Убийствено червено

[Natali]

Милене, ти пък да ми препоръчаш точно този филм! Аз съм го сложил на преносимия си плеър и го гледам непрекъснато. Освен това на плеъра имам всички книги на Суворов и Игор Бунич, архипелага Гулаг и много други по темата. Имам на плеъра всички снимки на съветските плакати от 1917-1953г. Както и всички песни на СССР. Както се вика чукаш на отворена врата. Това ми е любимата тема - тоталитаризъм и Втора Световна Война. Само че е много обширна. Ако имаш интерес мога да ти пратя книгите на руски в текст формат.

Засрамихте ме, че толкова малко знам по темата. Явно трябва да се наваксва, да видим дали ще се намери и необходимото време за това.

[Багатур багаин]

Натали имаш време, не забравяй, че аз ровя тази тема от времето на специализацията си по "Нова и най- нова обща история" в трети курс като студент.  Това беше много отдавна уви! После дипломна работа и оттогава, понеже не станах професионален историк си я чета само за удоволствие. И никога не е късно. Аз Суворов го прочетох за мой срам наскоро. Дотогава бях чел десетки други автори, но това не ме извинява. Натали, а тук е албума ми със Сталинските плакати http://picasaweb.google.com/sarakt/DDRnjD Има какво да се види.

[Милен]

Á си пойдете, á ке стане во Прилеп касапница…

Или историята на едно преднамерено убийство

Любен Лачански

„Едно преднамерено убийство” е подзаглавието на новата книга на писателя Христо Троански* „Кажи кога да умра”. Тя изследва живота и предизвестената смърт на полковник Димитър Младенов, бивш началник на Артилерийски отдел в Министерство на отбраната до декември 1947 и участник във войните за освобождение и обединение на българските земи. Мемоарният стил и характер на този 270 страничен труд не ни отвежда в сухата фразеология на военната документалистика. Напротив. Написана със съпричастие и разбиране, тази публицистика ни прави свидетели на жестокото време на комунистическите преследвания и чистки в като че ли вечния „преход” на българското общество. За пореден път българоезичните читатели ще могат да изпитат потресните мигове от кървавите събития у нас след комунистическия преврат и продължили десетилетия.

Книгата „Кажи кога да умра” на Христо Троански се явява своеобразно продължение на изключително популярното му и претърпяло няколко издания изследване за онези години „Убийствено червено”.

Сега във фокуса на събитията е един мислещ офицер – полковник Димитър Младенов, участник във войните от началото на ХХ век.

Събитията от есента на 1944 за първи път са поднесени безпристрастно, вярно и разкриват истината за действията на българската войска и изтеглянето й от спорната и вечно крамолна Македония. Авторът умело разкрива и истинската същност на тогавашните „военни” и партийни лидери на новоучредената Титова федерация. Става дума и за генерал Светозар Вукманович-Темпо, Михайло Апостолски и Кръсте Цървенковски. Апокалиптично и днес звучи припомненото изказване на стария прилепски войвода родолюбецът Гюрлюков часове преди нашите войници да напуснат Прилеп: „Á си пойдете, á ке стане во Прилеп касапница!.. Или ни дайте оръжие, или тръгваме с вашите части за Българско!”

Базирайки се на много исторически документи Троански дава отговор защо се е случила тази поредна национална трагедия. Защо армията отново е била употребена в чисто партийни котерийни битки.

Без да има претенциите на псевдописачите от последно време, които канонизират бандити, мутри и прочие отстрелвани лица, Христо Троански и като изследовател на епохата, и като писател има различни цели.

„Кръстю Гершанов е бил келнер в един варненски ресторант. На третото утро след Деветосептемврийския преврат той осъмва неизвестно заради какви заслуги с първи офицерски чин, без да има и прогимназиално образование. Пагоните му са дадени по линията на Държавна сигурност, откъдето му гласуват високото доверие да започне кариерата си в кървавите Вартоломееви нощи и да я продължи в никнещите като гъби лагери…” Това е истината за началника на концлагера в Белене.

Не са пощадени и останалите палачи и техните наставници. Не е пощадено и времето, в което един народ предава сам себе си, без да си дава сметка, че това ще се плати с бъдещето на няколко поколения. Внуците на това предадено време днес се разстрелват професионално в по градските улици и луксозните хотели в България и извън нея. Но това е само препратка, може би и поука, но твърде закъсняла.

А доколко случихме с демократични национални ръководители след 10 ноември 1989, можем да разберем от един любопитен документ. Предложен за повишаване посмъртно в по-горно звание „генерал-майор” през 1992, покойният мъченик полковник Димитър Младенов отново е пренебрегнат. Тогавашният „върховен главнокомандващ” и президент на България д-р Желю Желев отказва да подпише указа… А защо? Всичко ще ви стане още по-безпощадно ясно след прочита на „Кажи кога да умра. Едно преднамерено убийство”. Книгата е издадена от вече утвърдената в тази тема „Работилница за книжнина-Васил Станилов”. А този том е събитие за нашата мемоаристика, което трябва да бъде забелязано на фона на споменатите графомански и съмнителни писания на обгрижвани от власт и медии елитарни „творци”.

* Христо Троански е роден преди 61 години в днешната българска Монтана.

След завършване на гимназията той следва журналистика и богословие.

Работи в младежкия и специализиран военен печат. Дълго време е окръжен кореспондент на младежки вестник в Пиринско. Започва литературните си изяви като поет и преводач. Първата му книга със стихове „Южен град” излиза през 1972. Пише и проза за деца, сценарии, документални разкази и детски пиеси. След 10 ноември 1989 издава няколко стихосбирки и превежда емблематичните книги на Игор Бунич „Златото на партията”, „Пирът на хищниците”, „Касапницата в Чечения”. В началото на ХХІ век излиза значителната му документална книга „Убийствено червено”, донесла му много литературни награди и европейско признание. За нея му е присъдена и литературната награда „Паница”. Този труд претърпя няколко издания. Междувременно в колектив изследва и издава уникални български народни песни под заглавие „Песни за пеене”, също преиздавани многократно. Съавтор е на единствения в най-новата ни история „Православен буквар за българското дете”. В момента работи над сборник стихове отново за деца. Може би окрилен от появата на първото си внуче…

Писателят е учредител и член на Института за изследвания на престъпленията от комунизма.

http://oshte.info/authors/luben-lachanski/a-si-poydete-a-ke-stane-vo-prilep-kasapnitsa.html

[Милен]

Драги сънародници,

На 9 септември 2007 г. от 11ч. пред Паметника на жертвите на комунизма във Вашингтон  ще се състои  поклонение-помен-панихида в памет на всички българи, избити и репресирани след  една от най-черните дати в новата българска история – 9. 9. 1944 г.  На поклонението ще присъствува и ще произнесе слово  д-р Ли Едуардс, председател на фондацията “Мемориал на жертвите на комунизма”. След заупокойната служба слово от името на организациите на репресираните в България ще произнесе проф. Георги Марков, председател на съюза “Истина”, чийто баща е един от десeтките хиляди “безследно изчезнали” след 9. 9. 1944 г.

Нека на тази дата пред този  паметник на стоте милиона жертви на комунизма забравим нашите  вътрешни разпри, да застанем обединени в памет на жертвите и да  заклеймим едно зло, последствията от което още тежат над България. На този ден преди 63 години започва мащабно братоубийство, каквото българската история не познава. Нека сложим начало на една традиция и се събираме тук, пред този Паметник, далеч от роден край,  вместо пред незнайните им гробове, за да почетем отишлите си без време и в страдания. И нека  децата ни да знаят и помнят, за да не преживява  нашият народ в бъдеще подобна трагедия. 

Бог да прости  и да е вечна паметта на невинните жертви на жестокия комунистически експеримент!

Умоляваме всички, които получат тази покана, да известят за панихидата своите близки и приятели. По време на службата ще се упоменат имена на  жертви на комунизма. Молим тези, които възнамеряват да присъствуват да  съобщат  имена на сродници, които да се изредят.

Паметникът е на пресечката  на Масачузетс и НюДжърси авеню и G Street, N.W., на два блока от Юниън стейшън с поглед към Капитол хил. Целта на паметника е “Бъдещите поколения да знаят историята на комунистическата тирания”. Паметникът e открит от президента Буш  на 12 Юни 2007, деня на 20-та годишнина от знаменитата реч на президента Рейгън  пред Берлинската стена :“ Г-н Горбачов, разрушете тази стена!” . Около паметника има удобни места за паркиране.

От организаторите

1 септември 2007
Вашингтон - Ню-Йорк

[Stoni]

Има нещо символично и не случайно в ръката на свободата от мемориала на жертвите на комунизма във Вашингтон...това нещо е горещия и светещ факел...факела на светлината показващ пътя към истината, за миналото...
Присъствах на поклонението и бях щаслив да видя трепкащите пламъчета в очите на възрастните, напуснали преди повече от 50 години родината си...съзрях пламъчето на надеждата им, че не са предадени и този път за винаги...очите им бяха с детцкия пламък на надежда...щом видяха, че има млади хора разбиращи и готови да поемат този факел в името на бъдещето...
Особено бяха изненадани приятно, че съм изминал 1000 км. специално до тях...всъщност тя и целта ми беше такава...да ги зарадвам и им дам още една нова надежда в последните им земни години.

[Милен]

Е, Стони, ти си единственият тук, който е бил на място и е станал свидетел на събитието. Няма да ти се размине само с 5 реда и половина!

Чакаме по-пълен репортаж като си вземеш дъх!

Ама ти наистина съвсем по американски мащаб бе човек - сядаш на кормилото (навярно?) - и давай хиляда км насам и още толкова обратно. Браво! От мен имаш голям поклон за това, че си отишъл. Да знаех предварително, че ще се вдигнеш щяхме бързо да спретнем един кратък текст от името на "Де Зората" да го прочетеш там. Язък!

Чух вече, че проф. Георги Марков (разбра ли все пак, че не е бил историкът, а братът на Дянко Марков, предстедателят на съюз "Истина) е произнесъл както винаги много силно слово?

[Stoni]

Милене, имаше още един участник там от форума...та очаквам той да го направи.
А ако знам, че нещо си струва и ще ги преплувам

[Anamary]

Поклон и от мен, Stoni! Поеми факела и дано все повече тъмни глави на все повече млади хора бъдат осветени.

[proanti]

Пиша набързо, простете за грешките, но и аз съм още под възбудата на събитието.

Стони наистина беше героят на събитието.  От снимки, които ще покажем с помощта на Милен ще видите колко добре  бе оформено всичко. Две хубави знамена (БГ и САЩ) развявани от вятъра (в дълбочина Кепитол хил) около статуята, много хубав венец на триножник с надпис "На българските жертви на комунизма". Под венеца сложихме един плакат:Никога вече 9.9.".

На помена  беше и председателя на фондацията (вж. съобщението в преден постинг на Милен) Lee Edwards, чиято реч отделно ще сваля от запис за да ви я предам. защото той говори много добре, между другото каза, че  е имало съпротива от китайска и руска страна. А щом това става, то значи ние правехме "the right thing". Той е католик по деноминация и беше осигурил звуковата уредба. Мисля, че направихме добро впечатление на Едуардс (освен с броя си) и отсрамихме България. Особено приятно се изненадахме, когато   дойде посланичката г-жа Елена Поптодорова, която бе уведомила всички българи от посолствения лист ( е, никой не дойде по "тази линия, но тя достойно представи институцията).

Поради разделеност на бълг църковни общини в Вашингтон  присъствието беше неочаквано слабо. Малко на качествени  е единственото ни оправдание. Имаше проблем с  намирането на свещеник, но в последния момент след "закучване", от "Небето", а и със съдействието на католик от Джорджтаун Университета бяха намерени двама свободни украинци униати - един свещеник и един дякон. Те пяха разкошно на два гласа панихидната служба. Съвсем близка по език и мелодии до това което знаем от православната служба. Всички имахме свещи, макар че духаше вятър. раздадохме жито.

Проф. Георги Марков, председател на съюза Истина  изнесе  бойко слово, което също след време  и в разширена форма  ще изпратим на форума. Ние си отиваме, последните мохикани, но нека  младите които са тук и другаде да носят паметта за този най черен ден в българската история за да не се повтори 9.9. Светът не е същият откакто във Вашингтон има този Мемориал , пред който можем да застанем , вместо пред незнайни гробове.

[proanti]

http://photos.walmart.com/shareethumbnailshare/AlbumID=17421751/albumcount=1/p=498121189630529971/l=7553085/g=7438550/cobrandOid=1011/otsc=SYE/otsi=SALB/pns/share/p=498121189630529971/l=7553085/g=7438550/cobrandOid=1011/otsc=SYE/otsi=SALB


towa sa chetiri snimki ot 9.9.2007 w washington DC.

[Natali]

Stoni и proanti, прощавайте, че досега не можах да реагирам на тази тема, но бях заета с дивотии, както се разбра. Видях снимките, наистина сте шепа хора, и на фона на това малцинство още повече оценявам големия жест на Stoni да се грабне чак от Монреал и да пропътува огромни разстояния, за да присъства на това важно за нас събитие.

Явно нашите сънародници нямат време да почетат жертвите на комунизма, прекалено са заети да печелят пари и да благоденстват. Но пак повтарям, тяхното неучастие само прави вашето още по-стойностно. Благодаря ви и на двамата, че сте присъствали там.

[Stoni]

Stoni и proanti, прощавайте, че досега не можах да реагирам на тази тема, но бях заета с дивотии, както се разбра. Видях снимките, наистина сте шепа хора, и на фона на това малцинство още повече оценявам големия жест на Stoni да се грабне чак от Монреал и да пропътува огромни разстояния, за да присъства на това важно за нас събитие.

Явно нашите сънародници нямат време да почетат жертвите на комунизма, прекалено са заети да печелят пари и да благоденстват. Но пак повтарям, тяхното неучастие само прави вашето още по-стойностно. Благодаря ви и на двамата, че сте присъствали там.

За мен си беше удоволствие по американските пътища...2/7 от тази огромна страна съм я прошетал и всичко онова което ми липсва в равнините около Монтреал намирам по Вермонт и Ню Хъмшир.Имам толкова много снимки и толкова малко време да ги подредя и окача и разкажа...само живот и здраве...
Натали, всъщност има обясними причини, за малкото присъствие но едва ли ще се заема да ги коментирам, защото се изисква доста задълбочен анализ на процесите довели до състоянието в което се намира имигрантската ни диаспора тук.
Обобщено бих казал така...онази духовна нищета която гнети народа ни в България я гнети все още и тук.Разликата е, че тук има шанс за пробуждане...тук е трудно на манипулаторите въпреки, че го правят с всевъзможни средства...дори в нета, через него..
Знете ли, че аз нямам достъп до най широкоразпространение форум в Канада и знаете ли защо...досещате ли се?
Не виня всички онези новопристигнали тук, нито онези от старата имиграция...всеки има основание да смята, че е прав...не ги виня и че не биха и не смятат нужно днес да присъстват на една такава сбирка..
Има истински виновници за това състояние и разобличаването им ще стане възможно с дейноста на онези които разбират това и които днес имат възможност да помагат но все още личните им интереси стоят над такива дела...
Всъщност нищо не е нормално, нищо не вред...след като се налага аз бившия милиционер да намеря време, смисъл и съзнание да бъда там а българската провославна институция да не е способна да изпрати представител...българските общности в лицето на представляващите ги да предпочетът други важни дела...по важни от посещението на един символ поставен от президента на приелата ги държава в памет на 100 милиона жертви по светав това число и едни от най добрите и достойни българи.
Ти знаеш, че единението и корените и духът на промените на истинската реформа за истинаска нормална държава се крепи и е в основата на такива места...около такива места ще се събират и от там ще тръгнат осъзналите се и само хора около тях осветени от тези ценост и идеи ще могат да направят истинската промяна...само представителите присъстващи на подобни места са онези на които е бъдещето...
Едва ли Гоце ще посмее да се яви и ако се яви едва ли би трябвало да го остави някой да мърсува в близост...не там няма място, за непокаяли се виновници и техните перчещи се отрочета...там е място само, за нормални и истински БЪЛГАРИ.

[Милен]

Преглеждах си аудиоархива (малко високопарна дума предвид реалното състояние на купищата аудиофайлове по дисковете ми, ама нейсе...) и ми попаднаха два файла, отново актуални тези дни.

Гости в "Студио България" на Свободна Европа са Христо Троански и Тодор Янакиев. И двамата мисля, че нямат нужда от представяне пред тукашната аудитория. Домакин и водещ е Калин Манолов. Денят е 7 март, годината - 2003 сл. Хр. Темата е - антикомунизма, има ли нужда от него днес, архивите на КДС, има ли или няма рекомунизация в Татковината и пр.

Времето от тогава до днес сякаш е замръзнало. (Малко като в "Когато часовниците са спрели" - едно от големите есета на Георги Марков) Страшно е да се слуша. Страшно, но нужно - според мен.

Калин е в стихията си като водещ. Обръщам специално внимание на цитата, който прочита от "Черната книга" на Стефан Куртоа - защо комунизмът не получи онова всеобщо осъждане, което сполетя родния му братец - националсоциализма.

И още нещо актуално от днешна гледна точка: На няколко пъти става дума за Васил Станилов и за ролята на в-к Анти. Интересно е да се чуе мнението на хора като Хр. Тр. и Т.Ян. И да се съпостави с мърляческите писания по въпроса, които четохме напоследък.

И така:

Студио България - Калин Манолов, Христо Троански, Тодор Янакиев I част


Студио България - Калин Манолов, Христо Троански, Тодор Янакиев II част

[Милен]

Благодаря на Калин, че ми обърна внимание на сбъркания втори файл от интервюто - сега е качена наистина втората част - извинения!

М

[proanti]

Слово на проф.  д-р Георги Марков, дбн, председател на съюз “Истина”, произнесено  на  9. IX. 2007 във Вашингтон пред Паметника на жертвите на комунизма, след панихида за починалите.

Уважаема г-жа Поптодорова, посланик на Република България, уважаеми и скъпи сънародници, братя и сестри, достойни българи!

Днес българският народ отбелязва една от най-черните, вероятно най-черната дата в новата история на България – 9. IX.1944г. На днешния ден, преди 63 години, в обстановката на започнала окупация на страната от Червената армия, бе извършен преврат, който даде властта в ръцете на комунистите. Започна период на почти полувековно комунистическо господство и тирания. Ние сме длъжни да знаем истината за престъпленията през този период. Защото ако грешките и престъпленията от миналото не се разкрият, ако от тях не се извлече поука, те ще се повторят. Народ който не знае истината за своето миналото, който се  страхува и не желае да я знае, няма бъдеще.

И ако трябва да обобщим с няколко думи престъпленията на комунизма, те са: полувековен биологически и социален геноцид. Силни думи, но верни – аз само повтарям оценката, повтарям зловещите слова  не на кой да е, а на главния народен обвинител в т. нар. “народен” съд. В поверителен доклад от 3.07.1945, пред ЦК на БРП, ето как той се оправдава за недоволството на комунистическите среди от малкото, забележете – за малкото смъртни присъди (цитирам дословно):

” ...верно е, че на пръв поглед смъртните присъди изглеждат сравнително малко и незадоволителни” – ( да ви припомня, че това са 2875 смъртни присъди!) – “но веднага следва да си поставим въпроса за качествета на лицата,  които осъдихме и разстреляхме ...Ами това са: тримата регенти, всички министри на три фашистки (?!!!) кабинети – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов; половината министри на кабинета на Багрянов, разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила; 67 души народни представители. Но само това ли е?... “ (и след като изброява и обобщава)  “....и всички озлобени врагове  по места, бандити, предатели....”  и завършва със зловещите слова: ”Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна.”

Дълга и зловеща е мартирологията на полувековната комунистическа тирания. Започна с избиването без съд на около  30000 българи още в  първите месеци след 9. IX.1944. “Народният “ съд  бе следващият етап на геноцида с повече от 10000  присъди, от тях 2730 смъртни,  и вечно тегло и страдания за семействата на осъдените. Жестока беше разправата с опозицията. Задействани бяха технологиите  и на бавната смърт:затвор; лагери, арести, изселване. Огромни размери доби социалният геноцид – потъпкване правата на личността, ограничаване възможноста  за образование, професия и творчество; ограничаване в местоживеене и свободно движение, отнемане на собствеността; разгром на селското стопанство, на търговия, индустрия... Отвратителните форми на насилие  с трагични последици за българската нация народ, донесе  9.IX. за българите в Пиринския край. Дълбоки и трайни поражения  върху нравствеността нанесе разправата с религията и отхвърлянето на християнския морал. Физически бяха унищожени повече от 100 духовни лица от Българската Православна Църква, близо десет католически  и протестантски свещеници. Последното голямо престъпление  бе  т. нар.възродителен процес.

Но в края на своето абсолютно господство комунистическите престъпления удариха като бумеранг собствената им партия – криминализация на властвуващите, икономическа  престъпност, привилегии, необуздана алчност. Възникна новата класа на комунистическата номенклатура.

И ако днес изпитваме толкова трудности  в прехода към гражданско общество и истинска демокрация. причината за това  трябва да търсим не в слабостта на несъстоялата се демокрация, а в последиците от  престъпленията на полувековната комунистическа тирания и преди всичко в унищожения духовен живот. Не бива да се заблуждаваме. Бавно и мъчително се преодоляват тези трудности. Моето поколение си отива....Аз съм един от последните мохикани и едва ли ще доживея до времето на истинската демокрация. И въпреки това съм оптимист. Защото днес, 63 години след 9. IX.1944, на същата тази дата, 9. IX., съм тук в столицата на най-могъщата демократична държава, на 200 метра от Капитола, пред Паметника на 100 милиона жертви на комунизма, между които е и моят баща., безследно изчезнал след 9.IX. докато двамата ми братя  воюваха на фронта срещу немците.

Оптимист съм, защото от деня, когато  в центъра на Вашингтон се издига този паметник, светът не може да бъде вече същия. Архитектурно паметникът е скромен. Неговата сила е в посланието, което той отправя към света. Погледнете фигурата. Това не е падналата жертва , не е сломената  от скръб жена, която рони сълзи. Това е възкръсналата за живот свободна личност. Това е младостта, гордо  вдигнала глава, младостта  понесла  в ръка пламналия факел  на свободата. Защото в студената война победи не оръжието, а свободата. Победи творчеството на свободния човек, съзидателният труд на свободното общество.

Моят оптимизъм идва и от това, че почти всички събрани тук са хора млади, от поколенията на нашите деца и внуци. С вярата и надеждите, че всички вие ще живеете в по-щастливи времена, аз ви пожелавам здраве, сили, оптимизъм, воля и готовност да се борите  и защитавате своята свобода.

Нека Бог благослови България по пътя на Доброто. Пожелавам същото и на американския народ, който ви е приютил, направил ви е част от себе си,  и ви дава възможност за изява и свободен живот. Благодаря ви, че дойдохте и се надявам  да се срещаме и в бъдеще.