирмиум и Римини липсват. Не много повече се споменава за тях при Hans Lietzmann, Geschichte der Alten Kirche, Berlin/New York: Walter de Gruyter, 62000 и H. Jedin, Handbuch der Kirchengeschichte II. Die Reichskirche nach Konstantin dem Großen: 1. Das Werden der Reichskirche im Rahmen der kaiserlichen Religionspolitik, Digitale Bibliothek 35: Handbuch der Kirchengeschichte, с. 1506-1520 (=Handbuch der Kirchengeschichte ІІ, Freiburg/Basel/Wien: Herder, 1973).
  (33) Агиографските извори предават само деня 26 март „по време на императорите Валент и Грациан“, но тъй като Грациан преди 26 март 375 година още не е император, а събитията, последвали тази дата, започват не по-късно от 377 година, трябва да приемем годината 376 за верна. За хронологията във връзка с възцаряването на Валентиниан ІІ вж.: Klaus M. Girardet, Die Erhebung Valentinians II. Politische Umstände und Folgen, в: Chiron. Mitteilungen der Kommission für Alte Geschichte und Epigraphik des Deutschen Archäologischen Instituts, 34/2004, München: C. H. Beck, 2004, c. 109-144.
  (34) На тази дата, православната църква чества паметта на тези 26 мъченици, чиито имена се съобщават в месецословите – при това не само на «православната» църква, но и в единствения стигнал до нас, макар и само като фрагмент, «ариански» календар, известен под названието «Готски календар». За «Готския календар» вж.: Scriptorum veterum nova collectio e Vaticanis codicibus edita ab Angelo Mai,, V, Romae: Collegio urbano apud Burliaeum, 1831, c. 66 и В. Болотовъ, §§ в: Христiанское чтенiе, 1893, I, с. 198. Пълния текст от запазения фрагмент в руски превод дава архиеп. Сергий (Спасскiй), Полный Мѣсяцесловъ Востока, I Восточная агиологiя, Владимiр: Типо-Литографiя В. А. Паркова, 1901, репр. Москва: Церковно-научный центр «Православная энциклопедия», 1997, с. 43 сл. Текстa в славянските месецеслови вж. при същ., Полный Мѣсяцесловъ Востока, IІ Св­той Востокъ, часть первая, Изданiе второе исправленное и много дополненное, Владимiръ: Типо-Литографiя В. А. Паркова, 1901, репр. Москва: Церковно-научный центр «Православная энциклопедия», 1997, с. 86: „26. мартъ. Мучениковъ 26 пострадавшихъ въ Готθіи въ царство Валента и Граціана ок. 375 (въ числý ихъ пресвитеровъ Ваθусія и Верка, монаха Арпилы, мірянъ: Авива (Авипа), Агна, Реаса, Игаθракса, Искоя, Силы, Сигица, Сонирила, Суимвла, Ферма, Филла (или Филга), женъ: Анны, Аллы, Ларисы (Варисы), Моико, Мамики, Уирко или Вирко, Анимаисы, Гааθы, Дуклиды). с. 43-44.“
  (35) Подробности за тези събития вж. при: Amianus Marcellinus, Rerum gestarum libri XXXI  – извадки в бълг. превод в ЛИБИ І/1958, с. 158-190; критично издание с немски превод: Amianus Marcellinus, Römische Geschichte, lateinisch und deutsch und mit einem Kommentar versehen von Wolfgang Seyfart, IV. Teil, Buch 31, Berlin: Akademie-Verlag, 1971 (=Schriften und Quellen der Alten Welt, hrsg. v. Zentalinstitut für Alte Geschichte und Archäologie der Deutschen Akademie der Wissenschaften zu Berlin, Bd. 21,4), c. 241-297. Амиан Марцелин подробно описва в в началото на 31-ва книга от своята история създалата се сред цялото население по ирационален път психоза, че император Валенс е заслужил смърт чрез изгаряне, без да изложи рационалните причини за създаването на тази психоза.
   (36) В. М. Истрин, Хроника Иоанна Малалы в славянском переводе, репр. изд., подг. М. И. Чернышева, Москва: Джон Уайли энд Санз, 1994, ХІV, 1728-29, с. 317: се же црЌь Левь гонение сътвори велико на держащая вэру Ариньскую, сиречь Ексакиwнитьску, Аспара дэла и Ар…давури­, повеление всюду посла не и„мэти и„мь нигдэ же црЌкь ни соборища. Срв. също и гръцкия текст: Ioannis Malalae Chronographia, recens. I. Thurn (=Corpus fontium hisoriae byzantinae, vol. XXXV, ser. Berol., Berolini et Novi Eboraci: Walter de Gruyter, 2000), c. 29531-32.
 (37) Вж. Видение на пророк Даниил за царете и за последните дни и за края на света от Поп Драголовия сборник в: Донка Петканова и Анисава Милтенова, Старобългарска есхатология. Антология (=Славянска библиотека, под общата редакция на Емил Ив. Димитров. Серия Slavia orthodoxa, отг. ред. Светлина Николова), София: Славика, 1993, с. 101 сл. Вж. също Василка Тъпкова-Заимова, Мирът и войната във византийската и българската историко-апокалиптична книжнина в: Литературна мисъл 6/1993, с. 128-133.

[Милен]

Току що в София е отпечатан и ще бъде представен след седмица на публиката и на учения свят двутомникът на Асен Чилингиров "Българската архитектурна школа"

Препечатвам с любезното разрешение на автора предговора и си позволявам болдването на някои пасажи:

БЪЛГАРСКА АРХИТЕКТУРНА ШКОЛА – ФИКЦИЯ ИЛИ РЕАЛНОСТ?

В българската историография и изкуствознание е установена доктрината за основаването на българската държава в 681 година и за покръстването на нейното население в 865 година. Тази доктрина се основава на предпоставката, че това население се състои в по-голямата си част от заселили се на Балканския полуостров в течение на VІІ век славянски племена, дошли от Задкарпатието, както и на малък брой «прабългари» (или «първобългари», което понятие напоследък измества другото), за чийто произход и етническа принадлежност продължават да се водят от много векове спорове, без да се постигне приемливо за всички спорещи страни решение. И според същата предпоставка, това население заместило предишното местно население, което изчезнало напълно и безследно при неизвестни за историческите извори обстоятелства, и то заедно със своя език и култура, със своите обичаи и традиции, със своите религии и култове. А че старото и изчезнало местно население имало своя собствена висока духовна и материална култура, ние научаваме всеки ден нещо ново от откритите при археологически разкопки нейни паметници – произведения на художествената металообработка, надминаващи със своето техническо съвършенство едва ли не всички познати на нас златарски произведения от следващите хилядолетия. Но и писмени паметници от преди много хилядолетия – от една епоха, от която не са запазени следи от писменост никъде другаде в Европа. През тази епоха населението на Средна и Северна Европа едва започва да излиза от каменния век след последния ледников период, сковал с дебели слоеве лед цялата негова територия – но не и нашите земи, чието население познава интензивното земеделие още когато средно- и североевропейците живеят по пещерите и се препитават с лов и риболов.

По-малко знаем за архитектурата и изобщо за строежите на населението на нашите земи в най-далечното минало. Че преди повече от шест хиляди години то си е строило солидни жилищни сгради, научаваме от няколко глинени модели, съхранявани в български музеи, но е имало и благоустроени градове – и то дълго преди да възникнат първите колиби и селища на север от Алпите. Такъв град е бил Севтополис, чиито останки бяха открити при строежа на язовира Копринка, за да бъдат малко след това залети с вода. И ако при този град имаме рядкото изключение, че е напуснат и изоставен още в далечното минало, едва ли не всички големи съвременни наши градове са построени на мястото на древни градове, като културният слой под днешните постройки на места надминава 10 метра. И съвсем не е рядкост, при строежа на някоя сграда да се разкрият огромни съоръжения като театри, стадиони и терми – но и църкви с внушителни размери. Повечето от тези строежи археолозите отдават на „римски“ или дори „гръцки“ колонизатори – при все, че такива строежи на местното население по нашите земи са засвидетелствувани още дълго преди основаването на Рим, но и преди гръцката цивилизация. А и самите колонизатори от гръцките градове са изумени при своето стълкновение с високата култура на народа, населяващ цялото черноморско крайбрежие от всички негови страни, за чието население те знаят, че е едно и също и говори на един и същ език.

По какъв начин се прекъсва културната традиция на този огромен район, част от който съставя сега и в миналото нашата страна, само съвременните изследователи смятат че знаят и искат да наложат на всички това свое убеждение, макар и да нямат никакви доказателства за него. И да внушат на всички, че е имало такова прекъсване – при това не само в областта на политическия и културния живот, но и в традицията на говоримия език, на обичаите и на фолклора, при които запазилата се в течение на много хилядолетия народна памет оборва всяко тяхно твърдение в този смисъл.

Изследванията в настоящия двутомник нямат за обект решаването нито на лингвистични, нито на демографски проблеми - но и на религиозни проблеми, колкото те всички и да са свързани помежду си, поради което в отделни случаи се обръща внимание и на тях. Главната тема тук е строителната традиция – и то за един твърде дълъг период от късната античност до ХІХ век. Че свързаната с тази тема проблематика не може да се реши с изключването на останалите области от културния, духовния и политическия живот, се разбира от само себе си, но тук те ще бъдат оставени настрана, за сметка на главната тема.

Съвременната българска историография поставя строго определени граници между историята и културата на българската държава и историята и културата на населението на нашите земи в предишните епохи. Последните открития на микробиологията, но и на езикознанието с използването на досега непривличани за филологически изследвания и твърде малко познати на широките кръгове от обществеността лексиграфски материали от древните евразийски народи, лишават от почва всички досегашни хипотези, на които се обосновава официалната българска наука. Защото, независимо от многобройните миграции и чужди влияния, на които е подложено населението на нашите земи от най-дълбока древност, то запазва не само своите генетични особености, но също така и своя език, своите обичаи и не на последно място своите културни, художествени и строителни традиции – именно на тези художествени и строителни традиции са посветени изследванията, събрани в двата тома, които авторът предлага на вниманието на българския читател.

Нашите историци и археолози проявяват не особено голяма симпатия към понятия като „Българска архитектурна школа“ или „Българска художествена школа“. Но и към особено изтъкване специфичния характер на античното изкуство в нашите земи. И за едните, и за другите те поддържат становището, че произлизат от античната и средновековната култура на Гърция или даже я копират. А за последната са дълбоко убедени, че е предопределила изцяло характера и особеностите на културата на българското средновековие в рамките на византийското общество на народи, но £ е предоставила също така всички модели и норми за нейното развитие – освен някакви неточно формулирани и изяснени, но съвършено ограничени по своето въздействиие „първобългарски“ влияния върху него. Макар и първата студия в този сборник да се занимава сравнително изчерпателно с едно друго и на пръв поглед съвършено противоположно понятие, „Гръцката школа във византийската архитектура“, формулирано преди един век от френския византолог Габриел Мийе (1867-1953), причината за това съвсем не е възприемането на такъв модел за разграничаване на някои особено съществени отличия в архитектурата на византийските църкви. Напротив – с това понятие този твърде продуктивен и влиятелен автор, който определя основните линии за развитието на византологията през първата трета на миналия век, продължени от неговия наследник в Парижката Сорбона Андрей Грабар, внася и най-съществените методологически и фактологически грешки на византологията, спъващи нейното развитие едва ли не до последните десетилетия. И ако от класическия филолог Мийе не могат да се очакват никакви важни открития и им пулси за изследванията на византийската архитектура поради твърде повърхностните му познания не само на нейните паметници, но и на основните принципи на архитектурата, неговите главни и твърде груби грешки са в областта на класическата филология – неговата специална изследователска област, за която би следвало да се очаква той да има по-добра подготовка. Защото тъкмо неговото погрешно разчитане на няколко надписа води не само до грешки в датировката от по два до три века, но и до съответната погрешна атрибуция на някои от най-забележителните паметници на византийското и особено на българското средновековно монументално изкуство, а съответно и на тяхната периодизация и развитието им. И ако внедрените от него в науката понятия „Итало-Критска“ и „Македонска“ школа, употребявани за монументалната живопис на поствизантийския период, още преди половин век бяха извадени от употреба, понятието „Гръцка архитектурна школа“, но също и свързаните с него понятия „ориенталска“ и „елинистична“ базилика, както и „църква със стегнаткръст“, все още продължават да витаят като призраци едва ли не при всички научни публикации, изхождащи от Френската византоложка школа на Мийе, Грабар и техните епигони и последователи.

Както в разграничаването на стиловите насоки при монументалната живопис от поствизантийската епоха, така и при средновековната архитектура на Югоизточна Европа, Мийе вярно отбелязва значителни принципни различия, обусловени от различни естетически концепции, подчертаващи интровертирания характер при постройките от едната насока и екстровертирания при другата. Но особеностите, които отличават паметниците на тези две стилови насоки – или школи по определението на Мийе – не се ограничават със стиловите, конструктивните и естетическите принципи, застъпвани при тяхното външно и вътрешно оформление. И тук, на това място, стигаме до главния недостатък в изследователския метод на Мийе и неговите последователи. Защото при този метод съществените изводи за атрибуцията и датировката на художествените и архитектурните паметници не се правят въз основа на детайлното им проучване, а на предположения и хипотези, често лишени от всякаква научна основа. Вместо точно изследване строителната субстанция на архитектурните паметници и морфологията на пространствения им план и на архитектурните им форми, при отчитането на изискванията, свързани с тяхното предназначение  и предопределящи изграждането им, и то по цялата територия или поне в европейската част от византийската империя, тези изследователи се впускат в разсъждения, които съвсем естествено ги водят до неверни изводи и заключения. Че броят дори на повърхностно описаните или само регистрираните архитектурни паметници върху територията на византийската империя, включително и паметниците на нейната столица Цариград, през първите години на ХХ век е нищожен, това съвсем не спъва изследователите да изградят своите теории на тяхната основа – т.е. първо се поставя хипотезата, а после се търсят (или най-често дори не се търсят) доказателствата. И тази хипотеза се превръща в установена теза, която трябва да се прилага върху всички останали новооткрити и регистрирани обекти. Че такъв метод е недопустим в никоя наука, това ни най-малко не безпокои изследователите, които вече в четвърто поколение продължават да следват същата практика със същите резултати.

Не по-малка пречка за изследването на архитектурните паметници върху територията на византийската империя съставя формалният принцип, залегнал в основите на тези изследвания. Архитектурните паметници, на които е посветено изследването на Мийе, са главно постройки, предназначени за извършване на християнското богослужение – а това тяхно предназначение определя техните архитектурни форми, размери и разпределението на вътрешното им пространство. И ако строителите могат – макар и само в крайно ограничена степен – да окажат някакво въздействие върху външния образ на постройките или в оформянето на интериора, те не могат по никакъв начин да предопределят неговото разпределение или разчленяване. И това се отнася не само за неговите оформителни елементи, като ниши и рамки за прозорци и врати, а особено за разделянето и удължаването на олтарното и предолтарното пространство – светилището на църквите. И ако Мийе и неговите епигони причисляват към стиловите особености на едната и на другата школа различните форми на предолтарното пространство, т.е. неговото наличие или липса, както и отворените или затворени към олтара странични помещения, това показва колко отдалечен от истината е техният изследователски метод. Защото при тези особености, наистина съществени за вътрешното пространство на църковните сгради, ние откриваме и съществените отлики в изпълнението на богослужението при две коренно различни християнски традиции. И ако едната от тях следва системата, застъпвана от цариградската патриаршия и наложена на определен кръг църковни общини след Втория вселенски събор в Цариград в 381 година, другата традиция следва установения още в първите два века ред на богослужението, възприет от апостолическата (т.е. основаната от първите Христови апостоли) църква на префектурата Илирик – а тя съставя четвъртината на римската империя, съобразно с възприетото на Първия вселенски събор в Никея в 325 година църковно-административно деление. И нашата родина съставлява съществена част от тази територия, на която възниква и българската средновековна държава. На Втория вселенски църковен събор в Цариград почти всички епархии и диоцези в Илирик, но и в останалата източна част на Балканския полуостров, чиято църковна организация е основана от апостолите, биват отлъчени от „православната“ църква и съществуват през следващите столетия независимо от междувременно новосъздадената цариградска патриаршия и от римокатолическата църква. А по цялата тази територия са открити досега останките от над 900 големи църкви, строени между ІV и VІ век. В 535 година Юстиниан с императорски указ възстановява и признава независимостта на църквата на Илирик, на която той дава названието „Архиепископия на Първа Юстиниана“. Но тази независимост продължава и през следващите три века да бъде оспорвана от двете други висши църковни организации до решението на Осмия вселенски събор в Цариград през 871 година, с което на нея отново се признава нейната автономност, вече под названието Българска архиепископия и в приблизително същите географски граници както архиепископията на Илирик и на Първа Юстиниана – а туй название и нейната автономност потвърждава през 1018 година и император Василий ІІ, и то въпреки присъединяването на българската държава към Византия. В 1235 година независимостта на българската църква с ранг на автономна патриаршия е призната и от останалите църкви вече върху цялата територия на Второто българско царство.

В този смисъл еднакво важни за историографията са както обусловените от нормите на богослужението при постройките на двете насоки в църковната архитектура на Югоизточна Европа отлики, така и техните стилистични и конструктивни различия. И ако при първите ние откриваме строгото придържане към църковната традиция, при вторите се налага също местната, но в този случай строителна традиция. Докато Мийе, Грабар и другите техни епигони търсят за обяснение на особеностите в постройките на „провинциалната“ школа някакви външни влияния от Сирия, Армения и дори от Грузия, внимателното проучване на дохристиянската архитектура на Балканския полуостров показва, че тъкмо нейните стилистични и конструктивни принципи са съществената част от многовековната строителна традиция на нашите земи.

Тези кратки бележки тук имат за цел не само да посочат колко важно за обяснението и конкретизирането на отликите между църковните постройки на двете разграничени от Мийе архитектурни школи е определеното от различни форми на богослужение разпределение на вътрешното им пространство, но също така да наблегнат и на историческите основания за названието на съществуващата паралелно и независимо от Цариград и неговите църковни постройки архитектурна насока или школа на територията на Илирик, респективно на българската средновековна държава и нейната църква. И тази тяхна архитектура трудно би могла да се нарече провинциална, след като тя се санкционира от българската държава; в течение на много векове тя не един път определя основните насоки за развитието на строителството в цяла Югоизточна Европа, а както знаем от неотдавна, дори и във византийската столица. Но от нея и предимно от нейните технологически прийоми, включително декоративната зидария, от нейното техническо съвършенство и нейните конструктивни похвати изхожда и османската архитектура на Балканите, за да ги усъвършенства и предаде отново на българските строители от ХVІІІ и ХІХ век.

*  *  *

Две години преди да излезе книгата на Мийе, в 1914 година, в навечерието на Първата световна война, в Германия започва реализацията на един многочастен проект, имащ за цел публикацията на паметниците на средновековната архитектура в България. Инициатор, а в действителност и душата на този проект, е един от най-заслужилите германски историци на архитектурата, Корнелиус Гурлит (1850-1938), професор по архитектура и на няколко пъти ректор на първия по ранг в Германия технически университет – Висшето техническо училище в Дрезден. Преди да пристъпи към подготовката на този проект, той издава многотомен труд, посветен на архитектурата на Барока, който и досега е запазил значението си на стандартно изследване в тази област, а между 1905 и 1912 година издава също така ненадминатия си до днес труд върху архитектурата на Цариград. За проф. Гурлит еднакво важен дял в историята на европейското изкуство заема византийската и ислямската архитектура на този град. Завземането му от османските турци приключва само един етап от неговата културна история, а следващият етап не само не я прекратява, но върху основите на достиженията от предишната, византийската, епоха и нейната културна и строителна традиция я довежда до нов разцвет. Нещо повече: във възраждането на античната архитектурна традиция от епохата на нейния разцвет при Юстиниан в забележителните ислямски постройки от ХV и ХVІ век Гурлит вижда явление сходно и равностойно на италианския ренесанс на Браманте.

Трудовете на Гурлит не съдържат хипотези и предположения или умувания по различни проблеми и техните решения. За него на първо място по значение идва публикацията на самите паметници с тяхното пълно архитектурно и фотографско заснимане, и то на техническо ниво, недостигнато от следващите поколения изследователи. Гурлит знае по-добре от всички свои колеги преди и след него какво значение за развитието на архитектурата има строителната традиция. Още преди да завърши този свой труд той има възможност да се запознае основно с паметниците на Далмация, където, наравно с Цариград, са се запазили най-много антични постройки – резултат от тези негови проучвания е публикуването на също така стандартния труд върху архитектурата на Далмация, който той издава съвместно с австрийския историк на архитектурата Ковалчик. През 1907 година Гурлит посещава България. Запознаването с паметниците на средновековната архитектура в България му показва тяхното значение за историята на средновековната архитектура и мястото, което те имат в европейската култура и нейната строителна традиция. За разлика от Мийе, който едва в 1934 година има възможност да се запознае с някои български архитектурни и художествени средновековни паметници, Гурлит не само получава пълна представа за тях, но забелязва ролята и значението на местната строителна традиция при създаването им – което е и основната разлика в схващанията за тяхното възникване между него и Мийе, за което последният търси влияния всякъде другаде, освен в нашата страна. За заснимането на българските средновековни архитектурни паметници Гурлит изпраща в България своя асистент Макс Цимерман, който подготвя и издава първата част от този проект, посветена на църквите в Несебър. Войната прекъсва обаче реализацията на проекта, от който в 1920 година излиза още само една малка част с публикацията на църквите в Бачковския манастир, Асенова крепост, Търново и Арбанаси, след което изданието се прекратява.

Докато българската наука следва през целия ХХ век хипотезите на Мийе и Грабар, поддържани още и от болшинството съветски историци на изкуството, при които някои български изкуствоведи получават образованието си, научните методи и тези на Гурлит намират своето продължение и биват доразвити от следващото поколение германски, английски, италиански и американски изследователи – на първо място Владимир Сас-Залозиецки и Рихард Краутхаймер, чиито трудове са непознати на българските автори. В същото време Мийе пренася своята изследователска дейност в Атон и Сърбия, за да я доведе там ad absurdum. Най-съществените грешки при проучванията му на атонската монументална живопис и архитектура ще бъдат до известна степен коригирани едва в последните десетилетия от някои гръцки учени и главно проф. Павлос Милонас в неговия монументален труд, посветен на тях. А публикациите на Мийе за сръбските паметници и за паметниците на „Гръцката школа във византийската архитектура“ ще подхранват с техните неоснователни хипотези и атрибуции през следващите десетилетия гръцкия и сръбския национализъм.

*  *  *

Студиите в предлаганите на българския читател сборници са посветени на някои от най-важните – но и най-оспорваните за тяхната датировка и атрибуция – паметници на средновековната и възрожденската архитектура в България и българските манастири в Атон. И тяхната обща черта е строителната и художествената традиция, която откриваме при тях от античността чак до ХІХ век. А както показват изградените от българските строители манастирски църкви в ХІХ век, при тази строителна традиция не се касае до наподобяване и повторение на едни и същи модели, а за творческо развитие в изграждането и оформянето на всички компоненти в постройките. В никоя област на изкуството поддържането на традицията при предаването на средствата за техническо изпълнение от учител на ученик и от едно поколение на друго няма такова важно значение, както при строителството и изобразителното изкуство. И никъде другаде прекъсването на традицията няма такива фатални последствия, както при тях. В този смисъл най-важният белег на българските художествени и архитектурни паметници е непрекъснатостта в развитието на техните форми и изразни средства – която не е засегната и при разрушаването на голям брой архитектурни и художествени паметници по нашите земи през VІ и VІІ, но и ХІ век, когато българската строителна традиция продължава да живее не само в руските земи от Киев до Новгород, но както научаваме напоследък и в архитектурата на византийската столица от ХІ и ХІІ век. Тя не се прекъсва и по време на османското владичество, когато продължава да се развива в ислямското изкуство, от където българските строители и художници я пренасят през ХVІІІ и ХІХ век отново на своите български църкви, но и на ислямски сакрални и секулярни сгради в един колкото странен, толкова и благотворен за развитието на изкуството не само в нашата родина кръговрат.

Друга обща черта на архитектурните паметници, на които са посветени монографични изследвания в двата сборника, и по-специално в първия, е, че независимо от тяхното голямо значение в историята на архитектурата, за тях съществуват твърде различни датировки и атрибуции. Те са установени в науката без обстойно проучване на тяхната строителна субстанция, но и на данните от историческите извори. А дори и за църквата „Света София“ в нашата столица, за чиито особености и хронология в историографията съществува до голяма степен единство, внимателното изследване на нейната строителна субстанция, а преди всичко на нейните подови мозайки, води до резултати, съвършено различни от приетите. Но доколкото нейната невярна датировка служи за датиране на цяла поредица други архитектурни паметници, грешките при нея засягат най-важни въпроси и за периодизацията на ранносредновековната архитектура в нашите земи – включително атрибуцията и датировката на Охридската „Света София“. А проучването на църквата „Свети Архангели“ в Бачковския манастир ни води до други, не по-малко съществени въпроси, чието разрешение е свързано и с архитектурата на византийската столица, но и с едноименната църква в Хилендарския манастир.
Последните десетилетия откриха нови възможности за историографията и по-специално за историята на българската средновековна архитектура. Археологическите изследвания от втората половина на ХХ век дават много нов сравнителен материал, който в по-голямата си част още не е използван. В същото време помощните науки и преди всичко архивистиката, но също химията, физиката и биологията, предоставят нови методи за проверка и уточняване на възприетите от науката данни за голяма част и от архитектурните паметници. Тези нови възможности обаче несамо улесняват работата на изследователя, но поставят пред него и нови задължения, с които той вече не може да не се съобразява. Необикновеното развитие през последните години на информатиката в рамките на международния библиотечен обмен и на интернет прави практически безпроблемно ползването на всякакви архивни и информационни материали, която възможност обуславя новата проверка на историческите извори, в резултат на която много възприети от науката неоснователни хипотези могат и трябва да бъдат коригирани.

Изследванията, поместени в двата сборника, обхващат сведения за много широк спектър от паметници, възникнали в течение на повече от едно и половина хилядолетие върху една обширна територия. Тези изследвания започват практически преди 50 години с първото заснимане на графитите от самоковската джамия и продължават през 70-те, 80-те и 90-те години на миналия век при многобройни пътувания в земите, където тези паметници са възникнали и където те от своя страна са оказали влияние за възникването на други паметници, включително цяла Гърция, Албания и Русия до Киев, Москва и Новгород, но и по музеите и архивите, съхраняващи документи за тях от Санкт Петербург до Атина и Ватикана. Последната редакция на тези изследвания е от юли/август 2006 година, когато те бяха допълнении с по-нова литература и съответни бележки от най-новите публикации за тях, както и още непубликувани от изследователите сведения. Да спомена на това място имената на всички колеги, приятели и институции, които са ми помагали за моята работа, би надхвърлило далече рамките на тази публикация. Не мога обаче да не отбележа името на директора на Центъра за археологически изследвания в Тирана, Албания, д-р Музафер Коркути, без чието съдействие проучването на някои от най-важните за мене архитектурни паметници нямаше да бъде осъществено и комуто изказвам своята най-гореща благодарност за тази негова помощ.

Берлин, 26 август 2006 година

[admin]

Към горното съобщавам на всички заинтересувани, че премиерата на двутомника "Българската архитектурна школа" ще се състои на 15 юни от 16 часа в Големия салон на БАН с участието на автора. Има всички основания да се очаква интересно събитие и дискусия.

[cveta]

СРЕЩАТА С  АСЕН ЧИЛИНГИРОВ

Благодарение на  представянето  във форума  и  на актуалното съобщение на 15  юни посетих    в Големия салон на БАН   примиерата  на двутомника на г-н Асен Чилингиров от Германия  „Българската архитектурна школа”.  Въпреки дъжда 50-60 човека   се събраха в залата, имаше  професори,   хора от  Съюза на архитектите, университетски преподаватели, библиотекари от БАН , млади хора  и някои свободни радикали като моя милост – литератори.   Тъй като този достолепен господин е ценен във вашия форум  то ще  споделя чуто и премислено  на  тази сбирка, най- вече поради факта , че  бях свидетел на нещо  н духовно,  посветено на история , наука и култура  и далеч от омерзеното ни всекидневие.тук. Беше ни на гости духът на Европа, така да се каже.
   Авторът бе представен от директора на Централната библиотека на БАН  Д. Кръстев и от проф. Надежда Драгова които  казаха , че в лицето на Асен Чилингиров   виждат   най- интересната,  многостранна  и креативна личност  през последните 15 години. Двамата изтъкнаха  неговите изключителни качества на  културолог, медиевист, изкуствовед, историк  ,  бе  наречен „изискател”,  тоест непоколебим,  търсещ човек Н. Драгова го поласка с оригинално сравнение , каза че  е многоетажен като Хрельовата кула, но това е съвсем  верно, щом сам си е организатор, програматор и реализатор на многобройните си научни проекти. Явно  сам има капацитет на институция и няма нужда от т.н.” шапка” По този начин  е останал независим  и свободен да се съобразява само със своята съвест и с фактите, да не се подчинява на  авторитети и догми , да може да руши остарели  стереотипи , без да се притеснява
На мен ми направи най – силно впечатление  факта, че този 75 годишен човек  продължава да работи с  неугасваща енергия , дори сподели, че след 2 седмици  ще излезе от печат още една нова книга.  Говореше с нескрито  вълнение и любов за своята работа, сякаш бе млад аспирант. Видях, че е обсебен  от търсачеството си , от стремежа си за  нови и нови открития и не робува на нищо . Само изключително свободен дух е способен да променя вековни представи и да дава нови посоки в знанието . .Изцяло потопен в науката,  той е самата наука, неин символ и  труженик едновременно.  И си казах , че виждам един щастлив човек, който  много е дал от себе си , но и много е получил – един пълноценен  и  полезен живот, изпълнен с удовлетворение и интересни преживявания..Държи в ръцете си ключа към истинското човешко  щастие-  да си остане с  неукротимо любознателен , с интерес  към света  и жажда за  творчество  , въпреки възрастта..  
Самият той разказа , че бил на  35  год., когато  е живял при крайно неблагоприятни  условия,но са му подали ръка две германски издателства - едно западно и едно източно  , след това по  разни  европейски програми получава поръчки и  финансиране за своите изследвания. Споделил е с Д. Кръстев . че два пъти в живота си е имал провидения  . Много ми се иска да узная  какви са били тези екстатични моменти, дали на сън или на яве и кой му се е явил и какво му е казал . Аз си мисля , че вероятно  е провидял  фигурата и гласа на  някой древен мислител и книжовник, чийто дух се е преродил в него. Все пак искам да помоля МИлен Радев  да го попита за това , сигурно ще му разкаже, щом се чу  в залата пред толкова хора.
 Той   се спря на от най интересните находки в книгата  си –напр.  за Света Гора и Зографския манастир, където имал една странна случка- в архива на манастира видял да се търкаля  захвърлено на пода книжно тяло без корица. И внимателният,  любопитният  изследовател го  взема и вижда , че е сметководна книга, а вътре  данни за майсторите, които са построили главната църква на манастира – те пък били цяло семейство – майстор Йоан с петима синове и един  внук са работили там. Единият от братята – Павел Йоанов е строителят на Рилския манастир . И по следите от тази книга Чилингиров  открива  строежите му чак в Албания, там правел пък джамии. Също в Света Гора Чилингиров открил  останките на  гръцката академия на Евгени Вулгарис  в близост  до Зограф  и сега доказва  тезата  за  връзките на  Паисий Хилендарски и неговата история с Евгени Вулгарис, който  бил  с бълг. произход. Още много зашеметяваши открития  принадлежат на този изумителен българин – напр. че   хората по нашите земи са  строили  и са живели в двукатни къщи  в градове  5 хиляди год преди новата ера, когато в останалия свят са обитавали  пещери и землянки.. Бродейки 12 години из България и Балканския полуостров открил ,  че  през 6 век   тук  е имало първо българско царство  и над 800 църкви .ТА  Той преобръща  цялата досегашна  история. Една от големите му идеи е , че бълг. архитектура е автономна и самобитна , а не е доминирана и повлияна от  византий¬ската. На това е посветена монументална монография – „ Църквата Св, Герман на Преспанското езеро. „Н. Драгова определи тази книга като „висш пилотаж  на професионализъм” . И както подчертаха  всичките му открития са безусловно документирани с  много  подробен справочен и научен апарат, който е ункален по рода си, дори по- голям  и ценен от съдържанието.
 Той разказа  интересен епизод  за проучванията си  в Ивановските църкви.- там изтрили  средновековен  надпис   няколко дни преди той да пристигне, тъй като неговите тези за Иваново се разминават с българските.
Вероятно някое титулувано”  завистливо човече  от БАН се  е страхувало да не му пропадне калпавата  „научна теза”, осигурила му професорска титла, затова по-добре да пропадне стенописа, преди да го е видял Чилингиров. НО  е останал образът и  ученият открива , че е на цар Иван Асен  Втори , а не на Иван Александър, а до него –ликът на Йоан Кръстител.Казва , че този факт е много важен за  цялата европейска култура, вероятно има връзка с религиозни учения.  С право са се страхували от  безпогрешното око  и   страхотния нюх на помилвания от Бога учен. След като е преровил всички средновековни паметници по БАЛКАНския полуостров, пътувал с магарета по албанските планини, след 40 годишен неспирен труд и планина от прочетени и написани  трудове, този човек  казва , че се изненадва от резултатите и своите  находки. Все едно те сами си идват при него , а не той ги е изнамерил. Изобщо голям човек, голям учен енциклопедист, световен интелект, - и съвсем скромен и достъпен , с една сърдечна, широка усмивка  към всеки. Дори  да не се потвърдят всичките му догадки и  оригинални тези, важното е, че това е човекът , който не спира да дълбае, да търси и да изследва средновековните  паметници  и да върви по следите на племената, минали по тези земи  през хилядолетията.ЗА него  коренът на бъдещето е  историята  и човекът трябва  да знае откъде идва , за да знае накде отива.
    И  сега да кажа,  че си тръгваш  радостен и със известно самочувствие  от тази среща.По много причини. Примерът на този умен българин  потвърждава собствените ми прозрения , че  човек трябва да си върши работата  въпреки всичко , а не да чака сгодни обстоятелства.  Че политиката не е никак важна за обществото , важна е науката и културата, важен  е ДУХЪТ, който не спира да търси истината. .

Че велики българи са се раждали и пак ще се раждат и това нещастно племе все пак няма да се затрие, щом може да има подобни синове. Този човек ми прилича на възрожденския Петър Берон, авторът на Рибния Буквар.

Видях   нещо толкова невероятно – той , който живее  извън България , е посветил целия си живот на нейната култура и история.Чужбината му е дала подслон и условия да прави наука , а Той  обича си родината естествено,  както диша,  докато ние които сме тук я мразим и бихме си взели очите , ако беше възможно.  Какъв парадокс , за който си заслужава  да се замислим! Ето тази толкова  проста и неафиширана , но свята любов към немилостивата родина , ме  кара мислено  да коленича  пред Асен Чилингиров , когото едва ли ще  видя втори път.В моите очи той е най хубавото, което притежава  отечеството ни . Не златни скровища, не високи сини планини – хора от породата на ‘Асен Чилингиров и трябват на България. Дано се родят други като него , дано кръвта  и генът пак си кажат думата.
Асен Чилингиров е най- висша еманация на  българската  духовност и националност  и това ме изпълва с вяра , че Господ не ни е изоставил съвсем , щом имаме хора като него. ДА Е ЖИВ И ЗДРАВ , за да стори още много  добрини за европейската цивилизация и за  славата на България.
Но се питам  кога ще се намери бълг. Институция или бълг общност, която да  отдаде дължимото на този  неуморим  учен откривател.  Изследовател  на  културната древност на  цял регион- Балканския , той е достоен за нобелист или  за друга голяма световна награда,  .
 В този аспект е следният  тъжен  факт -  днес слепите  български управници  награждават мадридския мошеник с  най високия  орден Стара планина, не награждават европейския учен- българин. Защо тогава се чудим, че народът не знае , дори не подозира  и не се гордее със своите истински значими  имена.

[Natali]

Цвета, благодаря ти за този текст, едва сега късно успях да го прочета. Тук се е заформило едно хубаво време, само те предизвиква да стоиш по плувни басейни и плажове.

Искрено се надявам човекът да го заслужава, но щом и Милен гарантира за него, със сигурност е така.

[Милен]

Мила Цвета, изключителни съм ти благодарен за този текст, за споделената информация и емоции.

Ако има някакъв смисъл форум като тукашния, то той е според мен тъкмо в това споделяне и общуване през хилядите километри, в изплитането на една реално-виртуална мрежа от "свободни радикали", както находчиво си се изразила.

Затова не ме безпокои липсата на трескави и динамични дебати, на многолюдни четове и пр. тук - за тях и за мераклии по тази част си има достатъчно места из нета. Един текст като твоя ще отзвучава (и озвучава) поне една седмица - това е достатъчно ценно. След това идва ред на някой друг от немногото но струващи си четенето и мисленето участници.

Благодаря.

[Симеон]

Хубаво написано. Благодаря.
Имам само забележка към финала:

СРЕЩАТА С  АСЕН ЧИЛИНГИРОВ

... В този аспект е следният  тъжен  факт -  днес слепите  български управници  награждават мадридския мошеник с  най високия  орден Стара планина, не награждават европейския учен- българин. Защо тогава се чудим, че народът не знае , дори не подозира  и не се гордее със своите истински значими  имена.

Фактът не е тъжен, а логичен и управниците съвсем не са слепи, ами безочливи - има разлика. Мафиотът-президент превърна въпросния орден в орден за разбойници и мошеници и бъдещият му "кавалер" съвсем логично се нарежда в тази редица. Всеки един почтен човек би отказал такава "награда". Така мисля.

[Милен]

Понеже последният път няколко души не забелязали своевременно съобщението за лекцията на Асен Чилингиров и след това горко се каеха - бързам този път от рано: току що научавам, че писателят е завършил и дал за печат и новата си книга, на която също така ще направи представяне в София.

Премиерата ще бъде в петък, 29 юни, 16:30 часа, салона на библиотеката в БАН

И да не се подлъже някой от заглавието и да си помисли, че става дума само за далечното минало - почти няма страница, в която да не присъства и днешният ден!

Анотация на новия сборник

През 1817 година е открит един забележителен ръкопис върху пергамент, съдържащ различни, предимно богословски съчинения от гръцки автори в превод на „църковнославянски език“ – поне така твърдят руските му изследователи. В него те виждат „втората по време на нейното преписване руска книга“. Това свое твърдение те обосновават с текста на посвещението „в чест на великия между князете Святослав“, когото идентифицират с княз Святослав Ярославевич (1073-1076) и по неговото име наричат този ръкопис «Изборник князя Святослава 1073 года».

Последвалите проучвания на ръкописа обаче показват, че името на киевския княз е било написано върху заличеното име на българския цар Симеон, запазено върху друг по-късен препис на същия сборник. След махането на подвързията при реставрацията на ръкописа може да се установи вече със сигурност и че листът с посвещението, заедно с други 7 листа с високохудожествени илюстрации, са били допълнително прикачени към руския препис от 1073 година и първоначално са украсявали неговия български протограф от Х век – Цар Симеоновият Съборникъ.

Тази книга е предварителна публикация на изследванията на Асен Чилингиров върху текста и украсата на българския протограф, от който е преписан руският ръкопис и от чиито останали части са запазени следи в стотици руски ръкописи, преписвани чак до ХІХ век и съставящи основното ядро на руската средновековна книжнина. В това число влизат сборници с историческо, поучително, богословско, но и забавно съдържание. Тези изследвания разкриват увлекателната история на проучванията върху българския протограф и неговите преписи, извършени от някои бележити руски изследователи, сред които княз Михаил Оболенски, архимандрит Леонид и А. А. Шахматов, противоречащи на официалната линия на руската историография и поради това силно оспорвани от нея. Основният труд на първия от изброените автори е унищожен от руската цензура.
 
Тези изследвания показват и някои малко известни досега страни от старата българска история и тогавашните българо-руски културни и политически отношения.

[Милен]

Проф. Асен Чилингиров, изкуствовед: Да изправим историята си с главата нагоре

Истината за българската идентичност трябва да бъде ревизирана от корен



Люба КУЛЕЗИЧ

Роден през 1932 г. в София
Завършил история на изкуството в България и в Берлин.
Живее, преподава и пише в Германия от 1966 г.
Автор на над 500 научни публикации, сред които основните са посветени на българската средновековна и културна история
- Г-н Чилингиров, поводът ни да се срещнем е публикуваният на български  ваш двутомник "Българската архитектурна школа". От 41 години живеете в Германия и се изявявате като изкуствовед, който ревизира основни предубеждения и табута в българската културна история. Какво непознато и неочаквано ще научи човек от книгата ви?
- Не ме питайте "какво". Всичко. Оказа се, че историята на българската архитектура ни помага да разберем по-добре историята на архитектурата изобщо. И не само това. Променя се цялостната гледна точка за живота по българските земи векове преди основаването на държавата ни. Защото по българските земи е имало обособена и характерна строителна традиция още от преди 5 хиляди години, която продължава до 19 век. Дори през петте века османско владичество тя не изчезва. Османците я поемат. Прилагам много доказателства, че османската архитектура изхожда от българската строителна техника, а не от византийската, както е разпространеното мнение. В Османската империя нашата традиция се поддържа, за да дойдат  през 18 век други българи, които да я вземат от турците и да я развият по-нататък. Като най-ярък пример за дълговечна българска приемственост привеждам църквата на Рилския манастир.
- Защо именно нея? Какво следва от това в познанията ни за българите и техните културни корени?
- През 1957 г. моят най-близък приятел, архитект Мушанов изследваше и реставрираше джамията в Самоков. Под първия пласт стенописи изведнъж излезе чертеж на християнска църква. Мушанов успя да идентифицира, че това е предварителен план на църквата в Рилския манастир. От тогава за мен стана много важно да намеря отговор на въпроса защо в една стара турска джамия има чертеж на български християнски храм. Точно тогава в Германия ми беше възложено да напиша голяма книга за изкуството на Атонските манастири. Цели 11 години съм посещавал Атон във връзка с тази задача. В главен момент от работата ми се превърна чудният случай, при който в архива на Зографския манастир намерих сметководната книга на манастира. Оказа се, че тя съдържа данни за всички майстори, които са построили църквата на Зографския манастир в първите години на 19 век. Отчитано е дори с какво са се хранили, какво са пили, какви надници са получавали, каква работа са свършили, колко е струвал един пирон или една тухла в градежа. От тази книга успях да извлека данните кои са тези майстори. Били са българи, братя и тяхната работа се е отличавала с характерни белези. Такова разделение на работата е имало, че и днес ни е трудно да си го представим. Единият от братята правел тухлите, но по свой калъп. Другият - мазилката, също по свой тертип.  Така може да се разбере кои църкви са дело на това фамилно строително ателие, чийто родоначалник се нарича Йоан, синът му Павел и т.н. Произходът им е от Костурско. В крайна сметка доказах, че техни са джамиите в Самоков, в Тирана, в Берат /днешен Белград/, но и ред християнски храмове, между които и църквата в Рилския манастир. Всъщност, става дума за строителна традиция, която е пренесена още от първите векове след Христа и която е съществувала по българските земи.
- Какво променя този факт в представите ни за българската идентичност?
- Едно от обясненията е, че тези църкви, които по българските земи до 6 век са били няколко стотин, а впоследствие са били разрушени, отговарят на различен църковен ритуал. Причината за унищожаването им е била, че религиозните възгледи, на които са отговаряли, са били обявени за ерес след Никейския вселенски събор в началото на 4 век. Има достатъчно доказателства за наличието на множество християнски храмове по това време, но те като план са различни от византийските. Това са две различни естетически и богословски концепции. При това българската датира още от 1 век. Така опираме до един генерален въпрос. Досега ни се натрапва, че българите са някакви пришълци - дали са т.нар. прабългари, придошли от Волжка България, дали са славяни от Карпатието или Задкарпатието и т.н. Но според Херодот вторият по големина народ след индийския е бил тракийският народ. Къде е изчезнал този народ? И как е възможно някакви чергари да изместят уседналото население? Няма такъв случай в историята на културата. Трябва обаче да се върнем 3500 години преди нашата ера, за да напомним, че населението по нашите земи неколкократно се е разселвало по други места. Част от него отива към Волга и Памир. И именно техните наследници много векове по-късно се връщат от там - тук. Плод на това завръщане към прародината, е случилото се тук през 6, 7,8 век, включително и основаването на Българската държава. Има исторически извори, които потвърждават тази теза. В общи линии това е обяснението защо по нашите земи няма прекъсвания на художествената традиция. Така стигаме до необходимостта да ревизираме наложилите се схващания за произхода на българите и на българското изобщо.
- Очаква се излизането и на друга ваша книга за т.нар Симеонов съборник, която също съдържа открития за мащабите и влиянията на българското християнство и култура . Какви са те?
- За мен беше едно от най-големите открития да разбера, че и в Русия са били запазени страшно много материали за българската история. Основен момент тук е, че в средата на 10 век в Киевска Русия, която по това време се управлява от самодържицата Олга, се е намирал един огромен ръкопис, донесен от България. Той е разкъсан там на части, преписван е многократно. А преписите са базата на цялата руска средновековна книжнина. Този ръкопис се нарича "Цар Симеоновият сборник". Той се счита за протографа, т.е. за оригинала, от който се преписват няколко руски книги.
-   Защо е важно да се знае това?
- Още в средата на 19 век един много голям руски учен Шахматов започва да работи върху този сборник. След 20 години, през 1885 г. написва книга за изследванията си. Тя е унищожена от цензурата. В нито една библиография или европейска библиотека няма следа от нея. Имах щастието да намеря единствен екземпляр в Берлинската библиотека. Нямам понятие по какъв начин е спасена. А е унищожена, защото представя цялата руска литературна история в съвсем нова и различна светлина. Шахматов е показал, че оригиналните български ръкописи от Симеоновия сборник са били унищожени, намира документи защо е станало това, открива и следите от тях. Публикациите му са обявени за антипатриотични. Успях да докажа, че множество преписи на руски летописи от 15 и 16 век са пълни със следи от български източници. Най-яркото доказателство е езикът и синтаксисът, донесени с този сборник в Русия. Това не е говоримият руски език, той е изкуствен за тях, книжовен, преписват го без да го разбират. Например, един от големите днешни учени Творогов не може да разбере какво значи "черга" или "братовчед". Стига се до парадоксални грешки в прочита на ръкописите поради това, че приемат наготово съхранени части от българския език без да го познават.
- Как се е разбрало, че става дума за текстове от времето на Цар Симеон?
- През 1840 г. княз Михаил Оболенски е оглавил най-важния и най-тайния от руските архиви -  на външното министерство в Москва. В него намира сборник от 15 век и успява да докаже, че е препис от българския протограф от 10 век. Как? Първо по съдържанието, описващо над 720 отделни съчинения. Но в самия сборник са били отпечатани само една трета от тях. Оболенски открива, че другата част се съдържа в т.нар. "Изборник князя Святослава", минаваща за втора по важност руска преписана книга. Тя била намерена през 1817 г., а в нея имало посвещение, което е било изчегъртано от пергамента. На мястото на изчегъртаното е било написано Святослав. След това се установява, че е било изчегъртано името на българския цар Симеон. И до ден днешен в науката се поддържа становището, че преписвачът през 1073 г. е направил тази поправка. Но в този сборник има осем листа с илюстрации, които са прикачени към него. Защото от унищожения български оригинал са се запазили именно тези илюстровани страници, вероятно на някого му е дожаляло за тях. Моето откритие е именно, че тези осем страници са следата към оригинала - "Симеоновият съборник".
- В заключение, до  какви равносметки ни водят вашите изследвания?
- Първо, трябва да знаем, че нашето население е коренно за района около Черно море, през Балкана и чак до северната част на Мала Азия. То е имало свой език и своя писменост още преди Христа, на тях стъпва българският език. Гърците са наричали тази народност Велика Скития. Това население е в основата на Българската държава. То получава християнството още в 1 век от н.е. и превежда Библията. Създава своя книжнина, свое изкуство. Всъщност, Кирил и Методий превеждат и транскрибират книгите, написани на предишната азбука - глаголица. И за Рим, и за Константинопол това е писменост на еретици, затова трябва да бъде легализирана. Борис не покръства българския народ, а именно легализира съществуващото християнство на българите. Синът му Симеон определя това християнство като единично, независимо, вътрешно неподвластно на чужди шапки.
- Защо толкова важни тези за българската история изглеждат забравени?
- Те не са се забравили. Навсякъде откриваме материални следи, водещи към тях. Но от първия училищен клас ни се натрапват едни и същи лъжи. Те трудно се преодоляват, защото много интереси се преплитат в тях. Интерес имат гърците, интерес имат руснаците заради ред вътрешно- политически и геополитически причини. Руската национална доктрина, която е имперска, се крепи на твърдението, че русите са приели християнството от Византия и то по времето на най-голямото й могъщество, когато тя обхващала цяла Мала Азия и целия Балкански полуостров. Мислите ли, че без съпротива ще бъде приет фактът, че християнската традиция на Русия е дошла от Симеонова България? Затова тези и други мои изследвания не са били приемани дружелюбно, особено от руски академични кръгове.

http://www.monitor.bg/opinions/article?sid=&aid=124230&cid=50&eid=1093

[Милен]

Един нов текст на Асен Чилингиров, който току що пристигна и който ще влезе в един от дватае нови, подготвяни от него сборници. Разчитам особено на Христо Беров и на Astronomy за мнения:

Православна църква

Какво означават понятията православие, православна църква и българска православна църква? На всеки, който има дори съвсем повърхностни познания по история, е много добре известно, че тези понятия съвсем не са еднозначни, а още по-малко синоними.

Но нека ги разгледаме поотделно.

Какво означава думата православие – при какви обстоятелства се създава понятието православие и кой определя неговата същност, т. е., когато то се прилага по отношение на религията, кой определя дали тази религия е права или не и коя е мярката, кой е аршинът за това? Смятам, че няколко пояснителни думи тук са необходими, тъй като за преобладаващото болшинство в България съществуват твърде смътни представи за туй понятие – и това се отнася дори за малцината читатели, които като мене в детските си години са изучавали в училището Вероучение, а не само за голямата част от българската интелигенция, която вместо вероучение изучаваше История на ВКП (б). Както ще забележим при по-нататъшното разглеждане на въпроса обаче, съществена разлика в принципите на историографията при тези две привидно диаметрално противоположни дисциплини няма. Нямам намерение да излагам в подробности споровете, протекли в първите четири века от първото християнско хилядолетие, но в основните си противоречия не стихнали и до днес. За изучавалите История на ВКП (б) е много лесно дори въз основа само на някои факти да се ориентират в тези спорове, тъй като по принцип те с нищо не се различават от партийните спорове, протекли в първите десетилетия на миналия ХХ век, но и малко след средата му, та чак до 80-те години. На тези читатели няма да избягнат от вниманието големите аналогии в двете истории – на църквата и на партията. Тези аналогии са особено съществени по отношение на въпросите за мнозинството и малцинството, т. е. как тези понятия се смесват противно на тяхната същност. И ако днес е много трудно и дори невъзможно да се открият точни протоколи от църковните спорове преди повече от едно и половина хилядолетия, както и да се намерят неподправени документи за тях, споменът за партийните спорове между така нареченото болшинство (болшевики) и така нареченото малцинство (меншевики) не е чак дотолкова избледнял, че опитният и внимателен съвременен читател да не може да се ориентира за тяхната същност. Той днес вече много добре знае какво означава болшинство и малцинство, дори когато за тези математически точно определени понятия се използват други думи като например клика, в която за някои от съставните ѝ части се дават други по-особени определения, като станалата пословична руска дума „примкнувщийся“. Но същият този читател днес вече много добре знае и какво означават използваните в историографията понятия ревизионизъм и правилна или вярна партийна линия. Знае също така и какви мерки се прилагат при отстъпниците от официалната партийна политика. В този смисъл съвсем не считам за нужно да обяснявам причините и последствията при редица събития от църковната история, хвърлили сянката си чак до наши дни.

А ето и самите факти:

По време на Първия вселенски църковен събор в Никея през 325 година (нещо подобно на съвременен учредителен партиен конгрес) се очертават известни различия в схващанията по определени въпроси от идеологическо естество. Приема се с гласуване Църковното верую (нещо като програма на партия), като решението на основните въпроси се отлага. Твърде спорното в единството си но и в количествено отношение „болшинство“ определя своето становище по въпроса като „право“ или „православно“, т. е. като единствено вярно, и заклеймява противното становище като „неправославно“ или еретическо. Както обикновено става в историята, доводите на противната страна не само се омаловажават, но всички документи и свидетелства за нейната дейност и за нейното становище по разни въпроси, а не само по спорните, се унищожават и нейният „лидер“, според твърде достоверни сведения, в които съвременният читател има твърде малко основания да се съмнява, бива отровен от неговите противници, уплашени от засилването на влиянието му сред управляващите среди. И неговата „екзекуция“ не се изпълнява в далечната и по това време още неоткрита Америка, а в самата столица. Това обаче не прекратява спора, а още повече го задълбочава, така че по време на следващия събор(на съвременен език конгрес) в 342 година, който трябва да се състои по една ирония на съдбата (с каквато в следващите векове ще се сблъскваме твърде често) не някъде другаде, а именно в бъдещата българска столица, не само че не се стига до споразумение между двете противни партии (или по-точно фракции), а настъпва пълен разрив и те заседават поотделно в два различни града, Сердика и Филипопол – днешния Пловдив. На незапознатия с църковната и партийната история ще се види твърде странно, че различните исторически писмени и археологически извори представят въпросния спор през следващите векове по съвсем различен начин. Така от една страна официалните извори на т. нар. „православна“ църква твърдят, че още след Първия вселенски събор в Никея (т.е. на учредителния конгрес) спорът между двете различни групировки окончателно е разрешен и неправославната опозиция повече не съществува. Но от друга страна многобройни и напълно автентични източници, включително писмени извори на самата „православна“ църква, много векове по-късно, чак до зрялото средновековие, не само че потвърждават по-нататъшното съществувание на значителни по големина църковни общини, застъпващи идеите на противната на т.нар. „православна“ църква, но споменават изрично и тяхната голяма активност, срещу която те съвсем не подбират средствата за борба. Трудностите за ориентиране, пред които е изправен историкът, се дължат преди всичко на обстоятелството, че за това течение, противно на „православното“, се дават от една страна обобщаващи названия, а от друга страна, напротив, множество различни названия, като и едните и другите скриват неговата същност.

На малко запознатия с историята ще се види странно, че още от самото начало на спора между двете идейни течения и чак до днешни дни българските земи, т.е. територията на която през ранното средновековие възниква българската държава, са театралната сцена, където се разиграват събитията, свързани с този спор. Това е граничната зона, между така наречените източна и западна църкви. Противно на твърденията в учебниците по вероучение, до присъединяването ѝ към българската държава, църковната организация на цялата тази територия е практически независима както от Константинопол, така и от Рим, макар и да е формално подчинена на Рим – а не на Константинопол! Както недвусмислено показват историческите извори, църковната организация на тази територия през VI век се откъсва и от Римската църква, като нейните представители не взимат участие на следващите църковни събори, а през VIII и IХ век тази църковна организация не участва и в иконоборските разногласия, разтърсили до основи „православната“ църква, като следва иконопочитателната традиция на ранното християнство. За съвсем краткото време от две десетилетия в средата на IХ век, след обявяването на християнството за държавна религия в България и покръстването на малката част от нейното население, останало дотогава езическо – а това са били само отделни лица и родове или кланове, ако употребим тук също едно съвременно понятие за по-ясно ориентиране в събитията – църковната организация на българската държава се подчинява отначало на цариградската патриаршия, после за четири години на Рим и след това, в 870 година, отново на Цариградската патриаршия, но вече при значителна автономия, макар и все още под названието „Българска“ православна църква. В 919 година обаче тази църква сама и едностранно обявява своята пълна самостоятелност и своето самоуправление – т.е. автономия и автокефалия. И по този начин един вид се самоизключва от „всеобщата“ и „вселенска“ православна църква. На тази несъобразена със църковното право стъпка на българската църква цариградската патриаршия отговаря с обявяването ѝ в схизма, т. е. извън закона, и я отлъчва от така наречената „православна църква“.

За последвалия период от около един век българските историци изказват разни предположения, нямащи никакви доказателства и противоречащи както на историческите извори, така и на църковното право. Основавайки се на сведенията от историческите извори за признаването на титлите на българския цар и на българския патриарх от страна на византийския император като едно от условията за сключения между Византия и България мирен договор от 927 година, тези историци приемат по аналогия, че това признание е било последвано също и от признаването на българската автономна и автокефална църква от страна на цариградската патриаршия. Едно такова твърдение противоречи не само на сведенията от историческите извори, но и на църковното право. В този смисъл историческите извори, в чиято достоверност ние нямаме основания да се съмняваме, описват най-подробно тържествата по венчавката на българския цар Петър с внучката на византийския император Роман-Лакапин, Мария-Ирина, състояли се в Цариград. И при тях церемонията на бракосъчетанието се извършва от цариградския патриарх без участието на български свещеници, т. е. на българската („неправославна“) църква. Аналогията тук с венчавките на цар Фердинанд и цар Борис ІІІ е поразителна, но само за неосведомения читател. А че и впоследствие цариградската патриаршия не признава самостоятелността на българската църква, свидетелствува преписката на цар Петър с цариградския патриарх, засягаща въпроси, които в действителност са от компетенцията не на българския цар, а на българската църква. Но цариградската патриаршия не е и могла сама да разреши въпроса за признаване самостоятелността на българската църква, защото такова признание може да даде само един църковен събор с одобрението и на останалите патриарси, а такъв събор не е свикван нито през Х, нито през ХI век. Но също и мирният договор между България и Византия от 1018 година не довежда до прекратяването на схизмата върху българската църква. И този път признаването на българската църква и нейните граници от страна на византийския император, т. е. възстановяването на статуквото от 870, респективно 927 година, не бива последвано от признаване от страна на цариградската патриаршия. Схизмата бива вдигната, но при извънредно драматични обстоятелства едва в 1037 година, когато умира последният от подписалите мирния договор през 1018 година, а това е последният български патриарх (според схващанията на цариградската патриаршия архиепископ) Йоан Дебърски. Чак тогава българската църква става de jura „православна“, но de facto тя вече не е българска. Или с други думи и този път, както на няколко пъти преди и след това, понятията българска църква и православна църква не се явяват като синонимни, а като две различни алтернативи – т.е. имаме или българска, или православна църква.

И тук аналогиите със съвременната българска църква са поразителни, но пак само за неосведомения читател. Обявяването самостоятелността на българската екзархия на 11 май 1872 година бива последвано още на 16 септември същата година от обявяването на схизма върху нея от страна на цариградската патриаршия, която схизма бива вдигната едва на 22 февруари 1945 година. За всичките тези седем десетилетия българската църква не се признава не само от цариградската патриаршия, но и от другите „православни“ църкви, включително руската. А докато прогресивната роля на българската екзархия по време на национално-освободителната война е известна на всяко дете в България, обикновено се премълчава отрицателната роля на немалкото български епархии, останали „православни“, т. е. подчинени на цариградската патриаршия за годините от 1872 до 1879. Тази тяхна в пълния смисъл на думата предателска дейност пък има своите аналогии не само в дейността на „българската“, т. е. охридската патриаршия/архиепископия за последвалите нейното присъединяване към цариградската патриаршия столетия до малко преди закриването ѝ в 1761 година, когато българското население в нейните граници избира за архиепископ българина Арсений. Тя има своите аналогии и в „българските“ владици и патриарси през последния половин век, налагани на нашия народ отвън и поддържани от една чужда диктатура.

А ето и няколко думи по въпроса за символите на т. нар. „православие“.

Преди няколко години в столичната преса бяха повдигнати във връзка с новоиздигнатия паметник на „Света София“ някои въпроси относно църковната символика. Наред с обвинения в невежество срещу тогавашния софийски кмет, се изказаха и някои твърдения, които нямат нищо общо с истината. Първото от тях е, че символиката за Божествената Мъдрост (по гръцки “Agia Sof∂a) e по произхода си православна и патронажът на „света София“ е свързан с построената от Юстиниян едноименна цариградска църква, а от там и непосредствено с основните догми на православието и следователно с цариградската патриаршия, въплътяваща тези принципи в следантичната епоха. В действителност обаче този патронаж няма нищо общо не само с епохата на Юстиниан (527-565), но дори и с идеите и символиката на православието, защото Юстиниановата църква е изградена на мястото на една едноименна църковна сграда, построена малко след средата на IV век в разгара на арианския спор след утвърждаването на арианците в Константинопол, като главен тяхен храм. Строежът на тази първа предшественица на Юстиниановата църква влиза още в замислите на Константин Велики (324-337) като една от трите църкви, изразяващи в духа на гностицизма и езотеричното християнство идеята за Божественото триединство: Мъдрост, Сила и Мир (“Agia Sof∂a, “Agia Dunｦmhj и “Agia E≥rˇnh), но е осъществен от неговия син и приемник Констанций II (337-361), симпатизиращ на арианството. Тя е била много голяма по размери базилика, известна под името „Великата църква“ (Megｦlh 'Ekklhs∂a) и била осветена от арианския константинополски епископ Евдокий Антиохийски (360-370). Засегната тежко от земетресение в 361 и от пожар в 381 година, през последните десетилетия на IV век тя става център на разногласията между „арианците“ и „православните“ и е главен прицел за яростта на „православните“ зилоти; през 404 година за кратко време е завзета от войнстващите монаси, застъпници на „правата“ вяра, и заедно със съседния ѝ патриаршески дворец става жертва на унищожителен пожар, предизвикан от монасите.

Следващата едноименна постройка на това място е била също така голяма по размери базилика, изградена от Теодосий II (408-450), който подобно на своите предшественици на императорския престол бил привърженик на арианците. По време на въстанието Ника в 532 година тя също била разрушена от привържениците на „православието“. Но строежът на Юстиниановата църква, при който са използвани части от Теодосиевата базилика, също няма нищо общо с „православната“ традиция, макар и тази църква по-късно да става символ на православието. А и нейните архитекти, Антемий от Тралес и Изидор от Милет, като последни представители на античната наука, в действителност са били по-скоро завършители на една епоха, за чийто край обикновено се приема закриването на Атинската школа от Юстиниан в 529 година,при което гностицизмът и езотеричното християнство, както и арианството, се поставят извън закона и продължават своето съществувание вече в нелегалност и под различни форми, подведени от официалната църковна власт под общия знаменател на ереси. Тогава се съчинява от писачите на „православната“ църква и трогателната история (или по църковната терминология житие) на „мъченицата света София и трите нейни дъщери, също мъченици – света Вера, света Надежда и света Любов“, добре известна почти на всеки начетен християнин. Тази история, съчинена с цел да се заличат следите на гностицизма, може всеки да прочете в официалния наръчник за всеки свещеник и благочестив християнин, ЖИТИЯ НА СВЕТИИТЕ, издадени „с благословението на Негово Светейшество Българския Патриарх † Максим и Светия синод на Българската православна църква“, отпечатани от Синодалното издателство за първи път в 1974 година, а след това няколкократно препечатвани. В тази особено поучителна книга може да се намерят също житията не на една, а дори на две светици с името Ирина. Нито в единия случай, нито в другия няма да срещнем там и най-беглото загатване за връзката между имената на тези светици с принципите за Божествената Мъдрост, Божествената Сила и Божествения Мир. Загатване за тези принципи няма да открием и в нито един от трудовете по „православна“ догматика, и ако някои предимно руски и американски „православни“ богослови през последните десетилетия да се опитват не само да свържат тази символика с „православието“, но и да изтъкнат тяхната исконна връзка с „православната“ догматика, извеждайки ги и обосновавайки ги от нея, това е в пълно противоречие с основните норми на „православната“ църква. Защото според тези норми, светците не могат да бъдат някакви нравствени принципи, а са хора от плът с определени заслуги за църквата и като такива се явяват в качеството им на стълбове или опора на нейното съществувание.

За живота, възгледите и дейността на Константин Велики (324-337) на съвременната наука са известни доста подробности, които се премълчават от благочестивите „православни“ автори, чийто текст читателят може също да намери в посочените по-горе ЖИТИЯ НА СВЕТИИТЕ – включително за тесните приятелски връзки на монарха със споменатия по-горе „опозиционен лидер“. За разлика от тях, ние много добре знаем, че този „цар-светец“, а според „православната“ църква и „равноапостол“, не само че никога не е бил кръстен, но и че религиозните му възгледи твърде много са се различавали от възприетото на Никейския събор Християнско верую. Така например, ако спорът между „православните“ и „еретиците“ по отношение на светата Троица да засяга само въпроса дали нейните три лица са единосъщни или единоподобни, според представите на „свети Цар“ Константин Велики, Троицата има съвършено други лица – тук естествено съвсем не става дума за някакво неизвестно учение, което „дилетантът император“ изповядвал поради недостатъчно познаване нормите на църквата, а за едно учение, съществувало още много хилядолетия преди християнството, което надживява мрачното християнско средновековие и съществува чак до ден днешен, изповядвано по всички континенти на нашата планета от значително по-голям брой негови привърженици, отколкото наброяват сега всички „православни“ църкви, взети заедно. За това учение би трябвало да е чувал поне веднъж в живота си всеки интелигентен българин, макар и под някои други имена – като например Учението за Нирвана, санскритски превод на понятието Божествен Мир. Според становището на „православната“ – но и на католическата църква – тези възгледи са дълбоко еретически, а през средновековието на кладите са били изгаряни мнозина привърженици на туй учение за много по-малки прегрешения. Куриозното в случая обаче е, че съобразно с правилата за украсата на „православните“ църковни постройки, в тях са абсолютно задължителни изображенията на „светите равноапостоли“ Константин и Елена, чиято памет църквата чества на 21 май – междувпрочем в българските земи тъкмо на този църковен празник са се изпълнявали и се изпълняват и сега езическите нестинарски игри и други „бесовски“ обреди. В целия този контекст ктиторското изображение на „еретика“ и „фармасонин“ цар Фердинад Сакскобурготски в храма-паметник „Св. Александър Невски“ в София – което възбуди яростта на един „православен“ писач в колоните на неправославната преса – е наистина дреболия, за която не заслужава и да се говори.

Асен Чилингиров – Берлин

[Милен]

От туку що излезлия от печат Информационен бюлетин на Библиотеката на БАН:

ИЗКАЗВАНЕ НА ПРЕМИЕРАТА НА ДВУТОМНИКА НА АСЕН ЧИЛИНГИРОВ „БЪЛГАРСКАТА АРХИТЕКТУРНА ШКОЛА“

Проф. д-р Надежда Драгова

Г-н Асен Чилингиров е единствeният български учен културолог и медиавист през последните 50 години, опазил и плодотворно използвал статута си на независим, частен изследовател, за което всеки от нас – по някое време му е блазосвал.

Независим, защото никога не се прилъга с университет или академична институция, която би го обхванала, ако не идеологически (най-вероятното през изминалите години), то задължително със стила, концепциите и мотивацията на конкретна научна школа.

Той винаги е само Асен Чилингиров!

За това се иска неимоверен кураж – доказан безспорно! И огромна енергия – също очевидна! Сам да бъде организатор, програмист и реализатор на научните си задачи. Освен тези, непостижими за нас, неговите връстници, предимства, той като живущ в ГДР, а български гражданин, си беше осигурил най-решаващото за онова време – да се провира с метрото напред
и назад под Берлинската стена; да ползва всички – и източни, и западни, и балкански библиотеки; да изследва обекти извън границите ни, да общува и пред, и зад Желязната завеса... Аз съм ползвала това предимство пет години като преподавател в Свободния университет в Западен Берлин и зная какво означава за резултатния завършек на започнати и невъзможни за финализиране теми.

Всъщност – и така се запознахме преди 30 години, провирайки се напред и назад под Берлинската стена. Когато на нас, официално командированите в чужбина, ни бе възложено да търсим и осигурим най-авторитетни европейски специалисти за честване на 1300 годишнината, г-н Чилингиров ме насочи към Директора на сектора с икони в музея Даалем, представи ме, поканихме го и той участва в конференцията в София и създадените тогава контакти. Това беше върховна сполука!

Подсказах най-силните му качества – несекваща енергия и непоколебим кураж. Не зная на кое да предпоставя. Може би най-напред това, което ни липсваше – куражът. Той пръв и задълго остана единствен изследовател, разработвал процеса на наследственост в християнството на българската територия още преди Покръстването. Не можеше да се говори тогава
по тази тема – и поради същността й - „християнство“ при агресивния атеизъм, и заради близост с Византия и културата й, а той въвежда и “предвизантия”. Неотстъпно, студия след студия – разравяше пластовете на наследството (Überlegung und Innovation in der Mittelalterlichen Kunst Bulgarien. B. Arte Medievale 4/1988, I, s.s. 65-99). Подозирам го, че той е като онзи, който направи така, че днес всички ръководители на БСП се изтъкват като християни. Това на шега! А на сериозно – неговите студии и до днес не са руинирали приносните си стойности.

Асен Чилингиров си позволяваше – и сега прави така – да предлага датировки и стилови характеристики на опазените ни средновековни паметници, противоречащи или сериозно дискутиращи с категоризации на българските научни институции. Лично мен силно ме впечатлява като негова заслуга разминаването му по Ивановските църкви – хронология и владетелстко участие. И въпреки категоричната им документация – до днес колегите избягват да го цитират или следват. До ще ден! Още един пример искам да припомня – еуфорията по програма за доказване на готско присъствие в България, естествено субсидирана от европейска фондация. Организаторът й горделиво заяви, че видиш ли, ние сме готови европейци, защото в нашите жили тече и готска кръв. Г-н Асен Чилингиров ги пресече като с нож чрез книгата си „Готи и Гети – изследвания“, София, 2005 от поредицата „Брегалница“. Стъписа ги с приведения научен корпус – изобилен европейски материал и с дълбинното си познаване на етнокултурната история на Балканите. Единственият дефект на книгата му бе, че нямаше приложена кръвна проба за доказване или отхвърляне на готска кръв в жилите му.

Достигам до капиталната му книга – монографията „Църквата „Свети Герман“ до Преспанското езеро“,. Берлин, 2001 – един паметник, проучен не само като опознаване на изкуство. Чрез него всеобхватно се възстановява старобългарската литература извън границите на държавата ни, защото е „най-тясно свързан с нейната история“. Достойна за адмирации е мотивацията на автора - да издири и други останки от църковното строителство на първата българска държава, които до днес са извън границите й. Освен църквата „Св.Герман“ - това са още четири църкви в Костур. Изследователят тръгва при идентифицирането им от спецификата на конкретния им уникален градеж: близки архитектурни форми, декоративна зидария и главното различаващо ги свойство: при строежа им е използвана една мярка за дължина, различна от византийската стъпка и преминала като традиция от епохата на римското владичество към средновековието. За специалиста са истинско откровение наблюденията на автора и извеждането им като тип материална култура с множество отличаващи я техники. След цялостното им осмисляне се обобщават и идеологически концепти. За тип вероизповедание и за ритуалите, което ни отвежда към тогавашни твърдения за арианство, познати ни само от легендите.

В тази книга е постигната с категорична завършеност научната методика на Асен Чилингиров:

• Най-напред и тази му програма, както всички други, е определена от огромното значение на паметника за изясняване на трасиращи проблеми в националната ни културна история;
• Освен това, на автора му се предоставят възможно най-благоприятни за работа условия: по европейска субсидия за балкански програми, предназначена за Албания, Асен Чилингиров е официално избраният и назначен експерт за документацията на църквата.

И тази книга, каквито са и останалите му, е многоетажна като Хрелювата кула. И при тях на върха е предназначено да има храм, т.е. извеждат към безусловно научно благочестие – без хитруване или преиначаване. Оценяват почтено! Но преди да стигне до покрива, научният читател опознава етаж по етаж всички нива на информацията. Особено специфични за почерка на Чилингиров са подобните справки на научната литература, издирвани във всички възможни книгохранилища. Той не само усърдно ни препраща към автори и книги, без да пропусне да съобщи къде се намират, че и ние да ги прочетем, но ги предлага и анотирани: когато е нужно – дискутирани, когато заслужават – приобщени към концепцията му. Те се превръщат в самостоятелни справочници – ценен капитал за всекиго от нас и при други теми.

Снимки, карти, репродукции, схеми, чертежи... (ще си ги представим като панорамния етаж) – с тях книгата видимо възстановява обектите си, а анализът ги оживява в многовековното им въздействие.

Аксиома е: стилът – това е човекът! Асен Чилингиров никога не дискутира полемично, агресивно, ругателно. Кротко, даже с усмивка, но винаги безусловно документирано.

Ще напомня само един от примерите му: към множеството неприемливи за нас руски тези за приоритет или поне за пълна автономия на християнската писмена култура на Русия от България Чилингиров откри свой, много оригинален – щастливо оригинален! - подход и със своя силна убедителност: дискусията се водеше преди него пък и сега върху руските преписи
на изчезнали старобългарски паметници. Той я премести в съвършено неочаквано поле – руските нумизматични сбирки с автентичните им богати колекции, анализът на които безапелационно подкрепя българските постановки.

Процесът на опознаването им се чете като криминална проза (всъщност и наблюдава криминални ходове на отрицания!). Данните от монетните съкровища донасят точна информация, поднасят стабилна убеденост и ни донасят голямо удоволствие...

Не познавам двата тома, които днес имат премиера – зная само темите им – анализ на деструкциите, реконструкциите и днешното състояние на хилядолетни храмове по българското землище, аспектирани към много съпоставки из Средиземноморието, Египет, Изтока. Това ни обещава преживяването на остри дискусии.

Ще завърша изказването си анекдотично: на на нас, пишещите колеги на Асен Чилингиров в София – ни предстоят цели два месеца библиотечни пости: през юли ще бъде затворена за читатели Академичната библиотека за инвентаризация, а през август – Националната. С новите си книги днес – Чилингиров ни е подготвил да ни поведе нашир и надлъж – с тежки товари научна информация. Така ще ни възмезди затворените библиотеки.

Да ни е жив и здрав г-н Асен Чилингиров! И да ни тревожи с още нови книги!

http://cl.bas.bg/za-centralna-biblioteka-1/byuletin-na-cb-na-ban/byuletin-na-cb-na-ban