Убийствено червено

[Милен]

Вихрене, напълно съм съгласен с горната ти позиция!

[Stoni]

Stoni, не е въпроса в гласуването, партиите няма да оправят нещата. Настъплението против България и демокрацията е тотално и сега са ясни само враговете ДПС и БСП. А те управляват за съжаление. При това зад тях стоят Русия и Турция. Нищо лично, просто геополитика.
Та не е въпроса за кой да гласуваме. Защото има два варианта:
1. Да се излъжем както винаги (1991, 1997).
2. Да не се излъжем и да гласуваме правилно, а нашите да не вземат властта.
Става както поредния мит - някаква партия да дойде и да оправи нещата, които ние не можем или не смеем или не желаем да оправим. Отдавна е ясно, че  ако само една партия изповядва някакви идеи, тя като вземе властта няма друг път освен да направи тоталитаризъм за да прокара идеите си. Или да падне от власт ако държи на демокрацията.
Когато всички партии (подчертавам всички) станат патриотични или националистични (което е същото) тогава демокрацията ще дойде от само себе си, защото е на-добрият измислен досега инструмент за националното развитие. Както казва Чърчил - демокрацията е нещо много-лошо, но за съжаление по-добро до момента няма измислено. Та всички ние ако сме си българи и натискаме партиите, медиите, съседите, роднините, познатите, колегите да са българи, тогава ще има нормална национална политика и демокрация

А не е ли по правилно да , защо не искат да са Българи и коя е причината да не искат...не е ли по лесно по този път, защото смятам, че ако обясня на някого що е ток и защо той бие през ръцете ще е по лесно да го накарам да хване кабелите...отколкото да му обяснявам, че тока е благородно но невидимо нещо?

[Милен]

Ровейки се из архивите в търсене на детайли по един текущ текст ми попадат някои важни за съхраняване свидетелства за вкочанясалите обществени процеси у нас.

 Монументалният срам

Към гражданите на София. Към гражданите на България.


   Вече 50 години в центъра на София стърчи, изграден по волята на Българската комунистическа партия, паметникът на Съветската армия. Според “Енциклопедия България” (1986 г.) паметникът е “издигнат в знак на признателност на българския народ към Съветската армия – освободителка”, а една от трите бронзови композиции в долния край на монумента е композицията “Октомври 1917”, символизираща ”победния порив на съветския народ под развято знаме с надпис “Вся власть Советам”.

   Не е ли срамно за всеки софиянец, за всеки български патриот и родолюбец, че най-внушителният по своите размери паметник в столицата на нашата родина (площ от 2000 кв. м и височина над 50 м) е на един чужд войник с шмайзер в ръка и на една чужда армия, които донесоха на щиковете си една комунистическо-болшевишка тирания, избила с невиждана жестокост десетки хиляди българи, прекършила стотици хиляди човешки съдби, заграбила разбойнически собствеността на милиони хора? Тирания, прекъснала за десетилетия естественото европейско развитие на България и нанесла огромни поражения върху изконната нравствена и ценностна система на българина.

   Днес, когато вече сме част от могъщата и свободна евроатлантическа общност, този паметник на потисничеството все повече се превръща в нетърпимо предизвикателство към хилядите безкръстни гробове на жертвите на комунистическия терор, към достойнството на сегашните и бъдещите поколения българи, към самата историческа истина. Защото през септември 1944 г. България не само не бе поробена страна, за да бъде освобождавана, но бе насилствено окупирана от своите “освободители”. И защото днешна и бъдеща демократична България няма и не може да има нищо общо с “Октомври 1917” и с развятото знаме с надпис “Вся власть Советам”.

   Ето защо заявяваме високо: време е за незабавни действия! Време е демократично мислещите софиянци, всички демократично мислещи българи да обединим усилията си и с нашия могъщ глас и воля на свободни граждани да принудим компетентните общински и държавни органи да се вслушат в нашето решително искане: освободете колкото се може по-скоро българската столица от този мрачен символ на едно още по-мрачно минало!

   Инициативен комитет за освобождаване на столицата от паметника на Съветската армия – окупаторка (по азбучен ред)

22.07.2004 г.
   

Анастасия Мозер депутат в 37-ото, 38-ото и 39-ото НС
   Васил Станилов – председател на Комитет “Съединение”, писател, депутат в 38-ото НС
   Проф. Георги Марков – председател на Общобългарски съюз “Истина”
   Иван Глушков – зам.-председател на 7-ото ВНС, депутат в 37-ото и 38-ото НС
   Иван Н. Иванов - депутат в 38-ото и 39-ото НС
   Любомир Банковски – почетен председател на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ
   Лъчезар Тошев – депутат в 36-ото, 37-ото, 38-ото и 39-ото НС
   Проф. Михаил Огнянов – общественик, публицист
   Тошо Пейков – депутат в 36-ото и 39-ото НС
   Д-р Христо Димов – председател на Гражданко сдружение “Диалог”, зам.-кмет на София (1991-1993 г.) [/list]

[Милен]

А ето и отговорът на Божидар Димитров на горната инициатива, вплетен в един от най-гнусните текстове, появявали се из българския печат през последните 20-на години:

Вехти политици си правят пиар с паметници
Крайно време е някои господа да разберат, че 10 ноември 1989 г. бе победа на демокрацията, а не реванш на фашизма

Д-р Божидар Димитров

През миналата седмица група политически маргинали, очевидно почувствали пред наближаващите парламентарни избори, че трябва да се пошуми около позабравените ни имена, решиха да сформират комитет - то ли за събарянето, то ли за преместването на паметника на Съветската армия. Предложенията за построяването или за събаряне на паметниците напоследък станаха метод в пиара за лансиране в публичното пространство на изкарани (или в процес на отпадане) от политическата игра личности. Поради липсата на каквито и да е конструктивни идеи за развитието на страната въпросните личности разчитат на идеи за паметници. Няма значение кои. Предложенията валят - от хан Аспарух през героите от Сливница до Сюлейман паша и Филип Македонски. Разбира се, никой не предлага и лев от джоба си, а разчита обществото или чужда държава да даде парите за паметника. От нас идеите - от вас парите. Това не беше ли идея на Остап Бендер?

Премахването на паметника на Съветската армия се мотивира по следния начин: Тя била армия завоевателка и установила тоталитарен ред в една кротка демократична държава. Тази държава не участвала във войната срещу СССР, който подло и непредизвикано ни нападнал на 5 септември и ни окупирал. И не дал нито една жертва във войната с нас. Но избил чрез незаконен Народен съд елита на нацията по обвинения във фашизъм, а България не била фашистка държава - в нея нямало дори фашистка партия.

Но историята за съжаление на членовете на комитета не е това, което им се иска да бъде, а това, което е станало. А станалото е, че България на 2 март 1941 г. стана член на фашисткия блок държави начело с Германия. Не обяви война на СССР, но предостави територията си, жп линиите си, летищата, пристанищата, минералните и хранителните си ресурси на Вермахта. А за участие във война срещу една страна международното право смята не само изпращането на войски на фронта, но и логистичната подкрепа. В България не загина нито един съветски войник, но благодарение на горната логистична подкрепа с бази, суровини и материали загинаха може би десетки хиляди съветски войници на Източния фронт. Военният и търговският ни флот участваха в съвсем реални бойни действия в Черно море, пренасяйки боеприпаси в окупираните съветски пристанища и конвоирайки немски кервани.

Освен това правителството на България обяви война на 13 декември 1941 г. на съюзниците на СССР - великите западни демокрации САЩ и Великобритания. А от 1943 г. сваляме техните самолети, бомбардиращи нефтените находища и рафинериите в Плоещ. Много американски летци, скочили успешно с парашути, бяха разстрелвани на земята от жандармерията и полицията в нарушение на Женевските конвенции. На едни такива открихме онзи ден паметник в Кула. Впрочем управниците разстрелваха и пленените английски военни инструктори като майор Томпсън например. Разстрелваха и партизаните, макар че бяха обявени за "съвоюваща страна", т.е. за редовна армия на антифашистката коалиция и трябваше да се третират като военнопленници.

В България нямаше фашистка партия, но нямаше и демокрация. Търновската конституция бе отменена още през 1934 г., а царят лично назначаваше министрите в правителството. И без фашистка партия парламентът през декември 1940 г. (без дори да сме станали още член на Оста) прие фашисткия закон срещу евреите, който ги лиши от работа, права и имоти. Впрочем, имотите им бяха разпродадени на управляващия политически елит за жълти стотинки. Единадесет хиляди от евреите намериха смъртта си в нацистките лагери, а останалите се спасиха, само защото вече се беше случил Сталинград.

И Народният съд се състоя не защото го искаше Червената армия, а по настояване на САЩ и Англия. Помислете си, той бе създаден през есента на 1944 г., а присъдите, произнесени и изпълнени в началото на 1945 г., когато войната още не беше свършила, а комунистите все още нямаха пълната власт. Англосаксонците просто искаха да елиминират физически прогерманската част на българската политическа класа, донесла и сериозни неприятности й в двете световни войни. Силни бяха и настояванията на мощното еврейско лоби в САЩ и Великобритания. Затова под Указа за Народния съд първият подпис бе не на комунист, а на Никола Петков, изпълняващ волята на американските и английските си приятели. Затова депутатите и министрите, привърженици на Оста напълниха на 2 февруари 1945 г. трапа от американска бомба в Орландовци. Ако нещата зависеха само от Сталин, той щеше да ги изпрати да секат дървен материал по лагерите в сибирската тайга.

И по принцип като всяка армия и Съветската армия не бе овластена да взема решения - не само фундаментални, не само политически, но и каквито и да е. Оставането ни в съветската сфера на влияние бе в резултат на решенията в Ялта, взети с консенсус от Рузвелт, Чърчил и Сталин. На тях трябва да се сърдят юнаците от комитета, а не на Съветската армия.

Защото не само ние, но и всички страни в Европа имат паметници на Съветската армия и не ги рушат. Не заради броя на убитите съветски войници в съответната страна, а затова, че тя имаше основния принос в разгрома на най-човеконенавистната идеология (и практика) на ХХ век - фашизма. И всяко рушене на паметник на Съветската армия се смята за реванш на недоубити фашисти или на овластени техни запъртъци. Членовете на комитета би трябвало да знаят, че 10 ноември 1989 г. бе победа на демокрацията, а не реванш на фашизма.
Ако нещо ме учудва, това е присъствието на г-жа Мозер в комитета. Не беше ли нейният баща Георги Михайлов Димитров-Гемето осъден на смърт за шпионаж в полза на САЩ, Великобритания, Гърция и Югославия от същия този "благороден и демократичен политически елит, отстранен от Съветската армия". Кой е бил правия - баща й или въпросният "елит", паднал от власт, благодарение на Съветската армия, чийто паметник г-жа Мозер иска да руши.

26.7.2004 г.

[Милен]

И това е интересно да се припомни, когато става дума за съдбата на щръкналия като кукиш в градинката на Царя паметник:

Защо не бе демонтиран паметникът на Съветската армия

Малко предистория


   Съвсем накратко ще напомним на читателите на “ПРО и АНТИ” неуспеха на Столичния общински съвет и съответно на тогавашния кмет Янчулев да демонтират поне част от паметника на Съветската армия (ПСА). Оттогава минаха повече от 11 години, което в днешната ситуация само ни кара още веднъж да се замислим за резултатите от т. нар. посткомунистически преход у нас.

   На 18 март 1993 г. СОС приема решение, чиято точка 2 визира демонтажа на барелефите и скулптурните фигури на ПСА. Въз основа на това решение кметът Янчулев издава заповед, с която възлага на Христо Димов, първи зам.-кмет на Столична голяма община “да извърши в срок до 15.04.1993 г. всички необходими процедури във връзка със съгласуване на демонтажа, съхранението и опазването на фигурите и барелефите на паметника в съответствие с действащата законова и подзаконова нормативна уредба”.

   След 5 дни кметът издава нова заповед, с която възлага на д-р Хр. Димов “демонтирането на бронзовите фигури на ПСА”.

   На 12.04.1993 г. Хр. Димов с докладна записка уведомява “уважаемите общински съветници”, че “са взети необходимите мерки за цивилизовано демонтиране на фигурите с оглед тяхното запазване като история на София по време на комунистическия режим”. Зам.-кметът предлага СОС “да вземе решение за създаване на музей на открито на паметниците на тоталитарния режим, като възложи на главния архитект на София да определи подходящ терен за музея”.

   Минават само още два дни, но ситуацията вече е съвсем променена. Кметът професор Янчулев пише на премиера професор Любен Беров писмо, в което тревожно му съобщава: “…при съгласуван със СДВР план за влизане на строителна организация с техника в района на паметника рано сутринта на 14 април т. г. с устна заповед на министъра на вътрешните работи не е било разрешено на строителя да работи. До този момент няма никаква писмена забрана от никаква държавна инстанция с мотивирани аргументи за това.”

   “ПРО и АНТИ” допуска, че вероятно няма такава писмена забрана и до днес. Но да завършим с едно писмо от общинския съветник социалист Т. Модев до кмета Янчулев, датирано пак след два дни – 16 април 1993 г. В него Модев моли “най-настоятелно до 20 април т.г. да ни се предостави цялата документация на органа на изпълнителната власт по демонтажа” на ПСА, понеже “многократно ни бе съобщавано, че е разработена и утвърдена план-сметка за демонтажа…” Същия ден проф. Янчулев резюлира до Хр. Димов да предаде на Модев “всички искани от него изработени и съгласувани преписки по цялата документация по демонтажа”.

   Не разполагаме с информация дали г-н Модев е останал доволен от “план-сметката за демонтажа”. След 11 години 3 месеца и 13 дни обаче е съвсем ясно, че след 1989 г. повечето от “план-сметките” на комунистите бяха реализирани. Включително и по отношение на ината им уродливото чудовище да продължи да стърчи в центъра на София за срам и позор на България.

   Васил ПЕКУНОВ

29 юли - 4 август 2004 г.

http://www.pro-anti.net/show.php?issue=658&article=9

[Милен]

Една от най-силните според мен рецензии на Любо Лачански:

[align=center]Опасността: "Убийствено червено"

Любен Лачански

http://oshte.info/democracy/01authors/lachansky/005.htm

3 април 2003,[/align]                                  
Убийствено е да напишеш сериозен изследователски труд върху една мракобесна личност от най-новата история на България. Да го издадеш, въпреки битовия си недоимък. Да предложиш минимална цена за читателите и да чакаш някой да го прочете и да ти благодари. Не е убийствено, а направо глупост. А можеше Христо Троански с вложените талант, усилия и средства да изпедепца две-три криминалета или пък биография на Китин Муньос и княжеската му венчавка да опише. Сълзите царствени да възпее и носът на Калинка. А после? После и високо държавно отличие да чака, защото и него също са го нападали в българския столичен квартал “Люлин” и чантата са му дърпали, и паспорта, подобно на една репортерка, отишла да отразява междуособни стълкновения в арабския свят. Но не. Той написа за около седем години своя огромен исторически труд за комунистическите вандалства и националните разколи, подбуждани от Кремъл в България през първата половина на ХХ век. До кокъл проучи върколашката природа на убиеца Лев Главинчев и “прегрешенията” на жертвите му. Постави точното заглавие: ”Убийствено червено” и седна да си почине. Почтена работа.

По природа Христо Троански е поет. Писал е и детски книжки. Прехранвал се е и с журналистика. Издаваше вестници и списания. А когато Жан Виденов дойде на власт, той се уедини в една кория и започна да мисли върху неточностите на битийната съдба. Тогава, почти изневиделица се появи и първата заявка за споменатия мастит текст, онасловен “Изчадие адово”. След няколко месеца благородния меценат Дими Паница му връчи своята награда за разследваща журналистика. Троански почерпи от наградата. После всички изтрезняхме, а той пак се завря в корията над Златна Панега и пак продължи да мисли. После жена му Роза каза, че започнал и да пише. Толкова с историческите дадености. Важен е литературният факт. "Убийствено червено" вече е отпечатана в издателството на Анго Боянов и има своите първи читатели, вероятно не повече от стотина, защото толкова бяха възможните люде, охарчили се за литература преди Великденските празници. Много важно било – ще си рекат – колко народ е изклал сатрапът Левчо Главинчев за двадесетина години? Може и така да е, щом висшочайшият ни Премиер-министър и дума не продумва ни за погромите през 1925-та, тем паче за Валпургиевите нощи и… дни след есента на 44-та. Миналия век. Дано в този ни се размине? Много важно, щеше да бъде, ако всичко в България си вървеше по реда, както го сториха “другите поробени народи”. Ако бяхме сложили комунистите на полагащите им се за тях места. Ако бяхме взели акъл от пастор Гаук от Германия. Ако използвахме примерът на Вацлав Хавел? Ако… ? Ама тогава друг път някой си, макар и покоен вече, Илия Павлов щеше да остави на вдовичката си милиард и половина долари като наследство, за да бъде тя весела, а майките ни жални. Много важно щеше да бъде наистина, ако Иван Татарчев, някога привременен прокурор и достоен пияч и лаладжия беше наказал катилите от ДС и Ръжгева включително, и Серкеджиева, и Семерджиев тоже, а не днес да се разхожда бившия генерал гордо по централните столични улици и да поздравява гордо и като победител, ”победилите” демократи.

Страшно приятно щеше да е, ако текстове като този на Троански се издаваха в достоен тираж и влизаха направо в специализираните библиотеки, та да ги чете само заинтересованото потомство, а останалото щастливо юношество да си кара спокойно скейбордовете на цялото място върху паметника на Съветската армия - освободителка. И всички щяхме да бъдем много спокойни, ако днес не треперим подобно на легендарния Македонски щом се споменат избори и се зададе някой държавен разсилен с генералски лампази да ни уволни, защото сме били длъжни да си пазим единството в демокрацията. Има ли единство, няма от кого да го пазиш, защото никой няма да посегне срещу юмрука, разбираш ли… Останалото са голи приказки и водни балончета за гъдел.

И не на последно място ще спомена, че книгата с този великолепно поднесен текст на Христо Троански и със заглавието “Убийствено червено”е книга - предупреждение. Напомняне някакво. Сирена ако щете… Аз и тази книга съм чел, и онзи живот съм живял, и този сега го живея, но не бих искал внучетата на Главинчев да ме яхнат отново и то със същата сила и жестокост, с която е “работил” в милиционерската касапница дядо им. Макар, че други също известни внучета така се окопитиха в Глобализирането на демократичните ценности, че да се чудиш чие семе носят и кое мляко са сукали? Тук или генетиката куца, или Макаренко е бил много велик стратег? Или Андропов? По въпроса за Андропов в книгата има специални отговори на всичките 400 страници. И те са, че шпионин и предател се става не заради идеи, а заради пари, с които могат да живеят поне няколко поколения подир кончината ти.

За това Троански предупреждава, използвайки и фамилията на Главинчев, и имената на мнозина известни и неизвестни все още бандити, и съмишлениците им. Затова и аз ви моля да си купите тази книга и да я предадете другиму, та той да я прочете със семейството си, ако въобще мислим за бъдещето си. Ако ли не, пускайте Славчо Трифонов и бъдете сигурни, че потомците на "Убийствено червено”-то вече са влезли в дома ви. Прочее и такава пиеса някои от нас са гледали в България. Прочувствена – ”Ленин влезе в нашия дом”. Помня и името на автора й, но няма да го споменавам, защото този брой може да попадне и в детски ръце.

[Милен]

Откъси:

... Усещането да се разхождаш из Родината си със съзнанието, че ходиш върху нечий масов гроб,

е толкова болезнено и силно, колкото усещането, че ходиш между мъртъвци, когато се сблъскваш с хладната пренебрежителност към историческата истина за онази кошмарна действителност, от която не ни делят дори две десетилетия...

...

...Дистанцията помага на бъдещите поколения за по-систематичен и обхватен, по-пълен поглед към миналото – това е широкото, тривиално мнение, аргументирано за първи път между другото от ревизионист на Холокоста. Дистанцията ни задължава тогава именно за целта на нееднозначните отговори да дадем думата на все още живи жертви и техните близки. И на извършителите...

Нека им дадем думата, нека зададем въпросите си на тях и близките им. Нека отговорите им да провокират нови въпроси, които да им задаваме отново. И да изискваме отговори. Отново...

...

...Те имат право да дадат своя отговор на на въпроса, кое прави от един млад юрист и космополит убеден марксист и масов убиец, а от един писател - доносник на своя събрат по перо? От един баща на дете - отце- и детеубиец? Кое дава моралното удовлетворение на младия убиец на престари свещеници и пенсионирани учители, кметове и полицаи днес да се радва на тихи старини и да се усмихва на значката на съседското дете с образа на Че?...

Цялата статия тук: [align=center]
Никой не знае колко са, защото гробовете на милиони са безименни
Весела Илиева[/align]

[Natali]

Откъси:

... Усещането да се разхождаш из Родината си със съзнанието, че ходиш върху нечий масов гроб,

е толкова болезнено и силно, колкото усещането, че ходиш между мъртъвци, когато се сблъскваш с хладната пренебрежителност към историческата истина за онази кошмарна действителност, от която не ни делят дори две десетилетия...

...

...Дистанцията помага на бъдещите поколения за по-систематичен и обхватен, по-пълен поглед към миналото – това е широкото, тривиално мнение, аргументирано за първи път между другото от ревизионист на Холокоста. Дистанцията ни задължава тогава именно за целта на нееднозначните отговори да дадем думата на все още живи жертви и техните близки. И на извършителите...

Нека им дадем думата, нека зададем въпросите си на тях и близките им. Нека отговорите им да провокират нови въпроси, които да им задаваме отново. И да изискваме отговори. Отново...

...

...Те имат право да дадат своя отговор на на въпроса, кое прави от един млад юрист и космополит убеден марксист и масов убиец, а от един писател - доносник на своя събрат по перо? От един баща на дете - отце- и детеубиец? Кое дава моралното удовлетворение на младия убиец на престари свещеници и пенсионирани учители, кметове и полицаи днес да се радва на тихи старини и да се усмихва на значката на съседското дете с образа на Че?...

Цялата статия тук: [align=center]
Никой не знае колко са, защото гробовете на милиони са безименни
Весела Илиева[/align]

Ужасни са фактите на тази статия, просто какво да кажа повече?! Денят, в който е роден най-големият поет на България на Двадестия век, става и ден на жертвите на комунизма. Виждам нещо символично в това, той самият беше една от тези жертви. Ядоха му кокалите десетилетия след смъртта му, не можаха да му простят нито дарбата, нито това, че не му пукаше изобщо за тях и не се замеси в нито едно тяхно дело, или, както каза един наш писател преди време, "не се омърси с никое събитие"..

[Stoni]

Затова нека питаме.


И нека питаме с по-силен и глас от всякаква височина и дълбочина....защото наблюдавам един процес, който протича тук а съответно и в цяла Америка, един процес надявам се забелязан и страхувайки се НЕдостатъчно отчетен...смес от масов латинокомунизъм и интелектуална есенция от източно европейската нова имиграционна вълна (заразени кракокомунисти)...тази смес тук се сдобива и с глава (естествено болна) и когато се огледам в глобуса, виждам че е почервенял, сякаш само океаните са сини и няколкото езерца по американския континент.С помоща на таз глава, се опасявам, че тази маса ще прогледне и с мътната си глава ще реши отново, че е време да превърне молива в тояга, за послед път естествено, нали?
Та добре е, който има силен глас или поне близко до себе си ухо да викне в него....добре е да се охлади онази част от Европа, която прехвърля болестта си на запад и през океаните и най лесно това ще стане с ей такива малки но многозначителни действия, като преместване на ПСА на сянка, на тъмно в градината на историята...и не само той  а и всеки от онези зли духове, хранещи святкащите стари но несмирени злобни очи на стар комунист, загледал се в емблемата на гърдите на дете с лика на Че.

[Natali]

Милене, защо ми се струва, че Весела писа известно време в стария форум "Медияпул", преди там да се установи на власт новата кадесаро-комунистическа кочина? Или поне така се твърдеше. Ако е вярно, може би трябва да я поканиш, заедно с ъс Зе Мария и още неколцина демократи тук, където все повече се оформя като едно гнездо на демокрацията, антикомунизма и антикадесарщината.

[Милен]

Натали, нали знаеш и това беше декларирано и в началото на форума, а и при други случаи, че входът тук е отворен за всеки и всеки, който има какво да каже и да допринесе е добре дошъл.

Към непознати досега интернет-пътешественици, такива, с които по един или друг повод ни се кръстосват пътищата съм изказвал и лични покани . Същото съм правил и конкретно по адрес на някои от старите "съ-ратници" от миналото. В края на крайщата форумът е вече до такава степен познат, че може да се разчита, че участието или неучастието е плод само на лично решение, а не на неинформираност или незнание - в повечето случаи.

Нещата са такива, каквито са - приемам ги и си пиша това, което смятам, че си струва да се пише, публикува, оповестява, пък от там нататък - интернетът е (все още) свободна медия - всеки си решава как да постъпва сам...

[Natali]

Натали, нали знаеш и това беше декларирано и в началото на форума, а и при други случаи, че входът тук е отворен за всеки и всеки, който има какво да каже и да допринесе е добре дошъл.

Към непознати досега интернет-пътешественици, такива, с които по един или друг повод ни се кръстосват пътищата съм изказвал и лични покани . Същото съм правил и конкретно по адрес на някои от старите "съ-ратници" от миналото. В края на краищата форумът е вече до такава степен познат, че може да се разчита, че участието или неучастието е плод само на лично решение, а не на неинформираност или незнание - в повечето случаи.

Нещата са такива, каквито са - приемам ги и си пиша това, което смятам, че си струва да се пише, публикува, оповестява, пък от там нататък - интернетът е (все още) свободна медия - всеки си решава как да постъпва сам...

Така е, но аз имам предвид определени хора, които със сигурност биха допринесли с работата си именно в заявената от програмата на форума посока. Вярно е, че форумът е известен, но може би някои хора не се решават да прекрачат прага му, защото не са сигурни дали биха били желани в един частен форум. Ако им се каже, тогава ще знаем, че просто не им се участва тук, затова и споменах тези две имена. Иначе има много приятели от стария форум, които се регистрираха и не написаха нито ред. Надявам се, че е поради лична заетост, а не поради отчаяние от българската действителност и нейните форумни отражения, от които и ние тук сме част.

[Багатур багаин]

В България никога не е имало фашизъм. Но комунизъм имаше. Даже ни дойде малко в повече.

Здравейте колеги, чудя се как съм изпуснал такава тема. Милене, влез в САРАКТА и натисни бутон форум, да видиш какво се получава. И  добре, че си публикувал смешния текст на Божидар Димитров, когото уважавам, но лично ще му напиша отговор и ще му го пратя в музея. Бил съм в неговото предаване "Бяло, зелено, червено" по "Телевизия 7 дни" навремето, той тогава беше близък до ВМРО. Но сега като му прочетох политиканските глупости се амбицирах повече отколкото за Мартина Балева. Като за начало ето нещо исторически издържано. Все пак това ми е специализацията "Нова и най-нова обща история". Ако седна с него на дебат не знам дали ще се справи професора:

ХАРАКТЕР НА РЕЖИМА НА УПРАВЛЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ 1934-1944г.

В политическия живот и част от историческата литература е дълбоко вкоренена спекулацията носеща абсурдното название “монархофашизъм”. Този термин се състои от две взаимно изключващи се понятия. Сериозните историци у нас и на Запад са единодушни, че за фашизъм може да се говори само в Италия в периода 1922-1943г. и в Германия 1933-45г. При това съществуват големи разлики между италианския модел и германския национал-социалистически вариант. Вярно е, че диктаторски режими в Европа  се установяват и в други страни между двете световни войни - Испания, Унгария, Полша, Португалия, България и т.н., но при тях за фашизъм изобщо не става дума.

Причината за тази “авторитарна вълна” е лесно обяснима. Ж.Желев пише във “Фашизмът”, че тоталитарните режими в дадена страна неизбежно  тласкат към тоталитаризъм и съседните демократични държави, доколкото никоя демокрация няма подходящи средства за защита от агресивни тоталитарни идеологии и противостоенето можа да се осъществи само с адекватни методи. Така в Европа след появата на феномена болшевизъм в Русия, като отговор възниква фашизмът в Италия и националсоциализмът в Германия. Мусолини е бил в началото социалист и дори в Женева е бил съквартирант с Ленин. Хитлер пък се е учил от болшевишкия опит в изграждането на партията си. След идването на власт на Дучето в Италия през 1922г и на Хитлер в 1933г. останалите европейски страни се оказват притиснати между болшевишкия социалистически  тоталитаризъм от изток и германския и италианските тоталитарни шовинизми в центъра на Европа. За да противодействат на агресивните им попълзновения в Европа, малките държави се плъзгат към диктатури от различен вид.  Лавинообразно се установяват авторитарни режими в Полша, Унгария, България, Югославия, Испания и Португалия. Но разликите в режимите са огромни. Ето по-долу част от тях.

АВТОРИТАРИЗЪМ И ТОТАЛИТАРИЗЪМ

Най-точно би могло да се каже, че всеки тоталитаризъм е и авторитаризъм, но не всеки авторитаризъм е тоталитаризъм. Авторитарното управление обикновено е силна диктаторска власт на една личност или малка група. Това може да е монарх, президент, канцлер, военна хунта. Но обикновено те нямат официална идеология ( още по-малко наложена като официална в държавата). Властта им се крепи на бюрократичния апарат, полицията и армията. Ако армията играе главна роля, това си е просто военна диктатура. Но най-важното е, че отсъства главният елемент на тоталитаризма - партията основана на авторитарно-тоталитарния водачески принцип и следователно липсва еднопартийно управление с всички произтичащи от това последици. Така при  авторитарните режими може дори да няма парламент (както например в Австрия) или да има но да е послушен (като в България след 1934г.) но има относителна свобода, отчасти запазени граждански права, в голяма степен независима съдебна система и дори в някои случаи полулегална опозиция.

При тоталитарните режими в Германия и СССР и отчасти в Италия положението е съвсем друго. Най-характерното при тях е наличието на официална идеология, която е всеобхватна, “единствено вярна и научна”, тоталитарна партия на власт, която слива партийния и държавния апарат и обхваща цялото общество, чрез масови казионни организации, репресии, пропаганда и социална демагогия.

Идеологията обикновено обещава “светло бъдеще” (“комунизъм”, или “хилядолетен райх”) в името на което трябва да се правят жертви. Тя има обяснение за всичко, и е първа и последна инстанция. Тя прониква във всички сфери на обществения живот, че даже и семейно-брачните отношения и спорта.

Нещо повече, тя ги подчинява и унифицира.

Тоталитарната партия е построена на фюрерски или вождистки принцип. Думата на водача е закон, решенията се вземат отгоре и се спускат надолу без да се коментират, а само се изпълняват. Кадровите рокади стават по решение отгоре. Дори да бъдат запазени демократични процедури - събрания, конгреси, те имат декоративна функция и са изпразнени от съдържание.

Държавата е слята с партията и подчинена на нея. Партийните водачи оглавяват възлови постове в правителството, парламента (ако има такъв), министерствата и така до областни управители и кметове. Пряко подчинени на партията се репресивните органи - армия, полиция, съдебна система. Обезателно е наличието на концлагери. Особено важен елемент е сливането на трите власти - изпълнителна, законодателна, съдебна и подчиняването им на партията. Същото се отнася до средствата за масова информация. Икономиката е отчасти или напълно централизирана. Дори да бъде запазена частната собственост като в Германия и Италия, тя е ограничена в смисъл, че собствениците са включени или в корпоративната система (Италия) или във военно-икономическите планове ( Германия). и са принудени да ги изпълняват. В СССР  пък икономиката е изцяло държавна.

Обществото е смазано, хората са обезличени, нямат никакви човешки и граждански права - свобода на словото, печата, сдружаването. Включени са в казионни младежки, профсъюзни, женски, и др. организации командвани от партията. Имат правото да ръкопляскат и изпълняват партийните решения. Също и да умират за тях.

Може да се каже, че тоталитаризмът е гигантски механизъм, в който хората са само винтчета, а авторитаризмът е само една диктатура, при която, хората си остават хора. 

 
ФАШИЗЪМ И КОМУНИЗЪМ

Понастоящем в изключително политизирания ни живот битува представата, че комунизмът и фашизмът се отличават само по червената и кафявата си бои. Тази тенденция е прокарана в книгата на Ж.Желев “Фашизмът”, цитирана по-горе. Всъщност нещата не са толкова прости. Ж.Желев не е историк, а философ и социолог. Затова създаденият от него теоретичен модел на тоталитаризма е статичен, веднъж завинаги завършен и непроменлив. Историята изследва явленията в тяхната динамика - зараждане, развитие и смърт. Фашизмът и комунизмът са исторически явления и са едни в 20те, други в 30-те и съвсем различни в 40-те години на ХХ век. Не мога да се съглася с  подвеждането под един знаменател на тоталитарните системи на СССР, Германия, Италия и близката, но и различна от тях Испания. Много историци отричат фашисткия характер на испанския франкизъм и имат сериозни основания за това. Първо защото той дойде на власт с обикновен военен преврат и също така си отиде. Второ, защото голяма роля в събитията има католическата църква. И не на последно място успешният преход към демокрация, бе осъществен благодарение на кралят Хуан Карлос. За последното в книгата на д-р Желев няма и намек.

Не мога да се съглася и с  отъждествяването на  германския национал-социализъм с италианския фашизъм. Така например в Италия почти напълно отсъства антисемитизмът, а късното му появяване е под германски натиск. Фашизмът е и по-малко кървава от националсоциализмът. Друга особена отлика е, че Мусолини така и не успя да наложи докрай властта си. защото не можа да отстрани кралят. Така фашисткото господство не беше безразделно. Голяма част от генералитета остана вярна на монарха и в крайна сметка заговорът им свали Мусолини от власт с преврата на маршал Бадолио през 1943г.

Диаметрално противоположни са и фашизмът и комунизмът, дори са взаимоизключващи се. Ако използваме любимите на д-р Желев марксистки термини, можем да твърдим, че фашизмът и комунизмът са тъждествени по форма (тоталитаризъм), но различни по същност явления. Долното сравнение ще покаже това.

¨     Русия и Германия са страни със съвсем различна историческа съдба. Германия е разделена чак до 1871г. на десетки държавици, а много немци живеят в датски, белгийски и френски територии. Дори и след обединението през 1871г. остават две държави - Германия и Австро-Унгария. Русия обратно е единствената страна в Европа без свои малцинства в чужди държави. Напротив на територията й  живеят около 100 националности. Докато германската земя е била обект на непрекъснати нашествия и опустошения от страна на всички нейни съседи, Русия е била ужасът и страшилището на всичките си съседи от ХХVІІ век насетне. В Германия поражението от Първата световна война и историческите унижения избиват в ултрашовинизъм, който създава и националсоциализма. В Русия обратното - октомврийския преврат на Ленин от 1917г. и събитията след него временно ликвидират съществуващия великоруски шовинизъм и го заменят с ултранихилизъм.

¨     Идеологиите на националсоциализма (Хитлеровия вариант) и комунизма (Сталинският вариант) са взаимно изключващи се. Хитлеризмът е маниакален шовинизъм основан на теорията за “расовото превъзходство” на германците над останалите народи. Нацията е единно цяло  и обединяващ фактор. Останалите народи са слуги на нацията - господар или да бъдат превърнати в тор. Сталинизмът обратно - е социално-класова шизофрения. Пролетариатът е висша класа, исторически призвана да господства над другите. Вражеските класи трябва да бъдат изтребени - например буржоазията. или “пролетаризирани” - (например селяните). Сталинизмът е антинационален, Хитлеризмът е антисоциален. Хитлер иска световна война, Сталин световна революция. Хитлеристкият тоталитаризъм е средство за обединение на националните сили с цел разправа с вражеските държави и раси. Сталинският тоталитаризъм е инструмент за господството на една каста над цялото общество. Но докато националсоциализмът по същество  не се променя чак до унищожението му, то Сталинизмът през 30-те години прави рязък завой. От национален нихилизъм, Сталинската система започва да се изражда във великоруски шовинизъм на същата тоталитарна основа. Процесът е не докрай изследван и изяснен.

¨     В СССР частната собственост е ликвидирана, в Германия запазена.

¨     Антисемитизмът е ключов елемент  в националсоциализма, в Сталинизма-периферен.

¨     Репресиите на Хитлер засегнаха малко германци, но с войната  разпалена от него унищожи милиони хора от цял свят. Обратно Сталин унищожи милиони хора в собствената си страна и много  по-малко в завладените  държави на Източна Европа и Азия.

На основание на горните факти, може да се  заключи, че Сталинизмът и Хитлеризмът са две коренно различни явления в световната история, както  поради предпоставките и зараждането си,  така  и  по идеологията и проявленията си. Би могло да се твърди, че  комунистическият тоталитаризъм е интровертен ( насочен навътре), а националсоциализмът екстровертен, (насочен навътре). Следователно база за сравнение няма  и всякакви прилики между тях са нещо външно и чиста абстракция. Комунизмът си е просто комунизъм, а хитлеровия националсоциализъм си е просто националсоциализъм.

 
БЕЗПАРТИЙНИЯТ АВТОРИТАРЕН РЕЖИМ В БЪЛГАРИЯ 1934-1944г

Специално за България диктатура се установява след няколко неуспешни опита. Първият опит е за  диктатура  на земеделците на Александър Стамболийски в периода 1919-1923г. Той обаче е свален с 9-то юнският преврат възстановил демокрацията през 1923г. След това обаче по поръчение на Москва комунистите опитват с метеж да заграбят властта и да установят болшевишка диктатура през септември 1923г. Пометени от армията те опитват втори път с атентата в черквата “Света Неделя” през 1925г. но пак не успяват. От 1926г. демокрацията е възстановена, но партийно-политическият модел се разпада прогресивно и довежда до всеобщо политическо разложение през 1934г. когато вече е ясно, че Европа върви към война. 3атова офицерите отново извършват преврат - този  на Кимон Георгиев.  Превратът е успешен, защото българската демокрация и парламентарна система страда от редица пороци и не може да сравнява с западноевропейските. Още в Учредителното събрание при споровете дали да има Горна камара на Парламента (Сенат) дядо Славейков  “разбива на пух и прах” поддръжниците на Сената. Те  му цитират категоричния императив на Кант в подкрепа на тезата си, а той отговаря с думите “ Какви са тия бабини деветини?” с което убеждава събранието да отхвърли идеята. В резултат парламента се оказва без балансьор и през десетилетията парламентарен живот в него се разиграват грозни сценки. В началото на ХХ век депутатските прения в пленарната зала завършват с ръкопашни схватки в които влизат в употреба бастуни и оловни мастилници. Министрите пък често са случайни хора подбрани по партизанлък. Например Министърът на железниците в правителството на Стамболийски получава доклад за състоянието на локомотивния парк. Когато прочита фразата “Локомотивите са в добро техническо състояние. Нямат котлен камък.” той поставя резолюция “Да се достави”. Партиите от своя страна никога не са били нещо повече от партизански котерии борещи се за “келепира”, тоест властта. Веднъж завзета, започват уволненията и уреждане на съпартизаните с топли служби на принципа на “зетьо-шуре-баджанакизма”. В навечерието на преврата на 19-май 1934г. политическите нрави стават особено отблъскващи. Тогавашното управление на Народния блок съставен от земеделци, радикали, национал-либерали и демократи затъна в котерийни борби за “тлъсти дробчета” (министерства) и когато “Звено” и “Военният съюз”  правят преврата не срещат никаква съпротива. Народът даже въздъхва с облекчение, защото е отвратен от партизанлъка в политиката.

Военните затягат държавната администрация и разтурят корумпираните партии. Тъй като между тях има леви републиканци като Дамян Велчев, френски и югославски  поддръжници (и дори съветски шпиони като  Кимон Георгиев и Владимир Заимов например) Царят повежда задкулисна борба за тяхното отстраняване. [1] Макар и републиканци, превратаджиите не посмяват да отстранят безвластния тогава Цар Борис ІІІ. Страхувайки се от последиците, те само го използуват за конституционна фасада, като го принуждават да им подписва указите. От организираните два опита за покушение Царят излиза жив и здрав, но за известно време е марионетка на превратаджиите.

Новото правителство разтурва обществено-политическите организации (дори и “Звено се саморазпуска) и конфискува имуществата им. Намалява бюрократичния апарат, като оставя 7 области, о съществуващите 2552 общини ги намалява до 800. Ликвидирано е общинското самоуправление, кметовете се назначават. Ограничени са правата и свободите на гражданите, спрени са вестници, забранени събранията и изобщо политическите прояви. Неуспешни остават обаче опитите  за създаване на казионни младежки и  профсъюзни организации.[2] Основна опора на режима остава армията. Тъй като не се изгражда тоталитарна система, това е авторитаризъм, а не фашизъм, както някои сега го квалифицират.

Във външната политика има завой, установяват се дипломатически отношения със СССР, има опити за сближение с Югославия и Франция. Това уврежда на националните ни интереси в Македония. в Крайна сметка обаче, поради липса на ясна концепция за промените и поради вътрешните им  борби превратаджиите губят почва. Това използва и Царят и с помощта на умерените и монархическите крила във “Военния съюз” отстранява Кимон Георгиев и републиканците от властта. На 23 януари 1935г. умерени и монархисти начело с ген. Златев съставят правителство. Следващият кабинет на Андрей Тошев (22 април) вече няма и умерени. Дамян Велчев прави неуспешен опит за нов преврат и това дава повод на Цар Борис ІІІ да се подсигури окончателно, като повери властта  на кабинета на Георги Кьосеиванов. С това са зачертани амбициите на републиканци и умерени във “Военния съюз”, а малко по-късно и той е разтурен. За пръв път от възкачването си на престола (1918г.) Цар Борис ІІІ поема в свои ръце вътрешната политика в държавата. През 1936г от правителството са изгонени и хората на НСД на Цанков (единствената профашистка партия в България) Проведените безпартийни избори ( с участието на самостоятелни кандидати) през 1937г. общински и през 1938 и 1939г парламентарни създават послушни общини и Парламент. С уволнението на Кьосеиванов и поставянето на Богдан Филов за министър-председател, Царят поставя под свой контрол и външната политика. За щастие, защото започващата Втора световна война. можеше и да ни изтрие от картата на Европа, ако нямахме такъв забележителен държавен глава и дипломат. Колкото до нарушената конституция и погазените политически свободи, липсата им не се усеща осезателно. Напротив страната се умиротворява, стопанството е в подем, жизненият стандарт през 1939г е най-високият на Балканите, а левът стабилен.

Спекулациите, че това било “Монархофашизъм” са смешни. Защото режимът не е тоталитарен, а авторитарен. Армията, полицията, бюрокрацията, но преди всичко монархическата традиция, са основна опора на властта. Няма управляваща партия. Няма и други партии, макар, че например НСД и БКП водят полулегален живот. Няма фашистка, расистка или шовинистична идеология. Няма сливане на партия и държава. Няма унификация на обществения живот. Съдебната власт е независима. Запазва се частната собственост. Това, че са ограничени гражданските свободи е белег на всеки авторитаризъм. Но историците не могат да заобиколят темата за блестящата дипломация на Цар Борис ІІІ във времето на Втората световна война. Притиснат от една страна от Италия и Германия., от друга от Сталинските имперски амбиции, от трета от английската политика, Царят беше принуден да лавира, за да остане настрана от пожара на военния катаклизъм.

Непосредствена заплаха за страната представляваше съветският натиск за сключване на договор за взаимопомощ. След като натрапи  подобни договори на  Балтийските страни, Сталин ги окупира и превърна в съветски републики през 1940г.  Така наречената “Соболева акция” в България, впрегнала БКП да оказва натиск върху правителството   за сключване на такъв договор имаше същата цел - договор и впоследствие окупация и присъединяване към СССР. Това беше залегнало в съветско-германският договор  от 1939г. (приложение № 2) Цар Борис ІІІ успя дипломатично да отрази натиска.

Не по-малка заплаха представляваха германските искания за присъединяване към Тристранния пакт още през 1940г. Царят  успя дипломатично да отклони и тези претенции и така България спечели още няколко  месеца спокойствие. Междувременно под негово ръководство беше разработена и първата в новата история на България стратегия за национално обединение по мирен път само с дипломатически средства.  Тя предвиждаше най-напред присъединяване на Южна Добруджа, след това Беломорието и накрая Македония. Замисълът беше отлично изпълнен. През 1940г с Крайовската спогодба Румъния ни върна Южна Добруджа, в която по данни от 1938г. живееха 162 688 българи (38.80% от населението) След това се извърши размяна на населението по силата на което от Северна в Южна Добруджа се изселиха 66 000 българи, а от Южна Добруджа в Румъния се изселиха 93 000 румънци, с което добруджанския въпрос се реши по-добър за България начин.[3] През април 1941г. си получихме и Беломорска Тракия и част от Вардарска Македония. Всичко това стана безкръвно, само с дипломатически преговори. Така Цар Борис ІІІ заслужено получи народното признание на Цар Обединител.

Друга негова несъмнена заслуга е спасяването на 50 000  от българските евреи - безпрецедентен акт в историята. Вярно е, че той не съумя да запази и Беломорските и Македонски евреи - 11 000 от тях германците депортираха в лагерите на смъртта, но вината не беше негова. Царят много умело маневрираше и не допусна до властта германофили и фанатици като проф. Александър Цанков например, чието Народно Социално Движение със своите 330 000 членове беше най-голямата организирана сила в страната. Професорът се ползуваше с пълното германско доверие и ако беше на власт, фаталното обвързване на страната с Германия щеше да бъде неизбежно.  Германците имаха пълните основания да не са доволни от Цар Борис ІІІ, като съюзник. Той изобщо не се съобразяваше със съветите им, протакаше и в крайна  сметка не им оказа помощ във войната. Много е показателно, че присъединяването към Тристранния пакт във Виена на 1 март 1941г стана в последния момент, когато вече нямаше място за маневриране. Германската армия стоеше на Дунавската граница и имаше заповед да стигне до гръцката граница за 24 часа, ако влезе като съюзник и за 48 часа ако влезе като враг.  Цар Борис ІІІ предпочете съюзничеството, което беше единствено спасителния за България вариант. С това той спечели първо връщането на Македония и Беломорието, второ неучастие във войната с войски на Източния фронт. Изпрати само войски в помощ на германските части в Сърбия и Гърция. Трето запази дипломатически отношения със СССР. Освен това подобри отношенията с Турция, която беше другата потенциална опасност. От друга страна той използваше и нарочно преувеличаваше пред Хитлер турската заплаха, за да мотивира оставането на българската армия в границите на страната и неизпращането й по бойните фронтове. По същия начин той спекулираше и преувеличаваше “русофилските чувства” на народа и “силната комунистическа  въоръжена офанзива на вътрешния фронт”. Те му налагали да държи войските в България. Даже по признания на комунистически дейци като Цола Драгойчева полицията е била в дирите на ЦК на комунистите и на всички по-важни комунистически структури и при необходимост е могла да ги ликвидира в рамките на 24 часа. От друга страна и армията правеше показни акции срещу шумкарите, които не бяха никаква заплаха. Всички тези аргументи обаче се изтъкваха пред германците на масата на дипломатическите преговори, колкото пъти германците настояваха за изпращане на български войски на Източния фронт.

В крайна сметка България оцеля и излезе с уголемена територия от Втората световна война. Само преждевременната смърт ( по-точно убийство) на Цар Борис ІІІ Обединител попречи на България, да излезе напълно печеливша от войната. Провалът на “Соболевата акция” през 1940г. и умелото лавиране на Царя показа на съветските управници, че докато той е жив, задачата им за завоюване на България ще бъде невъзможна за изпълнение. Тайнствената му смърт се приписва на Хитлер, който имаше не по-малко основания да е заинтересован от отстраняването на Царя. Но печалбата всъщност беше за Сталин. Той осъществи вековната мечта на руските императори за Задунайская губерния.

(1) Между другото деветнадесетомайският преврат буквално с часове изпреварва други два преврата подготвяни съответно от ВМРО на Иван Михайлов и  от лидера на Народното Социално Движение проф. Александър Цанков.

(2)  В.Георгиев Илиев, "Буржоазните и дребнобуржоазни партии в България 1934-1939г."  С. 1971г. с. 72-73

(3) Н.Генчев, "Възвръщането на Южна Добруджа към България през 1940г." сп. ИП кн.6/1969г.

[Милен]

Интересен текст, Сашо, ашколсун! Само че (като любител, за разлика от теб) не мога да се съглася с ключовия ти извод - за коренната разлика между фашизма (аз предпочитам да го наричам в случая с Германия с названието, което се е използвало поголовно и изключително тук - национал-социализъм) и практическия комунизъм.

За впечатляващите паралели както във формата, така и в същностните резултати върху обществото и индивидите на националсоциализма със съветския болшевизъм (и далеч не само за това) вече бях препоръчвал на друго място във форума един руски сериал на тема многотомието на Виктор Суворов за началото на II СВ - Последният мит. Ето от тук, от сайта на Комитата и Стойчо

http://komitata.blogspot.com/2007_02_01_archive.html

От там могат да се свалят 18-те серии на големия кинодокументалист Синелников - почти не мога да си спомня да съм гледал нещо така комплексно, мащабно и завършено по темата. Филмът е направен в началото на 2000 в НТВ и след това забранен за излъчване - междувременно е заличен от почти всички руски сайтове. Това което се сваля е горе долу задоволително като качество - аз обаче в неумерената си лакомия го намерих в един украински онлайн шоп, поръчах го и завчера го получих 1 : 1 на три DVD-та и съм отново възхитен и впечатлен - това е комбинация от много силен авторски текст, от пространни разговори с един забележително увлекателен, остроумен, интелигентен, логичен, систематичен и ораторски надарен човек - Виктор Суворов, с редки кадри от архивите за съветската действителност, за тяхната пропаганда и пр. и пр. - беседи с генерали, писатели и пр. и пр. - с две думи - историческо и кинематографично събитие. Понеже темта е толкова съществена и съм сигурен, че г-н Синелников не би ме осъдил морално ще копирам екземпляри от филма при всяка заявка от някой заинтересувал се и ще гледам да го разпространя колкото се може по-широко.

Но са 7 и половина часа - онзи ден се изгледаха от моя милост без мигване цяла нощ - 18 серии наведнъж. Ненаситност, какво да се прави.

А различията, за които пишеш горе - естествено, разбира се, за тях не може да се спори - въпросът е, дали те са същественото или повече натежават на везната страшните паралели и съвпадения?

[Багатур багаин]

Милене, ти пък да ми препоръчаш точно този филм! Аз съм го сложил на преносимия си плеър и го гледам непрекъснато. Освен това на плеъра имам всички книги на Суворов и Игор Бунич, архипелага Гулаг и много други по темата. Имам на плеъра всички снимки на съветските плакати от 1917-1953г. Както и всички песни на СССР. Както се вика чукаш на отворена врата. Това ми е любимата тема - тоталитаризъм и Втора Световна Война. Само че е много обширна. Ако имаш интерес мога да ти пратя книгите на руски в текст формат.