Убийствено червено

[slavimir genchev]

Да, добре, ще има текст скоро. След малко обаче като първо очаквайте предложение за призив на ФО "Де зората" за подкрепа на един определен кандидат за кмет на София. Мисля, че след вчерашното решение на СК да се подслони сестрински на кушетката на ГЕРБ нямаме друг ход - и слава Богу, че стана така. Направиха ни неоценима услуга... 

Значи битката на г-н Дечев може да започне! Десните (сини) партии може да нямат кандидат, но десните избиратели ще си имат.
 

[Stoni]

Васалното летоброене

Весела Кулева


Колеги и приятели се обърнаха към мен през месец август с молба да участвам в няколко инициативи срещу плануваното от кадровици на БСП честване на 65-годишнината от преврата на 9 септември 1944 година. Отказах с мотива, с който отказвам от 18 месеца всякакво участие в публични прояви на ..



http://www.argumenti.net/?p=185

[Милен]

От блога на Асоциация "Анна Политковская":

Не се ли срамува мадам Бокова от престъпниците в родата си?
радио "Горянин", 20:44, 22 септември 2009
ВЪПРОСИ към Ирина Бокова

1. Какво мисли мадам Бокова за зверствата на комунистическия режим, в които е взел участие баща й Георги Боков - дългогодишна партийна номенклатура, редактор на Работническо дело?

2. Какво мисли мадам Бокова за цинизма на наследниците на престъпния комунистически режим, сред които се отличи собствения й брат Филип Боков ("Поемаме вината само с мезета!")?

3. Не се ли срамува мадам Бокова от престъпниците в родата си от по-ново време (младият Георги Боков)?

След като стана Ирина Бокова шеф на ЮНЕСКО, тези въпроси ще се чуят по-надалеч и западната преса ще ги дъвче с особено удоволствие... СРЕЩУ България...

http://politkovskaya-bg.blogspot.com/


Една забележка.
Тези въпроси западната преса няма да ги дъвче въобще. Колкото ги двъчеше голямата стара дама Симон Вейл до вчера. Такава е жалката реалност. Наша работа е, както е направило вече радио "Горянин" да ги повтаряме и да им даваме гласност. Призовавам, който може да даде линкове, цитати и пр. от и за самата Бокова да се постарае да ги намери. Аз започнах от ранни зори търсене из протоклоите на НС, но имам чувството, че поне това, което се намира в нета и прочистено и стерилизирано.

[Anamary]

Васалното летоброене

Весела Кулева

Колеги и приятели се обърнаха към мен през месец август с молба да участвам в няколко инициативи срещу плануваното от кадровици на БСП честване на 65-годишнината от преврата на 9 септември 1944 година. Отказах с мотива, с който отказвам от 18 месеца всякакво участие в публични прояви на ..

http://www.argumenti.net/?p=185

Ако сте пропуснали: една впечатляваща статия на Весела Кулева, предложена от Стони преди няколко дни.

<a href="http://point-of-view.org/varg/varg_images/persin2003.jpg" target="_blank">http://point-of-view.org/varg/varg_images/persin2003.jpg</a>

[Stoni]

Не се оттеглям от зле позиран или наистина преживяван нихилизъм. А от разбирането, че виновните не заслужават никакво усилие повече. Те не заслужават нито морализиране, нито критика - лимитът и на двата ресурса е изчерпан. От себе си им оставям единствено омерзението - като последна лепта.
.....
През последните три от тези 15 години това “пътуване към миналото” безпрецедентно ускори своя ход. Вече никой във високите етажи на властта не си и поставя за цел анализ на истината за престъпния характер и образ на комунизма в България - и в миналото, и в днешните му криминални превъплъщения.

......
Докато българската демокрация изживява немощтта си, се издигат и възстановяват из цялата страна паметници на комунистически  масови убийци и грабителите на чужди имоти са представяни за борци за социално равноправие на поколението, родено след 1989 г. Най-голямата гавра кулминира в плануваното празнично честване на масовите убийства и грабежи с, тук цитирам публицистичният бастион на българските комунисти в Дума, “грандиозно честване на 60-годишнината от победата над фашизма.”
......

Ако въобще трябва да бъде отбелязан по накакъв начин 9 септември 1944 г., това би следвало да стане с обявяването на тази дата за Ден на национален траур. Как трябва да възприемаме и наричаме онези, които на тази дата пеят песни на радост?

http://www.argumenti.net/?p=185

[Anamary]

Ако искате, простете...
Даниела Горчева, Петър Добрев

 В началото на годината излезе от печат сборник от спомени и архивни документи "Стряма, вторият Батак – 1944”, издателство "Маркос". Подготвена и издадена със скромните средства на авторката Надежда Любенова, книгата е един от потресаващите документални разкази за първите дни след 9 септември 1944 г., когато в България хиляди души са убити от овластените от Червената армия български комунисти.

Четете =>тук

[Милен]

Повторение на един постинг от 2 февруари 2007 г.:

Депутатите почетоха с минута мълчание паметта на жертвите на Народния съд

02 февруари 2007

София. По предложение на лидера на СДС Петър Стоянов народните представители почетоха с минута мълчание и ставане на крака паметта на жертвите на Народния съд, предаде репортер на Агенция “Фокус”. На 1 и 2 февруари 1945 година са разстреляни министри и регенти, осъдени от Народния съд за включването на България на страната на фашистка Германия през Втората световна война.

Дори и в такова кратко съобщенийце патриотичната агенция Фокус е успяла да изкара на бял свят червендалестата си същност. Прави впечатление на наша милост съвсем сериозната употреба на терминуса "Народен съд", без дори за кумова срама да бяха предпоставили едно "така наречения". В изброения състав на "осъдените" сигурно съвсем случайно не са споменати депутатите от парламента, станали и те жертва на първата подобна разправа след френската кървава революция и болшевишкия преврат през 1917 г.

Германия през въпросния период е "фашистка" само във възпаленото от прекомерно четене на МЕЛС въображение на съветски и пр. пропагандатори - за останалия свят тя е националсоциалистическа. Което е една "балшая разница", както казват нашите кавказки приятели. Затова само с полемична цел цитирахме горното съобщенийце на агенцията и след това веднага го правим на фунийка и й го предлагаме обратно да си го навре на място злачно и дискретно.

*  *  *

Ние пък, вече без всяка полемика, ще почетем днес и тук паметта на безсъдно избитите представители на елита на стара България - и те земни хора като нас, с греховете и грешките си - станали заради работата си в полза на Отечеството невинни жертви на чужда комунистическа сила и на нейните български криминални и политически съучастници.

Светла памет на невинно убитите!

Христо Троански "Убийствено червено", София, 2003:

"....В София двата най-главни процеса, с които е даден стартът на колективните убийства чрез съд, приключват работата си почти едновременно в следобедните часове на 1 февруари 1945 г. Смъртна присъда получават тримата бивши регенти княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и генерал-лейтенант Никола Михов, осем царски съветници, двайсет и двама министри от кабинетите на Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов и шейсет и седем депутати от XXV Обикновено народно събрание, включително и неговите председатели Никола Логофетов и Христо Калфов. Смърт чрез разстрел.
Това безпрецедентно не само в българската по-нова история решение за екзекутирането на сто държавни мъже поразява мисълта на всеки трезвомислещ. Обществеността е травмирана. "Присъдите са определено отмъстителни", констатира британският политически представител Бозуел Хаузтаун. Без да разполага със сведения, той пръв изразява мнение, че те са планирани не само на местна почва. И ще се окаже прав.

Физическото ликвидиране на бившия политически елит е замислено в София от политбюро на ЦК на БРП (к). Но детайлите са уточнявани в Москва, откъдето, докато траят двата процеса, Георги Димитров поддържа непрекъсната радиовръзка с Трайчо Костов и Вълко Червенков. Неговите указания изпълняват те. Същевременно си разменят и писмена кореспонденция. Преписката се съхранява в Централния държавен архив и от нея, дори от бегъл прочит, става недвусмислено прозрачно, че подсъдимите са били предварително обречени, че участта им е предрешена. Наистина у някои комунистически лидери, като Костов и Тодор Павлов, е имало известни колебания относно съдбата на един или друг от "фашистките" управници, но отмъстителността на Димитров няма граници: "По моему оправдать никого не следует!" И от позицията на богоизбран съдник се разпорежда безапелационно: "Для министров первмх двух кабинетов и для тех из третьего кабинета, которме непосредственно от-вечают за палаческие действия против народа, за ограбление страни - висшая мера наказания!"

Директивата му е от 21 декември 1944 г, от втория ден на процесите, и за нея освен членовете на политбюро са били информирани и началниците на репресивните органи. Да бъдат нащрек, за да осуетят всеки опит на прокурор или съдия за промяна в "линията", както и възможни протести на отделни обществени групи. Изцяло може да се вярва на Никола Петров, помощник-командира на 3-а дивизия, който в едно интервю, четирийсет години подир тези събития, твърди: "Още преди процеса присъдите ги знаехме и не се тревожехме за изхода му". Тогава какъв вятър го е довял в съдебната зала на 1 февруари? Трябва да има някаква изключително важна причина, за да напусне подполковникът фронта, където ври и кипи. Има. И тя е същата, поради която в столицата се е завърнал почти целият помощник-командирски състав, начело с Фердинанд Козовски и ведно с началника на спецотдела Главинчев.

Тези хора са извикани от ЦК на партията им за участие в организирането и провеждането на екзекуциите. За целта предните дни е сформирана специална команда, оглавявана от софийския комендант на милицията подполковник Веселин Георгиев. В състава й са включени само комунисти и ремсисти от системата на МВР и военното разузнаване на генерал Петър Вранчев: биячи, удушвачи и касапи от славните вартоломееви нощи. Палачи с опит...."
"...Извеждането на осъдените започва същата вечер. Вън чакат пет камиона. Определено е и мястото на екзекуциите -най-отдалеченият край на Софийските централни гробища, където зеят дълбоки ями от бомбардировките. Готови гробове.

"Повечето не бяха униформени, а цивилни, въоръжени с шмайзери. Главинчев беше с тях, а и други шумкари. Ръцете им (на осъдените) бяха вързани..." Така тогавашният началник на служба "Паркове и градини" Цеко Алексиев е видял екзекуторите и техните жертви. Но това е било чак на разсъмване, преди ликвидирането на последната партида. А дотогава онова, което става там под светлината на автомобилните фарове, представлява някакъв жанрово неопреде-лим спектакъл на режисьори с първосигнална сетивност и актьори, боричкащи се за главната роля. Осъдените са ту безмълвни зрители, ту аксесоар.

"Вдигането на завесите" се предхожда от партийно блиц-събрание. Тук е мястото да се спомене, че палаческата команда си е сформирала, както му е редът, временна група на БРП (к) със секретар Кольо Петков-Моряка, съучастника на Мирчо Спасов в убийството на уличения в предателство техен съпартиец Никола Милев. Сега той свиква събрание на актива. В гробището, моля ви се!

С няколко думи началстващият Веселин Георгиев изтъква голямото доверие на партията оказано на определените за екзекутори в изпълнение на голямата политическа задача. Партийният секретар Моряка го допълва, като набляга на вменената им "висока отговорност". Всичко трябвало да приключи колкото може по-бързо, за да бъдели утре изправени пред свършен факт американският и британският представители в Съюзническата контролна комисия; иначе те биха се опитали да отложаг или изобщо да спрат провеждането на присъдите в изпълнение, използвайки разни хитри дипломатически ходове.

Трети взима думата яркият партиен активист Главинчев. Съзнаващ важността на историческия момент, полковникът се обръща към изправените до бездънно зейналата яма и започва реч. Разбирали ли най-сетне господата, че каузата им е бита карта? Че напразно са се мъчили да възпрат светлото комунистическо бъдеще? Голям късмет били извадили те, мноого голям... Защото имало предложение не да ги разстрелват, а да ги бесят... На това място подполковник Георгиев нетърпеливо го пресича: "Губиш ни времето, Левчо. Без формалности. Утре ще започнат да звънят по телефоните да спрем..."
"...Имало ли е наистина предложение за друг вариант на екзекутиране, за "класическия"? Възможно е. Бесилката и след Втората световна война продължава да бъде "актуално" средство за изпълнение на смъртни присъди: с "намазване на въжето" е увенчан Нюрнбергския процес например, а по същия начин приключва животът по-късно и на Никола Петков, и на осъдения от съпартийците си Трайчо Костов. Но кой ли е настоявал изразът "чрез разстрел" да бъде заменен с "чрез обесване"? В недомлъвките се прокрадва, че застъпник на този вид умъртвяване бил някой си, определян с термина за роднинство "зетят". Най-видният зет сред комунистическата върхушка е Вълко Червенков, женен за сестра на Георги Димитров. Нищо чудно Червенков да е искал "тъпкано да си го върне", заради съратниците си, взривили през 1925 г. храма "Света Неделя": тяхната присъда е била изпълнена чрез обесване. Ала в сегашния случай е надделяло "по-хуманното" решение. С пистолетен изстрел в тила. Жертвата е с лице към ямата: бум и тя мигновено се строполява в нея.

Но още с първото действие на спектакъла възникват пререкания кой кого лично да застреля. Апетитите са насочени към княз Кирил. След години Веселин Георгиев неведнъж ще се хвали на приятелски разпивки: "Лично пролях синята му кръв!". Същото ще твърди и Главинчев, колчем се отвори приказка за нощта на 1 срещу 2 февруари: той бил ликвидирал княза, професорите Филов и Станишев, а и генерал Михов. Няма да остане назад и Кольо Моряка, който пък щял едва ли не да се сбие с Георгиев: "Аз му заявих твърдо,че като партиен секретар на групата, на мене се пада тази чест. Контингентът (тоест князът - бел. авт. ) е мой и не го отстъпвам на друг. Весо се опита да ми се противопостави, но в крайна сметка си го "взех" Кики"...

Не минава и без мародерство. Палачите "си вземали" от жертвите каквото все още можело да се вземе. Пръстени, златни халки - няма да са им нужни там, "горе", я! А един от по-нисшите чинове и изува от нозете на вече разстреляния княз ботушите му.

Нощта е била много студена, ала тиха, без вятър. Затова надалече отекват изстрелите. Единични, пистолетни. Но изведнъж се чуват и шмайзерни откоси. Това вече е в "малките" часове, когато екзекуторите се усещат, че "церемониите" с първата група осъдени наистина са били излишни. Особено ги забавя професор Александър Станишев, принуден отначало да констатира подир всеки изстрел смъртта на жертвата. При втората група се отказват от "услугите" му. Пък и Станишев вяло извършва огледите. Не се стига до спор кой да бъде палачът на световноизвестния хирург. Всички признават, че той си е Левчов "контингент" - стари сметки за уреждане има с него Главинчев.

... На другия ден шестнайсетгодишният Александър Сталийски, син на екзекутирания бивш министър на правосъдието д-р Сталийски, е между първите близки и роднини, дошли на мястото на разстрела. Ямите са току-що заринати, а отгоре им е посипана сгур. Но покрай тях "около сто-двес-та метра в кръг беше килим от кръв. Хората слагаха цветя и се кръстеха".

Тази картина наблюдава и чуждестранният кореспондент Волфганг Бретхолц. На 5 февруари той успява да се срещне с Цола Драгойчева, която по линия на политбюро на ЦК на БРП (к) отговаря за "народния съд". И я пита какво мисли за присъдите и "спешното" им изпълнение. Известната конспираторка с отменена смъртна присъда и амнистирана преди десетина години по силата на закон, приет именно от избитите в Софийските централни гробища, отговаря с предизвикателна флагрантност: "Никога в живота си не съм спала толкова добре, както в утрото на екзекуцията".

[Милен]

И друг от 2 февруари 2005 г.:
... 60 години от кървавата комунистическа вакханалия край бомбения кратер на Софийските гробища.

Предлагам да посветим тази нощ на материали и размисли свързани с това наистина рядко в историята на модерното човечество събитие: В една европейска страна е изтребен за един час като стадо заразено с шап целият политически елит - регенти, депутати, министри.

Изисканият, чувствителен, талантлив и родолюбив световноизвестен хирург Александър Станишев е принуден да изпълни последния си медицински дълг - под дулото на шумкарския шмайзер удостоверява в нощта смъртта на всеки от разстреляните си приятели и политически противници. Накрая ги последва в ямата.

Светла памет на мъчениците, жертви на комунистическото безумие!

[Anamary]

Цървули и ботуши
Мирчо Икономов
2 Февруари 2010

..Когато цървули дойдат на власт
те се превръщат в ботуши...

(СлавИмир Генчев. Антидот)

Преди 65 години комунистите извършват най-забележителното масово убийство в българската история. В една яма от бомба край софийските гробища са разстреляни  150 души - целия политически елит на Царство България. Убити са Принц Кирил Преславски, ген. Никола Михов, проф. Богдан Филов, всички царски съветници, министрите от правителствата през последните 3 години и народните представители от последните 2 парламента, командирите на всички родове войски и на основните "стратегически" подразделения. Световният учен - хирургът проф. Станишев - един от най-забележителните и високообразовани хора на България - е принуден да установява смъртта на всеки разстрелян. Последен в ямата с негасена вар пада самият той.

Има пряка връзка между това събитие и факта, че българите избраха Димитровград за строеж на века...

Продължава =>Тук

[Симеон]

В едно интервю българският дипломат Стефан Тафров казва следното:

Албена Стамболова: Всеки е разположен в някаква координатната система. Твоята каква е?
Стефан Тафров: Миналото е координатна система. То ти дава възможност да преценяваш настоящето. И това е, което ужасно ни липсва на нас.

С преврата на 9 септември българската координатна система беше изтрита и заменена със съветска. Резултатът е на лице днес.

[Милен]

Поздрави към форумните участници от леля Милка Михова (Дойчинова) - някои я познават - близка приятелка на моите покойни родители.

На 84 години (които не си крие ни най-малко, също като Дани Чакалова, с която са от един приятелски кръг) тя разбира се не ползва компютър, но с радост изслушва определени тукашни текстове, когато й ги чета по телефона и познава форум "Де зората"

Днес обаждането ми бе за да й кажа Бог да прости покойниците от 2 февруари 45та години, сред които е и регентът генерал Михов - чичото на леля Милка, към когото - след ранната смърт на баща й - питае чувства почти като дъщеря.

Останала напоследък вдовица и съвсем сама, Милка води обективно погледнато изключително тежък живот, но никога не би й минало да се оплаква от каквото и да е (макар и температурата в кухнята й да е 12 градуса и да си грее само едната стая с ел.печка) и винаги впечатлява с невероятно млад дух и с непресекващ интерес и пристрастност към демократичните ни вълнения и съдбата на Татковината най-общо казано. На всичкото отгоре тя е и много зле с краката, което не й попречи да докрета миналото лято до Дома на архитекта, както някои си спомнят. За мен тя е един от милите и важни свидетели на онази, старата България. Всеки разговор с нея обогатява и при цялата тягостност на живота, който води, те просто повдигат духа. Леля Милка е неповторима със своята неотслабваща информираност по всички актуални въпроси, по пристрастеността си към новите, важни, току що излезли книги от "нашата" тематика - книги, които не може да си позволява да купува и затова разчита приятели да й ги заемат. ТЯ е сред най-верните читатели на "Про & Анти" от първия му брой и го изчита и сега от кора до кора като отблизо съпреживява всеки материал във вестника.

Щастлива, леля Милка ми сподели, че вчера е могла да намери една по-млада госпожа, за която да се подпре и с бастуна си, през виелицата са стигнали до църквата Св. Неделя за панихидата за убитите преди 65 г. Беше много доволна и благодарна, че е могла да присъства, описа ми препълнената църква, повайка се, че е видяла главно беловласи глави сред богомолците, но за успокоение сама каза, че явно по-младите са били на работа по обедно време.

Страшно възмутена бе, че както винаги през последните години, племенникът на принц Кирил отново е отсъствал от панихидата. Думите, с които го спомена по този случай бяха от най-силните, които тази изискана жена ползва. Впрочем тя - като наследница на семейство Михови и като детинска приятелка на августейшите тогава деца на усопшия цар бе сред близкия кръг на принцеса Мария Луиза при всяко от идванията й в България след 1990 г.

Това продължи до 2001, когато Милка, заедно с още 6 души (наследници на големи и стари фамилии), поканени от княгинята за да ги убеждава да подкрепят брат й в предизборната кампания са се нахвърлили една и един след други с най-тежки обвинения за неговата продажна роля, насочена срещу синьото правителство и за съглашателската му и предателска позиция спрямо комунистите. До днес, каза леля Милка, се изчервявам от невъздържаността си (и от тази на приятелите ми) да се обръщаме към княгинята без да изчакваме тя да ни запита и да говорим с нея с такъв тон - но тези неща трябваше да й бъдат казани, за да ни е чиста съвестта.

От тогава насетне, никой от този най-вътрешен, така да се каже, стар софийски кръг, не е бивал повече канен за срещи с Мария Луиза или с брат й...

Леля Милка се изказа преди малко и с много остри думи против "простака и невежата пожарникар, който ме кара всекидневно да се срамя, че може такъв човек да управлява моята страна".

"Най-болезнено за мен - каза тя - е да съзнавам, че такъв нарцис, самовлюбен простак седи днес на стола на личности като Малинов, Гергинов, Ляпчев и Мушанов..."

Накрая искам да покажа един видеозапис от филм, който брат ми засне в разговор с нея преди две почти години. Препоръчвам да се отиде с двойно кликване на самата страница на YouTube за да се прочете във фрейма вдясно много подробния текст за генерал Михов:

<a href="http://www.youtube.com/v/h-QCt6rzHpY&amp;hl=de_DE&amp;fs=1&amp;rel=0&amp;border=1" target="_blank">http://www.youtube.com/v/h-QCt6rzHpY&amp;hl=de_DE&amp;fs=1&amp;rel=0&amp;border=1</a>

[Anamary]

Поздрави към форумните участници от леля Милка Михова (Дойчинова) - някои я познават - близка приятелка на моите покойни родители.

На 84 години (които не си крие ни най-малко, също като Дани Чакалова, с която са от един приятелски кръг) тя разбира се не ползва компютър, но с радост изслушва определени тукашни текстове, когато й ги чета по телефона и познава форум "Де зората"

Днес обаждането ми бе за да й кажа Бог да прости покойниците от 2 февруари 45та години, сред които е и регентът генерал Михов - чичото на леля Милка, към когото - след ранната смърт на баща й - питае чувства почти като дъщеря.....................

С почит към покойниците и срам като българка от случилото се на 2 февруари 45-та поздравявам г-жа Михова за невероятно силния й дух. Възхищение и дълбок поклон!

Ще си припомням  дълбоката  житейска философия на личности като нея и Дани Чакалова винаги, когато несгодите ме смачкват и дърпат надолу. Благословени сме, че имаме техния пример за стремеж  към информираност, гражданска действеност и непримиримост. Споделям напълно нейното възмущение, споменато от Милен.

[Lucy]

Каква доблест, какъв дух! България ще бъде спасена! Гените на тези достойни хора -като г-жа Михова, са някъде у нас. С много вълнение и уважение се прекланям пред нея и й целувам ръка.

[Милен]

Марин току що прати този малко обработена редакция на своя текст, който завчера Цвета качи във форума.

КОГАТО ЕКЗЕКУТОРИТЕ БРОЯТ ЖЕРТВИТЕ

Марин ГЕОРГИЕВ

Уви, не успях да хвана цялата ТВ-дискусия на 04 февруари, а само в частта за атентата  от 1925 г., и то от изказването на проф. Калин Янакиев. Гънещият се насам-натам престорено задъхан Георги Тенев се мъчеше да угоди на всички и най-вече на работодателите – типичен български интелигент с претенции за ново начало и със стари тоталитарни навици.

За пръв път в студиото имаше неколцина нормално мислещи: освен Калин Янакиев и Христо Христов, Любен Марков, адв. Марковски. Може би това «мнозинство» повлия и върху решението на зрителите и пак – за пръв път – «народът не зашлеви голям шамар на съмнителни историци, социолози, политици, философи и писатели, които се нароиха в годините на демократичния преход» (в.»Уикенд», бр.4, 2010 г., стр. 28), както твърди с езика на милиционер-разпитвач  не-съмнителният Л. Еленков, доверен поет, възпял преди две десетилетия  подвигът на Янко – партизанското име на др. Т.Живков.

Но за подставеността на състезанието «Българските събития на ХХ век» на държавната телевизия ми говорят не само подборът на обектите, но и текста за тях, четен от диктора. Те (и двамата задкулисни) предполагат  отговора и обясняват досегашните резултати. Достатъчен е дори един пример – с Гео Милев: бил арестуван и убит заради поемата «Септември»...

Уви, не съм се занимавал с генеалогията на мита за страшно смелото слово на поетите-революционери, което дотолкова плаши «монархо-фашиската» власт, че тя, самосъхранявайки се, убива героя-поет. За сметка на това ми се случи да се занимавам с фактите от «геройствата» на не един от «героите»; едно бе видно: никой не е убиван заради словото; вярно – съден е, налагани са глоби – какъвто е и случаят с Гео Милев и поемата му «Септември», но… нищо повече.

В България преди 1944 г. е имало свобода на словото; след приемане на Закона за защита на държавата то е ограничавано с цензура, но въпреки това е имало опозиционни издания. Тогавашната цензура  обаче е детска игра, сравнена с цензурата при комунизма. (Само лумпените са си едни и същи, но преди 1944 г., са вършели черната работа, за разлика от лумпените след 1944, които вършеха държавната!)

о коя е причината за ЗЗД? Нея всички отминаваха в комунистическата историография, а тя е еднозначна – атентатът в «Св. Неделя». Всички се възмущаваха от следствието – т.нар. «бял терор», впрочем съвсем закономерен  след като на прицел е законно избраното правителство и националния елит, а за повода мълчаха. Както мълчаха и за платеното от Москва Септемврийско въстание.

Че Гео Милев не е убит за поемата си съм така сигурен, както съм сигурен, че списанието му «Пламък» е финансирано с московски рубли; както, пак с тях, е финасирана и Вапцаровата, и на другарите му, и на целокупното партизанско движение съпротива. По-страшно е другото: че самите съпротивници са съ-противници и помежду си, когато стане дума кой да плати масрафа. Те първо са жертви на «другарите си по борба», а после на «монархо-фашистите». На тях е жертва и целенасочено пробутваното убийство на Луканов, както разбира се и на Никола Петков, но него го броят за враг и затова не влиза в списъка. Мръсното и гузно подсъзнание на другарите-убийци и до днес обвинява в собствените им грехове всеки, който покаже истинския им лик!

У нас само другарите убиваха – и убиват - за слово; убиваха, а после «съдеха»; първо отсъждаха с куршума, тоягата и топора, а после инсталираха «народен съд» (не се съмнявайте, че ако им падне те и сега ще направят същото). Така са убити и Райко Алексиев, и Данаил Крапчев. Освен даровити творци и Крапчев, и Райко Алексиев са били и способни издатели-стопани. За разлика от Гео Милев –  не са молили бащите си да им плащат издателския неуспех, а още по-малко не са и помирисвали задгранични дотации. Но… и Райко и Алексиев и Данаил Крапчев не присъстват сред убитите интелектуалци, те са от другата страна на барикадата, могат не само да бъдат убивани, но и премълчавани. Виж, за Георги Марков няма как, въпросът е международен…

От екзекуция, по  някаква случайност, са се отървали Елин Пелин, Михаил Арнаудов и Димитър Талев; Талев е платил българолюбието си  с концлагер , както и Славчо Красински, и Йордан Вълчев, който после пак е осъден на две години затвор за приписано му разпространение на виц за Хрушчов. Вълчев дори не е и в списъка на дисидентите, защото тях ги брои дисидентстващият след 1989 г., Михаил Неделчев, който по мандатност като председател на Сдружението на писателите скоро ще надмине акад. Юхновски.

А кой брои жертвите преди 1944?

Броят ги екзекуторите на жертвите  след 1944. Не стига че ги брояха близо половин век, но и сега, вече 21 години след преврата-поврат пак те ги  броят. Верни ученици на Сталин, те прилагат творчески мъдростта му:  не е важно кой как гласува, а кой брои гласовете. Те са засукали още с майчиното мляко, че щом няма човек, няма проблем. Но освен физически, те са и духовни ликвидатори; те ликвидират и паметта за ония, които са унищожили с огъня и меча на измислената от тях Революция.

Има ли в демократичната столица на България, при толкова демократично избрани кметове-демократи,  улица на името на Георги Марков? Спомням си каква битка води Радой Ралин през 90-те години, за да бъде кръстена улица на Атанас Далчев в един от по-далечните квартали на столицата; един крив сокак, пресечка на важната пътна артерия «Гео Милев» отскоро носи името на Елисавета Багряна; преди повече от две години група писатели и общественици внесохме предложение в СОС да бъде именувана улица на Ивайло Петров – отговор и досега няма. А има ли улица на проф.Тончо Жечев?

На проф. Марко Семов обаче има, даже не улица – цял булевард; професор – за какво? Семов е известен със защитата на АЕЦ Козлодуй повече, отколкото с научната си дейност. (То само това да му бяха греховете!)

Уви, и при толкова десни кметове за червените герои са отсъдени булевардите, а за духовните ни първенци и градители – кривите, никому неизвестни улички.

Двайсет години преход, от които само пет реформаторски. 15 години застой – е не Брежневски, но не по-малко вреден с антиреформаторския си реставраторски дух: Беровски, Жан Виденовски, Царски и Царско-Станишево-Догански застой; като прибавим и все по-очертаващата се  днес реформаторска мимикрия чрез активно-показни мероприятия, на човек не му остава нищо друго, освен да изпсува, да махне с ръка и да зареже и гласуване, и граждански вълнения, и политика; да се самоизолира отвратен.

Те това и целят!

08.02.2010, София